Войната на жриците

Дина Отрязани криле

Не знам колко продължи всичко. Имах чувството, че измина цяла вечност. Когато очите ми възвърнаха зрението си, първото нещо, което видях, бе сняг, лунна светлина и конска шия. Седях върху един кон и някой ме държеше. Страшно ми се гадеше, точно както се чувствах, когато ме хвана морска болест на „Сребърния вълк“.

Не успях нищо да кажа или сторя. Просто повърнах.

Тази тъмнина, която бе нещо повече от обикновена тъмнина. Не бях изпитвала нищо по-отвратително през целия си живот.

Конят спря. Азуан скочи на земята и ме свали от седлото. От това отново ми призля.

— След малко ще се почувстваш по-добре — рече ми той.

— Отвратително. Това бе отвратително.

— Да. Повечето хора мислят като теб. Ето, легни на наметалото ми.

Колената ми бяха омекнали, а и така ми се виеше свят, че се строполих от само себе си.

— Какво е това? — попитах аз. — Тази… тъмнина?

— Това е моята дарба. Единственото, което мога да правя, като се изключи способността да устоявам на илюзиите на останалите.

— Можеш… Можеш да затъпяваш сетивата на хората?

Той кимна.

— Не така префинено и красиво като баща ти. Ала доста могъщо въпреки това.

— Отвратително.

Той вдигна рамене.

— Това е единственото ми оръжие. Да не мислиш, че да посичаш някого с нож, както приятелката ти възнамеряваше да стори с мен, е по-благородно?

— Тя нямаше да го използва!

Или пък щеше? Не можех да съм сигурна в каквото и да било, що се отнасяше до Кармиан.

— Изглеждаше така, сякаш точно това възнамеряваше — рече ми Азуан.

— Къде е тя? — аз се огледах. — Къде е Рикерт?

— Предполагам, че все още са в бивака си край огъня. Освен ако не са по-силни от теб и вече не са тръгнали след нас. Ние обаче имаме преднина.

Аз се опитах да седна, ала все още ми се виеше свят. Азуан сложи ръка на рамото ми и ми даде опора. Това не бе особено трудно за него.

— Ти… Ти си ме отвлякъл!

— Не.

— Как би го нарекъл тогава?

— Аз те спасих.

— Спаси ме? Може ли да попитам от какво?

— От хора, които не се грижеха добре за теб. В момента в Хьойландет върлува война, Дина. Какво правиш ти тук? Това не е място за теб.

— Семейството ми е в Хьойландет!

— Само част от него. Дина, твоят род живее на друго място. Спокойно място, не като тези… диви земи.

Думите му прозвучаха така, сякаш всички ние се разхождахме наоколо с тояги и мечешка кожа през кръста или нещо подобно. Това определение подхождаше повече на Скай — Сагис, която Дракан бе превърнал в подобие на драконова бърлога, където големите изяждаха по-малките.

— Искам да ме върнеш обратно — рекох аз с колкото се може по-сурова и решителна интонация, което бе малко трудно, като се има предвид, че все още ми се гадеше. — Искам обратно при останалите!

Той поклати глава.

— Ще продължим напред, веднага щом се опомниш — отвърна ми чичо ми. — Това е за твое добро, Дина.

Можех ли да му избягам? Не и с тези омекнали крака. Ами ако използвах флейтата?

Флейтата.

— Къде е флейтата на баща ми? — бе изчезнала от колана ми, където я държах обикновено.

— Ще си я получиш обратно — отвърна ми Азуан само. Той също като Нико бе решил, че ще е най-умно да ме обезоръжи. — Хайде. Нека ти помогна отново да се качиш на коня. Трябва да яздим, докато не открием място, където можем да пренощуваме.

Накрая стигнахме до дървена хижа. Тя се състоеше само от една стая с огнище в единия край и легло в другия. До не много отдавна тук явно бяха живели хора, но сега нямаше никого. Къде ли бяха те? Дали не се бяха преместили на някое по-спокойно място, точно както Азуан искаше ние да сторим? Или пък бяха решили, че тук, в гората, която бе така близо до Хьойландет и така далеч от останалите хора, вече бе твърде студено и самотно за живот? Може би използваха къщата само през лятото. Знаех, че някои овчари строяха колиби в близост до летните пасища. Може би тази принадлежеше на един от тях.

При всички случаи поне щеше да ни осигури покрив над главите, на нас и на бедния кон на Азуан, който бе понесъл повече, отколкото всеки разумен човек би очаквал от едно ездитно животно. Конят бе извървял дълъг път през това денонощие, а последните часове му се бе наложило да носи двама ездачи. Не бе особено чудно, че когато най-накрая спряхме за почивка, от гърдите му се откъсна уморена въздишка.

