Войната на жриците

Дина Драконът го няма вкъщи

Човек не можеше просто така да влезе с кораб в пристанището на Дунарк. Най-близкият град, където кораб като „Сребърния вълк“ можеше да хвърли котва, бе Дунабара. Той бе разположен в северния залив точно под скалите, на които се извисяваше самият Дунарк. Дунабара се бе разраснал значително през последните години, точно като Дунарк, така че в подножието на скалите се бе появило ново селище на име Недербюен. От Дунабара го делеше само тясна ивица земя и бе единствено въпрос на време двата града да се слеят в един.

В пристанището на Дунабара имаше много кораби. Толкова много, че не можех да ги преброя. А по кея се нижеше пъстра върволица от хора и товари, бурета, каси и кошници, разнасяни напред-назад от потни моряци или дребни магарета, които припкаха нагоре-надолу по тесните мостици, без да се препънат, въпреки че според мен носеха непосилен товар на рошавите си гърбове.

— Добре, малко съкровище. Веднага слизай долу.

Обърнах се. Зад мен стоеше Кармиан, която до преди миг спеше така сладко на койката си в каютата.

За миг се зачудих дали нямаше да е по-добре да се прехвърля през перилата и да скоча в морето. Само че все още бяхме доста далеч от брега, а водата бе студена. Давин може би щеше да го стори, но не и аз.

— Исках само да видя града — рекох аз.

— Добре. Само че ако ти можеш да видиш града, и той може да види теб. Слизай веднага долу, а аз ще донеса закуска.

Закуска. А, да. С вино и сок от мак.

— Не съм гладна.

— Щом така казваш.

Означаваше ли това, че не ми бяха сипали сок от мак? Не, не можех да разчитам на подобен късмет.

Кармиан ме хвана за ръката.

— Мога да ходя и сама — рекох аз и се отскубнах.

— Внимавай.

Не исках тя да ме докосва. Не исках да усещам ръцете й по тялото си. Всъщност дълбоко в душата си исках да ни делят километри разстояние и да се намираме в двата края на света например, вместо да ми се налага да деля една каюта с нея, която бе три на четири.

— Не беше ли тръгнала за закуска? — попитах.

Тя ме погледна изпитателно.

— Мислех, че не си гладна.

Разменихме си погледи. Ако уменията ми на Жрица на срама не бяха изчезнали, нямаше да стои пред мен и да ми се надува така, помислих си аз. Или пък щеше?

— Аз не съм — отвърнах накрая.

Може би бе като Дракан — напълно безчувствена и неподвластна на погледа на Жрица на срама, защото бе лишена от срам. Да, Нико бе споменал, че тя имаше чест. Само че не можеше да се разчита на преценката му по отношение на Кармиан. Нали тя сама бе казала, че той с радост бе идвал в леглото й.

Накрая Кармиан все пак донесе закуска, но преди това помоли Мац да ме наглежда междувременно. Тя не ми вярваше, това поне бе ясно. Аз може и да успеех да накарам Мац да отклони поглед от мен, но каква полза щеше да има от това? Даже и да откриех Нико и да успеех да поговоря с него, бях напълно убедена, че той нямаше да ме послуша. Неговият план включваше Кармиан и Гарвана, но не и мен.

Кармиан се върна с две купички каша и два бокала пунш. Погледнах бокала с димящата червено-златиста течност. Това е, помислих си. Ако бе сипала сок от мак някъде, то без съмнение бе тук.

— Яж — рече тя. — Може и да не си гладна, но и вчера нищо не хапна, а никой на борда няма нито време, нито желание да се грижи за болни малки деца.

Прецених ситуацията. Сигурна бях, че кашата бе безопасна. А и тя бе права, ако не хапнех нещо, което освен това успеех да задържа в стомаха си, щях да остана съвсем без сили.

Взех една лъжица и опитах внимателно кашата. Бе малко по-солена, отколкото трябваше, но иначе бе нормална на вкус.

Кармиан ме гледаше намръщено, явно предпазливостта ми не й допадна особено.

— Всички ядем от тази каша — рече ми тя. — Но може би госпожица Недоволство е свикнала с по-хубава храна?

