Заговор

9.

17 май

Мариса се събуди рано с чувство за цел. Беше великолепно пролетно утро и тя се възползва и излезе да потича с кучето си. Дори и Тафи изглеждаше радостен заради хубавото време и обикаляше около нея в кръгове, докато пресичаха квартала.

Когато се прибра вкъщи, тя си взе набързо душ, хвърляйки поглед към пуснатия телевизор, докато се обличаше; в осем и половина се отправи към Центъра и не след дълго вече седеше зад бюрото в офиса си. Искаше да провери дали има достатъчно достъпна информация за Ебола, за да пресметне статистическата вероятност от това вируса в САЩ да е същият като този в Заир през 1976-а година. Ако шансовете бяха пренебрежимо малки, както предполагаше, тогава имаше научна основа за нарастващи подозрения.

Но не стигна далеч. Върху бележника й на централно място бе поставена бележка. Тя я отвори и намери кратко послание, че трябва да отиде в офиса на Дубчек незабавно.

Тръгна към сградата на вирусологията. През нощта тясното оградено мостче беше създало у нея усещане за сигурност, но сега, на ярката слънчева светлина, телената мрежа я накара да се почувства като затворник. Секретарката на Дубчек още не беше дошла, затова Мариса почука на отворената врата.

Докторът седеше на бюрото, наведен над пощата си. Когато погледна нагоре, й каза да затвори вратата и да седне. Мариса се подчини, осъзнавайки, че през цялото време очите на Дубчек следят движенията й.

Офисът беше разхвърлян както винаги, с купчини препечатани научни статии навсякъде по пода. Безпорядъкът очевидно бе стил на Дубчек, макар че лично той винаги изглеждаше безупречно облечен.

— Д-р Блументал — започна той с нисък и овладян глас. — Разбрах, че миналата нощ си била в лабораторията с ограничен достъп.

Тя не каза нищо. Дубчек не й задаваше въпрос; той изтъкваше факт.

— Мислех, че съм бил ясен: не ти е позволено да влизаш там, докато не получиш пропуск. Намирам незачитането на нарежданията ми за обезпокоително, особено след като си накарала Тад да прави незаконни изследвания на хранителни проби от болница „Медика“.

— Опитвам се да си върша работата възможно най-добре — сопна се Мариса. Тревогата й бързо премина в гняв. Изглежда Дубчек никога нямаше да забрави, че го е отблъснала в Ел Ей.

— Тогава значи твоето „най-добре“ не е достатъчно — озъби й се той. — И не мисля, че си осъзнала степента на отговорността, която Центъра има към обществото, особено като създаваш сега истерия около заразата.

— Виж, мисля, че грешиш. — Тя впери поглед в лицето му. — Приемам отговорността ни към обществото много сериозно и вярвам, че пренебрегването на заплахата от Ебола е лоша услуга. Няма научно потвърждение, че се вижда краят на заразата от този вирус, и правя всичко, което мога, за да изолирам източника, преди да ни е изненадал отново.

— Д-р Блументал, тук не решаваш ти!

— Съзнавам този факт, д-р Дубчек. Ако аз решавах, със сигурност нямаше да подпиша официалната позиция, че д-р Рихтер е пипнал болестта от Африка и е преживял нечувани шест месеца инкубационен период. Защото ако д-р Рихтер не е пренесъл вируса от Африка, единственият източник на зараза е тук, в Центъра!

— Това са неоснователни предположения, които няма да толерирам.

— Ти можеш да ги наричаш „предположения“ — каза Мариса и се изправи. — Но аз наричам това „факти“. Дори военните в Детрик нямат Ебола. Вирусът е само в Центъра, съхраняван в хладилник с обикновена ключалка за велосипед. Ама че защита за най-смъртоносния вирус, познат на хората! И ако вярваш, че лабораторията с ограничен достъп е сигурна, само си спомни, че аз успях да вляза вътре.

