Войната на жриците

Давин Двубой

Отъпкан сняг. Кръг от мечове, забити в земята. Между тях — въже. Така изглеждаше Железният кръг на Нико и Дракан. Нико държеше щита с герба гарван. Зърнах за миг сините му очи, решителни и… Въпреки всичко в тях се четеше и леко нежелание. Дори сега, дори в този момент, той не искаше да се бие.

Астор Ская му бе предложил ризницата си, ала Нико му бе отказал. Ако не си свикнал с теглото й, тя по-скоро ще ти навреди, отколкото да ти помогне. Така бе казал. Вместо това бе облякъл една от старите кожени ризници на Ская. В ръце държеше меча на Салан. Някой му бе заел и шлем. Единственото, което притежаваше от цялото си снаряжение, бе щитът, изкован от новия приятел на Дина, Тано.

— Направи го, Нико! — промърморих аз. — Съсредоточи се! Не е достатъчно да имаш смелост да влезеш в кръга, трябва да имаш смелост и да се биеш!

— Той изглежда някак… несигурен — рече Салан. — Ако иска да победи, требе да подходи другояче.

Дракан явно искаше да ядоса Нико. Той отметна глава назад и се разсмя.

— Горкият малък Нико — рече Дракан нежно. — Който предпочита да пише числа по някоя дъска. Чак жал да те хване.

След това той се затича напред, толкова рязко, че зрителите ахнаха, и замахна към крака на Нико.

Нико отскочи настрана.

— Ако не друго, поне е бърз — промълви Ивайн.

Аз обаче знаех, че това не бе достатъчно.

Когато чух за двубоя, бях седнал на една каса в двора на крепостта и за първи път от месеци наред се чувствах добре. Температурата ми бе спаднала, а сънят, който бе измъчил всички ни през онази нощ… той ме бе пощадил донякъде. Може би защото бях син на мама и цял живот се бях сблъсквал с дарбата й? Може би. Според мен имаше и още нещо.

— Изглеждаш по-добре — рече Роза. — Не те ли втриса вече?

— Не.

Тя ме погледна за миг.

— Има ли място за още един на тази каса?

Вдигнах изненадано очи към нея. След това се сместих малко.

— Заповядай.

— Аз… аз чух, че… Вярно ли е, че Дракан те е насилил да пиеш драконова кръв? За да… За да те накара да му се подчиняваш сляпо.

— Да, поне първия път бе така.

След това обаче никой не ме бе принуждавал.

— Вече не го правиш, нали?

— Драконът е мъртъв, така че… Не.

Ала даже и да не беше мъртъв… В момента не чувах шепота в главата си. Изведнъж осъзнах защо се чувствах толкова добре.

Толкова много хора се страхуваха от майка ми и сестра ми — повече откогато и да било. Ала ако веднъж си попадал в лапите на учителите, ако веднъж си бил в Залата на шепота… то щеше да осъзнаеш колко голяма бе разликата. Мама и Дина може и да притежаваха дарбата да карат останалите да се срамуват, ала не се опитваха да ги принудят да мразят себе си. Не се опитваха да ги пречупят. Те просто искаха хората да си спомнят и признаят какво са извършили и следващия път да постъпят другояче.

Майка ми не бе учител. Дори ми се струва, че изпратеният от Дина сън най-накрая бе успял да затвори устата на шептящите гласове, които така неумолимо ми натякваха, че вършех само злини, че никога нямаше да получа опрощение и да се променя към добро. Може и да бях вършил глупави погрешни неща през живота си, ала това не означаваше, че трябваше да се мразя, а просто да се поуча от грешките си и да постъпя по-добре следващия път.

— Защо се усмихваш? — попита ме Роза.

Отне ми малко време да намеря точните думи. След това й казах.

— Спомняш ли си как Киллиан намести глезена ми?

Тя потръпна.

— И още как. Бе ужасно.

— Не и след това. След това се почувствах добре, за първи път от дълго време. Така усещам и главата си сега. Сякаш нещо вътре най-накрая се намести и си дойде на мястото.

Тя се втренчи в мен.

— Ти не си наред.

— Не съм.

— И престани да се съгласяваш с мен!

— Да не би да предпочиташ да се караме?

— Да! — в погледа й имаше закачлива искрица, която вече добре познавах. — Всъщност предпочитам!

Аз се наведох към нея. Дали щеше да побеснее, ако се опитах да я целуна? Позволено ли бе изобщо да целунеш доведената си сестра? Особено, ако много силно ти се искаше?

