Войната на жриците

Дина Мрак и още нещо

Рикерт се върна едва следобед, но не сам.

— Това е Тано — рече той. — Той ще ви помогне.

Тано бе тъмнокосо момче, няколко години по-голямо от мен, ала доста едро и силно за възрастта си, широкоплещесто и с големи длани. Още отсега си личеше, че щеше да стане същински великан като пораснеше.

Освен това аз го познавах.

Мисля, че той остана също толкова изненадан, колкото и аз.

— Ти! — рече той, чудейки се накъде да извърне поглед. На мен ми бе също толкова неудобно и изобщо не изгарях от желание да го гледам. Някога… някога Валдраку ме бе накарал да се взра в очите на Тано с погледа на Жрица на срама, само защото той не можеше да седи спокойно и да гледа как другарчетата му в превърнатата в работилница за: оръжие мелница се нараняват един след друг заради опасната работа.

Тогава Валдраку бе плеснал Тано с отвратителната си верига през дланите, при което той сигурно бе почувствал безумна болка, но въпреки всичко не бе паднал на колене. За разлика от мен.

— Вие двамата познавате ли се? — попита Рикерт.

Кимнах мълчаливо. Тано също нищо не каза. Нико гледаше ту единия, ту другия, сякаш се опитваше да разбере какво точно означаваше това. Ала, тъй като никой от нас не пожела да даде каквото и да било обяснение, той реши да се престори, че нищо не се бе случило.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита той Тано.

— Да, господарю.

Нико поклати нетърпеливо глава.

— Не ме наричай повече така. Няма причина за това, а и… не ми харесва.

Тези думи стъписаха леко Тано, но той не каза нищо.

— Попитах те дали знаеш кой съм, защото искам да говоря с Главния стражар и смятам, че това е важно в този случай. Освен това си мисля, че и той желае да се срещне с мен.

Тано кимна. След това ми хвърли поглед.

— И тя ли ще дойде? — попита той.

— Да.

— Не съм сигурен…

Нико вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто… не знам дали можем да й имаме доверие.

— На Дина? Естествено, че можем…

— Той има предвид — рекох аз дрезгаво, — той има предвид, че не би могъл да има доверие на някого, който Валдраку в миналото е използвал като свое оръжие.

Тано така се изненада, че вдигна поглед, и аз успях да зърна за миг тъмните му очи. Той явно не бе очаквал да призная това доброволно.

— Но… Тано! Дина бе пленница на Валдраку. Негова заложница. Ако е правила каквото… Ако му се е подчинявала, то е било, защото в противен случай той е щял да убие едно малко момченце. Не знаеше ли това?

Тано вдигна уклончиво рамене.

— Май някой го спомена.

— Ала ти не повярва? — рече Нико, който долови колебание в гласа на Тано.

Момчето отново вдигна рамене.

— Не знам. Просто… не съм сигурен, че може да й се вярва. Особено след като крие тайни, които могат да костват нечий живот, ако бъдат разкрити.

— Дина е добро момиче — рече Рикерт внезапно. — Тано, тя не е опасна.

В този момент усетих колко много обичам Рикерт — Рикерт с неговия спокоен характер, големи ковашки длани и с лоялността му. Освен това май Тано се вслуша в думите му.

— Сигурен ли си, майсторе? — попита той.

— Дина е добро момиче, момче. Аз я познавам, откакто се е родила.

Тано кимна с глава, съвсем бавно и с нежелание.

— Добре тогава. Ако побързаме, можем да стигнем преди да се мръкне.

— Някой ни следва.

Тано изрече тези думи на глас, но и аз си мислех същото от известно време насам. Не че бях чула нещо. Просто… имах такова усещане. Надявах се, че си въобразявах, ала щом и Тано го каза…

— Сигурно е Азуан — рече Нико намръщено. — Той така или иначе заплаши, че ще го стори.

— Азуан? — удиви се Тано. — Кой е това?

— Чичото на Дина — отвърна Нико.

— Чичо ти? — Тано ми хвърли един бърз, несигурен поглед. — Защо обикаля наоколо и те следи?

Поклатих глава.

— Той иска… Не, всъщност не знам.

— Иска да я носи на ръце и да я закриля от всичкото зло на земята — осведоми го Кармиан хапливо. — Дина обаче не го иска.

Тано продължи да гледа неразбиращо.

— Защо не?

— Защото това не е единствената му цел — отвърнах аз, надявайки се, че разговорът няма да се завърти около дара на змията.

Тано обаче ме разбра погрешно.

— Да не би… да иска да ти стори нещо? — попита той и сви юмруци. — Дина, не бива да се примиряваш с подобни неща. Само да посмее да те пипне!

Аз го погледнах изненадано. Първо, защото той изглеждаше готов да ме защитава със зъби и нокти, и второ, защото в този миг осъзнах какво си бе помислил.