Тя още трепереше, когато влезе в Университетската болница няколко часа по-късно и попита къде се намира закусвалнята. Тръгна по коридора и се учуди на себе си откъде събра толкова сила. Никога до този момент не беше имала смелостта да се изправи срещу началник, както го беше направила сега. Още се разтреперваше като си спомнеше лицето на Дубчек и как й нареди да се маха от офиса му. Без да знае какво да прави и сигурна, че кариерата й в Центъра е приключила, тя излезе от там и подкара колата безцелно, докато не се сети за Ралф и реши да го помоли за съвет. Хвана го в почивката между две операции и той се съгласи да обядват заедно.

Закусвалнята в Университетската болница беше приятно място с маси, покрити с жълти покривки и под с бели плочки. Мариса видя Ралф да й маха от една маса в ъгъла.

С типичния си маниер той я посрещна и издърпа за нея стол. Макар да й се струваше, че всеки миг ще избухне в сълзи, Мариса се усмихна. Галантните му маниери не се връзваха с хирургическото му облекло.

— Благодаря ти, че намери време да се видим — каза тя. — Знам колко си зает.

— Глупости — усмихна се той. — За теб винаги имам време. Кажи ми какво не е наред. Звучеше много разстроена по телефона.

— Нека първо да хапнем.

Прекъсването помогна; Мариса охлади емоциите си, докато се връщаха с подносите.

— Имах някои неприятности в Центъра — сподели тя. Беше му казала за поведението на Дубчек в Ел Ей и за инцидента в хотелската стая. — Оттогава е трудно да се разберем. Може би аз не се справям както трябва, но не мисля, че вината е в мен.

— Това никак не ми се връзва с Дубчек — намръщи се Ралф.

— Да не би да казваш, че не ми вярваш?

— Напълно ти вярвам — успокои я той. — Но не съм сигурен дали не се заблуждаваш, че всичките ти проблеми идват от онзи нещастен епизод. Не трябва да забравяш, че Центърът е държавна агенция дори когато хората се опитват да игнорират този факт. — Ралф направи пауза и отхапа от сандвича си. След това продължи: — Позволи ми да ти задам един въпрос.

— Давай.

— Вярваш ли, че съм твой приятел и вземам интересите ти присърце?

Мариса кимна, питайки се какво следва.

— Тогава мога да говоря честно — каза той. — Подочух слухове, че определени хора в Центъра не са доволни от теб, защото не си „спазила официалната линия“. Знам, че не си дошла да ми искаш съвет, но въпреки това ще ти го дам. В една бюрократична система трябва да пазиш личното мнение за себе си до правилния момент. Казано без заобикалки, трябва да се научиш да си затваряш устата. Знам го, защото съм прекарал известно време при военните.

— Явно имаш предвид становището ми за Ебола — каза Мариса оправдателно. Макар да знаеше, че е прав, онова, което й каза, я засегна. Беше си мислила, че като цяло е свършила добра работа.

— Становището ти за Ебола е само част от проблема. Просто не си действала като отборен играч.

— Кой ти го каза? — попита Мариса предизвикателно.

— И да ти го кажа, това няма да реши нищо.

— Нито пък ще ме накара да млъкна. Не мога да се съглася с мнението на Центъра по този въпрос. Има прекалено много непоследователност и въпроси, на които не е отговорено, един от които научих миналата нощ, когато без разрешение влязох в лабораторията с ограничен достъп.

— И какъв е той?

— Знае се, че Ебола постоянно мутира. А ние в САЩ и трите пъти се сблъскваме с един и същи щам, и още по-учудващото е, че той е същият, открит при избухването на заразата в Заир през 76-а година. Според мен това не говори, че вирусът се е разпространил по естествен начин.

— Може и да си права — промърмори Ралф. — Но си в деликатна ситуация и трябва да действаш съобразно това. И дори да има поредна епидемия, което се надявам да не стане, сигурен съм, че Центърът ще е в състояние да я контролира.

— Това е под голям въпрос — каза Мариса. — Статистиката от Финикс не е окуражаваща. Разбираш ли, че има триста четиридесет и седем смъртни случая и само тринайсет души са оживели?