Аз също копнеех за легло, изтощена от умора и разочарование. Какво изобщо правех тук с един мъж, който приличаше на баща ми, но не бе той? С един мъж, който бе затъпил сетивата ми и ме бе отвлякъл, като същевременно твърдеше, че така се грижи за мен?

— Влез вътре — рече ми той. — И остани там. Аз трябва да се погрижа за коня, но ти може да си починеш междувременно.

Не разменихме много думи, докато той разпали огън, извади сирене и хляб от дисагите и стопи сняг за вода за чай в едно малко котле. Аз се опитах още веднъж да му обясня, че исках да се върна при останалите и ако той наистина ме ценеше толкова много, колкото твърдеше, щеше да ме заведе вкъщи или поне щеше да ми позволи да си тръгна. Той на свой ред още веднъж търпеливо ми обясни, като че говореше на болно дете, че домът ми не бе при тези хора, които не ме разбираха и не ме ценяха, и че аз ще започна да гледам много по-различно на нещата, след като се освободя от тях.

— Можеш да грееш като слънце — рече ми той. — Като звезда. Вместо това ти притъпяваш светлината си, но аз ще ти помогна.

Бе толкова уверен в правотата си, не изказваше обикновено мнение или надежда, а наистина вярваше, че бе точно така. Имаше нещо плашещо в тази му увереност.

Азуан ми отстъпи леглото. Той самият легна на пода, увит с наметалото си и едното от двете одеяла, които носеше. Другото получих аз. В хижата не бе особено горещо, но все пак бе много по-топло, отколкото навън. Щеше да е толкова лесно просто да позволя на съня да ме обори. Бях толкова уморена. Вместо това обаче аз се опитвах да остана будна.

Когато бях почти сигурна, че Азуан заспа, станах от леглото колкото се може по-тихо. Аз го прескочих внимателно, както бе легнал на пода, и тръгнах на пръсти към вратата на хижата. Тялото ми лъхтеше и се олюляваше от умора, ала трябваше да се махна от чичо си, да избягам колкото се може по-надалеч от приказките му за звезди и светлина и плашещата му увереност. Ами ако се окажеше прав? Ами ако действително „можеше да ми помогне“ да се откъсна от хората, които имаха значение за мен, и да се освободя от всички ограничения, като остана подвластна може би единствено на желанията на рода на Сина?

Конят спеше прав с клюмнала глава под малкия навес, който Азуан бе превърнал в импровизирана конюшня. Конят не бе особено въодушевен от повята ми, още по-малко — от това, че започнах да го оседлавам. Нашият кон Фалк със сигурност щеше да започне да рие с крак, да мята глава и да ми създаде всевъзможни трудности, ала тъмнокафявият жребец на Азуан явно бе твърде добре възпитан, за да се държи така. Той само изсумтя и се дръпна леко веднъж, след което ми позволи да го изведа на площадката пред хижата.

— Спри.

Сърцето ми подскочи, когато видях Азуан там. Фигурата му се чернееше на фона на снега и макар ръцете му да бяха празни, все пак изглеждаше… въоръжен. Или опасен, във всеки случай.

— Знаеш, че разполагам само с едно оръжие — рече ми той. — Но ще го използвам, ако ме принудиш.

Искаше ми се да съм като Тано, за да мога просто да му кажа: „Ами направи го тогава“, — и да продължа да се боря. Но аз не смеех. Тъмнината, с която ме заплашваше Азуан, бе толкова ужасна. Тя те правеше напълно безпомощен, караше те да се чувстваш като мъртвец, макар и да си жив. Все едно са те погребали жив, това сравнение бе най-точно.

Той видя, че нямах намерение да му се противопоставям.

— Влез вътре — каза Азуан и измъкна поводите от ръцете ми. — Влез в хижата.

Сторих каквото ми каза.

Той остана на вратата на хижата. Наблюдаваше ме.

— Това е под нивото ти — рече той накрая. — Тези хора са под нивото ти. Не го ли разбираш? Те те водят със себе си към опасности и смърт, а аз не мога да те вардя ден и нощ. Надявах се постепенно сама да разбереш къде е истинското ти място. Ала ние за жалост не разполагаме с толкова време. Трябва да те освободим от оковите им на мига. Това е единственото решение.

Не разбрах какво искаше да ми каже. Ала той отиде до дисагите, които продължаваха да лежат до камината, и извади малка торбичка. След това изля в една от чашите последните капки вода за чай и изсипа в нея част от съдържанието на торбичката.

— Ето — рече ми той. — Пий.

Аз не исках.

— Какво е това? — попитах.

— Прах за сън — отвърна ми Азуан.