— Не — промълвих аз и изядох още една лъжица. — Кашата е много вкусна.

В началото не каза нищо за пунша. Но когато й стана ясно, че нямах намерение да пия, сбърчи вежди.

— Не обичаш ли пунш?

Вдигнах рамене.

— Не пия особено много вино.

— Аха — рече тя снизходително. — Твърде си малка за това. Виното не е напитка за деца.

— Аз не съм дете.

— Така ли? Може би предпочиташ мляко? Или каша за сукалчета?

Нямаше да й се дам толкова лесно. Не бях чак толкова глупава, че да изпия сока й от мак, само за да докажа, че не съм малко дете. Ако не знаех, че са сипали вътре сок от мак, то тогава… Предизвикателната й подигравка може би щеше да постигне целта си. Но не и сега.

Така че когато малко по-късно хвърлихме котва в Дунабара, бях все още будна. А Нико — бесен.

— Тя не искаше да го изпие — рече Кармиан, без да взима присърце гнева на Нико. — Какво очакваш да бях направила, да я хвана за носа и да го излея насила в гърлото й?

— Ти ми обеща…

— Обещах ти да сторя каквото мога. Не съм аз виновна, че малката госпожица е толкова хитра и инатлива.

Нико ме погледна ядно и изненадано едновременно. Тъмносините му очи бяха почти черни.

— Не искам да участваш във всичко това — рече той. — Те няма… Не искам да…

На Нико рядко му се случваше да не може да открие точните думи. Ала сега стоеше пред мен и се мъчеше, както Давин на няколко пъти. Сякаш нямаше думи, които да изразят това, което искаше да каже.

— Управителят на пристанището ще дойде всеки момент — рече Кармиан и го погледна студено. — Така че ако не искаш да те заловят на мига, което би провалило всичко, трябва да се скриеш веднага в дупката. И да решиш какво ще правим с нейно превъзходителство госпожицата.

Тя не искаше да ми направи комплимент с този епитет и ми се щеше да й кажа да спре да ме нарича така. Но това все пак бе по-поносимо от снизходителното „съкровище“, което бе използвала в началото. Освен това сега бе най-добре да си държа устата затворена.

Нико ме погледна още веднъж с почти черните си очи.

— Тя ще дойде с мен — рече той. — Във всеки случай поне сега. Ще я взема в дупката.

— Ако има място.

— Ще има.

Кармиан сви рамене.

— Ако това искаш. Само побързай. Не разполагаме с цял ден.

Така наречената дупка представляваше кухина между корпуса на кораба и няколко дъски на пода на трюма, където обикновено държаха баласта — камъните, благодарение на които „Сребърния вълк“ не се накланяше твърде много на една страна и не се преобръщаше, когато вятърът надуеше платната. Гарвана бе махнал или преместил няколко камъка и бе отворил тясно правоъгълно пространство. Не мисля, че обикновено превозваше тайно хора така, но имаше предостатъчно място и за Нико, и за мен. Поне докато не се опитвахме да си поемаме дълбоко въздух или да се движим.

Той ми бе ядосан. Бе много странно да лежа до човек, който изпитваше толкова силен гняв. Аз бях легнала леко настрана, а лицето ми се допираше до рамото му, така че ръбът на яката му докосваше бузата ми. Той бе толкова бесен, че не искаше да ме прегърне, макар че така би било много по-удобно и за двама ни. Нямаше как съвсем да не ме докосва, но се опитваше да не го прави, доколкото бе възможно.

— Нико… Мисля, че не бива да се доверяваш на Гарвана — рекох аз.

— Аз изобщо не вярвам на Гарвана.

— Ами тогава защо…

— Вярвам в лакомията му. Съвсем просто е.

— Да но, Нико… Той може да получи сто златни монети, ако те предаде.

— Да.

— Не разбирам…

— Дина, не искам да се бъркаш. Ще правиш каквото ти кажа и ще останеш тук, докато открием кой да те върне във Фарнес. Чуваш ли?

Аз си замълчах, защото не исках да му обещая.

— Къде е флейтата? — попитах го вместо това.

— У Гарвана.

— Гарвана? — ядосах се. — Дал си флейтата на баща ми на Гарвана?

