Вино от глухарчета

— Том? обади се Дъглас, — искам да ми обещаеш само едно, може ли?

— Може. Какво?

— Нищо, че си ми брат, и нищо, че по някой път ме е яд на тебе — обещаваш ли никога да не ме изоставяш?

— Искаш да кажеш, че вече ще ми даваш да идвам с теб и с другите, като тръгвате нанякъде, така ли?

— Ами… да… дори и това. Но най-вече искам да кажа да не ме изоставяш изобщо, разбираш ли? Да не те сгазва кола и да не падаш в пропасти.

— А, „яма, разбира се! Ти мене за какъв ме смяташ?

— Защото, ако недай боже се случи най-лошото и доживеем до дълбока старост — да речем, до четиридесет — четиридесет и пет, — можем да купим някоя златна мина в Запада, да си седим там, да пушим царевични реси и да си пуснем дълги бради.

— Да си пуснем бради, представяш ли си!

— Затова ти казвам, не ме напускай и не позволявай да те сполетява нищо лошо.

— Разчитай на мене — обеща Том.

— Ама мен не ме е страх от теб самия — обясни Дъглас; — Мен ме е страх от господ, той да не обърка нещо.

Том се замисли над тези думи. — Не се страхувай, Дъг — успокои го Том. — И той се старае, доколкото може.

Тя се зададе откъм банята — сложила си беше йод на пръста, който бе порязала здравата, като си режеше от кокосовия кейк. В този миг пощаджията изкачи стъпалата към входната веранда, отвори вратата и влезе. Вратата се затръшна. Елмира Браун подскочи стреснато.

— Сам! — кресна тя. Размаха порязания си пръст, за да го разхлади от йода. — Още не мога да свикна, че мъжът ми е пощаджия. Всеки път, като влизаш, ми изкарваш ума!

Сам Браун стоеше е полуизпразиената пощаджийска чанта и се почесваше по главата. Извърна се и погледна навън, сякаш изведнъж в лятната и свежа утрин беше се спуснала гъста мъгла.

— Рано се връщаш днеска, Сам.

— Не можах да се сдържа — отвърна той някак смутено.

— Изплювай камъчето — какво е станало? — Тя пристъпи към него и се вгледа в очите му.

— Може да е нищо, а може и много да значи. Току що занесох пощата на Клара Гудуотър, в горната страна на улицата…

— На Клара Гудуотър, тъй лй?

— Хайде сега, не се нервирай де! Книжна пратка от издателство Джонсън Смит, Ресни, щат Уисконсин. Книгата се казваше… почакай да се сетя… Той присви напрегнато чело, сетне го отпусна. — «Албърт Магнус» — тъй беше. Одобрени, доказани, пригодни и природни Египетски тайнни или…“ — Той заби поглед в тавана, да си припомни написаното. — „Бяла и Черна магия за хора и животни, Разкриване на тайните познания и мистерии на древните философи!“

— И това — на Клара Гудуотър, тъй значи!

— Докато й го носех, надникнах в първите страници, какво лошо има в това? „Скритите тайни на живота, разбулени от прочутия учен, философ, химик, естественик, психомист, астролог, алхимик, металург, магьосник, тълковател на мистериите на мъдреците и магьосниците, тъй както и на скритите възгледи на многобройни изкуства и науки — неясни, ясни, практически и т.н.“ Така беше! Боже-е-е, мозъкът ми бил като фотографически апарат. Думите съм ги запомнил, само значението не ми е съвсем ясно, но…

Елмира стоеше, вгледана в порязания си пръст, сякаш друг някой го бе насочил към нея.

— Тъй значи, Клара Гудуотър — промърмори тя.

— Погледна ме право в очите, като й го подадох, и каза: „Сега вече ще стана първокласна магьосница! За нищо време ще се дипломирам. Ще отворя салон. Ще правя магии на групи и поотделно, на малки и големи, на млади и стари.“ А сетне се изкиска, заби нос в книгата и си влезе.

Елмира се вгледа в синьото петно на ръката си, опипа с език един разклатен зъб.

Затръшна се врата.

Том Споулдинг, който клечеше на предния двор на Елмира Браун, вдигна поглед. Тръгнал беше из махалата да понагледа как са мравките и беше открил един чудесен мравуняк с голям отвор, в който огненочервени мравки от всички големини се трепеха нагоре-надолу, режеха въздуха с пипалцата си и като безумни завличаха части от умрели скакалци и частички от птичета в дълбините на земята. Ала това тук бе нещо друго: мисиз Браун залиташе на ръба на верандата си, сякаш току-що бе разбрала, че светът се носи надолу в космоса с шестдесет милиарда мили в секунда. Зад нея беше мистър Браун, който не знаеше колко са милите в секунда, а и да знаеше, щеше да му е все едно.

— Слушай, Том! — викна му мисиз Браун. - Нужна ми е морална подкрепа и душа невинна като агнеца божий. Тръгвай с мене!

И тя се юрна напред, а под нозете й гинеха мравки, хвърчаха цветове от глухарче и се отваряха дупки в цветните лехи на съседните дворове, през които пердашеше, без да се замисля.

Том остана да клечи, загледан в раменете и гръбнака на мисиз Браун, която летеше надолу по улицата. Положението на плешките й обещаваше събития мелодраматични и безразсъдни, нещо, според Том непривично за която и да било дама, макар под носа на мисиз Браун да личеше зачатъкът на пиратски мустак. Миг след това той крачеше редом с нея.

— Мисиз Браун, изглеждате ми разлютена до смърт!

— До лудост, момче, ясно ли е?