— Та той е стар! — изпуснах се аз. — На трийсет или повече.

— Това не е пречка — рече Тано горчиво. — Не и за най-лошите.

„… една от тъкачките, името й бе Мона. Тя винаги се усмихваше, когато го видеше. Сега обаче бе бледа и наплашена и не поглеждаше никого. А когато той разбра какво бе сторил майсторът тъкач…“

— Не ти си бил виновен!

— Аз трябваше да я пазя — рече Тано. — Тя… си нямаше никого, който да я закриля. И той го знаеше.

— Тано, не можеш да защитиш всички хора по земята…

В този момент и двамата осъзнахме какво се бе случило.

— Ти го видя — рече ми той обвинително. — Видя го в главата ми.

Нямаше смисъл да отричам. Така или иначе вече си бях признала.

— Не бе нарочно — рекох аз, като си спомних как се бе разгневила Кармиан, когато долових част от мислите й. — Не мога да го контролирам. Понякога просто се случва.

Той продължи да ме гледа също така смело, гневно и гордо, както когато стоеше пред Валдраку.

— Направи го! — рече той. — Моля, заповядай. Виж всичко. Все ми е едно!

Очите му бяха много тъмни. Тъмни като нощното небе. Как можеше да стои пред мен и да ме гледа в очите, когато по-добре от всеки друг знаеше какво щеше да му струва това? Дори Нико не можеше да го стори, макар и да опитваше.

Той явно очакваше, че нещо щеше да се случи. Ала моята напоследък непредвидима дарба отново бе изчезнала.

Той присви очи.

— Нещо се е случило с теб — каза Тано. — Различна си.

— Вече нямам очи на Жрица на срама. Или поне не съвсем.

Прочетох недоверие в погледа му, което никак не бе странно, като се има предвид, че някога бях успяла да проникна в съзнанието му.

— Чичо ти… — промълви той накрая — не можем да си позволим да го оставим да ни следва, когато стигнем до… До мястото, накъдето сме се запътили.

Той явно не искаше да произнесе името му на глас, което бе умно. Азуан можеше да е съвсем наблизо, кой знае?

— Не можем — рече Нико. — Така е. Ала какво бихме могли да сторим?

Това бе добър въпрос. Вървяхме пеша, а снегът на повечето места стигаше до глезените ни. Нямаше как да тичаме, а и Азуан съвсем лесно можеше да види следите ни.

— Извикай го — рече Кармиан внезапно.

— Да го извикам? Защо?

— Той е твоето куче, нали? Ако го извикаш, ще трябва да се покаже.

— Той не е моето куче.

Аз я погледнах гневно. Как можеше да каже подобно нещо!

— Закрилник, сянка, пазач, наречи го, както щеш. Ти си неговата малка принцеса. Така че го извикай, съкровище, за да си поговорим с него.

В никакъв случай. Да стоя и да викам чичо си, който ми се щеше изобщо да не бе тук.

— Това може и да е добра идея — добави Нико. — Може да успеем да се договорим с него.

— С Азуан? Не мисля.

Нико се усмихна.

— Човек може да се договори с повечето хора, ако им даде това, което искат.

Какво можеше да е това, освен мен. А Нико явно имаше предвид нещо друго.

— Просто го викни — рече той.

Чувствах се ужасно глупаво. Как можех да го нарека? Чичо Азуан?

— Азуан?

Не последва отговор.

Опитах още веднъж със същия успех.

Ами ако се бяхме объркали, ако никой не ни следваше? Колко дълго щеше да ми се наложи да стоя тук и да викам?

— Той е там някъде — рече Тано. — Ако не той, то някой друг. Сигурен съм, че чух кон.

— Дина, опитай още веднъж — рече Нико. — Толкова силно, че да те чуе, ако наистина е тук.

Аз си поех дълбоко въздух за последен път и изкрещях колкото сила имах:

— Азуан!

Дори и след това обаче не можех нито да чуя, нито да видя други хора, освен нас. Единствено дърветата се извисяваха тихи и черни насред падащия сняг.

— Той следи Дина — обади се Кармиан. — Ако тя не върви с нас, и той няма да го прави.

— Какво си въобразяваш? Че ще остана няколко седмици тук, в гората, докато вие се разплащате с Дракан?

Нико сбърчи чело.

— Това може да се окаже единственото решение. Не, Дина, няма да те изоставим тук. Просто с Тано ще продължим сами по последната част от пътя.

Каква бе разликата?

Азуан не се показа, но след малко чухме процвилването на кон, самотно и жално. Вече нямаше и грам съмнение. Тано спря.

— Не можем да рискуваме — рече той. — Не мога да си позволя да заведа толкова много чужди хора до Лисичата дупка без позволението на Главния стражар.