— Корабът е негов — отвърна ми Нико кратко. — А на кого можех да я дам иначе? На някого от екипажа?

Само мисълта, че някой от тях… Че Мац например че някой ще я докосне, ще си играе с нея и дори ще пробва да свири… Дебелите им пръсти по нежното й тяло, устните им прилепени към… Не, не можех да понеса тази мисъл. В мен закипя гняв, също толкова силен, като Никовия.

— Тази флейта е… незаменима — рекох аз.

— Тогава може би не трябваше да я мъкнеш с теб на борда, когато реши да се качиш без позволение.

Само че без нея изобщо нямаше да успея да се кача на борда и той много добре го знаеше.

В трюма закънтяха стъпки. Усетих как Нико притаи дъх за миг. Дори не се опита да ме накара да притихна, въпреки че не бе и необходимо. И аз нямах изгода да ни открият.

Стъпки. Бяха няколко души. Около четири или пет. Чуха се и гласове.

— Къде по дяволите е товарът? — попита един непознат глас.

— Продадохме по-голямата част в последното пристанище.

— Аха. И кое бе то?

— Тоубю.

— В Локлайн? Нима не хвърлихте котва във Фарнес?

— Чухме, че е най-добре да стоим по-далеч от Хьойландет.

— Добре сте сторили. Ако ми казваш истината. Не е в твой стил да пътуваш с празен трюм, Садор.

Постепенно бях узнала, че Садор бе истинското име на Гарвана. Малцина се осмеляваха да го нарекат Гарван в лицето.

— Това все пак не е престъпление, нали?

— Не. Просто е странно.

— Халан, Боска, претърсете тази съборетина и проверете дали не вози скрит товар някъде. Господин Садор, ще бъдете ли така добър да ме придружите до кабинета през това време, за да ви запозная с новите правила?

Това не се хареса на Гарвана. Но той се видя принуден да смотолеви едно почти любезно да.

Спомних си за деня, в който лежах под дъските на леглото в алкова на учителя Маунус в крепостта Дунарк, докато Дракан и мъжете му претърсваха цялата работилница, за да ни открият с Нико. Представете си, че и Нико се сетеше за същото? Колко се страхувах тогава. Бях така вцепенена от страх, че не можех да си поема дъх.

И сега се страхувах. Този път обаче можех единствено да чакам да ни открият. И май съвсем скоро щяха да го сторят. Не можех да видя мъжете, които се разхождаха над главите ни, чувах единствено как шареха напред-назад, как удряха по корпуса и бъркаха в цепнатини и пукнатини. Търсеха скришни места, точно като това, в което лежахме. Не се съмнявах, че щяха да ни открият, ако продължаха. Ето още една причина Гарвана да се ядосва, че бе изхвърлил товара, за да влезе в Залива на трола. Управителят на Дунабара едва ли щеше да прояви такова усърдие, ако не бе заподозрял нещо.

— Да те вземат дяволите! — извика единият мъж внезапно.

— Какво има?

— Плъх. Цяло куче.

Аз по принцип не обичах особено плъхове, но в този момент… Направо ми идеше да го разцелувам.

„Плъховете са гадни“ — помислих аз, колкото се може по-настоятелно. — „Тук гъмжи от тях… Щом има един, има и още. Мръсни плъхове, които разнасят купища болести. Ако те ухапят, можеш да умреш…“

Нико се размърда притеснено. Не исках точно той да си мисли за плъхове, но аз практически лежах върху него, така че, ако успеех да внуша това послание на някого, то той щеше да е първи.

— Ето още един!

— Дяволите ги взели. Огромни са!

— Янус въжарят бе ухапан веднъж — рече единият мъж с погнуса. — Ръката му се поду и пръстите му съвсем почерняха. За малко да ритне камбаната.

— Отвратителни чудовища.

— Да. Готов ли си?

— Да, тук няма нищо.

— Мисля, че Управителят търси под вола теле. Тук няма нищо, освен плъхове.

Чухме ги как се качиха на палубата по стълбата. Трюмът притихна, като се изключи обичайното проскърцване на корпуса и някакво леко шумолене, което може би идваше от някой плъх.

— Не ме е страх от плъхове! — рече Нико изведнъж доста силно.