— Внимавайте! — викна й Том.

Мисиз Елмира Браун се простря върху едно желязно куче, което в съня си охраняваше зелената трева.

— Ах, мисиз Браун!

— Ето, видя ли? — Мисиз Браун седеше, без да мръдне. — Това ми го направи Клара Гудуотър! Магия!

— Магия ли?

— Остави сега това, момче. Ето ги стъпалата. Ти мини напред и скъсай всички невидими нишки от пътя ми. Натисни оня звънец и веднага си дръпни пръста, иначе токът ще те овъгли!

Том изобщо не докосна звънеца.

— Хей, Клара Гудуотър! — Мисиз Браун клъвна бутона с порязания си пръст.

Оттатък в хладните сенчести празни стаи на голямата стара къща иззвънтя и заглъхна едно сребърно звънче.

Том се ослуша. Още по-навътре се дочу шумолене, като че тичаше някакво мишле. Сянка, най-вероятно духнато от вятъра перде, се размърда в далечната гостна.

— Здравейте — обади се тих глас.

И сякаш от нищото пред тях зад мрежестата врата изникна мисиз Гудуотър, свежа като стръкче джоджен.

— Я, здравейте, Том, Елмира. — Какво…

— Дошла съм да говоря аз! По въпроса за намерението ви да практикувате като новоизлюпена магьосница!

Мисиз Гудуотър се усмихна.

— Аха, съпругът ти е значи не само пощаджия, а и пазител на закона. Носът му е ей толкова дълъг!

— Не ви е надничал в пощата.

— По цели десет минути се бави от къща до къща, за да се киска над хорските, картички и да мери обущата, изписани с колетна пратка.

— Не е въпросът какво е видял, ами какво сте му казали за новите си книги.

— Пошегувах се. „Сега вече ще стана магьосница!“ — щом му го казах, и Сам хукна тъй, сякаш насочих към него светкавица. Мозъчната кора на този човек е без нито една гънка.

— Вчера и другаде сте се похвалили за тази ваша магия…

— Имаш пред вид, наглежда, нашия „Сандвич клуб“…

— Където аз демонстративно не бях поканена.

— Но ние всички знаем, че в този ден ти си при баба си.

— Винаги бих могла да променя деня, определен за баба, стига да ме поканят другаде.

— Е, и какво чак толкова е станало там? Докато ядях сандвича от шунка с туршия, казах високо: „Най-сетне ще се дипломирам за магьосница. От години се уча на магии!“

— Точно тъй ми го казаха и на мен по телефона!

— Чудесно нещо са модерните изобретения! — засмя се мисиз Гудуотър.

— Като знам, че сте председателка на женското дружество „Орлови нокти“ почти от Гражданската война насам, според мен — казвам ви го право в очите — си служите с магия, за да получавате мнозинство, признайте, че е така!

— Нима тук има място за съмнение, госпожо? — запита мисиз Гудуотър.

— Новите избори са утре и аз искам да зная ще се кандидатирате ли за още един мандат и най-вече — нямате ли срам?

— На първия въпрос отговарям с „да“, а на втория — с „не“. Слушайте какво, госпожо, тези книги съм ги поръчала за малкото си братовчедче Роул. Десетгодишен е и още наднича в шапките да търси омагьосани зайци. Обясних му, че да се намери в шапка заек е толкова трудно, колкото да се открие мозък в главите на някои хора, които бих могла и да назова, ала той продължава да наднича и затова му изписах тези подаръци.

— И върху сто библии да се закълнете, пак няма да ви повярвам.

— Тъй или инак, честен кръст. Обичам да дразня хората с тези магии. Всички жени изкудкудякаха, когато взех да обяснявам за моето магьосничество. Жалко, че те нямаше там.

— Затова пък утре ще бъда и ще се боря срещу вас със златен кръст и с всички сили на доброто, които успея да сплотя зад себе си — закани се Елмира. — А засега искам да зная, какви още магически боклуци сте струпали в дома си?

Мисиз Гудуотър посочи навътре, към една маса, опряна о стената.

— Накупила съм най-различни магьоснически билки. Миришат необикновено и Роул умира от щастие. Ей в онази малка торбичка има змийско биле, това е омайниче, а това е мораво рогче; туй е черна сяра, а за това разправят, че било прах от човешки кости.

— Прах от човешки кости! — Елмира се дръпна назад и ритна Том по глезена. Той извика.

— А с този горчив пелин и с тия листа от папрат можеш, ако поискаш, да спреш куршум във въздуха и да летиш насън като прилеп — според глава десета от тази малка книжка. За подрастващи момченца е полезно да си залисват ума с такива неща. Обаче, като те гледам, ти май смяташ, че Роул е плод на моята фантазия. Да ти дам адреса му в Спрингфийлд, искаш ли?

— Да, непременно — заяде се Елмира, — а щом му пиша, ще вземете автобуса за Спрингфийлд, ще отидете в Централната поща, ще измъкнете писмото и ще ми отговорите с подправен детски почерк. Знам ви аз вас!

— Признайте, мисиз. Браун — ще ви се да сте председателка на дружество „Орлови нокти“, нали? От десет години насам все за това мечтаете. Сама се предлагате. И всеки път получавате един-единствен глас. Вашият собствен. Чуй ме сега, Елмира, ако искаха да те изберат, до една жените щяха да гласуват за тебе. Но както гледам, не виждам друг да е мръднал и пръст за тебе освен ти самата. Слушай! Аз ще те предложа и аз ще гласувам за тебе утре. Искаш ли?

