Войната на жриците

Дина Кармиан

Спряхме пред една завеса вместо врата и Нико почука учтиво на гредите отстрани.

— Кармиан?

Не последва веднага отговор.

— Какво искаш?

— Да говоря с теб.

— Аха. Значи отново си говорим.

— Кармиан, нямам време за това. Искам да направиш нещо за мен.

Завесата полетя рязко встрани. В отвора на вратата стоеше жена, която… Първото нещо, което се набиваше на очи, бе косата й. Тя бе с цвят на старо злато, като най-красивите есенни листа, дълга и къдрава като… Не бях виждала русалки, но не се съмнявах, че косата им бе точно като нейната.

След това забелязах панталона.

Не че не бях виждала жена с панталон и преди. Когато им предстоеше дълъг път на кон или тежка работа, жените от Хьойландет често скачаха в чифт стари панталони на мъжете си. Но те обикновено бяха ушити от груб ленен плат, а и бяха твърде големи, така че се налагаше да ги пристягат с въже или колан.

Панталонът на Кармиан обаче беше ушит специално за нея. И изобщо не бе широк. Прилепваше към слабите й крака и бедра и завършваше в един вид корсет точно под гърдите. А гърдите й… Част от тях се виждаше, защото не бе закопчала ризата си изцяло.

Тя се облегна на касата и скръсти ръце.

— Какво бих могла да направя за уважаемия господин? — рече тя, но в гласа й не прозвуча и грам уважение. Тя му бе сърдита. Толкова сърдита, че сиво-зелените й очи бяха присвити от гняв.

Нико постоя и известно време не сваляше поглед от нея. Той нямаше как да не усети яда й, но се престори, че нищо не се е случило.

— Това е Дина. Тя явно е открила ново призвание — да пътува насам-натам без позволение. Ще се наложи да делиш една каюта с нея. Освен това бих искал да я държиш под око. Не бива да се качва на палубата, за да не пречи на Гарвана.

Кармиан ме погледна със същия сърдит поглед, с който гледаше Нико.

— Аха, значи трябва да се превърна и в детегледачка?

В гласа й отново се промъкна сърдита язвителна интонация, но Нико и този път не реагира.

— Да, благодаря — рече той просто. — Става въпрос за ден-два.

След това той се обърна към мен.

— Слушай Кармиан, Дина. Стой при нея. Не те искам на палубата. Ясно ли е?

Не. Всъщност изобщо не бе ясно. С кого се бе сприятелил така изведнъж Нико? С Гарвана и екипажа му, които бяха ранили Салан, а аз не знаех дали той щеше да оцелее или не. А сега и тази… тази Кармиан, която стоеше тук със специалните си панталони, с косата си на русалка и с разголените си гърди, сякаш искаше да накара Нико да ги гледа, макар че му бе сърдита.

Погледнах Нико.

— Какво ще правиш, ако Салан умре? — попитах аз. Видях, че уцелих болното му място, пронизах го като с нож, силно и точно, дори без гласа и погледа на Жрица на срама.

Характерно за Нико обаче бе, че той никога не отвръщаше на удара. Дори и в този миг, когато стоеше пред мен отчужден и нещастен едновременно и така миришеше на алкохол, че явно бе изпил повече, отколкото можеше да носи. Той не ми отвърна веднага. Продължи да гледа единствено Кармиан.

— Наглеждай я — рече Нико. — Дръж я далеч от палубата, даже ако се наложи да я вържеш като куче. Не искам да пострада.

Той ме бутна по гърба, така че аз се озовах до Кармиан по-близо, отколкото исках. След това си тръгна — заедно с флейтата на баща ми.

Кармиан ме погледна със смесица от раздразнение и любопитство.

— Дина — рече тя. — Предполагам, че си сестрата на Давин. Явно си доста специална, щом той толкова се бои за теб.

Изведнъж почувствах такава умора, че едва се задържах на крака. От клатенето на кораба ми се гадеше, и ако скоро не се унесях в истински здрав сън, то без съмнение щях да повърна.

— Не мисля — отвърнах аз. — Къде бих могла да легна?

Прекарах целия ден, лежейки в малката стаичка на Кармиан, но така ми се гадеше, че не можех да спя. Кармиан ме наблюдаваше студено и изпитателно и донесе едно ведро, което остави до койката. Не сбърка. Съвсем скоро след това ми се наложи да го използвам.

— Надявам се, че си струва тези мъки — рече тя, след като повърнах за трети път.

— Какво искаш да кажеш? — промълвих аз изморено.