В този миг в двора дойде Ивайн… Не, по-скоро дотича.

— Къде е Салан?

— В лечебното крило.

— Мой ли да стои на крака?

— Да. Защо?

— Рауенс предизвика Дракан на двубой. В Железния кръг. А преди това иска да се извини за нещо на Салан. Ей така… За всеки случай.

Дракан бе този, който нападаше основно. Той гонеше Нико из кръга с узарите си. Нико на свой ред се опитваше да ги парира с меча или щита, или просто отскачаше настрани. Да, бе доста бърз… А това би могло да ти спаси живота известно време. Ала ако скоро не започнеше да напада сам…

Небето над прохода бе мрачно и сиво, като каменна плоча. От време на време обаче изпод облаците се показваше по някой слънчев лъч. Той проблясваше в снега, мечовете и щита на Нико. Изведнъж зърнах Кармиан. Тя стоеше от другата страна на кръга. Лицето й бе напълно безизразно, ала около нея бе сравнително празно, сякаш хората осъзнаваха, че въпреки навалицата, не бива да я доближават.

Дзъъъън. Мечовете се удариха. Нико парира атаката на Дракан и бързо се дръпна настрани. След което атакува сам — светкавично замахна назад с ръка, като свари Дракан неподготвен. Той се спаси с едно прибързано париране, първият израз на неувереност, който показваше след началото на двубоя. След това обаче отскочи назад и възстанови равновесието си.

— Охо! — възкликна Дракан, леко задъхан. — Малкото кутре явно има зъби. Иска да си поиграе с вълка!

Нико нищо не отвърна. Той, който обикновено предпочиташе да използва думите пред оръжието, не бе отворил уста от началото на двубоя.

Той тръгна към Дракан. Дракан замахна към главата му. Нико парира с щита, ала Дракан продължи да го притиска, докато накрая не застанаха съвсем близо един до друг. Деляха ги само щитовете.

Не видях какво се случи. Нико изохка, ала когато се отделиха един от друг, щитът на Дракан лежеше на земята.

— Какво се случи там? — попитах аз.

Защото Дракан пристъпваше назад, опитваше се да се отдалечи от Нико. Дори не взе падналия си щит, просто стоеше толкова далеч от Нико, колкото бе възможно. И… Това по ръката му не бе ли кръв? Да. Ръката, която допреди малко бе държала щита, бе със сигурност окървавена. Затова ли не нападаше повече?

За разлика от Нико. Изведнъж той забрави за всякаква предпазливост. Втурна се напред, сякаш единственото, което имаше значение, бе да уцели Дракан, дори и ако той самият пострадаше при атаката.

— В снега има кръв — рече Салан внезапно. — Кой от двамата е ранен?

— Мисля, че е Дракан — рекох аз. — Ръката, с която държи щита.

Затова ли Нико нападаше така яростно?

В този миг обаче Нико за малко не се препъна. На едно видимо съвсем равно място. Видях как Кармиан закри уста с ръце от другата страна на железния кръг, сякаш за да спре внезапно възклицание.

— Момчето да не се е уморило вече? — попита Ивайн. — На мен ми се види някак нестабилен.

— Не — рекох аз. — Нещо не е наред.

Нико не се изморяваше толкова бързо. Знаех това от упражненията ни в плевнята на Мауди.

Дракан също го бе забелязал. Той спря да отстъпва. Изглеждаше така, сякаш бе чакал точно този момент.

— Уморен ли си, малки Нико? — попита той нежно. — Спи ли ти се? Ами приближи се тогава.

Нико едва държеше щита, а ръката, в която бе мечът, трепереше, като при тик или спазъм. Заетият шлем се бе изхлузил върху челото му, а когато се опита да го нагласи и го бутна назад, той направо полетя надолу. Ала очите му… Нежеланието, опасното колебание вече ги нямаше. Те излъчваха единствено решителност. Ако аз бях на мястото на Дракан…

— Хайде, Нико — прошепнах аз. — Само един точен удар…

Дракан вдигна падналия си щит. След това тръгна напред, а нещо в движенията му издаваше, че това бе последната атака. Той дори не се опитваше да избегне опитите на Нико да парира. Просто го удряше и с щита, и с меча, така че Нико трябваше да отстъпи назад, заклатушка се и… падна.

— Не!