— Значи загубена съм! — възкликна Елмира. — Миналата година по изборите едва не умрях от-простуда; невъзможно ми беше да мръдна от леглото, за да си проведа кампанията от човек на човек. Предишната пък си счупих крака. Много странна работа. — Тя присви очи и мрачно изгледа жената зад мрежестата врата. — Но това не е всичко. Миналия месец си порязах шест пръста, десет пъти си ожулих коленете, два пъти паднах от задната веранда — два пъти! Счупих един прозорец, изтървах четири чинии, една ваза за долар и четиридесет и девет от магазина на Биксби и да знаете, отсега нататък ще плащате за всяка счупена чиния — в дома ми и в двора.

— Значи до Коледа да фалирам — каза мисиз Гудуотър. Тя отвори мрежестата врата, излезе бързо и вратата се затръшна. — Елмира Браун, кажи ми, на колко си години?

— Не може да го няма в някоя от магическите ви книги. На трийсет и пет!

— Боже мой, като си помисля само — цели трийсет и пет години живот като твоя… — Мисиз Гудуотър сви устни и притвори очи, докато се мъчеше да пресметне нещо. — Това е приблизително дванайсет хиляди седемстотин седемдесет и пет дни и ако сметнем по три от тях на ден, това са дванайсет хиляди суматохи, дванайсет хиляди напразни притеснения и дванайсет хиляди беди. Един истински, добре запълнен живот, Елмира Браун. Дай да ти стисна ръката!

— Не ме докосвайте! — отстъпи Елмира.

— Знаете ли вие, госпожо, че сте една от най-непохватните жени в целия Грийн таун, щат Илинойс? Не е възможно да седнеш, без да намачкаш стола под себе си като хармоника. Невъзможно е да се изправиш, без да ритнеш котката. Не си прекосила ливада, без да цамбурнеш в кладенеца. Животът ти представлява един продължителен провал, Елмира Алис Браун, и аз не виждам нищо лошо в това, ако си го признаеш открито.

— Бедите не са били от непохватност, ами защото вие сте се навъртали някъде край мен, когато съм изтървавала тенджерата с фасула или пък ме е хващал ток от контакта у дома.

— Драга моя, в град, малък като нашия, всеки се намира близо до всекиго по едно или друго време на деня.

— А, значи признавате си, че сте се навъртали наблизо.

— Признавам си, че съм родена тука, да, но давам мило за драго да съм се родила в другия край на страната, Върви при зъболекаря си, Елмира, и го запитай, не би ли могъл да изтръгне този твой змийски език?

— О! — възкликна Елмира. — О, о, о!

— Ти ме извади из кожата. До този момент магиите не бяха ме интересували, но май ще трябва веднага да се захващам с тях. Слушай! Сега ти ставаш невидима. Докато стоиш тук, аз те омагьосвам. Ти изчезваш от погледа ми.

— Не е вярно!

— Вярно е — настоя - вещицата, — аз всъщност и досега не съм те забелязвала.

Елмира извади джобното си огледало.

— Ето ме! — Вгледа се по-внимателно и хлъцна. Присегна се, сякаш настройваше арфа, и откъсна един-единствен косъм. Разгледа го, като че беше експонат. — До този миг на главата ми не е имало ни един бял косъм!

Вещицата ое усмихна очарователно.

— Сложи го в буркан с вода и сутринта ще намериш червейче. О, Елмира, я се погледни най-сетне! Възможно ли е от толкова години все другите да са криви за дървените ти крака и твоята зплесия? Чела ли си Шекспир? Той дава малки обяснителни ремарки: Смут и суетня. Това си точно ти, Елмира. Смут и суетня! А сега тръгвай си, преди да съм опипала цицините по главата ти и преди да съм те урочасала да се отровиш през нощта! Къш-ш!

И тя размаха ръце, сякаш Елмира бе цял рояк от нещо.

— Брей, че напаст са мухите това лято! — каза мисиз Гудуотър.

После влезе вътре и сложи куката на мрежестата врата.

— Чертата е теглена, мисиз Гудуотър — заяви Елмира, като скръсти ръце. — Давам ти последна възможност. Да се оттеглите от председателка на „Орлови нокти“ или да се преборите с мене утре, когато ще ви отнема мястото в честна борба. Ще доведа и Том. Невинно, добро момче. Невинност и доброжелателство — те ще спечелят борбата.

— Не ме мислете за толкова невинен, мисиз Браун — обади се момчето. — Мама казва…

— Млък, Том, добрият си е добър! Ти ще стоиш от дясната ми страна, чу ли, момче!

— Да, госпожо — рече Том.

— Ако доживея до утре — въздъхна Елмира, — защото тази дама е в състояние да направи образа ми от восък и да ме промуши в сърцето с ръждива игла. Ако утре сутрин откриеш в леглото ми голяма спаружена смокиня, Том, да знаеш кой ми е направил магия. И мисиз Гудуотър ще си остане председателка до сто деветдесет и петата си годишнина.

— Не сте права, госпожо — възропта мисиз Гудуотър, — та аз сега съм вече на триста и пет. На времето още ми викаха „вечната“. Тя насочи показалец към улицата. — Абракадабра-цимити цам! Е?

Елмира изтича надолу по стъпалата.

— Утре! — закани се тя.

— До утре, госпожо! — подвикна в отговор мисиз Гудуотър.

Том вървеше подир Елмира и ту побутваше, ту подритваше мравките по тротоара.

Като пресичаше пътечката пред един гараж, Елмира изпищя.

— Какво ви стана, мисиз Браун? — стресна сеТом.

