Войната на жриците

Дина Истински сънища

Отнема доста време да се придвижиш до желаната точка с войска, колкото и малка да е тя. Снегът ни затрудняваше още повече, а с напредването ни към Хьойландет той ставаше все по-дълбок.

— Колко дни остават до средата на зимата? — попитах Нико втората сутрин, докато се мъчехме да съберем багажа. Пръстите ни бяха съвсем премръзнали и вкочанени, точно като закопчалките и каишките по дисагите ни, което превръщаше занятието ни в същинска битка.

Той се замисли малко.

— Мисля, че двайсет. Не, почакай. Двайсет и един.

Кимнах мрачно и погледнах към навъсеното небе.

— И аз така си помислих.

— Защо питаш? — заинтересува се Тано.

— Просто така.

Ала Нико бе разбрал каква бе истината.

— Днес е рожденият ти ден, нали? — рече той.

Въздъхнах.

— Да.

— Днес навършваш тринайсет — Нико поклати глава. — Извинявай, Дина. Съвсем бях забравил.

— Нищо. В момента има други, по-важни неща.

Тано изглеждаше леко изненадан.

— Тринайсет? Мислех, че си по-голяма.

— Защо? Аз, искам да кажа… Аз си изглеждам малка.

„А освен това съм ръбеста и приличам на трол, и нямам ни грам женственост.“

— Не, изглеждаш по-голяма. Заради начина, по който се държиш, и нещата, които казваш.

Това хубаво ли беше или лошо? По-скоро хубаво.

Нико бе започнал да рови в багажа си, който някак бе успял да събере. Извади една малка кожена кесийка и изтръска нещо от нея.

— Ето — рече ми той. — Не знам дали ще ти стане, ала… Да, честит рожден ден, все пак. Пожелавам ти да си прекараш значително по-добре следващата година.

Това бе пръстен. Пръстен с герба на рода Рауенс — гарвана.

— Принадлежеше на брат ми — каза Нико. — Получих го, когато той почина, но така и никога не го сложих на ръката си.

По-големият му брат бе загинал по време на една разбойническа засада преди няколко години. Именно той трябваше да наследи баща им Ебнезер на престола, именно той бе добър във всичко, което бе омразно на Нико, всичко, свързано с мечове, борби и състезания. Затова ли Нико не бе носил пръстена му? Той бе сребърен и доста хубав, ала ми бе малко голям, защото все пак беше правен за мъж.

— Май ще се наложи да го нося на врата си — рекох аз. — За да не го загубя.

Откопчах кожената верижка, на която висеше знакът на жрицата, и прекарах пръстена през нея. В този момент ни заповядаха веднага да тръгваме напред и аз побързах да затворя последните закопчалки и да се метна върху седлото на тъмнокафявия жребец на Азуан, който все още яздех.

Снегопадът се усили. Едва виждахме къде вървим или яздим. Най-зле бе за тези, които вървяха начело. Ние, останалите, можехме просто да наведем глава и да ги следваме.

Непрекъснато се изкачвахме. Бе доста стръмно, защото вече бяхме навлезли в Хьойландет.

— На кого, по дяволите, му хрумна безумната идея да води зимна война? — изръмжа един от стрелците с лък. — Човек дори не може да опъне тетивата както трябва, преди да се скъсат.

Зимната война бе идея на Дракан. Стрелецът, разбира се, знаеше добре това.

Изведнъж в челото на колоната настана суматоха и се чуха викове, както и дрънчене на удрящи се мечове.

— На оръжие! — извика някой, докато останалите просто викаха и крещяха.

Сега пък какво ставаше? Дракан ли бе това? Та ние дори не се бяхме приближили до Баур Лаклан…

В този миг чух как гласът на Главния стражар прокънтя насред врявата.

— Задръжте! Това не са врагове. Задръжте ви казвам!

Не са врагове? Забих пети в хълбоците на жребеца и се втурнах напред, притеснена от гълчавата.

