Вино от глухарчета

— Бум! — извика Том. — Бум! Бум! Бум!

Седеше върху топа от Гражданската война на площада пред Градския съд.

Застанал пред топа, Дъглас се хвана за сърцето и падна на тревата. Но не се изправи; остана да лежи там със замислено изражение.

— Както те гледам, всеки момент си готов да измъкнеш химическия молив — каза Том.

— Остави ме на мира! — смъмра го Дъглас, загледан в топа. Претърколи се и се взря в небето и в дърветата над него. — Знаеш ли, изведнъж го осъзнах.

— Какво?

— Вчера умря Чин Лин Су. Вчера, тук в този град, Гражданската война завърши завинаги. Вчера тук умря мистър Линкън, умряха и генерал Ли, и генерал Грант, и още стотици хиляди, потеглили едни на север, други на юг. И пак вчера следобед, в дома на полковник Фрийли, едно огромно стадо от бизони, голямо колкото целия Грийн таун, Илииойс, се хвърли в пропастта, в нищото. Вчера един гигански прашен облак се слегна завинаги. А пък аз изобщо не го осъзнах, когато стана. Това е ужасно, Том! Ужасно е! Какво ще правим сега без тези бизони… какво ще правим без тези войници, без генерал Ли и без Честния Ейб; какво ще правим без Чин Лин Су? Не съм си представял, че толкова хора могат да умрат тъй, изведнъж, разбра ли, Том? А те умряха. Завинаги.

Том яхаше топа и гледаше надолу към брат си, чийто глас унило заглъхна.

— Носиш ли си бележника?

Дъглас поклати глава отрицателно.

— Най-добре ще е да се прибереш и да си запишеш, преди да го забравиш. Не се случва всеки ден половината население на земята да загине пред очите ти.

Дъглас седна, а после се изправи. Тръгна през градинката пред съда бавно, захапал долната си устна.

— Бум! — тихо подвикна Том. — Бу-ум. Бу-ум!

Сетне извиси глас:

— Хей, Дъг! Три пъти те убих, докато минеш потревата! Чуваш ли, Дъг? Хей, Дъг! Добре де. Гледай си работата.

Той полегна върху топа и се прицели през корясалото дуло. Присви едното си око.

— Бум! — прошепна той към смаляващата се фигурка. — Бум!

— Готово!

— Двайсет и девет!

— Готово!

— Трийсет!

— Готово!

— Трийсет и една!

Ръчката падаше надолу. Тенекиените капачки, притискани към устата на препълнените бутилки, блестяха златножълти. Дядото подаде последната бутилка на Дъглас.

— Втора реколта от лятото. Юни е на полицата. Това е юли. А скоро ще дойде редът и на август.

Дъглас вдигна бутилката е прясно вино от глухарчета, ала не я постави на полицата. Видя номерираните бутилки, строени там, всяка подобна на другата, напълно еднакви, всичките сияйни, съвършени, самодоволни.

Ей го там оня ден, в който осъзнах, че живея, помисли си Дъглас, но защо той не е по-сияен от другите?

Ето го деня, в който Джон Хъф изчезна от моя живот, а защо той не е по-черен от другите? Кое, кое напомня за времето, когато момчетиите подскачаха развеселени като делфини в оплитаните от вятъра и разплитани пак от него вълни на житата? Къде е запечатен дъхът на светкавицата, излъчван от Зелената машина и трамвая? Помни ли виното? Или то няма спомени? И ако има, защо ги крие тъй старателно?

В някаква книга някога беше прочел, че всички отговорени думи, всички изпети песни продължавали да съществуват, изнасяли се нагоре в космоса и ако човек би пропътувал до съзвездие Кентавър, щял да може да чуе как Джордж Уошингтън говори насън, или вика на Цезар в мига, когато камата го пробожда в гърба. Толкова за звуците. Ами светлината? Не е възможно нещата, видени веднъж, да умрат още в същия час. Тогава, ако се поразтърсим из този свят, сигурно някъде, може би в препълнените многокилийни восъчни пити, където светлината прилича на кехлибарена мъзга, събирана от овъргаляните в цветен прашец пчели, или пък в тридесетте хиляди лещи върху блещукащата глава на водното конче, бихме могли да намерим съхранени всичките цветове и звуци на света, от всяка една изминала година. А дали, ако капнем дори една капчица от това вино от глухарчета и я разгледаме под микроскоп, дали случките от Четвърти юли няма да бликнат навън като избухване на Везувий? Ужасно много му се щеше да вярва, че е така.

И въпреки това… когато гледаше бутилката, която със своя номер обозначаваше деня, в който полковник Фрийли се беше прекатурил и беше хлътнал два метра под земята, Дъглас не забелязваше там следа от утайка, нито прашинка от огромния прашен бизонов облак, нито люспица от барута на оръдията при Шило…

— Наближава август — въздъхна Дъглас. — Вярно е. Но както е тръгнало, не ще има нито една машина, нито едно другарче, и страшно малко глухарчета за последната реколта.