Една кола, която се измъкваше на заден ход от гаража, бе минала през палеца на десния Елмирин крак.

Настъпи среднощ, а кракът на Елмира все още тупаше от болка, затова тя стана, слезе в кухнята, хапна малко студено пиле и състави един подробен и съвсем точен списък. Първо, болести през изминалата година. Три простуди, четири атаки от лошо храносмилане, една от подуване на корема, артрит, лумбаго, нещо, което тя смяташе за подагра, силна бронхитна кашлица, начална астма, някакви обриви по раменете, плюс възпаление на средното ухо, вследствие което бе залитала като пияна муха цели няколко дни, болки в гръбнака, главоболия и световъртеж. Стойност на лекарствата: деветдесет и осем долара и седемдесет и осем цента.

Второ, предмети счупени и повредени в домакинството през изминалите дванадесет месеца: две лампи, шест вази, десет чинии, един супник, два прозореца, един стол, една възглавница от канапето, шест чаши и един абажур от канделабъра. Обща стойност: дванадесет долара и десет цента.

Трето, болките й през тази нощ. Прегазеният палец я болеше много. Стомахът й се бъркаше. Гърбът й се беше схванал, нозете й туптяха мъчително. Очите я боляха като овъглени. В устата си сякаш беше сдъвкала парцала за прах. Ушите й шумяха и бучаха. Какво струваше всичко това? Изчисляваше го, докато се връщаше в спалнята.

Десет хиляди долара за душевни страдания.

— Бъди любезна да уредиш това, преди да съм завела съдебен иск! — рече тя полугласно.

— Какво — сепна се съпругът й.

Тя си легна.

— Нищо, просто отказвам да умра.

— Моля? — не разбра той.

— Няма да умра! — заяви тя, забила поглед в тавана.

— И аз не искам — отвърна съпругът й, обърна се и захърка.

— На другата сутрин мисиз Елмира Браун стана рано, отиде до градската библиотека, отби се в аптеката, върна се в къщи и тъкмо разбъркваше някакви химикали, ето че съпругът й Сам с празна чанта се прибра за обяд.

— Обядът е в хладилника. — Елмира бъркаше някаква зелена попара в голяма стъклена чаша.

— Господи, какво е това? — възкликна съпругът й. — Прилича на млечен шейк, киснал четиридесет дни на силно слънце. Сякаш е хванал мухъл.

— Магия се оправя само с друга магия.

— Нима смяташ да изпиеш това?

— Да, преди да съм влязла в клуба „Орлови нокти“ за голямата битка.

Самюел Браун подуши буламача.

— Послушай ме. Първо изкачи стълбите, че после го изпий. Какво си разбъркала вътре?

— Сняг от ангелски криле, всъщност ментол, който охлажда адските огньове, които те изгарят — тъй пише в книгата, която намерих в библиотеката. — Сок на прясно откъснат грозд, за да те осенят ясни и светли мисли пред лицето на черните видения — така е казано. Тъй също червен ревен, кремотартър, бяла захар, белтък от яйце, изворна вода и пъпки от детелина, пропити със силата на благодатната пръст. Мога да ти изреждам цял един ден. Ето го списъка, добро — срещу лошо, бяло — срещу черно. Не е възможно да загубя!

— А, че ще спечелиш, не се и съмнявам — каза съпругът й. — Въпросът е дали ще си жива да го разбереш!

— Мисли си само хубави мисли. Отивам да взема Том против уроки.

— Бедното момче — въздъхна мъжът й. — Както казваш, невинно, а може и да го разкъсат на парчета през този съдбоносен ден в „Орлови нокти“.

— Нищо няма да му стане на Том — каза Елвира и като взе шупналия буламач, скрит в кутия от овесени ядки, излезе из вратата, без да си закачи полата и без да й се пусне бримка на новите чорапи. Забелязвайки това, тя стигна до дома на Том, изпълнена със самодоволство, а той я чакаше там, както му бе наредила, в белияси летен костюм.

— Пфу! — възкликна Том. — Какво носите в тази кутия?

— Самата съдба — отвърна Елмира.

— Дано да е така — въздъхна Том, като подтичваше на две крачки пред нея.

Салонът на женското дружество „Орлови, нокти“ беше пълен с жени, които си надничаха в огледалата, придърпваха си полите и се питаха една друга не им ли се показват комбинезоните.

В един часа по стълбите се изкачи мисиз Елмира Браун, придружавана от момченце в бели дрехи. То стискаше носа си с два пръста и едва отваряше едно око, за да види къде стъпва. Мисиз Браун погледна към жените, после хвърли поглед към кутията от овесени ядки, отвори капака, надникна вътре, и бързо го затвори, без дори да вкуси от онова, което се намираше там. Тя закрачи навътре, съпровождана от шумолене на тафтена пола — шепотът на жените я следваше като прилив.

Седна на един заден ред с Том, а Том изглеждате по-нещастен отвсякога. Едното му око, което бе отворено, огледа женската тълпа и се склопи завинаги. Както седеше, Елмира измъкна напитката и бавно я изгълта.

В един и тридесет председателката, мисиз Гудуотър, удари с чукчето и всички жени с изключение на десетина замлъкнаха.

— Уважаеми госпожи — разнесе се гласът й над лятното море от коприни и дантели, гарнирани тук-там с бели или прошарени къдрици, — дойде денят за нови избори. Но преди да започнем, нека изслушаме мисиз Елмира Браун, съпруга на нашия изтъкнат графолог…

Над салона се понесе тих кикот.

— Какво е това графолог? — Елмира сбута Том в ребрата.

