Войната на жриците

Дина Снежни топки

Хвойновата къща си стоеше на старото място, с покрит със сняг покрив, и си бе все същата. Дори овцете се бяха прибрали от лятна паша, защото Мауди ги бе довела заедно със своите предния ден. Щеше да отнеме малко време, преди да доведем Фалк и Силке от Фарнес, където те все още живееха в конюшнята на Управителя на пристанището.

— Странно е — рекох на Тано. — Всичко изглежда толкова обикновено.

— Трябва да се радвате, че войниците на Дракан никога не стигнаха дотук.

— Да.

Ние наистина се радвахме — мнозина други хора се прибраха по домовете си, където ги очакваха единствено опожарени останки, точно както бе станало с нас в Биркене. Ала аз не това имах предвид. По-скоро… Бяха се случили толкова много неща, че ми бе странно как Каменният кръг все още се издигаше на същото място. Бе някак нереално, че виждах пред очите си конюшнята, заграждението за овцете и ябълковите дървета. И че всички те изобщо не се бяха променили.

Когато аз самата бях толкова различна вътрешно.

Салан бе заел един от конете на Мауди и макар мама да искаше той да лежи в шейната като Нико, самият Салан смяташе, че бе достатъчно силен, за да язди сам. Виждах как погледът му непрекъснато шареше от единия връх до другия, точно като на хрътка, дебнеща своята плячка. Той не бе напълно здрав, но въпреки това продължаваше да ни пази. Мама и нас, останалите.

— Дракан е мъртъв — рекох внимателно, сякаш, за да чуя как щяха да прозвучат думите.

— Да — рече Салан, — ала някъде тук, навън, все още има рицари от неговите, тъй че требе да се внимава.

Рикерт също се оглеждаше наоколо, но той си имаше други причини.

— Това поток ли е? — попита той и посочи.

— Да.

Не бе лесно да го види човек под снега, но все пак можеше да бъде различена една по-тъмна сянка насред цялата белота на пейзажа.

— Значи бих могъл да построя ковачницата там, от другата страна на ябълковата градина.

— Да — рече мама, — ако си сигурен, че искаш да останеш тук. Ние много ще се радваме, ала хората в Биркене едва ли ще са очаровани, че ще загубят чудесния си ковач.

Рикерт изръмжа.

— Ще си намерят нов — рече той. — Особено сега, когато Дракан вече го няма, за да отвлича всички майстори. Освен това за мен не остана нищо там. Вече не.

Не и след като Еллин вече я няма, помислих си аз. Пък и като си представих занемарената къща и самия Рикерт, който приличаше на невчесан кон онази вечер, когато почукахме на вратата му… Можех да го разбера. А и нямах нищо против. Защото освен че много харесвах Рикерт, то и Тано щеше да е близо до нас.

Той сякаш усети, че мислех за него.

— Ще ми помогнеш ли да разседлая конете? — попита той. — Бих искал… Бих искал да говоря за нещо с теб.

Роза ни погледна любопитно, ала не каза нищо. А и в този момент нещо друго привлече вниманието й. Давин я уцели с една снежна топка право в гърба.

— Чудовище — рече тя и скочи от шейната, още преди тя да бе напълно спряла. — Сега ще ти дам да разбереш! — Роза се наведе светкавично, след което фрасна брат ми в лицето.

— И аз! — извика Мели. — И аз искам да участвам!

Мина малко време, докато успеем да разседлаем конете, а дори и Рикерт успя да метне няколко снежни топки, преди боят да утихне. Мама ни спря, като ни припомни, че трябваше да се стъкне огън, да се приготви вечеря. А и Нико не биваше да стои навън на студа по-дълго от необходимото.

Тано дойде при мен отново едва след вечерята.

— Искаш ли да отидем да нагледаме конете? — попита той.

Аз се изчервих. По дяволите, кога щях да престана да правя така! Той може и да не бе забелязал, бяхме запалили само една лампа, освен огъня в огнището.

— Да — рекох му аз.

Този път ни се удаде да се измъкнем, без никой да ни забележи. С изключение на Роза, която просто се усмихна с онази самодоволна усмивка, с която искаше да каже: „така си и знаех“.

Бе ясна и мразовита нощ, а снегът скърцаше под краката ни. Тано спря насред двора и престана да се преструва, че изгаря от желание да посети конете.

— Имам нещо за теб — рече той. — Това… Това е един вид подарък за рождения ти ден.

Той ми подаде малка кожена торбичка, която бе изключително хубава сама по себе си. Ала когато надникнах вътре…

— За жалост е направено от обикновена мед — рече той. — И олово. Не разполагахме със сребро и други драгоценни метали.

Това бе… Не, не просто шнола. Украшение. Украшение за коса. Леко и едновременно с това — здраво. Оформено като пеперуда. А и имаше три игли, вместо една.

— Има три игли.

— Твоята коса е толкова гъста — рече той. — Затова реших, че ще държи по-добре, ако му сложа три игли. Харесва ли ти?

Очите ми се насълзиха. Шнолата бе толкова красива, твърде красива за мен. Ала той я бе измайсторил за мен. Бе наблюдавал косата ми и бе създал украшението така, че то да стои добре дори и в моята буйна грива. Това бе най-хубавото от всичко. Че бе забелязал и помислил за толкова много неща.

Нямах думи. Просто кимнах. Ала мисля, че той разбра колко щастлива бях.

— Може ли да ти я сложа? — попита ме Тано.

Кимнах още веднъж. Ръцете му бяха много нежни, макар и така големи. Не знам колко пъти бе докосвал момичешки коси, ала наистина закрепи шнолата много красиво.

— Благодаря — рекох аз.

Той просто се усмихна. Радостта ми го правеше щастлив.

Изведнъж се сетих за Кармиан. Не знам защо, но направо ми се приплака.

— Какво има? — попита Тано. — Изведнъж се нажали.

— Ами просто… Кармиан. Мисля, че тя наистина харесва Нико.

Или… Всичко бе толкова объркано, защото Кармиан не знаеше, че Нико бе жив. Тя бе казала, че иска да бъде графиня, бе значение дали той я обича или не. Не… Все си мисля, че не бе точно така. А сега… Сега тя бе на път към Дунарк, за да управлява крепостта и града, които Нико не искаше. Някога мейренът ни бе казала, че ще си сторим и зло, и добро, аз и Кармиан. Ала да я оставя да вярва, че Нико бе мъртъв — макар и сега желанието й да бъде графиня да бе изпълнено… Нямаше по-голяма злина, която можех да й причиня. Нико ми бе казал, че така се налага, за доброто на Кармиан и Дунарк, ала аз продължавах да смятам постъпката ни за жестока.

— Какво смята да прави Нико? Когато оздравее?

— Иска да стане учител. Ще учи децата да четат и смятат и… И да вярват в себе си.

— Това е хубав занаят.

— Да. Само ми се иска да можеше да го практикува някъде по-наблизо.

— Тук винаги ще е опасно за него. Рано или късно ще го разпознаят. Достатъчно лошо е, че толкова много хора вече знаят тайната му. Колко дълго според теб едно малко момиченце като Мели ще успее да я запази?

— Мели ще си мълчи.

Поне така си мислех.

Той ме гледа дълго.

— Ако можеше… — рече Тано накрая, колебливо и бавно. — Ако беше по-голяма… Щеше ли да заминеш с него?

Поклатих глава, при което усетих новото украшение в косите си. Беше така непривично, че косата ми поне веднъж не се разлетя на всички посоки.

— Не. Не и сега — рекох аз.

Защото макар и човек да иска да бъде притежаван от някого, това не означава, че не може да принадлежи някъде.