— Това, което очакваш да получиш.

Тя едва ли можеше да предположи какво всъщност исках. Ако Нико останеше жив и… почти непроменен, след като цялата история приключеше, щях да съм постигнала целта си. Само че задачата ми изглеждаше непосилна в момента.

Тя отново ме погледна с онзи поглед, сякаш искаше да улови и най-малкия детайл, да ме прецени и да разговаря с мен, докато не разбере що за човек съм.

— Трябва да има някаква причина да си се впила в него като увивно растение. Винаги има причина.

— Не може ли просто да харесваш някого. Не го ли допускаш като вариант? — попитах аз.

— Това не е често срещано явление — отвърна ми тя. — Не и ако съдя по собствения си опит. А и подобни чувства не траят особено дълго.

Всъщност, като се замислех, тя не бе хубава. Не че бе грозна, но имаше остри черти и доста голям нос. Само че човек изобщо не можеше да забележи това на пръв поглед заради косата, гърдите и… И умението й да те накара да я мислиш за красива, въпреки че не беше. Това си бе същинска черна магия.

— Ясно — рекох. — Ами тогава не мога да ти дам разбираемо за теб обяснение.

Тя присви очи и рече:

— Внимавай с ноктите, съкровище. Нямам нищо против един истински котешки бой, но на теб едва ли ще ти хареса.

Тук беше права. В момента ми се струваше непосилно дори да си вдигна ръцете.

— Не искам да се бия с никого — рекох аз.

— Умно момиче — отвърни ми тя само. Бързо пристегна връзките на ризата си и скри гърдите си. След това пъхна глава във вратата и извика към палубата.

— Мац!

Не след дълго на прага застана един моряк. Той бе млад, със светла коса и брада и любопитни сини очи. И макар Кармиан да бе закопчала ризата си, изобщо не се съмнявах какво гледаше.

— Вземи ведрото — нареди му тя. — Изхвърли го и го измий. Тук вони на повръщано.

— Веднага! — отвърна той и й се усмихна широко. Част от предния му зъб липсваше.

Кармиан не отвърна на усмивката му. Въпреки това той взе ведрото, качи се по стълбата и след малко го върна чисто.

— Заповядайте — рече той и се поклони дълбоко.

— Благодаря — отвърна тя. Мъжът обаче явно нямаше никакво намерение да си тръгне сам, затова тя му каза: — Благодаря, Мац.

Морякът се качи горе, леко разочарован, както ми се стори.

В тясната каюта нахлу малко свеж въздух. А и корабът вече не се клатеше толкова силно. Затворих очи за миг. И заспах.

Денят се бе изтърколил, когато се събудих. През люка на каютата виждах късче небе, оцветено в златисто и светлочервено от залязващото слънце. Косата на Кармиан сияеше силно на фона на червеникавата светлина, сякаш гореше.

Какво правеше тя?

Бе застанала с гръб към мен, като леко се бе подпряла с една ръка на касата на вратата, за да не падне. Другият й крак бе силно изпънат назад, доколкото тясното пространство позволяваше. Тя бавно започна да сгъва опорния в коляното докато не клекна съвсем. След това се изправи също толкова бавно. Изглеждаше доста трудно, по шията и тила й блестяха капки пот. Повтори упражнението няколко пъти, след което смени крака. После легна по корем и започна да прави лицеви опори, точно като Давин на няколко пъти.

Никога преди не бях виждала жена да се държи така. Та тя тренираше! Давин го правеше, защото искаше да заздрави тялото си и да си служи по-добре с меча. За какво й бе на Кармиан обаче? Тя не се биеше с хладни оръжия? Или пък грешах? Във всеки случай тя изобщо не приличаше на останалите жени, които познавах.

— Накъде пътуваме? — попитах.

Тя се стресна леко. Явно почти бе забравила, че съм там.

— Дунарк — отвърна ми тя.

Точно това очаквах да чуя. Въпреки това стомахът ми се сви. Най-опасното място на света за мен и Нико бе именно Дунарк.

— Какво ще правим там?

Сиво-зелените й очи светнаха и тя отметна един мокър кичур от бузата си.

— А ти как мислиш?

— Това е опасно за Нико.

— Така ли, малко съкровище? Представи си само, той не знае. Май трябва да му го обясниш.

Тя определено знаеше как да те направи за смях. Само че не тя лежеше на койката и не нейният стомах се свиваше на ледена буца само при мисълта за Дунарк. На нея със сигурност й бе безразлично. Ако нещо вътре в нея се бе превърнало в леден къс, то това определено бе сърцето й.