— Не зная — ядосано отвърна Том, все още със затворени очи и с чувството, че този лакът го блъсна някъде от нищото.

— …съпруга, както вече казах, на нашия изтъкнат експерт по разчитане на почерци Самюел Браун… (несдържан смях)… от Пощите на САЩ — продължи невъзмутимо мисиз Гудуотър. — Та мисиз Браун желае да ви каже нещо. Заповядайте, мисиз Браун.

Елмира се изправи. Столът зад нея се притвори назад и щракна като капан за мечки. Тя подскочи и се залюля на токовете си, които скърцаха така, сякаш всеки миг щяха да се стрият на прах под петите й.

— Много имам за казване — заяви тя, стиснала в една ръка празната кутия от овесени ядки и една библия. С другата сграбчи Том и се понесе напред, блъсна някодко жени по лактите, измърмори: „Отваряй си очите! Пази се, не виждаш ли!“, стигна до подиума, извърна се и обърна чашата е вода, която потече по масата. Изгледа смръщено мисиз Гудуотър, сякаш тя й беше крива, и я остави да попие водата с малката си носна кърпичка. Сетне със скрито тържество измъкна празната чаша от кутията, размаха я под носа на мисиз Гудуотър и прошепна:

— Знаете ли какво имаше тука? Сега то е вътре в мене, госпожо. Опасана съм от магически кръг. Нито нож може да ме нарани, нито секира да ме посече.

Глъчката от женските приказки заглуши думите й.

Мисиз Гудуотър кимна, вдигна ръка и всички млъкнаха.

Елмира стискаше здраво ръката на Том. А Том стискаше здраво очи, разтреперан от притеснение.

— Уважаеми госпожи — започна Елмира, — съчувствувам ви от сърце. Зная какво сте препатили през изминалите десет години. Зная защо неотстъпно гласувате за мисиз Гудуотър. Всични вие се грижите коя за син, коя за дъщеря и за съпруг. Съобразявате се с месечни доходи. Всяка от вас ще се притесни, ако млякото й се вкисне, ако хлябът не втаса, ако сладкишите останат клисави. Никоя не би желала в дома й да влязат болести — заушка, шарка или магарешка кашлица. Всяка от нас трепере мъжът й да не катастрофира с автомобил, да не го хване токот жиците с високо напрежение край града. Краят на всичко това вече дойде! Сега ще си отдъхнете. Край на стомашните киселини и край на болките в гърба, край — защото зная как да разваля магията и как да прогоним злите духове от тая вещица, която е сред нас!

Всички взеха да се оглеждат, ала не видяха вещица.

— Вещицата е нашата председателка! - извика Елмира.

— Това съм аз! — махна с ръка към присъствуващите мисиз Гудуотър.

Днеска отидох в градската библиотека — Елмира се опря на катедрата. — Потърсих противодействия. Как да се отървем от хора, които използуват другите, как да принудим вещиците да ни оставят и да избягат от нас. И намерих начин да се преборим за своите права. Усещам в мен да се надига една сила. Магията, съставена от всякакви полезни корени и химикали, е в мене. Взех… — тя млъкна и се олюля. Примигна. — Взех кремотартър и… Взех… бели миши уши, мляко, подквасено на лунна светлина, и… — Елмира замълча и се замисли. Стисна устни, а от вътрешността й се надигна някакъв тих звук, който тръгна нагоре и се измъкна из крайчеца на устните й. Тя притвори за миг очи, за да разбере къде се спотайва в момента силата й.

— Прилоша ли ви, мисиз Браун? — запита мисиз Гудуотър.

— Нищо ми няма! — бавно отговори мисиз Браун. — Прибавих моркови на прах и коренче от магданоз, скълцано на много ситно; хвойнови зърна…

Тя отново спря, сякаш някой й беше извикал, млъкна, и вдигна поглед да огледа присъствуващите.

Тогава забеляза, че стаята бавно започна да се върти, първо отляво надясно, а сетне отдясно наляво.

— Корени от розмарин и цвят от лютиче… — някак провлечено пропя тя. Отпусна ръката на Том. Том отвори едното си окю и я погледна.

— Дафинови листа, листенца от латинка…

— Май най-добре ще е да седнете — предложи мисиз Гудуотър.

Една жена от края на реда стана и отвори прозореца.

— Сушен индийски пипер, лавандула и семе от киселица — додаде мисиз Браун и спря. — Хайде сега, започва изборът. Вие гласувайте, аз ще броя.

— Имаме време, Елмира — успокои я мисиз Гудуотър.

— Няма, няма! — Разтреперана, Елмира вдъхна на пресекулки. — Не забравяйте, госпожи, вече няма от кого да се плашите. Постъпете тъй, както отдавна ви подсказва сърцето. Гласувайте за мене, и… — Стаята отново беше започнала да се движи, този път отгоре надолу и отдолу нагоре. — Почтеност в ръководството… Всички, които са за мисиз Гудуотър, да кажат „да“.

— Да — изрече цялата стая.

— Които са за мисиз Елмира Браун, да кажат „да“ — измънка Елмира с отслабнал глас.

След малко самотният й глас изрече:

— Да!

И тя остана на подиума, като ударена от гръм.

Мълчанието изпълваше стаята от стена до стена.

И в тази тишина мисиз Елмира Браун издаде нещо като грачене. Сложи ръка на гърлото си. Извърна се и погледна замаяно мисиз Гудуотър, която в този миг, някак си между другото, измъкна от чантата си малка восъчна куклачка, в която бяха набучени няколко ръждиви кабарчета.

