Войната на жриците

Дина На лов за вълци

Стоях на кея и гледах как лодката с брат ми и Нико се отдалечаваше все повече, плавайки в посока към кораба. „Не отново“ — помислих си аз. Не можех да понеса мисълта за поредната раздяла, за притесненията, които щяха да доведат до лудост мама, Мели, Роза и мен. За това как щяхме да се чудим какво се случва в действителност и да знаем единствено колко бе опасно и че може би никога нямаше да ги видим отново.

— Дина? — Роза докосна ръката ми. — Той в лодката ли беше? Видя ли го?

— И двамата бяха там — отвърнах аз. — И той, и Нико.

Салан се обърна и ме хвана силно за другата ръка, ала без да ми причини болка.

— Искам обяснение — рече той. — И никой няма да мръдне оттук, докато не го получа.

С Роза се спогледахме. Тя ми кимна леко. И аз мислех като нея. Нямаше смисъл да пазим повече тайни. Поне не тези, свързани с Давин и Нико.

— Нико е намислил нещо — рекох. — Давин мисли, че ще се опита да убие Дракан. Сам.

Салан изруга тихо.

— Затова ли двамата момци тръгнаха на път?

— Да. Или поне така предполагаме. Само че… Мислим, че Нико се е спрял на доста опасен кораб. Защото един от моряците заплаши Давин с нож, а друг очаква да спечели много пари от това.

— Пари? Младият господар няма пари.

— Не. Но със сигурност ще спечели доста, ако го продаде на Дракан.

— Сто златни монети — рече Роза. — Дракан е обещал сто златни монети за главата на Нико. Това все пак са много пари.

— Как се казва корабът? — попита Салан.

— „Сребърния вълк“.

— Кораба на Гарвана?

— Да. Познаваш ли го?

Салан не отговори нищо. Вместо това се втурна към дома на Управителя на пристанището.

— Почакай — рекох, защото не смятах за правилно да се връщаме обратно. — Не можем просто така…

— Останете там — извика ми Салан. — Не мърдайте оттам. Ако някой го няма, когато се върна, ще се разправя с мен!

Салан се позабави. С Роза стояхме и гледахме как платната на „Сребърния вълк“ се смаляваха все повече и повече, заобиколени от черната вода. Накрая корабът съвсем изчезна. Виждахме единствено фенера на мачтата, който приличаше на малка звезда, сияеща ниско насред мрака.

— Защо не разказахме на Салан всичко това още вчера? — рече Роза след малко.

— Давин не искаше никой да знае.

— Трябваше да го направим въпреки това.

— Да.

— Постъпихме глупаво.

— Да.

Известно време мълчахме. После Роза заговори, съвсем тихо, сякаш се боеше да не ме обиди.

— Дина?

— Да?

— Той защо те удари?

Шамарът. Съвсем го бях забравила. Но сега, когато Роза го спомена, усетих как бузата ми сякаш отново пламна, и си спомних погледа на Давин и думите му: „Никога повече не си позволявай подобно нещо! Чуваш ли!“.

— Откъде разбра?

— Видях отпечатъка от ръката му на бузата ти, а и Нико попита дали знам какво не е наред между вас.

„Само едно нещо не е наред“ — помислих си аз. „Брат ми не може да понесе мисълта, че съм дъщеря на Сезуан.“ „Ала и ти не биваше да го мамиш“ — прошепна в съзнанието ми едно тихо предателско гласче.

— Нищо не съм направила!

Не осъзнах, че бях изрекла думите на глас, преди Роза да ми отговори.

— Не съм и твърдяла подобно нещо.

Само че бях сгрешила. Несъзнателно. Дори без да искам. Просто исках да накарам Давин да остане на кея. Просто исках да отклоня погледа му в друга посока, докато разглеждах „Сребърния вълк“. Не го бях принудила да ме погледне в очите и не бях използвала уменията си на Жрица на срама. Хем нищо не бях сторила, хем всъщност бях.