— Нико…

— Ти беше, нали? Ти ни накара да си мислим за плъхове!

Думите му прозвучаха толкова обвинително, че се почувствах омерзена.

— Да не би да предпочиташе да ни открият? Сигурно много ти се иска да те бяха измъкнали от скривалището и да те бяха завлекли в Дунарк, така че любимият ти полубрат да може да ти отсече главата.

— Ти си била!

— И какво?

— Накарай мислите да изчезнат! — рече той с треперещ глас. — Не искам да ми се привиждат плъхове! Не искам да виждам само мрак! Не искам да усещам мириса на кръв!

Мириса на кръв? Това не бе мое дело.

Изведнъж осъзнах какво се бе случило. Нико не мислеше за уютната работилница на учителя Маунус, докато лежеше тук, насред мрака. Той си бе спомнил тъмницата, тъмницата, където бе прекарал цял ден и цяла нощ с ръце, покрити с кръвта на семейството му. Там също имаше плъхове.

— Нико, успокой се…

Той целият бе започнал да трепери. Поемаше си тежко въздух, сякаш нещо го душеше.

— Нико! Всичко е наред!

— Прогони мислите — рече той ядно. — Веднага!

Само че това никак не бе лесно. Не можеш просто така да накараш някого да спре да мисли за нещо. Колкото повече се опитваш, толкова по-зле става.

— Нико, замисли се за нещо друго.

— Да се замисля за нещо друго? Само това ли ще кажеш?

— Говоря сериозно. Мисли за нещо хубаво. Нещо, което обичаш. Конят ти например. Хьойландет. Учителят Маунус.

Забелязах обаче, че той продължаваше да трепери, дори още по-силно отпреди, и аз започнах да се отчайвам.

— Мисли за Кармиан, по дяволите. Ако това ще ти помогне!

Очевидно подейства. Дишането му се поуспокои и конвулсиите намаляха.

— Вие двете май не се харесвате особено, нали? — рече той накрая.

— Да. Така е.

— Това е срамота.

— Защо?

— Защото вие двете… сте специални.

Замислих се върху думите му. Не бях сигурна дали исках да ме сравняват с Кармиан по този начин, но знаех, че го каза с добро чувство. Той явно я харесваше. Достатъчно много, за да… Не ми беше приятно да мисля за това, но така стояха нещата. Достатъчно много, за да я избере за своя любима в миналото. Или, както го наричаха в стария свят на Нико, в който графските синове можеха да си позволят да опитат от всичко по малко, но никога не биха получили позволение да се оженят за момиче като Кармиан.

— Мислиш ли, че вече можем да излезем оттук? — попитах аз.

— Не — рече той.

— Според мен си тръгнаха.

— Да, но трябва да изчакаме Кармиан да слезе и да ни отвори. Не можем сами.

Най-добре щеше да е, ако побързаше. Единият ми крак беше изтръпнал, а макар и да не се страхувах от плъхове и мрак и да нямах кошмари като Нико, нямах търпение да се кача горе, на светло, където можех да се движа спокойно, без да смачкам някого, и да дишам чист въздух, а не да поемам дъха на друг. Дори и този друг да бе Нико.

— Защо й писа? — попитах накрая.

— Трябваше да направя нещо. Не можех просто да седя и да гледам как хората умират. Всеки ден, Дина. Всеки божи ден.

— Да, но… Защо точно Кармиан?

— Тя познава страшно много хора. Хора, които… които могат и искат да вършат опасни неща срещу пари.

— Като Гарвана например.

— Да, като него.

— Нико, ти самият познаваш мнозина, които не се боят да вършат същото без заплащане. Оръжейника, Вдовицата — Учителят Маунус, Давин. Дори аз. Ние всички бяхме готови да сторим каквото поискаше от нас, само и само да свалим Дракан от престола.

— Добре, знам — рече той, сякаш бе прочел мислите ми. — Но има хора, чийто живот не бих искал да рискувам.

Разбирах, че му бе по-лесно да изложи Гарвана на опасност. Ала Кармиан?

— Но за живота на Кармиан… не се ли боиш?