— Кога… — В гърлото ми заседна буца и трябваше да се прокашлям. — Кога ще пристигнем?

— Утре. Вероятно преди обед.

Утре. Сърцето ми прескочи. Толкова скоро. А аз бях проспала по-голямата част от деня вместо да…

— Къде е Нико? — изправих се с усилие и спуснах крака на пода.

— Някъде горе, на палубата — отвърна ми тя. — Накъде си мислиш, че си тръгнала?

— Трябва да говоря с него.

— Не, не трябва. Това, което трябва да направиш, е да стоиш тук.

— Да, но…

— Ти сама чу какво каза той, съкровище. Няма да те пусна, даже ако се наложи да те завържа като куче.

Нищо не можех да сторя. Тя със сигурност бе по-силна от мен, а ако се сбиехме, хората на Гарвана веднага щяха да дотичат долу. А даже и да опитах да стана невидима за очите, нямаше да успея. Не и без флейтата, която бе у Нико. Той я бе взел, за да ме обезоръжи, както сам бе казал. И се бе оказал прав. Без нея не можех да се изплъзна от ръцете на Кармиан. Нея трудно можеше да я заблуди човек, а и тя бе глуха за молби. Казах й, че ще повърна отново, ако не изляза малко на чист въздух. А тя ми отвърна, че това е неприятно, но че няма да е за първи път. Казах й, че ми се ходи до тоалетна, а тя ме накара да се изпишкам в едно ведро в каютата. Да, Нико бе прав, с нея не можеше да си играеш.

Накрая той сам слезе долу. Лежах на кушетката, навън се стъмваше все повече и повече и се опитвах да не заспя, за да не изгубя още повече време. Когато се събудих, най-вероятно щяхме да сме в Дунарк и щеше да е твърде късно.

От другата страна на завесата се чу леко чукане.

— Кармиан?

— Да?

— Може ли да вляза?

— Ако искаш.

Този път не направи нищо с ризата си. Просто се изправи и отметна косата на русалка на гърба си, а тя се разля като водопад… Не, по-скоро като огнена река.

— Тя спи ли? — попита той тихо.

— Не — отвърна му Кармиан. — Не спи.

Нико ме погледна. Светлината от единствената маслена лампа в каютата осветяваше неравномерно лицето му и го състаряваше. Почти приличаше на старец.

— Най-добре да се опиташ да поспиш — рече ми той тихо.

— Да, само че не мога. Толкова ли е странно? Чух, че утре ще сме в Дунарк.

Той кимна.

— Да, такъв е планът.

— Планът? Нико, нима ти имаш някакъв план? Освен да… да позволиш на първия срещнат войник от Ордена на дракона да те убие.

— Дина. Аз не съм идиот, все пак.

Не, той не беше идиот. Но не беше и… Не беше и на себе си, а аз се страхувах, че бе изгубил всяка надежда.

— Кармиан — обърна се той към нея. — Бих искал да поговоря с теб.

— Давай.

Той поклати глава.

— Не тук. Качи се с мен на палубата. Дина, ти оставаш тук. Разбра ли?

— Нико, аз трябва…

— Не. Оставаш тук. Обещай ми.

Очите му останаха вперени в моите доста по-дълго от обикновено. Нико не можеше да забрави напълно, че някога притежавах умения на Жрица на срама, които на моменти се проявяваха отново съвсем неочаквано. Може би не бе толкова странно. Човек, който в миналото е бил разпитван дълго и мъчително от Жрица на срама, както мама бе разпитвала Нико… Това не се забравя.

— Обещай ми — повтори той.

Кимнах.

— Добре, ще остана тук.

Кармиан стоеше със скръстени ръце и ни наблюдаваше.

— Сигурен ли си, че не искаш да я вържем за всеки случай? — попита тя, а аз не можех да разбера дали се шегуваше или говореше сериозно. Напълно ми бе ясно, че изобщо не й бе харесало цял ден да си играе с мен на детегледачка и стражар.

— Дина никога не нарушава обещанията си. Нали?

— Да.

Това бе самата истина. Поне през първите пет минути, след като се качаха на палубата и забравеха за мен.

Не че ми беше лесно да обещая нещо, което знаех, че нямаше да изпълня. Не точно така бях възпитана с майка като моята, но си казах, че го правя за доброто на Нико и защото ми се налагаше. Знаех, че баща ми не би се поколебал дори за миг.