Лисичата дупка? Така ли наричаха мястото? Не звучеше кой знае колко приветливо, ала щом прякорът им бе Лисиците, явно подхождаше на бърлогата им.

Аз въздъхнах.

— Добре — рекох. — Ще остана тук. Само елате да ме приберете преди съвсем да се вкочаня от студ.

— И аз ще остана — рече Рикерт. — Не можеш да стоиш тук съвсем сама.

Аз му се усмихнах в знак на благодарност.

— Само Тано и аз ще продължим — рече Нико. — Кармиан, ти също оставаш.

— Така ли? — възропта Кармиан. Явно смяташе, че и тя трябваше да има думата по този въпрос.

Ала в крайна сметка окончателното решение взе Нико. Той я дръпна настрани, каза й нещо, което не можах да чуя, а когато после те двамата с Тано тръгнаха напред, тя остана да гледа след тях с ръце на кръста.

— Мда — промълви тя, донякъде сама на себе си. — Безброй сладки думи. Те обаче не стигат.

След това се извърна внезапно.

— Е? — рече Кармиан. — Какво чакаме? Ако ще стоим тук и ще кукуваме, по-добре да запалим огън и да се постоплим.

Навлязохме малко в гората и отрязахме няколко елхови клони, за да си построим подслон. След няколко неуспешни опита Рикерт най-накрая успя да накладе огън. Нямахме нито храна, нито каквито и да било съдове, но аз бях взела със себе си малко от билките в килера на Еллин. Носехме и две калаени съдинки. Ако ги напълнехме със сняг и ги сложехме над огъня, скоро щяхме да можем да си приготвим чай.

— Колко време ще отнеме? — попитах аз Рикерт.

— Няколко часа — отвърна ми той. — Зависи, разбира се, колко дълго ще разговарят.

Кармиан бе неспокойна. Тя все още кашляше, но мисля, че чаят и нощувката в топлата ковачница бяха помогнали.

— Можеш ли да свириш на това? — попита тя и посочи флейтата на баща ми, която бях пъхнала в колана си. — Или просто го използваш като украшение?

Вдигнах рамене.

— Не мога да свиря истинска музика — отвърнах аз. — За това трябват много упражнения. Но мога да изсвиря мелодията, която флейтата ми нашепне.

— Ами давай тогава — каза Кармиан. — Изсвири някоя песен. Не е нужно да сме я чували преди.

„Няма и как да сте“ — помислих си аз. Но въпреки това допрях флейтата до устните си и засвирих несигурно.

Тази вечер мелодията й бе изтъкана от ноти на самота. От флейтата се изтръгна песен за снега, мрака и самотата.

— Тази мелодия звучи тъжно — рече Кармиан накрая. — Не можеш ли да изсвириш нещо по-весело?

Поклатих глава.

— Не и сега — рекох. — Самата флейта е тъжна.

— Глупости — отсече Кармиан. — Нали ти свириш на нея? Флейтите нямат настроения и чувства.

Независимо дали мелодията идваше от флейтата или от мен, единственото, което можех да изсвиря тази вечер, бе една тъжна, мрачна песен.

Изведнъж край огъня се оказахме четирима.

— Защо свириш така? — попита ме Азуан. — Защо свириш така, че никой не иска да остане сам.

Кармиан скочи като настръхнала котка. След миг съзрях, че държи нож, дълъг и тънък, толкова дълъг, че напомняше на сабя. Ала преди да успее да направи каквото и да било с него, въздъхна странно, заразмахва го яростно около себе си, след което се строполи в снега, продължавайки да държи ножа в дясната си ръка. После запълзя напред, клатушкайки се, сякаш не знаеше къде се намира и изведнъж бе загубила зрение и слух.

— Престани! — изкрещях аз на Азуан, тъй като нямаше и грам съмнение, че това бе негово дело. — Стига!

— Тя е опасна — отвърна ми той. — Освен това е твой враг. Не го ли виждаш?

Кармиан не ме харесваше, но чак пък да ми бе враг… Не бях сигурна, че е така. Ала каквато и да беше истината, никой не заслужаваше да лежи в снега като нея сега и да се опитва да пълзи напред сляп и глух. Аз сграбчих от огъня една от калаените съдинки, която бе толкова гореща, че си изгорих пръстите. След това ливнах топлия чай към главата на Азуан.

Не знам дали го улучих, защото в този миг самата аз бях нападната.

Обгърна ме не само тъмнина. Не само, че бях сляпа и глуха, но изгубих и всякаква чувствителност, не усещах нищо. Въпреки това обаче не бях в безсъзнание. Осъзнавах ясно, че нещо се случваше. Осъзнавах, че времето продължаваше да тече. Ала тъмнината се простря върху сетивата ми като одеяло, сякаш бях мъртва.