— Бим. Ба-а-ам! Звучиш като погребална камбана — присмя се дядо му. — Такива приказки са по-лоши и от мръсни думи. Обаче няма да ти сапунисвам устата. Предписва се една капачка вино от глухарчета. Хайде, ето ти, гълтай! Как ти се струва?!

— Сякаш съм глътнал огън! Ху-ху!

— Бягай сега горе, три пъти изтичай около квартала, преметни се пет пъти, прескочи шест плета, изкачи две дървета и вместо главен оплаквач ще се усетиш разпоредител на бурна веселба. Марш!

Докато тичаше нататък, Дъглас си каза — ще ми стигнат и четири плета, едно дърво и две премятания.

И ето ти по средата на първия ден на август в колата се качва не друг, а Бил Фористър, който вика гръмогласно, че отивал към центъра да се разхлади с леден сладолед и че канел всеки, който иска да тръгне с него. Така само след пет минути, залюлян и подгряван от по-добро настроение, Дъглас се видя да обръща гръб на парещия плочник, да прекрачва в пещерния хлад на дрогерията, в пропития с дъх на газирана сода въздух, сред уханието на ванилов сладолед и да се настанява пред снежномраморня бар с автомата за газирани напитка до Бил Фористър. След това поискаха да чуят какви са най-необикновените сладоледи и когато продавачът стигна до „Старовремски лимоново-ванилов сладолед“… Бил Фористър възкликна:

— Ето това!

— Да, да, точно това — отекна Дъглас.

Докато чакаха, извиха се бавно на въртящите се столчета. Сребърните кранове, блестящите огледала, безшумните перки на вентилаторите на тавана, зелените сенници над малките прозорчета, плетените столове — погледът им премина по всичко това. Изведнъж спряха. Очите им се заковаха върху лицето и фигурата на деветдесет и пет годишната мис Хелин Лумис, стиснала сладоледена лъжичка, с уста, пълна със сладолед.

— Млади господине — обърна се тя към Бил Фористър, — вие сте човек с много изискан вкус и богато въображение. Тъй също притежавате воля за десет души; иначе не бихте посмели да се отклоните от общоприетите видове, написани на листа, и да поръчате без никакво колебание нещо тъй нечувано, като лимоново-ванидов сладолед.

Той почтително й се поклони.

— Я седнете при мен и двамата — покани ги тя. — Ще си приказваме за необикновени сладоледи и за други работи, които ни допадат. Не бойте се аз плащам.

Усмихнато отнесоха чиниите си на нейната маса и седнаха.

— Ти сигурно си от Споулдингови — рече тя на момчето. — Отрязал си главата на дядо си. А вие пък, вие сте Уилям Фористър. Водите рубриката „Хроника“, следя я с интерес. Зная за вас повече, отколкото си мислите.

— Аз ви познавам — каза Бил Фористър. — Вие сте Хелин Лумис. — Той се поколеба, но продължи: — На времето бях влюбен във вас.

— Ето това е чудесно начало за разговор! — Тя гребна внимателно от сладоледа. — И основание за нова среща. Не, не, не ми разказвайте къде, кога или по-точно сте били влюбен в мене. Ще го оставим за другия път. Загубих апетит от думите ви. Сега слушайте какво! Аз трябва да тръгвам. Но понеже сте репортер, елате на чай утре между три и четири; а може и да ви поразкажа за историята на този град още от времето, когато е бил фактория. Тъй взаимно ще задоволим любопитството си и ще имаме тема за разговор. Знаете ли, мистър Фористър, напомняте ми за един господин, който ми беше близък преди седемдесет, да — преди седемдесет години.

Като я гледаха, седнала насреща им, те изпитваха чувството, че разговарят с някаква побеляла, залутана, трептяща нощна пеперудка. Гласът се измъкваше дълбоко някъде из сивотата и старостта, натежал от прашеца на изронени сухи цветя и мъртви пеперуди.

— Е? — запита тя, докато ставаше. — Да ви чакам ли утре?

— Непременно — отвърна Бил Фористър.

Тя пое из града по някаква работа, а момчето и младият мъж останаха да гледат след нея и бавно да дояждат сладоледа.

Сутринта на другия ден Уилям Фористър прекара в проверяване на някакви новини за вестника, времето след обяда използува да отиде за риба извън града, хвана няколко дребни рибки, които с радост хвърли обратно във водата, и без да мисли за това — или по-скоро, без да забелязва, че е мислил за това, — в три часа осъзна, че автомобилът му го вози по една определена улица. С интерес наблюдаваше как ръката му завърта кормилото по широка кръгла алея и той спря пред увит в бръшлян портал.

Когато слизаше, откри, че автомобилът и лулата му си приличат — бяха еднакво стари, сдъвкани и занемарени в сравнение с тази просторна зелена градина зад прясно боядисаната триетажна викторианска къща. В дъното на градината забеляза леко призрачно движение, чу шепотен вик и видя, че мис Хелин Лумис, преминала отвъд времето и пространството, седи сама пред чаения сервиз, искрящ с меката си сребърна повърхност, и го чака.

— За пръв път отивам при жена, която се е приготвила и ме чака — каза той, когато приближи. - И също — призна младият мъж — за първи път в живота си съм точен на определена среща.