— Може ли да мина? — извиках аз, тъй като никой не се отместваше. — Направете ми път! Отместете се!

Най-накрая ме чуха и се дръпнаха всички в един миг. Точно както когато човек се опитва да избяга от някое бясно куче, помислих си аз горчиво. Това поне означаваше, че можех да се приближа и да видя какво се случваше.

Главният стражар бе застанал насред две групи мъже, които се гледаха лошо. Освен това видях, че един от нашите бе ранен в ръката. Кръвта се стичаше по дланта му и капеше в снега. Ала макар и двете страни да държаха оръжие в ръце, никой не налиташе да се бие. Не бяхме се сблъскали с хората на Дракан. Бяха планинци, с наметалата на Лаклан.

— Лаклан — рекох аз и се огледах в търсене на познато лице. — Ние не сме ваши врагове, дори напротив.

— Всеки мой да го каже тва — заяви един мъж, който изглеждаше твърде стар, за да носи меч. — Приличате на врагове. Приличате на войска, това е.

— Да, но не сме част от войската на Дракан — рекох му аз. — А и вие сигурно ме познавате. Аз съм Дина Тонере и живея с Кензи. Хелена Лаклан във всеки случай знае коя съм.

Мъжете си зашушукаха нещо.

— Да — призна един от тях с неохота. — Теб те знаем. Момичето на Жрицата на срама. Ама кои са другите?

— Дошли сме да помогнем — рекох аз. След което добавих следното, макар дори на мен самата да ми се струваше малко дръзко, при положение че бяхме само няколкостотин: — Дошли сме да победим Дракан.

Старият мъж се разхили.

— С тази миниатюрна група хора? — възкликна той. — Знаете ли колко са те на брой?

— Да — отвърна му Нико, който също бе излязъл отпред. — Той е потеглил с осем хиляди. Но не знам с колко разполага в момента.

— С по-малко — рече един от лакланците със сурово самодоволство.

— Значи Лаклан не са се предали? — констатирах аз.

Старецът изглежда се обиди.

— Май каза, че ни познаваш?

Мъжете от клана Лаклан ни разказаха, че Дракан бе напуснал Баур Лаклан, като бе оставил само толкова хора, колкото да удържат крепостта.

— Тук обаче му е грешката — рече старецът. — Най-много два дни им давам, преди да ни паднат в краката. Хелена обаче казва, че не бива да си връщаме крепостта, докато Дракан все още е в Хьойландет.

Нико се замисли.

— Така е най-разумно — рече той. — Оставете ги да завземат и обсаждат. Ние сме твърде малко за това.

— Същото казва и Хелена — изръмжа старецът. — Ала на болните и слабите хич не им е лесно да се крият в планината по това време на годината. Това не може да продължава вечно.

— Може би именно поради това е избрал да води зимна война — предположи Нико. — През лятото щеше да ви е къде-къде по-лесно.

— Накъде е тръгнал той тогава? — попитах аз със свито сърце. — Дракан, искам да кажа.

— Към Скайарк — отвърна ми старецът. — Обсадил е Скайарк. Само че това ще се окаже твърде костелив орех за него.

Нико обаче не изглеждаше толкова сигурен.

— Дракан не води война като останалите хора — каза той. — Ако има начин Скайарк да падне, той ще го открие. Отрова, предателство, заложници… Каквото и да е. Той е готов на всичко, за да победи.

Главният стражар сбърчи чело.

— Вярно е — съгласи се той. — Тогава ще е най-добре да тръгнем към Скайарк. Да видим дали ще открием някакво слабо място, където да го ударим.

Отне ни още два дни да стигнем до прохода Скайлер. Гледката, която се разкри пред очите ни, можеше да обезкуражи дори най-войнствената оса.

От едната страна на планината до другата бе пълно с хора. Приличаха на река. Бяха хиляди. А повечето носеха мечове, изковани от ръцете на драконовите ковачи.