Думите ми прозвучаха по-тежко, отколкото възнамерявах. Отговорът на Нико обаче ме изненада.

— Кармиан не е като останалите жени. Тя прилича повече на мъж. Самата тя мисли, че действията й са ръководени единствено от мисълта за пари, но според мен опасността е в кръвта й. Или поне от много рано е свикнала да живее с нея. А и… Ако рискува живота си заради мен, ще го направи заради нещо друго. Тя просто не може да спре.

Дали Нико бе прав? Той, разбира се, я познаваше по-добре от мен. Аз обаче не можех да забравя думите й на палубата от предната вечер „Ако можеше, щеше да увиеш момичето в памук, само и само да не се нарани, а аз изобщо не те интересувам.“ Не се съмнявах, че завистта в гласа й бе истинска. Може би дори жени като Кармиан тайно искаха понякога да ги обвият с памук. Особено ако ставаше въпрос за Нико.

Кармиан дойде и ни пусна.

— Няма го тук — рече тя.

В началото не разбрах съвсем какво имаше предвид, за разлика от Нико.

— Къде е тогава? Знаем ли кога ще се върне?

— Той е някъде с армията на Дракона. И не, не знаем.

Дракан. Говореше за Дракан.

Нико изруга тихо, но аз въздъхнах с облекчение. Още време. Само това имаше значение за мен. Щеше да отнеме повече време, преди Нико да се заеме с осъществяването на животоопасните си планове.

— Значи ще трябва да изчакаме — рече той.

— Уф — отвърна Кармиан. — Това е едната възможност. Ако Гарвана не загуби търпение.

— Какво имаш предвид?

— Добре знаеш какво. Ако стане прекалено сложно или опасно, Гарвана има как да изкара добри пари. Може просто да те продаде на хората на Дракан, дори той самият да отсъства в момента от Дунарк.

— Може да спечели много повече, ако изчака и прави, каквото му кажа.

— Единствено ако планът успее. Ако те заловят, но не по негов сигнал, в най-добрия случай ще се прости със златната си птичка. В най-лошия — ще бъде обвинен в укриване на беглец и ще пострада заедно с теб. За това наказват със смърт, особено ако беглецът си ти.

Нико изруга още веднъж, този път по-силно от предишния.

— Колко дълго още според теб?… — Нико замълча, ала Кармиан не се боеше да изрече въпроса му на глас.

— Колко дълго според мен бихме могли да разчитаме на него? Това ли имаш предвид?

— Да.

— Само Гарвана може да ти отговори на този въпрос. Но аз не бих чакала особено дълго, ако бях на твое място.

Започна да ми се повдига, сякаш всеки момент морската болест щеше да ме връхлети отново. „Сребърния вълк“ обаче бе хвърлил котва и се поклащаше съвсем леко. Не това бе накарало стомаха ми да се свие — Върна ли се той? — попита Нико.

— Не. Все още е при Управителя на пристанището.

— Нико — рекох тихо. — Може би трябва да се опитаме… Да се махнем от този кораб.

Кармиан ме погледна с интерес.

— Малката ти приятелка може и да е права — допълни тя. — Може би не трябва да изкушаваме Гарвана повече, отколкото трябва.

— Къде бихме могли да отидем? Няма кътче в Дунарк, където да сме в безопасност.

„Чак сега ли го разбра?“ — помислих си, но не го изрекох на глас.

— Бихме могли да слезем на сушата и да продължим напред. Да се опитаме да открием Дракан и войската. Познавам… Познавам няколко човека, които биха се съгласили да ни помогнат. Това е по-добре, отколкото да стоим тук и да чакаме като мишки в капан.

Нико се замисли за миг. Но накрая поклати глава.

— Не. Оставаме тук. Ще говоря с Гарвана.

Кармиан изглеждаше ядосана.

— Нико, не разбираш ли? Независимо какво обещаеш на Гарвана, можеш да му го дадеш единствено ако планът ти успее. Ако той загуби вяра в това, можеш да му обещаеш звездите, ако щеш, но всичко ще е напразно.

— Ние имаме уговорка. Дори и Гарвана има малко чест.

Кармиан го погледна мрачно.

— Не бих разчитала особено много на това, ако бях на твое място — рече тя.