— Том — изпъшка Елмира, — заведи ме до дамската тоалетна.

— Да, госпожо.

Тръгнаха бавно, сетне забързаха, накрая хукнаха. Елмира побягна напред, разбута навалицата, стъпи на пътеката между редовете… Отвори вратата и зави наляво.

— Не там, Елмира, надясно, надясно! — изкрещя мисиз Гудуотър.

Елмира зави наляво и изчезна.

Разнесе се тропане от въглища, насипвани в шахта.

— Елмира! — Женитесе понесоха навън като девически баскетболен тим, блъскайки се една друга.

Единствена мисиз Гудуотър изтича по права линия.

Завари Том надвесен над шахтата на стълбището, стиснал се здраво за перилата.

— Четиридесет стъпала! — хълцаше той. — Цели четиридесет стъпала до най-долната площадка!

През следващите дни и месеци, че и години подир това се разказваше, как като някой отчаян пияница Елмира Браун се изтърколила по тези стъпала, удряйки се о всяко от тях по дългия си път надолу. Твърдяха, че когато започнала да се търкаля, вече била загубила съзнание, от това скелетът й бил съвсем отхлабен, тъй че всъщност се търкаляла по стъпалата, а не се блъскала о тях.

Когато спря най-долу, тя премигна и се почувствува по-добре, защото бе изхвърлила по пътя си онова, от което й беше призляло. Е, наистина, тъй беше насинена, че сякаш беше татуирана. Обаче нямаше ни изкълчена китка, нито дори навехнат глезен. Само през следващите три дни държеше главата си малко накриво и гледаше някак с крайчеца на очите, вместо да се извърне и да погледне. Но най-странно от всичко бе да се види как мисиз Гудуотър, озовала се в долния край на стълбата, сложи в скута си главата на Елмира и зарони сълзи върху й, докато останалите жени се тълпяха възбудено наоколо.

— Елмира, обещавам ти, Елмира, кълна ти се стига да оживееш, само да не умреш, чуй ме, Елмира, слушай! Отсега нататък ще правя магии само за добро. Край на черната, само бяла магия! До края на живота си, ако зависи от мене, ти няма вече да се препъваш в железни кучета, да се спъваш о прагове, да си порязваш пръста, нито да падаш по стълби! Елизиум, Елмира, рай — това ти обещавам! Само ми оживей! Гледай, изваждам кабарите от куклата! Обади ми се, Елми-и-ра! Хайде, проговори ми, седни! Отиваме горе, ще гласуваме отново. Председателка ще станеш, обещавам ти, председателка на женското дружество „Орлови нокти“, ще те изберем с мнозинство, нали така, госпожи?

При тези думи всички госпожи тъй се разтресоха от плач, че трябваше да се подпират една друга. Том, който наблюдаваше отгоре, отдаде сълзите на настъпила смърт.

Беше стигнал до средата на стълбището, когато се срещна с жените, които се изкачваха нагоре с вид на същества, оцелели след динамитна експлозия.

— Бягай от пътя ни, момче!

Най-отпред вървеше мисиз Гудуотър, която се смееше и плачеше едновременно.

Следваше я Елмира Браун, която вършеше същото.

А подир тях двете нагоре се катереха останалите сто двадесет и три членки на дружеството, които не знаеха от погребение ли се връщат, или са тръгнали на бал.

Том ги изчака да отминат и поклати глава.

— Не им трябвам повече — промърмори той. — Хич не им трябвам.

И стиснал се здраво за перилата, той се смъкна крадешком по стълбите, преди да са усетили, че го няма.

— Да ти разгадая историята не мога, но с две уми беше така — започна Том. — Жените се държаха също като луди. Всички се скупчили наоколо и реват. Елмира Браун седи най-долу цяла-целеничка, Сякаш костите й, ако ме питаш, са от желатин, вещицата хлипа на рамото й, а сетне всички се юрват нагоре по стълбите и се заливат от смях. Бу-у-ха-ха! Представяш си, нали? Аз на бърза ръка се изпарих!

— Магия, казваш значи? — запита Дъглас.

— Магия и нищо друго!

— Ти го вярваш това, така ли?

— Хем вярвам, хем не вярвам.

— Този град е пълен с чудесии! — Дъглас се вгледа в хоризонта, където облаците пъстреха небето с гигантски образи на древни божества и воини. — Заклинания, восъчни кукли, игли, еликсири, казваш, а?

— Много не ми приличаше на еликсир, а пък за повръщано беше прекалено гладко. Ау! У-у-п! — Том се хвана за стомаха и изплези език.

— Вещици, — промълви Дъглас. И загадъчно присви очи.

И ето, настъпва денят, когато от всички страни, отвсякъде край тебе започваш да чуваш как ябълките капят, капят от дърветата една по една. Първо една там, друга оттатък, после са три, сетне четири и подир това девет, и двадесет, докато завалят отвесно, като пороен дъжд, като стъпки от конски копита по меката тъмнееща трева, а последната ябълка на дървото си самият ти; и стоиш там в очакване на вятъра да отхлаби постепенно ръката ти, вкопчила се в небето, и бавно, бавно да те смъкне надолу. Много преди да си тупнал в тревата, ти вече ще си забравил и за дървото, и за другите ябълки за лятото и за зелената трева отдолу. Ще се сринеи в мрака…

— Не!

Полковник Фрийли изведнъж отвори очи и се из пъна в инвалидния стол. Протегна студената си ръка и опипа за телефона. Слава на бога, все още беше там! Той го притисна до гърдите си, премигвайки.

— Мразя го този сън! — заяви той на празната стая.