Дарът на змията бе доста опасен. Той не ти оставяше време да вземеш решение дали искаш да го използваш или не. Просто трябваше да си пожелаеш нещо и…

Трябваше да внимавам много какво си пожелавам в бъдеще.

Вече не се сърдех на Давин. Съжалявах за случилото си. Искаше ми се да се извиня, ала щеше да ми бъде малко трудно. „Сребърния вълк“ почти бе излязъл от Фарнеския залив, а аз не знаех дали някога отново щях да видя брат си.

Салан се върна, следван от Управителя на пристанището и още двама мъже.

— Момичета, връщайте се в дома на Управителя — нареди ни той.

— Защо? — попитах. — Какво ще правиш?

Салан се поколеба за миг.

— Ще се опитаме да ги настигнем — рече той накрая. — „Сребърния вълк“ е доста бърз, но не може да се мери с кораба на Управителя. Сигурно ще успеем да ги догоним.

— Искам да дойда с вас.

— Най-добре е да останете тука. Кораби като този не са място за момичета.

Аз обаче нямаше да се предам толкова лесно. Не исках просто да седя, да чакам и да се чудя.

— Салан. Искам да дойда с вас.

Салан бе свикнал хората да правят каквото им кажеше. Повечето възрастни мъже се подчиняваха послушно на заповедите му, когато поемеше командването. Ала мама и аз му бяхме слабост, макар и да не можех да проумея напълно защо.

Той ме погледна и отстъпи.

— Добре — рече Салан. — Елате. Но се разбързайте малко и стига сте се пречкали в краката ни.

По лицата на другите мъже се изписа недоумение. Един от тях се изсмя.

— Ей, Кензи. Ще водим дамите на разходка, така ли? Вече не съм толкова сигурен, че искам да дойда с вас.

Салан го измери с поглед.

— Можеш ли да спреш шестстотин воюващи мъже с една дума, Малвин?

Мъжът се смути.

— Едва ли. Защо питаш?

— Дина може. Тъй че, кат ще трябва да избирам, взимам Дина.

Малвин понечи да каже нещо, но замълча. Хвърли ми поглед, като че ли бях ненормална, ала не продума повече.

— Слизайте долу — рече Салан. — Те имат преднина. Ще отнеме доста часове преди да ги настигнем.

— Знам добре.

— Слизайте тогава. Цялата трепериш от студ.

Поклатих глава. Не защото не мръзнех, даже зъбите ми тракаха. Но долу, в каютата, нямаше да мога да виждам от време на време светлината на фенерите сред мрака пред нас.

Духаше силен насрещен вятър от североизток, така че трябваше да се борим и с него. Управителят на пристанището и хората му имаха доста работа, а „Лястовицата“ подскачаше ли подскачаше, сякаш танцуваше по гребените на вълните. Тя бе по-малка от „Сребърния вълк“, с по-тесен корпус и само с една мачта. Бе като истинска хрътка. И слава Богу, защото ние бяхме поели на лов. На лов за вълци.

Светлината пред нас изчезна. Отново. Морето бе неспокойно, а и на пътя ни се изпречваха тъмни скали, които намаляваха видимостта. Този път обаче светлината не се появи отново. Стисках перилата толкова силно, че пръстите ме заболяха, но въпреки това виждах единствено тъмното море, тъмното небе, тънките лунни лъчи, които пробиваха през облаците.

— Салан!

— Да — рече той, — виждам.

— Какво стана? Да не би да се удариха в нещо?

Бяха ли… Вече си представих носещи се по водата тела и корабни отломки. Давин, Нико…

— Загаси фенера — рече Салан. — Знаят, че ги следваме.

Олекна ми. Само че това не бе особено добра новина. Как щяхме да догоним един невидим кораб?

— Дръж същия курс — извика Управителят на своя кормчия. — Ако продължат напред, ще ги видим веднага щом се развидели. Ако ли пък решат да хвърлят котва някъде, има само две места, където могат да го сторят — остров Хунд или Арлайн. Не биха могли да влязат в Залива на трола, прекалено плитък е.

— Ми кво, ако изхвърлят товара? — попита Малвин. — За да олекнат?