След тези думи желанието ми съвсем се изпари. Прах за сън… Спомних си Сянката и неутолимия му глад за сън след сън, сякаш всеки един от тях го подлудяваше още повече. Всичко бе започнало с прах за сън, така ми бе казал баща ми. Бе го нарекъл опасен пряк път. „Стой настрана от него“. Не, благодаря, не искам.

— Няма да го изпия — рекох аз колкото се може по-твърдо и уверено.

По лицето му се изписа съжаление.

— Ами тогава ще ми се наложи да те принудя — рече ми Азуан. — Това е унизително и за мен, и за теб, но ти обещавам, че няма да се повтори. Когато се освободиш от тези хора, сама ще можеш да избираш правия път.

Да ме принуди? Нямаше да му е лесно. Щях да хапя, да ритам и да се боря, както можех най-добре. Щях да избия чашата от ръката му, да избягам…

В този миг тъмнината се стовари върху мен като чук, така че не можех нито да хапя, нито да ритам, нито да се бия, защото нищо не виждах, нищо не чувах и нищо не усещах.

Ненавиждах я. Ненавиждах я. Отвратително. Отвратително.

Мина време. Не знам колко. Не знам и какво се случваше отвъд тъмнината. Ако ме бе принудил да изпия праха за сън, както и вероятно бе сторил, не го бях усетила. Нищо не можеше да премине през завесата, с която бе обгърнал сетивата ми. Ала внезапно го видях пред мен. Азуан. Насред тъмнината, която сам бе създал. Той ми се поклони като на княз.

— Позволи ми да ти покажа свободата.

И дума да не става!

Аз обаче явно нямах думата, защото след миг се озовахме на друго място. Обгръщаше ни странна, сива блестяща мъгла, мъгла, изпълнена с тихи, зовящи гласове.

Не за първи път се озовавах сред нея. Това място се наричаше Призрачната земя, тя принадлежеше на мъртвите. Когато Валдраку ме залови, хората му ми бяха дали вещерски корен, за да ме упоят, ала той не ми бе понесъл. По някакъв начин духът ми бе напуснал тялото ми и се бе озовал в странната Призрачна земя, където можеш да срещнеш само мъртъвци. Аз самата бях на косъм от смъртта в онзи момент. И сега ли бе така?

— Опасно е — рекох аз на Азуан. — Ако се заблудиш тук, можеш да умреш.

— Ще те пазя — отвърна ми той, но това не ме успокои особено. — Освен това има нишки, които можеш да следваш. Ако си била тук и преди, трябва да знаеш това.

Нишки?

Да. Сега ги видях. Именно те караха мъглата да блести. Тънки сияйни нишки, които прорязваха сивотата, както вътъкът прорязва основата. Изведнъж осъзнах, че това всъщност бяха нишките на живота, нишките на съдбата, за които ми бе разказала гадателката. Това ли виждаше тя, докато тъчеше?

Изведнъж гласът й прозвуча в съзнанието ми. „Нишката се е разцепила на две, ала ти не би могла да се разкъсаш. Избирай, преди и двете нишки да се скъсат“.

Наследница на мама или наследница на татко. Жрица на срама или черна магьосница. Явно това бе имала предвид. Ала ако трябваше да реша на кого исках да принадлежа, то изборът беше лесен. Освен това знаех какво да правя.

— Мамо… — прошепнах аз и затворих очи.

„Мамо“. Оставих копнежа ми да ме води. Тук, в мъглата, не можеш да се придвижваш от място на място, не и ако не освободиш копнежа си, защото именно той те пренася напред.

Твоят собствен копнеж или този на някой друг.

Звездно небе. Скали. А някъде там далеч под мен видях малка група хора, коне и една каруца. Познавах добре този път. Той водеше към Скайарк. Бях вървяла по него и през една друга нощ, изпълнена с бухане на сови и страх.

— Спи, малко съкровище. Когато се събудиш, вече ще сме стигнали.

Това бе гласът на мама, чувах го толкова ясно и толкова близко, сякаш бях до нея. И изведнъж наистина стана така. Изведнъж се озовах в каруцата. Мама седеше в нея с Мели в скута и лък в свободната си ръка.

Лък? Никога преди не бях виждала мама да държи оръжие. Очите и гласът й винаги бяха били достатъчни.

Те бяха безпомощни единствено срещу Дракан. Дракан можеше да я погледне в очите без срам, макар и да имаше хиляди неща, от които трябваше да се срамува. Може би срещу него искаше да използва лъка?

На капрата седеше Мауди. Около нас имаше още хора от клана Кензи, които познавах. Барутлията и майка му. Старата баба на Салан. Килиан със семейството си. Защо пътуваха към Скайарк? И то посред нощ?