— Защо стана тъй? — запита тя, облегната в тръстиковия си стол.

— Не зная — призна той.

— Е? — Мис Лумис започна да налива чая. — За да подхванем разговора, бих искала да чуя какво мислите за света.

— За света аз не зная нищо.

— Началото на мъдростта, както се казва. Когато е на седемнайсет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнайсет.

— Изглежда, много нещо сте научили в течение на годините.

— Привилегия на старостта е да изглежда, че знае всичко. Но това е преструвка и маска. Когато сме насаме, ние, старите, си смигваме, усмихваме се хитричко и се питаме: харесва ли ти моята маска, моята преструвка, моята самоувереност? Животът е спектакъл, нали? Добре ли изпълнявам ролята си?

Двамата се засмяха. Той се облегна на стола и за пръв път от месеци насам остави смеха да се излива от него леко и непринудено. Когато се успокоиха, тя обви чашата си с длани и погледна в нея.

— Знаете ли, цяло щастие е, че се запознаваме тлкова късно. Не бих искала да ме срещнете, когато бях на двайсет и една и ужасно лекомислена.

— За хубавиците на двайсет и една важат други закони.

— Значи според вас аз съм била хубава, тъй ли?

Той кимна развеселен.

— Но по какво го разбирате? — запита тя. — Когато срещнете някой дракон, нагълтал гълъбица, нима познавате по перушините, полепнали покрай муцуната му? Това е то — тяло като моето прилича на дракон, цялото в люспи и бръчки. Драконът изгълта бялата гълъбица. Години минаха, откакто гъбицата я няма. Дори не мога да си спомня как е изглеждала. Макар че я усещам. Тя все още е цяла вътре, все още е жива; от истинската гълъбнца не е паднало ни едно перце. Знаете ли, има утрини през пролетта, а и през есента, когато се събуждам и си казвам: сега ще изтичам през ливадите в гората и ще набера диви ягоди! Или пък ще поплувам в езерото, или тази нощ ще танцувам до разсъмване! Но изведнъж с ярост откривам, че съм скрита в този стар и грохнал дракон. Аз съм омагьосаната принцеса в разрушената кула, заключена без излаз, в очакване на красивия принц.

— Вие сте родена за писателка.

— И наистина съм писала, мое мило момче. Какво друго й остава на една стара мома? Бях фантазьорка, с глава, натъпкана с карнавални конфети, тъй живях до трийсетте си години, и тогава единственият мъж, когото съм обичала в живота си, се умори да ме чака и се ожени за друга. С яд, с озлобление към себе си, си казах, че ми се пада подобна участ, защото не се омъжих, когато трябваше и можеше. Тръгнах да пътешествувам. Куфарите ми набъбнаха и се скриха под пластовете хотелски етикети, налепени по тях. Бях сама в Париж, сама във Виена, сама в Лондон, и като си помисля, беше съвсем същото, като да съм сама в Грийн таун, Илинойс. С две думи, където и да бях, аз бях сама. О, имах достатъчно време да размишлявам, да придобия изискани маниери, да стана забавна събеседница. Ала понякога си мисля, че с радост бих заменила всякакъв блестящ разговор и всеки високопоставен събеседник срещу един единствен другар, с когото да преживея трийсет спокойни години.

В мълчание допиха чая.

— Ах, какво съм седнала да се окайвам! — възкликна тя добродушно. — Я сега да чуем нещичко за вас. Значи сте на трийсет и една, а още не сте женен, тъй ли?

— Аз бих го обяснил така — усмихна се той. — Жени, които умеят да постъпват, да размишляват и да разговарят като вас, не се срещат често.

— О — каза тя сериозно; — не бива да очаквате от една млада жена да разговаря като мене. Това идва с годините. Първо на първо, те са още твърде зелени. И второ, в момента, в който усети, че жената има ум, всеки обикновен мъж побягва презглава. Не може да не сте срещнали и умни жени, но те умело са се прикрили. Човек трябва да се озърта внимателно, за да открие подобна буболечка. Да откърти и друга дъска от пода.

Отново се засмяха.

— Както върви, аз ще си остана един сух и скован стар ерген — въздъхна той.

— А, не, не, в никакъв случай. Ще сбъркате ужасно. Дори не биваше да идвате тук днес следобед. Тази задънена улица свършва в една египетска пирамида. Всички пирамиди са чудесни, обаче мумиите не са приятни събеседници. Кажете ми, къде бихте желали да отидете и какво всъщност очаквате от своя живют?

— Искам да видя Истанбул, Порт Саид, Кайро, Будапеща. Да напиша книга. Да изпуша страшно много цигари. Да се сгромолясам в някаква дълбока пропаст, обаче, падайки, да се спася, закачвайки се на никое дърво. Да ме прострелят в тъмен марокански сокак в полунощ. Да се влюбя в красива жена.

— Е, трудно ще ми е да изпълня всичките ви желания — каза тя. — Но понеже съм пътешествала, могла бих да ви поразкажа за някои от тези места. А пък ако притичате през двора ми довечера към единайсет и ако още не съм заспала, ще изпразня един стар пищов по вас. Това ще може ли да задоволи мъжествения ви копнеж по приключения?