Управителят на пристанището се разсмя:

— Това е корабът на Гарвана. Той не би хвърлил и двушилингова монета зад борда, освен ако не е принуден. Главата си залагам.

Надявах се да бе прав. А когато Салан още веднъж ми нареди да сляза долу и да поспя, реших да го послушам. Часовете до изгрева ми се сториха безкрайни, гризеше ме тревога и почти не спах.

Когато се събудих на сутринта, усетих, че вятърът бе поутихнал. Хамакът, в който лежах, се люшкаше съвсем слабо. Корпусът и въжетата на кораба все още пукаха и проскърцваха, но това бе нищо в сравнение с концерта от предната нощ, преди да си легна.

Слязох тромаво от хамака. Не бях свикнала да спя на подобно легло, но Салан ми бе казал, че хамаците са по-удобни от койките, защото се клатушкат в такт с кораба и човек не се търкаля непрекъснато от страна на страна.

Роза все още спеше. Бе се завила до носа и над одеялото се виждаше само кичур светла коса. Тя все още не бе възвърнала тъмния си цвят след лятото и изглеждаше направо бяла насред полумрака в каютата. Отворих вратата колкото се може по-тихо, за да не я събудя, прекосих товарното помещение, без да залитна нито веднъж, и се изкачих по стръмната стълба до палубата.

Морето зад кораба блестеше в нюанси на розово, златисто и червено под лъчите на изгряващото слънце. Макар и все още мрачно, небето срещу ни бе достатъчно просветляло, така че нямаше място за съмнение. Не виждах платна, нито кораб. „Сребърния вълк“ бе изчезнал.

— Изплъзна ни се — рече Салан, когато ме видя. Изглеждаше уморен, което бе непривично за него. Обикновено бе здрав и силен като канара или дъб. — Ще пуснем котва в Арлайн и ще видим дали се крият там.

— Ами ако ги няма?

— Тогава ша проверим и край остров Хундьо. Не се тревожи, момичето ми. Ша ги намерим, не се съмнявай.

В пристанището на Арлайн, едно малко рибарско селище, не се виждаше никакъв „Сребърен вълк“.

— Сигурно са избрали острова — рече Управителят на пристанището и обърна кораба си. — Може ли да са се върнали назад и да са преминали покрай нас в мрака?

— И за кво да го правят? — възрази Салан. — Това не би им помогнало кой знае колко. Може би са излезли в открито море.

— Тогаз щяхме да ги видим. Времето е достатъчно ясно, а Малвин вече четири пъти се изкачи по мачтата с бинокъл.

— Сякаш корабът се е изпарил — рече Малвин. Видях го как направи с ръка знака срещу вещици, просто ей така, за всеки случай. — Изчезнал. Като с магия.

Управителят изръмжа.

— Гарвана е хитър, но не е магьосник. Трябва да са тук някъде.

Всички тези приказки за магии и вълшебства ми напомниха за нещо.

— Ами Залива на трола? — попитах.

— Корабът не би могъл да влезе в него, нали ти казах — Управителят на пристанището ме погледна накриво, недоволен, че се бъркам. — Твърде е нисък.

— Не може ли все пак да проверим. Къде е той?

— На изток. На около час оттук.

— Не бихме ли могли да отидем дотам? Може въпреки всичко да е изхвърлил товара.

Управителят поклати глава.

— Гарвана е търговец. Той винаги си прави сметката. Вярвай ми, нищо не е изхвърлил.

Само че думите му колко пари можеше да изкара от това, не ми излизаха от главата.

— Колко струва товарът? — попитах.

— Този път купи основно вълна и солена херинга. Около 60 сребърника, може би 70.

Това бяха страшно много пари. Повече, отколкото целият клан Кензи печелеше за година. Но не можеше да се сравни със стоте златни монети, които Дракан бе готов да заплати за главата на Нико.

— Насочете кораба към Залива на трола — рекох.

Салан навярно бе достигнал до същия извод, защото кимна бавно.

— Най-добре е да проверим — рече той. — Не можем да си позволим да рискуваме.