Войната на жриците

Давин Пътят към Арлайн

Не взехме почти нищо със себе си. По-голямата част от припасите ни, основно одеялата и храната, оставихме в Залива на трола. Все пак щяхме да открием подслон, да се стоплим и нахраним много преди тях, а и бе по-добре да не носим много багаж.

Бе голямо облекчение да не виждам Салан и упрека в очите на останалите. Малвин определено не ме харесваше особено, но бе достатъчно зает да внимава къде поставя ръцете и краката си. Първата част от пътя изискваше по-скоро да си пъргав като планинска коза, а не бърз като състезателен кон. Бяхме се катерили вече час и бе започнало да се свечерява, когато Малвин спря да си поеме дъх. Бяхме навлезли дълбоко в процепа между скалите и морето се мяркаше само от време на време пред погледа ни като зелено сияние в далечината.

Малвин седна на един камък и разтри мускулите на краката си. Мен обаче не ме свърташе на едно място. Защото веднага щом спряхме, осъзнах, че мисълта за Салан отново нахлу в съзнанието ми. Той беше пред очите ми, ако не се катерех или вървях, и не можех да прогоня спомена за него.

— Ей, сополанко — рече Малвин. — Седни. Пийни малко вода. Чака ни дълъг път.

Аз обаче не исках да си почивам, а да продължа напред. Но въпреки това поех меха и отпих няколко глътки живителна течност.

— Ще тръгваме ли?

Малвин ми хвърли продължителен сърдит поглед.

— Няма смисъл, ако изнемогнем до безпаметство.

— Салан не може да чака.

— А кой е виновен за това?

Стиснах юмруци, но макар и да ми се искаше да го ударя, знаех, че бе излишно. Ала… ала той бе прав. Повече или по-малко.

Видях, че Малвин все още дишаше тежко. Последното изкачване бе доста трудно. Въпреки това се изправи и продължи.

Спахме съвсем малко тази нощ. Колкото насинените ни тела да се поотморят. Бе студено, смразяващо студено, и аз не можех да спра да мисля за Салан и останалите, които можеха да се сгреят само на онзи ужасен огън от водорасли. Когато най-накрая заспах, ме посрещнаха гласовете от Залата на шепота, които вече имаха още едно оръжие.

— Името ти е Убиец…

— Ти си виновен…

Бледото лице на Салан, съвсем призрачно, почти мъртвешко.

— Ти си виновен…

Изправих се стреснато. Тялото ми искаше да тича. Бе толкова уморено, че чак ме болеше, но просто не можех да лежа на едно място.

— Малвин.

Не последва отговор.

— Малвин, събуди се. Искам да продължа.

Той се събуди много бавно и с нежелание.

— По дяволите, момче. Та сега е нощ!

Не съвсем.

Една слаба ивица светлина бе обагрила небето — не се бе развиделило съвсем, но зората щеше да пукне съвсем скоро.

— Та аз дори ръцете си не мога да различа!

Не казах нищо, само навих одеялото си на руло и завързах заетите ботуши. Малвин въздъхна сърдито и се изправи, а от гърлото му се изтръгна същият стон, с който умореният кон тръгва напред още веднъж, макар да е останал съвсем без сили.

— Ето — той ми подаде няколко бишкоти, твърдите сухи бисквити от запасите на „Лястовицата“. — Ще ти стане лошо, ако първо не хапнеш малко.

Аз ги взех озадачен. Откога Малвин започна да се притеснява за здравето ми? Сигурно мислеше по-скоро за Салан.

Ние се катерехме и вървяхме, катерехме се и вървяхме. Малко след вечеря на следващия ден най-накрая стигнахме до по-равен терен и открихме път.

Малвин се отпусна на земята, сякаш някой му бе съсякъл краката с брадва. Той бе съвсем пребледнял, а тънките му червеникави коса и брада бяха слепнали от пот. Изглеждаше така, сякаш се бе състарил с десет години за последните два дни.

— Малвин, не можем да спрем сега!

Той вдигна очи към мен. Те бяха съвсем кървясали.

— Аз съм дотук — рече той дрезгаво. — Следвай пътя, момче. Дори сополанко като теб няма как да се заблуди сега.

— Ама…

Той наистина изглеждаше напълно изтощен. Дори думата „сополанко“ изрече съвсем вяло и уморено в сравнение с преди. Можех ли просто да го зарежа така?

— Тръгвай, момче. А ако имаш сили, тичай!

Странно. Аз самият бях достатъчно уморен, но самата мисъл да потичам, ме ободри. Тялото ми бе копняло за това. Сякаш единствено бягането можеше да заглуши болката, гризяща душата ми. Сякаш само то можеше да накара спомена за бледото, мъртвешко лице на Салан да изчезне… Да бягам. „Момчето мой да бяга“ — бе рекъл Салан. Сега бе моментът да го докажа.

Оставих на Малвин одеялото си и останалия си багаж. Нуждаех се единствено от меха с вода. Замислих се за миг. След това свалих дебелото наметало и ботушите на Тристан.

— Момче… — рече Малвин, когато видя. — Сигурно ли си? Ако се наложи да спреш…

Много добре знаех какво имаше предвид. Ако спрях, щях да измръзна. Да се вкочаня от студ. Може би дори нямаше да оцелея. Аз обаче нямах намерение да спирам.

— Няма да спра — рекох аз. — Не и преди да стигнем.

Той ме погледна. След това кимна.

— Наслука, сополанко — рече той.