Те стояха до перилата, на около десет-дванайсет стъпки от отвора. Тук, горе, все още бе леко светло. Хоризонтът, където морето и небето се сливаха в едно, все още бе оцветен в златисто от залязващото слънце. Разговаряха, или по-точно Нико говореше, а Кармиан слушаше. Само че ако исках да чуя, трябваше да се приближа.

Щеше да е далеч по-лесно, ако разполагах с флейтата, но дори и без нея…

„Гледай вълните“ — помислих си аз. „Виж чайката, която се спуска стремглаво надолу към тъмната вода…“

Ако човек кажеше на някого: „Стига си ме гледал“, — то това веднага би привлякло погледите към него. Баща ми ме бе научил, че не можеш да се скриеш по този начин. Така не би успял да накараш останалите да извърнат очи. Повечето хора обаче са устроени така, че могат да виждат само едно нещо. Ако Нико и Кармиан насочеха поглед нанякъде другаде, нямаше да ме видят. Всъщност всичко бе много лесно. А флейтата бе толкова ефективна, защото успяваше да привлече вниманието на хората, без те да забележат. Тя изпращаше към ушите и съзнанието им картини и сънища, докато накрая очите им ставаха слепи за това, което Черният магьосник искаше да скрие.

Сега обаче флейтата я нямаше. Ала можех да опитам въпреки това…

„Гледайте залеза. Гледайте как лъчите танцуват по водата. Гледай как косата на Кармиан се развява на вятъра.“

„Не гледайте към мен.“

Успях. Бях застанала ниско долу на четири крака и допълзях още по-близо до тях.

— Важно е — рече Нико. — Когато сляза на брега утре, тя трябва да остане тук. Освен това трябва да се върне в Хьойландет, независимо как.

— А кой според теб трябва да се погрижи за това? — реагира Кармиан. — Изобщо не е лесно да я задържиш на едно място. Наумила си е, че трябва да се грижи за теб или нещо в този дух. А и е дяволски инат.

— Благодаря — рече Нико. — Това ми е известно. Но… Кармиан, в миналото. Когато… Когато с Безшумния работехте заедно…

— Нико, ти обеща, че няма да…

— Да. Ще сторя каквото съм обещал. Няма да кажа на никого.

— Те бяха група стари глупаци, които нямаха идея как да похарчат купищата си пари. Да не би да им се наложи да търпят лишения, задето получихме част от богатството им? А освен това мога да ти кажа, че доста добре ги позабавлявахме в замяна на това.

— Не се и съмнявам, но не…

— Пък и него го обесиха. Не знаеше ли? Той и на мравката път правеше, нито бе заплашвал, нито бе нападал хора. Въпреки това го обесиха. Ще наречеш ли това справедливост?

— Не, не. В никакъв случай.

— Може би смяташ, че трябваше вместо това да преспя с тях. Защото оттам, откъдето идвам, момичетата не могат да се прехранват по друг начин.

— Кармиан, обещах ти, че няма да кажа на никого. Просто си мислех… Как се погрижи твоите… Как ги нарече… стари богати глупаци? Как се погрижи да не се събудят?

— Сипах им сок от мак във виното.

— А това не е опасно, нали?

— Никой не се оплака. Не и от това във всеки случай.

— Имаш ли още от него?

Настъпи кратко мълчание.

— Може би… — рече тя после предпазливо и с недоверие.

— Добре. Значи ще сипем малко сок от мак във водата на Дина, а може да добавим и вино. А когато тя се събуди, всичко вече ще е свършило. По един или друг начин. Не бихме ли могли да постъпим така?

Мина доста време преди Кармиан да продума отново. Не можех да видя ясно лицето й, но в раменете й се усещаше напрежение.

— Защо се тревожиш толкова за нея? — попита тя накрая. — Не ти си виновен, че тя се забърка в това. Дина сама дотърча след теб и се промъкна на борда по някакъв начин.

— Просто не искам да ми пречи.

— Чакай малко, Нико. Аз те познавам. Не е само това. На моряците не им харесва, че тя е тук. Енок се кълне, че е някаква магьосница, иначе не би могла да се качи на борда на кораба, без той да я забележи. А Мац каза, че за малко да откъснеш главата на Гарвана, когато е споменал откуп. Да не би тя да е тайната ти полусестра или нещо подобно.

— Естествено, че не е. Просто дължа на семейството й… много. Например живота, здравето си и жалките остатъци от чест. Това е само първото, което ми идва наум.

Тя изсумтя.