Накрая, с разтреперани пръсти вдигна слушалката, поиска международни разговори, поръча на телефонистката един номер и започна да чака, вперил очи във вратата на спалнята, сякаш тя всеки миг можеше да се отвори с трясък, вътре да нахълта тумба от досадни синове, дъщери, внуци, милосърдни сестри и доктори и да му отнемат последната наслада, която все още можеше да поднесе на гаснещите си чувства. Преди много дни, а да не бяха и години, когато сърцето му се бе опитало да се провре навън като кама през ребрата и плътта, бе чул долу момчетата… какви им бяха имената? Чарлз, Чарли, Чък; да! И Дъглас! И Том! Ето, успя да си ги спомни! Викаха го през коридора, ала ония затръшнаха вратата под носа им, изпъдиха момчетата. Не бива да се вълнувате, обясниха му докторите. Никакви, никакви, никакви посетители. Той чу момчетата да прекосяват улицата, видя ги, помаха им с ръка. Махнаха му и те. „Господин полковник… господин полковник…“ И тъй, седи си сега тука, с това сърце като някаква малка сива каталясала жаба, което промърдва от време на време някъде из гърдите му.

— Полковник Фрийли — обади се телефонистка — Давам ви разговора. Град Мексико. Ериксън 3899.

Разнесе се далечният, но невероятно ясен глас.

— Bueno.

— Хорхе! — извика старецът.

— Сеньор Фрийли! Пак ли се обаждате? Но това струва пари.

— Да, струва! Знаеш какво да направиш.

— Si. Прозорецът, това ли?

— Прозорецът, ако може, Хорхе.

— Един момент — каза гласът.

И там някъде, на хиляди мили оттук, в една южна страна, в една кантора, в една от сградите на тази страна се разнесоха стъпки, отдалечаващи се от телефона. Старецът се наведе напред и притисна слушалката до сбръчканото си ухо, което до болка се напрягаше Да чуе следващите звуци. Отваряне на прозорец.

— Ах — облекчено въздъхна старецът.

Шумовете на град Мексико в едно горещо жълто пладне нахлуха през отворения прозорец в очакващата ги телефонна слушалка. Той виждаше Хорхе да стои, протегнал слушалката навън — навънка, в слънчевия ден.

— Сеньор…

— Тихо, тихо, моля те. Остави ме да слушам.

И той се заслуша в свиренето на многобройните металически свирки, в писъка на спирачките, във виковете на амбулантните продавачи, които предлагаха своите колички червени банани и портокали от джунглата. Нозете на полковник Фрийли, увиснали на ръба на инвалидната количка, помръднаха и се раздвижиха като на човек, който върви. Стиснал бе здраво очи. На няколко пъти пое дълбоко дъх, сякаш да помирише вонята на месата, увиснали по железните касапски куки под яркото слънце, окичени с мухи като същинско наметало от стафиди; дъха на каменните улици, наквасени от утринния дъжд. Почувства слънцето да прижуря по късата брадичка на лицето му, усети се отново на двадесет и пет години; представи си как крачи, крачи, крачи, как пие всичко с поглед, как се усмихва, радостен, че живее, отзивчив към всичко, опиянен от цветове и миризми.

Някой почука. Той бързо мушна телефона под полата на халата.

Влезе сестрата.

— Здравейте — поздрави тя. — Е, слушаме ли днеска?

— Да. — Старецът отговори механично. Беше като сляп. Нахлуването беше тъй неочаквано, че част от него бе все още в един друг, далечен град. Зачака - мисълта му да се втурне назад — трябваше да, е тука, за да отвръща на въпросите, да му помогне да се овладее, да се държи учтиво.

— Идвам да ви премеря пулса.

— Но не сега! — стресна се старецът.

— Защо? Да не би да излизате в момента? — пошегува се тя.

Той изгледа сестрата студено. Не беше мърдал оттук вече десет години.

— Дайте ми ръката си.

Пръстите й безмилостни и добросъвестни, обвиха китката му като някакъв шублер, опипаха пулса, за да установят болестта.

— Какво сте правили, че сте толкова възбуден? — поиска да знае тя.

— Нищо.

Погледът й се вдигна и спря на празната масичка за телефон. В същия миг на две хиляди мили от тук се разнесе далечна свирка на автомобил.

Тя измъкна слушалката изпод халата и я вдигна пред лицето му.

— Защо си правите това зло? Обещахте, че няма] Ето как сам си навреждате най-много, виждата ли? Вълнувате се, приказвате. Ония момчетии, гдета се навъртат наоколо…

— Те само седяха и слушаха — оправда се полконникът. — А пък аз им разказвах за неща, кюита никога не бяха чували. Разказах мм за буфалото, за бизоните. Струваше си. Не ме е грижа. Бях трескав, бях жив. Ако подобна живот те убие, това ще е чудесно; прекрасно е да оживяваш тъй понякога. А сега, дайте ми телефона. Щом не пускате момчетата да се качват при мен и да стоят кротко, оставете ме поне да разговарям с някого извън тази стая.

— Съжалявам, господин полковник. Ще трябва да съобщя на внука ви. Миналата седмица аз лично не му дадох да ви отнеме телефона. Но сега ми се струва, че вече няма да му преча.

— Това тук е моят дом и моят телефон. Заплатата ви я плащам аз! — ядоса се той.

— Но за да ви излекувам, а не да се вълнувате. — Тя подкара количката му. — А сега, млади момко, бързо в леглото!

От леглото той отправи поглед към телефона и не го откъсна оттам.