Два песъчливи коловоза с ивица трева по средата. Това бе пътят. Той се извиваше насред голи хълмове, които приличаха на тези у дома, по които бях свикнал да тичам. Бяха покрити единствено с пирей, храсталаци и изсъхнала трева, мокра и изсъхнала. Слънцето съвсем се бе снишило, ала по това време на годината почти нямаше птици, които да пеят. Чувах единствено собствените си стъпки и дишането си.

В началото усетих огромно облекчение. Най-накрая бях свободен да бягам, най-накрая не мислех за нищо друго, освен за пътя пред мен. Ходилата ми се забиваха в мокрия пясък, дишането ми следваше своя собствен ритъм, бе леко забързано, но не особено. Монотонността на движенията ме изпълваше със странен покой. Пльок, пльок, пльок, единият крак пред другия, вдишай, издишай — не бе никак сложно.

Не и в началото, във всеки случай.

Слънцето залезе. Пътят продължаваше напред между хълмовете. Все още не се виждаха къщи. Колко ли оставаше? Три дни път, така бе рекъл Управителят, ала двамата с Малвин почти не бяхме спирали и през нощта, така че трябваше да съм близо.

Вдишай, издишай. Ставаше все по-трудно. Усещах бодежи в дробовете си, а и краката ме боляха. Ала едва ли оставаше много. Нали?

Нагоре по хълма. Бедрата ми едва ли не започнаха да ми крещят, ала аз не исках да ги слушам. Вече не можех да вървя спокойно, не можех и да спра. Напред. Вдишай, издишай. Единият крак пред другия.

Небето бе сиво-черно. Червеното като въглен слънце почти се бе скрило зад хълмовете. Появи се вятър, който галеше пирея. Усещах студения му повей по потното си тяло. След малко заваля. От небето закапаха едри студени капки, които падаха толкова тежко по пясъка и раменете ми, та имах чувството, че ми забиваха пирони в гърба.

Сетих се за Малвин. Дали бе открил заслон? Ами Роза и останалите? С удоволствие бих се забързал, но не можех. Изведнъж краката ми станаха тежки като олово, изпълни ги палеща болка. Дори коремът и гърдите вече ме боляха. Ако скоро пред себе си не видех село…

Дъждът се стичаше надолу по шията ми, примесен с пот. Ризата бе прилепнала към тялото ми като втора кожа.

Скоро щях да се строполя.

Сякаш някакъв глас го изрече високо, но всъщност това бе плод на въображението ми.

— Трябва да продължиш — промълвих задъхано, преди да си поема отново въздух.

Не можех.

— Трябва.

Сякаш се карах на малко сърдито дете, на което вече му бе омръзнало. Не искам. Може да не искаш, но ще го направиш. Единият крак пред другия. Съвсем малко остана.

Вече можех да усетя мириса на морето. Арлайн бе рибарско селище. Нима бях стигнал?

Изведнъж съзрях светлина в мрака. Пътят се спусна надолу, светлината изчезна и остана скрита достатъчно дълго, че да се усъмня, но после отново се показа — като малка звезда в края на пътя.

Така бях вперил поглед в нея, че изобщо не гледах къде стъпвам. Което бе глупаво. Залитнах, спънах се в ивицата трева по средата на пътя и паднах. Не се ударих кой знае колко лошо. Просто останах без дъх за миг. Лежах така под дъжда, а капките барабаняха по гърба и нещастните ми бедра. Спокойно можех да си остана така. Ей така, като нищо. Независимо колко валеше. Трудното бе да се изправя.

Хайде, ставай.

Не искам.

Ще го направиш.

Не мога повече…

Бледото лице на Салан.

Изправих се.

Бе се стъмнило, когато стигнах до първите къщи, а когато се опитах да спра, се олюлях толкова силно, че паднах към студената мокра стена и седнах по дупе на земята.

Ставай. Ставай веднага.

Краката ми обаче отказваха да ме слушат, а и бях останал съвсем без дъх, така че не можех да извикам. Наложи ми се да изпълзя на четири крака до вратата и да потропам с наквасената си длан.

— Отворете!

Нямаше реакция. Нима можеше да са си легнали толкова рано, по дяволите? Ударих по вратата още веднъж. Хайде де, елате!

— Отворете, дяволите ви взели!

Най-накрая отвътре се дочу тропане и вратата се отвори. Едно ужасено дете подаде глава навън.

— Татко го няма — рече тя. — Върви си.

Трябваше да направя всичко възможно да не я изплаша повече, така си помислих. Тя изглеждаше достатъчно стресната, а и това, че седях на земята, вместо да стоя изправен на два крака като нормалните хора, изобщо не ми помагаше.

— Намери баща си — казах колкото се може по-спокойно, макар че едва дишах. — Кажи му, че един кораб е претърпял крушение в Залива на трола и има ранени. Те имат нужда от помощ, колкото се може по-бързо.

Ала тя стоеше като вцепенена и гледаше втренчено. Само че не мен, а някъде зад рамото ми.

— Кой е ранен? — попита мъжки глас зад мен.

Направо ми олекна, като чух да ми говори възрастен разумен човек.

— Салан — рекох. — Салан Кензи. Ако трябва нещо да се плати, кланът Кензи веднага ще осигури средства.

— Кензи, казваш, а? Трябва да видим, дали ще намерим време за това. А ти кой си?

— Давин Тонере.

Аз се опитах за последен път да се изправя на крака, но не можах. Те просто бяха останали съвсем без сили. Но успях да се обърна и да видя спасителя си.

Едва тогава забелязах, че той носеше униформа на Ордена на дракона.