— Мамо — повторих аз с надеждата да я накарам да ме види, макар и добре да знаех, че бе невъзможно. Но, ако не друго, можеше да ме чуе. Явно не бях права. Тя просто погали Мели по главата с едната си ръка, а с другата продължи да стиска лъка. В този миг си спомних, че трябваше да използвам гласа на Жрица на срама, ако исках да я накарам да ме чуе.

Опитах. Наистина опитах. Толкова силно го желаех, ала нищо не се случи. Аз не бях истинска Жрица на срама. Вече не. И мама не можеше да ме чуе.

Щях да се разплача, ако можех. Ала тялото ми бе на друго място, в една хижа в гората в подножието на Хьойландет. А даже и по бузите ми да се стичаха сълзи, то аз не ги усещах. Тук, в Призрачната земя, можеха да плачат единствено призраците. Като старата Аня, която търсеше удавеното си дете…

Не. Не исках да си мисля за това сега. Човек трябваше да внимава какво си мисли тук, където копнежът и желанието бяха по-силни и важни от ръцете и краката. Веднага усетих как мъглата около мен започна да се сгъстява и отново можех да чуя зовящите гласове. Опитах да се вкопча в мама, в Мели, в каруцата, хората и конете, поели на път към крепостта Скайарк. Ала един от гласовете се извисяваше над останалите, а той копнееше по мен:

— Нощните птици летят в мрака, нощните птици донасят ти сън.

Сън, красив като теб.

Сън, красив като теб.

Освен мен, само още един човек в целия свят знаеше тази песен и именно той я бе сътворил. Копнежът ми се понесе нагоре като едната от птиците.

— Татко…

Вече бях изрекла думата, когато си спомних, че той бе мъртъв. Странно как се получава така, знаеш, че си загубил някой близък, но понякога, особено, когато сънуваш, сякаш забравяш, че него вече го няма.

Огън край планински път. Този път обаче не водеше към Скайарк, а към крепостта Сагис. А край огъня седеше баща ми и пееше, нежно и тихо. Така ми се искаше да положа глава в скута му и да знам, че пее за мен.

Той вдигна глава и ме видя.

— Дина.

— Татко…

— Пак ли плачеш?

Така ли бе наистина? Не бях усетила.

— Ти излъга — рекох аз. — Каза ми, че не притежавам дара на змията, но това е лъжа.

— Затова ли плачеш?

Не знаех.

— Защо трябва да избирам? — попитах аз. — Защо е това или — или? Не може ли да имам и двете?

— Това също е избор — отвърна ми татко. — Ала трябва да останеш вярна на себе си.

— Мама не може да ме чуе — казах аз. — Ала ти можеш.

— Майка ти се намира в света на живите. Ти също принадлежиш там.

— Бих предпочела да остана при теб.

Наистина го мислех. Бях толкова уморена. Бях уморена от това постоянно лутане напред-назад, от неизчезващото чувство на страх, от самотата.

— Дина, аз съм тук, единствено защото копнежът ти ме повика.

— Но… — гласът му звучеше така истински. Лицето, очите му… Единствените очи на света, които бяха също толкова зелени като моите.

— Ето, виждаш ли — нашепна един друг глас. — Мястото ти е при нас.

Азуан. Изведнъж той се бе появил на мястото, където баща ми бе седял допреди миг.

— Не — прошепнах аз. — Не искам да се превърна в това, което ти искаш да бъда.

— Защо ограничаваш сама себе си? — попита ме той. — Защо си готова сама да прекършиш крилете си? Като те гледам сега тук, всичко е толкова ясно. Ти сама издигаш прегради пред себе си. Сама си пречупила уменията си на Жрица на срама, а същевременно се страхуваш и от дара на змията. Погледни се!

Изведнъж той изчезна и на мястото му се появи огледало, а в него видях…

Едно момиче, което съвсем не приличаше на човек. То бе вкаменено и нещастно. Статуя, която съвсем скоро щеше да изчезне под задушаващия я бръшлян. Аз ли бях това?

— Толкова е лесно… — прошепна ми гласът на Азуан. — Толкова е лесно да се освободиш.

И изведнъж осъзнах, че бе така.

Нямаше нужда да избирам едното или другото.

Щях да запазя и двете.

Зелените костеливи ръце на бръшляна се дръпнаха и паднаха на земята, като развързана верига. Статуята замига с очи и се съживи. Пред очите си видях момиче, което може и да се различаваше от всички останали, но не бе и някакъв урод. Това бях просто аз.

— Ето, виждаш ли — рече Азуан. — Знаех, че можеш да го направиш. Ела. Нека те отведа до истинския ти дом.