— Ние не сме войска — продума Нико тихо. — Ние сме просто група хора. Това — това е същинска войска.

В този миг той застина.

— Какво е това?

„Това“ бе редица деца, деца в черните униформи на Ордена на дракона. И те се упражняваха, някои във фехтовка, други в стрелба с арбалети и мятане на копие.

— Приличат… на деца — рекох аз. — Въоръжени.

— Той да не би… Той да не би да мисли да ги използва?

Макар точно Нико да бе казал, че Дракан правеше каквото си поискаше, в гласа му прозвуча изумление.

— Да не би да е решил да използва деца войници?

— Явно е така — рекох аз, защото не ми се вярваше Дракан да хабеше плат, оръжия и време за обучаването на деца, без да смята да получи нещо в замяна.

Ние двамата лежахме по корем в снега зад една скална издатина. В този миг обаче Нико се изправи, явно му беше безразлично дали ще го видят или не.

— Това вече е прекалено — рече той някак странно разсеяно. — Стига толкова!

След тези думи той се запъти към войската на Ордена.

— Нико! — изсъсках му аз и се затичах след него. — Нико, спри!

— Той трябва да бъде спрян — рече ми Нико.

— Да, но… Нико, не. Те ще те убият.

— Не и преди да го накарам да се срещнем. Не и преди да се доближа до него.

— И какво ще правиш после? Ще го захапеш? Защото едва ли ще ти позволят да задържиш оръжието си.

Той обаче се отскубна от хватката ми и продължи напред.

— Нико, Нико, спри! Ще го сторя! Ще го сторя!

— Твоята дарба не му въздейства.

— Ала въздейства на всички останали!

Още няколко крачки, и дори най-кьоравият войник от Ордена щеше да може да го забележи. Цяло чудо бе, че още не го бяха видели.

— Ако ти слезеш там, и аз идвам с теб!

Той спря.

— Не, Дина! Няма да го сториш!

Ние стояхме и се гледахме втренчено един друг.

— Така ли? — сопнах се аз. — Погледни ме, Нико! Не ми ли вярваш?

Той бе пребледнял, ала не можеше да отклони поглед.

— Дина…

— Можеш ли да го видиш сам? — попитах. — Можеш ли да видиш… колко глупав и… вироглав си в момента? „Светът не е такъв, какъвто искам да бъде, затова предпочитам да умра.“ Това ли е девизът ти днес? Защото дълбоко вътре в себе си знаеш, че няма как да успееш. Не би могъл да го убиеш така.

Нико падна на колене в снега и бавно сведе поглед.

— Но… Какво да правя тогава? — попита той. — Това вече не се издържа, Дина. Изобщо.

— Ти нищо няма да правиш — рекох му аз. — Още не. Остави всичко на мен.

— Дина! Няма да ти позволя да слезеш там, долу!

— Знам, не се и налага.

— Колко души наведнъж би могла да погледнеш в очите?

Този реторичен въпрос бе задал веднъж Главният стражар. Той самият знаеше отговора — не особено много. Аз обаче се надявах да греши.

— Тано?

— Да? — той вдигна поглед и бързо скри нещо, върху което работеше.

— Аз… Тано, страхуваш ли се от мен?

— Не — рече той без капка колебание.

— Защо не?

— Защото ти… — той затърси правилните думи. — Ти не си някоя, която… Има хора, които използват силата си срещу останалите. И злоупотребяват с нея. Някога открито, друг път — не. Ала ти не си такава. Макар и да си силна.

— Ти си почти единственият от познатите ми, който не се страхува от мен.

Той кимна.

— Знам.

— Затова… Затова бих искала да те помоля за нещо.

— Какво е то?

— Ще ми се наложи да… отида до едно друго място. Ала тялото ми ще остане тук.

Той сбърчи вежди.

— Звучи странно.