Гласът на Кармиан преряза тишината, ала не само тя викаше. Ако Дракан убиеше Нико…

Ала Нико не бе казал последната си дума. Мечът му полетя със свистене над снега и сега бе ред на Дракан да падне на колене. Единият му ботуш бе странно разкъсан. Мисля, че с отчаяния си удар Нико бе успял да пререже сухожилието на петата му. Нико се хвърли напред и събори Дракан по-скоро със собственото си тегло, отколкото с помощта на меча. За миг останаха да лежат неподвижни — Нико, затиснал наполовина Дракан. Видях, че бе допрял острието на меча си до гърлото му.

— Направи го — прошепнах аз през зъби. — Какво чакаш?

В този миг чух гласа на Дракан, студен и подигравателен, сякаш не той лежеше притиснат към снега.

— Значи все пак не ти стиска, а малки ми Нико? Явно е така. Ще се откажеш като последния път.

— Не — рече Нико. — Може и да съм глупав, но не чак толкова.

Мечът потъна в плътта на Дракан и той не каза нито дума повече.

Някой ликуваше, но не и аз. Шмугнах се под въжето и пропълзях до Нико колкото се може по-бързо.

— Нико? Нико, какво не е наред?

Защото той не се бе изправил. Дори лежеше така, сякаш никога повече нямаше да го стори.

— Какво се случи тогава? — попита Кармиан, която бе паднала на колене до него. — Нико, какво се случи в онзи момент?

Нико не каза нищо повече. Достатъчно трудно му бе да диша. Салан откри отговора. Един кървав нож в снега, нож с дракон на дръжката.

— Той е имал кама — рече Салан. — Пусна щита, за да може да я използва. Затова ръката му бе окървавена. С кръвта на Нико.

— След това вече нямаше смисъл да рискува — допълних аз горчиво. — Можеше просто да се отдръпне и да чака Нико да падне сам от загубата на кръв.

Изведнъж и Дина се появи в Железния кръг, с пребледняло и застинало от шок лице.

— Давин… — рече тя. — Той… къде е ранен?

Ивайн вече бе успял да извади собствения си нож и режеше кожената броня.

Нико се опита да възрази сподавено.

— Нека да видим колко зле си ранен, момче — рече Салан. — Може би е по-леко, отколкото си мислиш.

Ала когато успяхме да смъкнем кожената броня от него, видяхме, че ризата му бе цялата подгизнала от кръв от едната страна. Салан изруга.

— През мишницата — рече той. — От тези рани… — в този миг той зърна уплашения поглед на Дина и премисли думите си. — Тези рани не са хубави.

Кармиан се извърна. Застана с гръб към него и сведе глава, сякаш това не я засягаше повече. Аз обаче чух вика й, когато Нико падна, и не вярвах да й бе толкова безразлично, колкото даваше вид.

— Мама може да му помогне — рече Дина. — Внесете го вътре. Тук е твърде студено.

Нико все още бе в съзнание. Дишаше странно и хрипливо, а лицето му не бе просто бледо. То бе сиво. Устните му бяха съвсем посинели, като на дете, което е стояло твърде дълго във вода.

— Боли ли? — попитах аз и ми се прииска сам да се ударя.

— Глупав… въпрос — прошепна Нико.

Четирима мъже от Ская го вдигнаха на една носилка, а той затвори очи и сподавено въздъхна:

— Всъщност… Добре, че… скоро ще спре.

Внесоха го вътре, а мама изгони всички ни навън. Всички с изключение на Дина и Роза. Закуцуках навън и ритнах в снега със здравия си крак. Защо, по дяволите, не бе внимавал повече? Все пак го бяха учили как да се отбранява при нападение с меч и кама. Ала… той мислеше, че противникът му имаше само меч и щит.

Вървях напред-назад в двора на крепостта. След това излязох навън и не спрях, докато не стигнах до Железния кръг, където Дракан все още лежеше в снега, заобиколен от тълпа зяпачи, които не бяха сигурни, какво точно да сторят с тялото му. И Салан бе там. Мисля, че той успяваше да задържи най-яростните назад.

— Кво каза майка ти за Нико? — попита той.

— Още нищо — отвърнах му аз, като сам не знаех дали това бе добре или зле.

Кимнах на Обайн, който се бе спрял при няколко рибари от Арлайн и гледаше мъртвия им мъчител.

— Какво ще го правим? — попита Обайн и кимна към Дракан.

— Що се отнася до мен, най-добре орлите да го изядат — рекох аз ядно.

Ала Салан поклати глава.