— Чест. Това е лукс, който невинаги можеш да си позволиш. А ти не си от хората, които размахват фамилния герб и се хвалят с произхода си.

— Честта има много лица — отвърна Нико. — Самоуважение, например. А според мен дори най-изпадналият просяк от Скиденстад има някаква чест. Знам къде се крие твоята. Иначе нямаше да ти напиша онова писмо. Нито пък щях да стоя тук днес, поверявайки живота си в твои ръце.

„О, не“ — помислих си аз. „Стига. Не й се доверявай толкова много. Това може да ти струва живота.“

Тя се изпъна и рязко се извърна настрани, сякаш вече не искаше да го гледа в очите.

— Ти си толкова чувствителен — промълви тихо. — Не всички можем да си позволим това.

— Кармиан…

— Не. Не ме гледай с този поглед. Така или иначе не си искрен. Ако можеше, щеше да увиеш момичето в памук, само и само да не се нарани, а аз изобщо не те интересувам.

— Ти си голямо момиче, Кармиан. Нима не го твърдиш сама? Можеш да се грижиш за себе си по-добре от всеки друг. Аз не те карам насила. Ако предпочиташ да останеш утре тук…

— Не, не това имах предвид.

— Какво тогава?

— Нико. Ти не си ме докоснал.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво. След като напуснахме Фарнес… не си ме докоснал нито веднъж.

Нико не отвърна веднага. След това протегна ръка и я постави на едното й рамо.

Тя се врътна и го отблъсна разярено.

— Не сега! — рече Кармиан. — Аз не съм куче, което си се сетил да погалиш.

— Ама…

— Ако не ти идва отвътре, по-добре изобщо не го прави. Но аз не съм забравила миналото, Нико, когато с радост идваше в леглото ми. Толкова ли съм погрозняла, че дори не искаш да ме докоснеш?

Затворих очи, искаше ми се да си запуша ушите. Не желаех да чуя нито дума повече. Предпочитах да не знам. Не че беше голяма изненада. Известно ми бе, че Нико бе имал много момичета, докато все още живееше в Дунарк и бе най-малкият син на графа, нещастно влюбен в младата съпруга на брат си. Бях ги видяла, когато погледнах в очите му през онази нощ в тъмницата. Нощта, в която започна всичко. Онази нощ преди две години, когато го срещнах за първи път. А Кармиан… Само като си помислих как носеше ризата си, съвсем разголена. Не, това изобщо не можеше да ме изненада. Само едно не можех да разбера — защо ме болеше толкова. Преди две години момичетата на Нико не бяха имали никакво значение.

— Не си грозна — отвърна й той с една странна нотка в гласа, която ме накара отново да отворя очи. — Красива си, както винаги.

Той протегна ръка и поглади къдравата й червена коса. Този път тя не го спря.

— Ти си силна — продължи той. — Ако светът те смачка, когато вече си паднала… Ти просто се изправяш и отвръщаш на удара. Част от красотата ти е именно в тази сила. Затова не искам да те обвия с памук. Не би ти харесало.

— Ти пък какво знаеш — рече тя, ала за първи път, откакто я бях срещнала, думите й не прозвучаха ядосано.

Тя положи ръка върху неговата и я притисна към шията си.

Бях видяла и чула достатъчно. За момент ми се прииска да изпия отвратителния му сок от мак и да оставя съдбата си в ръцете на Кармиан, Гарвана и съмнителните им планове. Спуснах се обратно по стълбата и се шмугнах зад завесата.

Лампата тлееше едва-едва и в полумрака се спънах във ведрото. То издрънча ужасно, но освен мен, нямаше кой друг да чуе. Разтрих мястото, където ръбът на металното ведро се бе врязал в прасеца ми, извиках силно и отчетливо десетте най-груби ругатни, които знаех. Поолекна ми малко, затова ги повторих.

Когато Кармиан се върна, се престорих, че спя. Не знам дали тя повярва, но поне ме остави на мира. Затършува из полумрака и приготви още едно легло. След това загаси лампата.

Въжетата и дъските на койката заскърцаха, когато Кармиан си легна. След това настъпи тишина. Дали спеше? Нямаше да се изненадам. Нико я бе нарекъл силна, но според мен бе единствено студена. Студена, коравосърдечна и фалшива. А Нико бе избрал да се уповава на нея? От всички хора на света. „Оставям живота си в ръцете ти“ — така бе казал той.

Втренчих се в мрака.

Ако трябваше да оставя живота си в нечии ръце, защо не бе избрал моите?