— Напълно.

— Къде бихте желали да заминете най-напред? Аз наистина мога да ви заведа. Ще направим магия. Само го назовете. Лондон? Кайро? Щом чухте Кайро, лицето ви се озари. Хайде тогава, отиваме в Кайро. Сега се отпуснете. Напълнете лулата си с този ароматен тютюн и се облегнете на стола.

Той се облегна, напълни лулата, усмихнат, отпуснат и готов да слуша, а тя започна да говори.

— Кайро … — подхвана тя.

Часът се изниза в съкровища, потайни улички и ветрове откъм египетската пустиня. Слънцето пръскаше злато, Нил беше мътен там, където се плискаше надолу към делтата, а на върха на пирамидата стоеше една млада, пъргава, засмяна жена, подканваше го да ое изкачи по сенчестата страна и да излезе на слънце, той се катереше нагоре, тя му протягаше ръка да го изтегли от последното стъпало, сетне се кискаха, възседнали камилата, клатушкайки се към огромната просната грамада на Сфинкса, късно през нощта в квартала на туземците слушаха как звънтят малките чукчета по бронза и среброто, а музиката от незнайни струнни инструменти заглъхваше далеч, далеч, далеч…

Уилям Фористър отвори очи. Мис Хелия Лумис бе стигнала до края на приключението и те отново си бяха у дома, станали бяха много близки, много приятелски настроени един към друг, бяха в градината, чаят беше изстинал в сребърния чайник, бисквитите бяха настръхнали на следобедното слънце. Той въздъхна, протегна се и пак въздъхна.

— В живота си не съм бил по-блажен.

— Аз също.

— Много се застоях. Преди час трябваше да си отида.

— Знаете, че и за миг не съм се отегчила. Но се чудя какво намирате в една стара, изветряла жена…

Той се облегна на стола, примижа и я загледа. Присви очи така, че през тях едва се процеждаше; светлината. Наклони леко глава на една страна, сетне на друга.

— Какво правите? — смутено запита тя. Той продължи да ое взира, без да отговори.

— Ако застанеш както трябва — промърмори той, — можеш да възпроизведеш, да ретушираш… — А наум си казваше: можеш да изтриеш бръчкитеда възстановиш предишното, да върнеш назад годините.

И изведнъж се сепна.

— Какво стана? — разтревожи се мис Лумис.

Но тя отлетя. Той разтвори очи, да я хване. И сбърка. Би трябвало да остане тъй — изтегнат, отпуснат, изличаващ разрухата на времето, с премрежени очи.

— За един кратък миг успях да я зърна — промълви той.

— Да зърнете — кого?

„Как кого — гълъбицата“, каза си Уилям, ала устните, изглежда, безгласно бяха оформили мисълта му.

В следващия миг тя седеше в стола, изпънала гръб. Стиснала бе ръце в скута си. Очите й бяха вперени в него и докато я наблюдаваше безпомощен, очите й се навлажниха и се наляха със сълзи.

— Простете ми — възкликна той. — Ужасно съжалявам!

— Но няма за какво. — Тя продължи да седи все тъй напрегната, без да докосва лицето или очите си; ръцете й останаха в скута, едната стиснала здраво другата. — А сега си вървете. Да, утре елате пак, но сега си вървете, много ви моля, и не ми казвайте нито дума.

Уилям прекоси градината, а тя остана край масата, в сянката, на дървото. Той не намери сили да погледне назад.

Минаха четири, минаха осем, минаха цели дванадесет дни, той беше канен всекидневно на чай, на вечеря или на обяд. Седяха и разговаряха в дългите зелени следобеди — приказваха си за изкуство, за литература, за живота, за обществото и за политика. Тъпчеха се със сладоледи и баници и се яаливаха с хубави вина.

— Да приказват, каквото си щат — възкликна веднъж мис Лумис. — А хората ни одумват, нали?

Той се размърда смутено.

— Знаех си. Жената всякога е прицел па одумки, та ако ще да е и стогодишна!

— Бих могъл повече да не идвам.

— Ах, не! — бурно възропта тя, но се овладя. Продължи с по-тих глас: — Знаете, че няма да го сторите. Знаете, че ви е все едно какво си мислят, нали? Щом ние не виждаме нищо лошо в това?

— Все ми е едно — потвърди той.

— А сега да поиграем на нашата игра — рече тя и се облегна удобно на стола. — Къде да отидем днес? Може би в Париж? Хайде да бъде Париж.

— Добре, в Париж — кротко се съгласи той.

— И тъй — подхвана Хелин Лумис, — годината е 1885 и ние се качваме на борда на кораба в ню-йоркското пристанище. Ето ни го багажа, ето ги и билетите, а там е хоризонтът. Сега сме в открито море. Наближаваме Марсилия…

Ето я нея, застанала на един мост, загледана в бистрите води на Сена, а ето го и него, миг след това, изправен внезапно до нея, свел поглед към струите на леещото се край тях лято. Ето я нея, обвила с белите си пръсти чашата с аперитива, а ето го него, явил се с удивителна внезапноет, навел се да докосне чаша о нейната. Ликът му се явяваше в огледалните стени на Версай, над масата с топли и вкусни smorgasbords в Стокхолм, заедно брояха шарените върлини с емблемите на бръснари във Венеция. Всичко, което бе преживяла сама, сега преживяваха заедно.