— Не — възрази той. — Ние сме почтени хора. Внесете го в лечебницата и поставете страж на вратата, така че да няма изкушени.

— От какво?

— Той причини големи злини на мнозина — рече Салан. — Да търсиш отмъщение от мъртвец… Това е грешно. После ще се срамуват.

Според мен бе изключително нередно тялото на Дракан да лежи до това на Нико, докато той все още се бореше за живота си. Ала думата на Салан бе като закон. Отдавна го бях разбрал.

Дина излезе при нас вечерта.

— Доведи Кармиан — рече тя, а гласът й бе толкова слаб, уморен и уплашен, че аз се притесних още повече.

— Защо? — попитах аз, по-остро, отколкото исках. — За какво му е тя?

— Иска да говори с нея. Давин, направи го. И побързай малко.

Кармиан стоеше на крепостната стена и се бе взряла в снега, калта и множеството хора, които продължаваха да седят в клисурата около малки огньове, зъзнещи и вцепенени.

— Погледни ги — рече тя. — Сега, когато няма кой да им нарежда кога да дишат, са напълно безпомощни.

Гласът й бе изпълнен с горчивина и в този момент изобщо не приличаше на русалка. По-скоро — на призрак. Никога преди не я бях виждал толкова бледа.

— Той иска да говори с теб — рекох аз.

— А, така ли? Не съм сигурна, че изобщо бих искала да разговарям с идиоти, които не знаят как да се предпазят от някакъв глупав нож.

— Той не знаеше…

Ала тя вече се бе запътила към стълбата, така че явно не го мислеше наистина.

Аз се промъкнах вътре заедно с нея. Добре разбирах, че мама и Дина се нуждаеха от спокойствие, докато лекуваха Нико, ала вече трябваше да са успели да превържат раните му, нали? А след като Кармиан можеше да влезе, и аз исках. Въпреки всичко той бе и мой приятел.

Нико не лежеше изпънат по гръб, както си бях представял. Бяха го повдигнали нагоре, така че почти седеше. В мига, в който влязох в стаята, можех да чуя дрезгавия, хриплив звук, който издаваше всеки път, щом си поемеше въздух. Направо можеше да ти спре дъхът. Дори започнах да съжалявам, че бях дошъл. Защо звучеше така? Да не би ножът да бе уцелил белия му дроб?

Тогава сигурно ще умре. Не можех да прогоня тази мисъл, тя се бе загнездила в съзнанието ми, независимо дали го исках. Той е силен, рекох си аз вместо това. А пък и ножът не бе толкова дълъг. В този миг си представих тъмното метално острие в снега, покрито с кръв почти до дръжката.

Кармиан бе седнала на леглото му до него и го гледаше.

— Идиот — рече му тя. Ала не много високо.

— Да — отвърна й той задъхано. — Прости ми. Но. Дракан. Е. Мъртъв.

Той едва говореше, произнасяше думите една по една, сякаш всяка от тях бе цяло изречение. Много трудно му се разбираше.

— Да не би да си очаквал, че ще ти пляскам? Че ще ликувам? Че ще дам банкет? — в гласа на Кармиан все още се усещаше онзи яд, сякаш той бе извършил нещо непростимо. Всъщност и на мен ми се искаше да нарека Нико идиот и да го наругая, че не се бе пазил по-добре, ала от това нямаше никаква полза в момента.

Дори не съм сигурен, че Нико усети гнева й. Той искаше да каже нещо и това изискваше цялата му концентрация.

— Ти. Си. Графска съпруга. Сега.

Какво? Хвърлих гневен поглед на Дина. Тя стоеше и навиваше трескаво бинт, сякаш бе също толкова бясна, колкото Кармиан. Но очите й бяха пълни със сълзи.

— Те сключиха договор — рече тя тихо. — За женитба. Който трябваше да влезе в сила след смъртта на Дракан. Което е сега.

Гледах втренчено ту Нико, ту Кармиан. Тя не приличаше на любяща съпруга. По-скоро изглеждаше така, сякаш искаше да го удуши.

— Договор за женитба?… — промърморих неразбиращо.

— Тя искаше да стане графска съпруга. Така каза.

Дина завърза края на бинта, сложи го в една кошница и посегна сляпо към следващото парче.

— Графска съпруга — Кармиан погледна към Нико. — Искаш да бъда графска съпруга?

— Да — думите му прозвучаха по-скоро като въздишка, ала въпреки това ги чухме ясно.