— И е странно. Тук има хора — Нико, може би дори и Рикерт, — които здравата биха се уплашили и биха сметнали, че нещо не е наред. Те биха сторили всичко по силите се, за да ме върнат. Биха се опитали да ме събудят, да ме преместят, а не бива, защото така ще ми е по-трудно да намеря обратния път. Така че Тано, би ли се съгласил да ме пазиш? Докато ме няма?

Той ме погледна. Право в очите, както никой не смееше.

— Обещаваш ли да се върнеш обратно? — попита ме той.

— Да.

— Тогава ще те пазя. Колко време ще отнеме?

— Времето на това място тече по-различно. Трябва да си търпелив.

— Няма проблем — рече ми той просто.

Знаех, че за да успея, имах нужда от помощта и на мама, и на татко. А имаше само едно място, където можех да ги открия. Аз легнах на одеялото и погледнах Тано за последен път. Той седеше до мен, като скала — скала, на която би могъл да завържеш кораб.

След това затворих очи и се понесох сред блестящите мъгли в Призрачната земя.

Открих нишката, която търсех, и тръгнах след нея. Този път ще трябва да ме чуе, защото вече си бях върнала гласа на Жрица на срама. Ала къде бе тя? Видях, че седи на един стол, между две легла. Сред светлината на слаба лампа. В едното легло лежеше Салан, а в другото — Давин. Давин? Болен ли беше? Не изглеждаше добре. Лицето му бе обсипано с капки пот, а и бе много блед. Ала и двамата със Салан спяха. Дори мисля, че и мама бе позадрямала.

— Мамо.

— Дина?

Тя погледна в посока към мен, ала очите й ме подминаха, сякаш можеше да ме чуе, но не и да ме види. Освен това се уплаши. Онзи път, когато хората на Валдраку ми бяха дали вещерски корен, отново се бях опитала да я намеря през Призрачната земя. Добре си спомням какво ми бе казала тогава: „Връщай се обратно. Това е опасно“. Късно, много по-късно именно тя ми бе разказала, че съм била на крачка от смъртта в онзи момент. Дали не мислеше, че и сега бе така? Ала аз бях съвсем жива. Този път нямаше да се загубя в Призрачната земя. Много добре знаех къде бях.

— Мамо, имам нужда от помощта ти.

Салан бе се поизправил в леглото си и гледаше обезпокоено мама. Тя обаче не го забеляза.

— Къде си? — попита тя.

— Не много далеч. Вече не. Ала войската на Дракан ни дели. Мисля, че бих могла да пречупя повечето от тях. Ако ми помогнеш.

Дали ме бе чула? Поне така изглеждаше.

— Какво трябва да направя? — попита тя.

— Преди всичко… Ела при мен.

Тя знаеше чудесно какво имах предвид — знаеше, че говорех за Призрачната земя. За първи път видях страх в очите на мама, страх от нещо, което заплашваше единствено нея.

— Не знам дали мога — прошепна тя.

— Дай ми ръка.

Тя се огледа несигурно.

— Не те виждам.

Аз се поколебах. Как бих могла да я стигна, като не ме виждаше и не можеше да ме докосне?

В този миг осъзнах отговора. Бе толкова просто. Бе точно, както с всичко останало в Призрачната земя — копнежът движеше нещата и хората.

— Би ли искала отново да ме видиш? — попитах аз, като малко ме бе страх от отговора.

— Дина! Разбира се.

— Тогава си го помисли. Помисли си за мен. И си помисли колко много… колко много ме обичаш.

Тя затвори очи за миг и аз знаех, че се опитваше да направи каквото й казах. Забелязах как вече бе по-близо до мен, отколкото преди миг. А аз оставих на моя копнеж да ни приближи още повече, докато накрая можех да я докосна.

Сега и двете стояхме в Призрачната земя. Разни гласове ни зовяха от обкръжаващата ни мъгла. Мама стисна ръката ми, а по лицето й все още се четеше страх.