В един късен, следобед някъде към средата на август те седяха, загледани един в друг.

— Знаете ли, че от две седмици и половина не е изминал ден, без да ви видя? — запита я той.

— Не е възможно!

— За мен това бе неизразима радост.

— Да, но има толкова много млади момичета…

— Вие притежавате всичко онова, което на тях им липсва — вие сте добра, интелигентна, остроумна…

— Глупости. Добротата и интелигентността са достойнства на старостта. Да си жесток и лекомислен е далеч по-вълнуващо, когато си двайсетгодишен. — Тя замълча и си пое дъх. — А сега ще ви попритесня. Помните ли оня пръв следобед, когато се запознахме в дрогерията, тогава вие казахте, че сте изпитвали известно — да го наречем ли чувство към мене по някое време? Но умишлено отбягвахте да ми разкажете и никога повече не споменахте за това. А сега съм принудена да ви замоля — обяснете ми, ако обичате, цялата тази странна история.

Той мълчеше, объркан какво да каже.

— Чувствувам се ужасно неудобно — призна Уилям.

— Изплюйте камъчето!

— Преди години видях една ваша снимка.

— Но аз не позволявам да ме фотографирват.

— Беше стара снимка, от времето, когато сте били на двайсет години.

— А-а, да! Това е много смешно. Всякога, щом подаря някаква сума с благотворителна цел или присъствувам на някой бал, поотупват от прахоляка тази моя снимка и я отпечатват. Целият град се смее, та дори и аз самата.

— Тези вестникари са жестоки хора.

— Не, не са. Аз ги накарах. Казах им — щом искате моя снимка, използувайте тази, правена е в 1853 година. Нека ме запомнят такава. В името на добрия бог не вдигайте капака от ковчега по време на опелото.

— Ще ви разкажа всичко. — Той скръсти ръце, загледа ги за миг и замълча. Припомняше си снимката до най-малки подробности. Тук, в тази градина, имаше достатъчно време, за да прецени фотографията от всичките й страни, да помисли и за Хелин Лумис, за много младата Хелин Лумис, такава, каквато бе на снимката, самотна и красива. Той си помисли за кроткото й, смутено, усмихнато лице.

Това беше образът на пролетта, това бе образът па лятото, то беше дъхавият топъл дъх на детелинов цвят. Устните й бяха сияйни нарове, очите й отразяваха лятната небесна синева. Допирът до лицето й напомняше онова вечно ново изживяване, когато, отваряйки прозореца в някоя ранна декемврийска утрин, протягаш ръка навън и улавяш първия бял, хладен снежен прашец, полегнал през нощта тихичко, неусетно. И всичко това, тази дъхава топлота и нежна свежест, бяха запечатани завинаги с чародейството на фотографската химия и никакво време не можеше да ги състари ни с час, ни със със секунда, този фин хладен снежец нямаше никога да се стопи, а щеше да се съхрани и да преживее още хиляда лета.

Такава беше тази фотография. Такава я видя за първи път. А сега я описваше отново, след като си я бе припомнил, след като беше премислил и я бе извикал в спомена си.

— Когато за първи път видях тази снимка — беше безхитростна, естествена поза с много простичка прическа, — изобщо не разбрах, че е правена преди толкова много години. Вестникът съобщаваше, че под опеката на Хелин Лумис се уреждал някакъв бал. Откъснах снимката, от вестника. През целия ден я носех със себе си. Решил бях да отида на бала. А после, някъде надвечер, някой ме видя, че гледам снимката, и ми разказа за нея. Как фотографията на хубавото момиче била направена преди много годени и как вестникът всяка година я публикувал. И ме посъветваха да не съм отивал на бала с тази същата снимка, и да не съм правел опит да ви видя.

Дълго мълчаха. Той я погледна. Тя бе вперила поглед в далечната градинска стена и в розовите храсти, които я обвиваха. По лицето й не се разбираше за какво мисли. То беше безизразно. Тя се полюля известно време в стола си, а сетне тихо запита:

— Искате ли още чай? Заповядайте.

Мълчаливо отпиваха от чая. По едно време тя протегна ръка и го потупа по рамото.

— Благодаря ви.

— За какво?

— За това, че сте искали да ме намерите на бала, за това, че сте изрязали моята снимка, за всичко. Благодаря ви много.

Тръгнаха да се разхождат по пътечките на градината.