— Отивам до магазина за пет минути — каза сестрата. — Но за да съм сигурна, че няма да бърникате пак телефона, ще откарам количката ви в коридора.

И измъкна празния стол навън. Чу я как поспира в коридора на долния етаж и набира някакъв номер на другия апарат.

Дали пък не звъни в град Мексико, запита се той. Не, няма да посмее!

Външната врата се хлопна.

Полковникът си припомни седмицата, изминала и тази стая, самотата и тайните, упоителни разговори през континенти, над един провлак, отвъд цели райони, покрити с дъждовни джунгли, зад плата със сини орхидеи, над езера и хълмове… разговори… разговори… с Буенос Айрес… и Лима… и Рио де Капейро…

Той се привдигна в хладното легло. Утре няма да го има телефона! Какъв алчен глупак се беше оказал! Спусна крехките си бели нозе от-леглото, учуди се, че са толкова изтънели. Изглеждаха му, като че някой ги бе закачил за тялото му, нощем, докато е спял, а бе отнесъл здравите му крака и ги бе изгорил в пещта на парното. С течение на годните бяха разрушили всичко у него, откачили му бяха ръцете, дланите и нозете, а в замяна му бяха оставили някакви заместители, крехки и безполезни като шахматните фигурки. Сега се опитваха да се досегнат и до неуловимото — до спомените; опитваха се да прережат жиците, които отвеждаха назад, към едно друго време.

Прекоси стаята с бързо залитане.

Сграбчвайки телефона, той се смъкна с него покрай стената и седна на пода. Набра международни разговори, а сърцето в гърдите му като че се взривяваше безспирно, мрак замрежи очите му.

— По-бързо, по-бързо!

Почака известно време.

— Bueno.

— Ало, Хорхе, прекъснаха одеве.

— Не бива да звъните повече, сеньор — смъмри го далечният глас. — Обади се сестрата. Каза, ча сте много болен. Трябва да затворя.

— Не, Хорхе! Почакай! — примоли се старецът. — За последен път, разбери ме. Утре ще ми отнемат телефона. Никога вече не ще мога да позвъня.

Хорхе не отвърна. Старецът продължи:

— В името на Христа, Хорхе! В името на приятелетвото, на нашата младост! Ти не разбираш какво ми е. Връстник си ми, но ти можеш да се движиш! А пък аз не съм мръдвал оттук цели десет години. — Той изтърва слушалката и с мъка я вдигна, защото болката бушуваше в гърдите му. — Хорхе! Там ли си още?

— Но за последен път, нали? — запита Хорхе.

— Обещавам!

Слушалката полегна върху едно бюро, на хиляди мили оттам. Ето ги пак познатите стъпки и накрая — отварянето на прозореца.

— Сега слушай добре! — заповяда си старецът.

И той чу хиляди хора в онова друго лято, в далечните звънки звуци на една латерна, която свиреше „Ла Маримба“ — ах, каква чудна танцова мелодия.

Стиснал очи, старецът протегна ръка да нагласи сякаш на фокус снимките от една стара катедрала, а тялото му бе натежало от плът, бе станало по-младо, под нозете си той усети напечения от слънце тротоар.

Щеше му се да извика: „Там сте още, нали? Там сте си, всички вие, жители на този град по времето на ранната сиеста, когато магазините затварят, а момчетиите крещят пискливо Loteria national para hoi! и предлагат лотарийни билети. Там сте все още, жители на града. Просто не мога да повярвам, че някога и аз съм бил сред вас. Заминеш ли си от един град, за теб той става нереален. Разстоянието превръща всеки един град, бил той Ню Йорк или Чикаго, с цялото му население в нещо недействително. Също както и аз съм недействителен тук, в Илинойс, в този малък град край тихото езеро. Всички сме недействителни един за друг, защото не присъстваме един за друг. Затова хубаво е да чуеш шумовете му и да почувствуваш, че град Мексико е все още там и че хората се движат и съществуват…“

Той седеше и притискаше здраво слушалката до ухото си.

И най-накрая, най-ясният, най-невъзможният от всички звуци — писъкът на зелен трамвай, който завива край ъгъла — трамвай, претъпкан с мургави, чуждоземни и красиви хора, както и тропот от други хора, които го гонят и подвикват тържествуващо, като успеят да скочат в движение на стъпалото, и също тъй изчезват зад ъгъла по пискащите релси, отнесени са в нажежената от слънцето далечина, и в тишината долита само пращенето на врялото масло за тортили в тиганите на сергиите край площада; но това може да е и звукът от жуженето и съскането на електричеството по бакърените жици, дълги две хиляди мили.

Старецът седеше на пода.

Времето течеше.

Долу бавно се отвори някаква врата. Някой влезе предпазливо, поколеба се, а сетне страхливо тръгна по стълбите. Дочуха се гласове:

— Не биваше да идваме!

— Той ми телефонира, честна дума. Много е самотен. Не можем да го измамим.

— Но той е болен!

— Знам! Каза да дойдем, като излезела сестрато. Ще постоим малко, колкото да го видим, и…

Вратата към спалнята се разтворя широко. Трите момчета видяха стареца, седнал долу яа пода.

— Полковник Фрнйли? — тихичко го повика Дъглас.

В мълчанието му имаше нещо, което накара и тримата да замълчат.

Приближиха на пръсти.

Дъглас се наведе и измъкна телефонната слушалка от изстиващите вече пръсти на стареца. Вдигна слушалката до ухото си и се заслуша. През шума от жиците той долови някакъв странен, далечен, заключителен звук.

На две хиляди мили оттам — затварянето на елин прозорец.