Откъм мъглата се появи още една, трета, фигура. Когато мама я видя, застана пред мен.

— Няма да я имаш — рече тя. — Нито тук, нито където и да било.

Баща ми я погледна и още дълго не свали очи от нея.

— Тя не е нито моя, нито твоя вече — рече той, — а сама може да прави изборите си. В този миг обаче се нуждае и от двама ни.

Мама се колебаеше.

— За какво?

— Искам на всички тях да им се присъни един и същи сън — рекох аз. — Истински сън, като онези, от които не можеш да избягаш.

— На всички? — удиви се мама. — Кои са тези всички?

— Най-вече войската на Ордена на дракона — обясних й аз.

— Но… не само. И на клановете. Защото в противен случай нещата много ще се объркат.

— Тя може да разчита на моята помощ — каза баща ми. — Така ли е и с теб?

— Ти никога не даваш нещо, без да получиш друго в замяна — рече мама. — Има цена. Колко струва помощта ти, Сезуан?

Той вдигна някак странно рамене.

— Би ли се съгласила да си мислиш за мен от време на време? — попита той. — И да престанеш да ме мразиш? И би ли… — отне му известно време преди да намери точните думи, — би ли могла да спреш да мразиш онази част от мен, която все още е жива у дъщеря ни?

— Аз не мразя нищо у Дина!

— Така ли? „Не бих могла да го понеса, ако станеш като него.“ Това са твои думи, Мелуссина.

Тя стисна очи.

— Тук ли си, Сезуан? Наистина ли си тук или това е сън? Как иначе би могъл да знаеш неща, които никога не съм ти казвала?

Изведнъж осъзнах, че той бе тук не само защото аз имах нужда от него.

— Той нямаше да е тук, ако ти не копнееше да го видиш — рекох аз тихо.

Мама се извърна толкова рязко, сякаш я бях боднала с нещо остро.

— Аз съм със Салан сега. А и никога… — в този момент обаче тя замлъкна. Очите й бяха пълни със сълзи.

Салан? Мама и Салан?

Да. Разбира се. Ето защо… Ето защо понякога й отстъпваше, че и на мен, той, който не слушаше никой друг, освен Мауди Кензи.

В този миг обаче не Салан бе важен. Знаех, че бях права — баща ми нямаше да е тук, ако мама все още не копнееше по него.

— Дяволите да те вземат — прошепна тя, но не на мен. — Как може да си толкова талантлив?

След това тя ме погледна.

— Да, аз го обичах — рече мама с нежелание. — Както никога не съм обичала друг мъж. И да, все още копнея по него.

В този миг буцата вътре в мен изчезна. Буца, изтъкана от страх и копнеж. Не бих могла да понеса тя да го мрази цял живот. А сега, когато тя самата го признаваше… то би позволила и на мен да го обичам и да бъда поне малко като него?

Татко се разсмя — бе някак странно да чуя смях тук, сред всички тези блуждаещи, тъжни души.

— Наистина ли ти бе толкова трудно да го кажеш? — попита той. — Мелуссина, не е престъпление да обичаш друго човешко същество.

— Нима сега не е моментът да ме увериш, че и ти изпитваш същото?

— Би ли ми повярвала, ако го сторя?

— Може би.

— Казах ти го онази вечер в „Златния лебед“ и ти знаеше, че бе истина.

Тя сведе глава.

— Да, знаех.

— Искаш ли да го чуеш още веднъж?

Мама поклати глава.

— Не. Ти го сподели, докато беше жив. Предпочитам да си спомням онези ти думи, отколкото да ги чуя отново от… от едно съновидение, което може би не е реално.

Тя отново се обърна към мен.

— Добре, Дина. Ако една майка и един призрак могат да ти помогнат, то нека да започваме. Какво трябва да направим?

— Искам те да сънуват — повторих аз. — И искам да сънуват теб.