— А сега — обади се тя, — сега е мой ред. Помните ли, че ви поменах за един млад мъж, който ми беше близък преди седемдесет години? О, той е покойник от близо петдесет, а може и от повече, но когато беше много млад и много хубав, не слизаше от бързия си кон по цели дни, а лятос и нощем препускаше из ливадите край града. Вечно мургавото му лице излъчваше здраве и необуздана сила, ръцете му бяха вечно изподрани, пушеше като комин и вървеше с такъв устрем, сякаш всеки миг щеше да се разглоби; не се задържаше на никаква работа, зарязваше всяко нещо, щом му се наситеше, и един ден просто препусна с коня и вече не се върна при мене, защото аз бях по-необуздана и от него, не исках да мирясам, и — ето на! Не вярвах, че ще дойде ден, в който отново ще го видя да оживее. Но вие сте съвсем жив, пръскате пепел, където ви падне също като него, вие сте едновременно непохватен и много сръчен, и аз знам предварително какво ще сторите в следващия миг, а сторите ли го, оставам изненадана дълбоко. Приказките за прераждането ги смятам за бабини деветини, но вчера изведнъж си казах: Какво ще е, ако ви срещна на улицата, ако извикам Робърт, Робърт, и вие, Уилям Фористър, се отзовете на това име?

— Не зная — промълви той.

— Аз също не знам. А тъкмо това прави живота интересен!

Август наближаваше към своя край. Първият хладен полъх на есента пълзеше бавно през града, в дърветата се виждаше едно омекотяване, усещаше се как се засилва палещата цветовете треска, хълмовете започваха да руменеят и да се оцветяват, а пък житата се люлееха като грива на лъв. Дните сега май бяха все едни и същи, редяха се ритмично, както ръка на буквописец неспирно върти все същите ченгелчета на Л-то, на Г-то и на М-то, ден подир ден повтаря изящните бразди.

В едни следобед на късния август Уилям Фористър прекоси градината и завари Хелин Лумис да пише нещо с голямо усърдие на масата за чай.

Побутна встрани писалката и мастилницата.

— Тъкмо ви пишех писмо — обясни тя.

— Е, след като вече съм тук, не е необходимо.

— О, не, това е по-особено писмо. Погледнете. — Показа му синия плик, който запечата и приглади внимателно. — Запомнете го. Получите ли го по пощата, ще разберете, че съм мъртва.

— Подобен разговор не ми харесва!

— Седнете и ме изслушайте.

Той седна.

— Скъпи Уилям — подхвана тя под сянката на чадъра. — След няколко дни аз ще бъда мъртва. Не. — Тя го спря с ръка. — Не говори. Не ме е страх. Когато живееш тъй дълго като мене, загубили дори и страха. През целия си живот не съм обичала раци, просто защото никога не бях-ги опитвала. Опитах ги на своя осемдесети рожден ден. Да кажа, че сега съм възхитена от вкуса им, не бих могла, но поне знам какъв е и не са ми отвратителни Струва ми се, че и смъртта ще се окаже нещо като рака и някак си ще се спогодим и с нея. — Тя раздвижи пръсти. — Но стига за това. По-важното е, че повече няма да те виждам. Няма да има тържествено опело. Смятам, че жена, прекрачила отвъд онази врата, има правото на същото уединение, каквото се полага на дама, оттеглила се за през нощта.

— Човек не може да предскаже смъртта — обади се той най-сетне.

— Ах, Уилям, от петдесет години наблюдавам стенния часовник в коридора. След като го навия, мога почти до минутата да предскажа кога ще спре. Старците са като часовник. Усещат, когато машинариите забавят ход и махалото се приготвя да се успокои. О, умолявам те, не се натъжавай така, недей!

— Не мога да се овладея — промълви той.

— Прекарахме чудесни минути, нали? Колко необикновени бяха нашите всекидневни разговдри. За жалост това би могло да се изрази единствено с онази изкуствена и изтъркана фраза: „Среща на две души“… — Тя превъртя синия плик между пръстите си. — Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макар че тялото понякога отказва да го признае. Тялото води самостоятелен живот. То живее единствено, за да се храни и да очква нощта. То е по същността си създадено, за да живее през нощта. Ала какво да кажем за ума, който е рожба на слънцето, Уилям, и през хиляди часове от живота на човека трябва да бъде буден и нащрек? Нима може да се сравнява тялото, това жалко, себично творение на мрака, с цял един живот, озарен от слънце и интелект? Не зная. Зная само, че твоят ум беше там, моят ум беше тук и нашите следобеди не могат да се оприличат на нищо, изживяно от мене до днес. А за колко много още имаме да си говорим… Ще го отложим за друго време.

— Както изглежда, нямаме много време.

— Така е, но може би ще има друго време. Времето е нещо странно, но дважди по-странно нещо е животът. Зъбците изпущат, колелото се превърта и хорските животи се срещат твърде рано или пък твърде късно. Аз живях прекалено дълго, това поне е така. А пък ти си се родил или по-рано, или по-късно. Ужасна грешка в синхронизирането. Възможно е да ме наказват за това, че бях лекомислена девойка. Тъй или инак, при новото превъртване зъбците може би ще се вкопчат добре. Междувременно ти трябва да си намериш едно хубаво момиче, да се ожениш и да бъдеш щастлив. Но искам да ми обещаеш нещо.