Косата му бе толкова мокра от пот, че блестеше. Можех да се досетя колко много го болеше. Въпреки това той не изпускаше Кармиан от поглед. Трябваше да довърши започнатото.

— Защо?

— Ти. Разбираш. Слабите. И ти. Си. Силна — трябваше да направи малка пауза. — Достатъчно. Силна. Достатъчно. Хитра. За да пребориш. Силните.

В този момент тя изсумтя, ядосано и отчаяно… Ала имаше и още някакво чувство, което не успях напълно да уловя.

— Да, чудесно! Ако умреш сега, Нико, наистина ли мислиш, че ще ми позволят да вляза в Дунарк като графиня? Ще крещят, ще ритат и ще се борят. Никога няма да ме приемат.

— Остави. Ги. Да. Викат — той направи леко движение с ръка, ала мама явно го разбра. Тя подаде един лист хартия на Кармиан.

— Той е сложил печата си тук — рече мама. — Това го прави законно. Прав е — могат да викат, но нищо не могат да направят.

Кармиан така погледна листа, сякаш се страхуваше, че ще я ухапе.

— Това е завещание — промълви тя накрая.

Нико кимна — съвсем лекичко. Той разпределяше много внимателно последните си сили, точно като скъперник, който брои всеки шилинг.

— Превърни. Дунарк. В. Крепост. На. Гелтрите.

Това ми бе напълно непонятно, но явно за Кармиан не беше така.

— Това е невъзможно! Виждал ли си ги как живеят? Не смеят дори да се приберат вкъщи, ако не получат позволение за това. А ти мислиш, че могат да определят кой да ги ръководи? Нико, те не са способни на това.

— Тогава. Ги. Научи.

— Това би отнело години. Дори цял живот!

— Да.

Той се вгледа в Кармиан дълго и не й остави място за съмнение, че говореше сериозно. Това бе желанието му. Това искаше от нея. А Кармиан изглеждаше напълно стъписана.

— Нико. Нямаш право да искаш това! Не можеш… просто не можеш…

Мама потръпна притеснено. Знаех, че тя внимателно следеше Нико, виждаше всеки признак на умора, всеки сигнал за опасност. Кармиан усети безпокойството й и се обърна към нея.

— Не можеш да го оставиш да умре!

— Правя всичко по силите си, за да му помогна — отвърна й мама.

Ала самият факт, че позволи на Нико да говори толкова дълго, въпреки че бе доста зле… Явно не можеше да чака до сутринта. Кармиан също го знаеше.

Тя отново погледна Нико.

— Не разбираш ли? — рече тя. — Това, за което ме молиш, е невъзможно!

Той не проговори толкова дълго, че аз се зачудих дали изобщо му бе останала и капка силица. Ала явно искаше да каже още няколко думи.

— Не. И. За. Теб.

След това затвори очи, а мама ни изгони всичко до един навън.

Цяла вечер Кармиан шареше напред-назад из двора на крепостта като попаднал в капан вълк. И на мен ми се искаше да направя така, ала глезенът ми все още много ме болеше. Трябваше просто да седя и да чакам.

— Само да посмее — рече тя ядно. — Само да опита да умре.

— Мислех, че искаше да станеш графска съпруга? — рекох й аз с горчивина. — Нали така каза Дина?

Кармиан се спря за миг и ме погледна. Очите й в този миг бяха по-скоро сиви, отколкото зелени.

— Но не и без него — отвърна ми тя накрая.

Мама и Дина излязоха при нас на разсъмване. И двете бяха капнали от умора, а по лицето на Дина имаше малки пръски кръв. Бялата блуза на мама бе изпъстрена с доста по-големи петна. Най-лошото обаче бе… Най-лошото бе, че никой не искаше да ме погледне в очите.

— Съжалявам — рече мама. — Направихме каквото можахме. Но явно това не бе достатъчно.

Дина не каза нито дума. Ала Кармиан скочи на крака, а лицето й бе почти толкова бледо, колкото това на Нико.

— Не е възможно! — рече тя. — Лъжеш!

Мама не каза нищо. Просто погледна Кармиан.

В продължение на няколко мига те се гледаха втренчено.

Накрая Кармиан се извърна и побягна. През двора и нагоре по стълбите към моста — наблюдателница. Облегна се на парапета и дори от това разстояние можех да видя как раменете й се тресяха. Тя плачеше ли плачеше, сякаш никога нямаше да спре.

А Дина продължаваше да стои като вкаменена, без да каже нито дума.