— Всичко…

— Ще ми обещаеш, че няма да живееш прекалено дълго, Уилям. Ако успееш да го уредиш, гледай да умреш, преди да си станал на петдесет. Може би няма да е лесно. Но те съветвам да го сториш, просто защото човек не знае кога може да се роди новата Хелин Лумис. Представяш ли си колко ще е ужасно, ако ти доживееш до много, много дълбока старост и някоя утрин на 1999, както си вървиш по главната улица, изведнъж ме съзираш, застанала някъде там, двайсет и една годишна, и всичко да трябва пак да се обърка? Не бих могла да преживея отново тъгата на нашите следобеди, колкото и да са били приятни, а ти? Хиляда литра чай и петстотин бисквити стигат за едно приятелство. Тъй че някъде до двайсет години от днес ще трябва да пипнеш една хубава двойна пневмония. Защото нямам представа колко време ти позволяват да се шляеш там горе. Може и веднага да те пращат обратно. Но аз ще сторя всичко, каквото зависи от мене, Уилям, повярвай ми. И тогава, след като всичко е подредено както трябва й отмерено до часове, знаеш ли какво може да се случи?

— Кажете ми.

— В някой следобед на хилядо деветстотин осемдесет и пета или хилядо деветстотин и деветдесета един млад мъж на име Том Смит или Джон Грийн, или с някакво подобно обикновено име, ще тръгне към центъра, ще се отбие в дрогерията и ще си поръча, съответно порция необичаен сладолед. Едно младо момиче на негова възраст ще седи също там и щом чуе названието на оня сладолед, нещо ще се случи. Не зная точно какво, нито как ще стане. Тя също няма да знае защо и, как се е случило. Не ще го знае и младежът. Просто названието на този сладолед за тях двамата ще се превърне в нещо чудесно. Ще се заговорят. А по-късно, когато си научат имената, ще излязат от дрогерията един до друг.

Тя му се усмихна.

— Всичко това звучи много подредено, но ти не се сърди на мене, старата жена, че подреждам нещата в спретнати пакети. Виж какви глупави дреболии ти завещавам. А сега, хайде да говорим за друго. За какво да бъде? Остана ли някое кътче на този свят, където да не сме били? Ходихме ли в Стокхолм?

— Да, чудесен град.

— А в Глазгоу? Тъй ли? Ами тогава къде?

— Зашо не в Грийн таун, Илинойс? — предложи Уилям. — Тук. Нито веднъж не сме излизали заедно из нашия собствен град.

Тя се облегна на стола, той също и тя започна:

— Тогава ще ти разкажа какъв беше този град преди много години, когато бях на деветнайсет…

Беше зимна нощ и тя се пързаляше плавно с кънки по едно езеро, оковано в бял лунен лед, а сянката й се хлъзгаше и шептеше под нея. Беше лятна нощ в този град, въздухът беше като жарава, жарава грееше от бузите, в сърцето, очите блещукаха и мигаха като светулки. Беше ветровита октомврийска нощ и ето я нея, тя пее, застанала в кухнята, заета с приготвянето на някакви сладкиши, а ето я и тук, затичала се по мъха край реката, след малко плува в гранитовия вир наблизо до града в една пролетна нощ, водата е мека, дълбока и топла, а сега вече е дошъл Четвърти юли, ракетите се блъскат о небето, по верандите на всички къщи са наизлезли хора, а пък лицата им се озаряват ту с червен огън, ту със син огън, ту с бял, а нейното лице се откроява сред всичките, защото си остава все тъй лъчезарно и след угаеването на последната ракета.

— Успяваш ли да видиш всички тези неща? — запита Хелин Лумис. — Успяваш ли да видиш, като ги правя и като съм там?

— Да — каза Уилям Фористър, затворил очи. — Виждам ви.

— А после — продължи тя, — а после…

Гласът й се вдигаше и снишаваше, в следобеда бързо взе да се проемуква здрачът, ала гласът й се носеше в градината и всеки, който минеше но улицата, можеше отдалече да улови призрачните му звуци, които заглъхваха, заглъхваха оттатък…

Подир два дни Уилям Фористър работеше на писалищната маса у дома си, когато пристигна писмото. Дъглас го донесе горе, подаде го на Бил и сякаш знаеше какво съдържа то.

Уилям Фористър позна синия плик, ала не го отвори. Просто го сложи в джоба на ризата си, позагледа момчето и каза:

— Хайде, Дъг; аз черпя.

Запътиха се към центъра, почти без да говорят, защото Дъглас усещаше, че трябва да мълчи. От есента, която по едно време се беше задала, нямаше и следа. Лятото се бе развихрило отново, изпаряваше облаците и лъскаше до блясък металното небе. Влязоха в дрогерията и се настаниха на мраморното барче. Уилям Фористър измъкна писмото, сложи го пред себе си, но все още не го отваряше.

Погледна навън към жълтото слънце на плочиника, към зелените тенти и лъчезарните златни букви на витрината от другата страна на улицата, погледна и към календара на стената. 27 август 1928. Погледна часовника на ръката си и усети сърцето му да удря бавно, видя голямата стрелка на часовника, която сякаш беше спряла, видя календара, замръзнал там с единствения си, сякаш вековечен ден, и слънцето, забило се в небето, без да мръдва към залеза. Топлият въздух се въртеше от въздишащите перки над главата му. Няколко жени се засмяха пред отворената врата и изчезнаха от взора му, който бе отправен над тях, към самия град и към високия часовник на съда. Той отвори писмото и започна да го чете.

Бавно се извърна на въртящото се столче. Изрече думите веднъж, безмълвно си ги повтори пак, накрая ги изговори високо, на два пъти:

— Порция лимонено-ванилов сладолед — каза той. — Порция лимонено-ванилов сладолед.

Дъглас, Том и Чарли тичаха запъхтени по напечената от слънцето улица.

— Том, сега отговаряй честно, чу ли?

— За какво да отговоря честно?

— Къде изчезнаха щастливите завършеци?

— На представленията в събота сутрин всички сценки завършват щастливо.

— Това го знам. Но то не е като в живота — питам те за живота.

— Мога да ти кажа само, че много обичам вечерта, когато стане време да си лягам, Дъг. Това е щастлив край за един цял ден. На другата сутрин, когато стана, работите може да не тръгнат добре. Но стига ми да си помисля, че вечерта пак ще си легна в леглото, и просто само като си полежа малко, всичко ми се оправя.

— Ама аз ти приказвам за мистър Фористър и за мис Лумис.

— С нищо не можем да помогнем — тя е мъртва.

— Това го знам! Но не ти ли се струва, че там нещо се обърка?

— Искаш да кажеш, гдето той е смятал, че тя е млада като на снимката, а пък тя всъщност беше на един милион години, това ли? А, не, господинчо, там всичко си беше наред!

— Как тъй — наред?

— От няколко дни насам, откакто мистър Фористър ми разказва, едно за глава, друго за крака, аз си го сглобих за мене си — и такъв рев му дръпнах! Защо, не знам! Всичко е станало точно както е трябвало. Променеше ли се нещо, за какво щяхме да си приказваме сега? За нищо! А освен това аз обичам да плача. След като се нарева като, хората, сякаш току-що се е съмнало и денят започва отначало.

— Сега вече ми е ясно.

— И ти обичаш да плачеш, но не си го признаваш. Наплаче ли се човек, всичко му минава. Ето, това за мен е щастлив завършек. После пак си готов да излезеш навън и да си човек като другите. И от този момент нататък пак може да започнат да ти се случват разни неща! Сега вече, когато мистър Фористър премисля цялата история, ще се уверява, че този е бил единственият изход, ще си поплаква, а после ще вдига поглед и ще му се струва, че отново е утро, макар то да е всъщност пет след пладне.

— Да ти кажа правото, това не ми прилича на щастлив завършек!

— Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен рев, един двоен шоколадов сладолед, или трите заедно са идеално лекарство, Дъг. Това ти го казва Том Споулдинг, доктор по медицина, да го знаеш.

— Стига, момчета. — викна им Чарли. — Вече сме близо!

Завиха зад един ъгъл.

В студените зимни дни те търсеха следи от лятото и го намираха в жарките пещи на парното отопление и нощем в огньовете край пързалката на езерото. А сега, в жаркото лято, търсеха нещичко, някакво кътче от забравената зима.

Като се показаха иззад ъгъла, усетиха ситен дъждец да ги попръсква разхдадително от голямото тухлено здание, докато препрочитаха надписа, който отдавна знаеха наизуст, надписа, който им обещаваше онова, което бяха дошли да намерят тук:

Ледник за летен лед.

Ледник за летен лед в летен ден! Изкрещяха думите, заляха се от смях и отидоха да надникнат в онази огромна пещера, където в петдесет, в сто, в двестафунтови калъпи спяха ледниците, айсбергите, извалелите, но все още незабравени януарски снегове, спяха, обвити в амонячни пари и кристални висулки.

— Виждате ли — въздъхна сладостно Чарли Удман. — Може ли човек да иска повече?

Защото около тях се носеше дъхът на зима, те стояха в жаркия ден, вдъхваха мириса на мократа дървена платформа, а върху им, някъде отгоре, от машините за лед, се стелеше хладна роса с цветовете на дъгата.

Засмукаха ледени висулки, които тъй замразиха пръстите им, че трябваше да увият леда в носните си кърпи и да смучат плата.

— Тези изпарения и тази мъгла — прошепна Том. — Снежната царкиня. Спомняте ли си я примамката? Никой вече не вярва в тия измишльотини, в Снежни царкини. Затуй не се учудвайте, ако излезе, че точно тук се е укрила, след като никой вече не вярва в нея.

Погледнаха нагоре и видяха парите да се вдигат и да се носят в дълги повесма от студен дим.

— Не — възрази Чарли. — Знаете ли кой живее тука? Един-единствен човек. Един, за който само като си помисля, и настръхвам. — Чарли снижи глас. — Самотника!

— Самотника ли?!

— Тук е роден, тук е отраснал и тук живее! Помислете си за тази зима. Том, за този ужасен студ, не разбираш ли, Дъглас? Защо иначе ще се разтреперваме в най-жежките летни нощи? Тук просто мирише на него! Знаете, че е така. Самотника… Самотника.

Мъглите и парите се къдреха в здрача. Том изпищя.

— Спокойно, Дъг — ухили се Чарли. — Пуснах малко ледец в гърба на нашия Том, това е.