— Знам статистиката — каза Ралф. — Но при осемдесет и четири първоначални случая, мисля, че сте свършили страхотна работа.

— Не съм сигурна дали щеше да мислиш, че е страхотна, ако заразата беше в твоята болница — възрази Мариса.

— Предполагам, че си права. Мисълта за нова епидемия от Ебола ме ужасява. Може би точно затова ми се иска да вярвам в официалната позиция. Ако е правилна, заплахата може да е свършила.

— По дяволите — извика тя с внезапна страст. — Толкова се тревожех за себе си, че напълно забравих за Тад. Дубчек сигурно знае, че точно Тад ме е вкарал в лабораторията. По-добре да се върна и да го потърся.

— Иди и се успокой — посъветва я Ралф. — Утре е събота. Ще мина да те взема за вечеря.

— Страхотен си. Утрешната вечеря може да се окаже направо целебна за нервите ми.

Тя се наведе и го целуна по челото. Беше толкова мил. Искаше й се да го намира за по-привлекателен.

Когато се върна в Центъра, осъзна, че гневът й към Дубчек е заменен от страх за работата й и вина за поведението й. Ралф имаше право: тя не беше действала като отборен играч.

Откри Тад в лабораторията по вирусология, зает с нов проект върху СПИН. СПИН продължаваше да е най-високият приоритет на Центъра. Когато улови погледа й, Тад закри лицето си с ръце, сякаш се отбранява.

— Зле ли беше? — попита тя.

— По-зле, отколкото си представяш.

— Съжалявам. Но как е разбрал?

— Попита ме — призна си с въздишка Тад.

— И ти му каза?

— Разбира се. Не можех да го лъжа. Попита ме също дали се срещаме с теб.

— И ти му каза и това? — Мариса беше покрусена.

— Защо не? Така поне го убедих, че не съм вкарал в лаборатория с ограничен достъп някой случаен от улицата.

Тя си пое дълбоко дъх. Може би беше добре всичко да излезе наяве. Сложи ръка върху рамото му.

— Наистина съжалявам, че ти създадох неприятности. Може ли да се опитам да оправя нещата, като вечеряме заедно тази вечер?

Лицето на Тад грейна в усмивка.

— Звучи ми страхотно.

В шест часа Тад мина да вземе Мариса от офиса й, след което я последва в колата си до супермаркета. Тад поръча две агнешки пържоли и почака месаря да ги нареже, оставяйки Мариса да купи картофи и зелена салата.

Когато зеленчуковият магазин се премести в багажника й, Тад настоя да се отбие да вземе някаква бутилка вино. Щяха да се срещнат в къщата й, а междувременно Мариса щеше да се приготви.

Беше започнало да вали, но докато се вслушваше в ритъма на чистачките, Мариса усети, че я изпълва надежда. Определено беше по-добре всичко да се изясни и първото нещо, което щеше да направи в понеделник сутринта, е да отиде при Дубчек и да се извини. Като двама възрастни нямаше начин да не успеят да изгладят нещата.

Тя спря в местната пекарна и взе два сладкиша „Наполеон“. След това вкара колата зад къщата срещу кухненската врата, за да си спести пътя за разтоварване на покупките. Слънцето още не бе залязло, но беше тъмно. Мариса започна да рови във връзката с ключове, за да пъхне правилния в ключалката. Натисна ключа за светване с лакът, преди да стовари двете големи кафяви торби на кухненската маса. Когато дезактивира алармата, се зачуди защо Тафи не се втурна да я посрещне. Извика няколко пъти името му, но къщата оставаше тиха. Дали пък семейство Джъдсън не го бяха взели по някаква причина?

Мина през късия коридор до дневната и светна лампиона до дивана. Отново се провикна, но кучето не се появи. Дали пък не се беше качило по стълбите горе в спалнята й, както правеше понякога? В този момент го видя да лежи на пода близо до прозореца с глава, странно извита под неестествен ъгъл.

— Тафи! — изкрещя Мариса отчаяно, затича се към кучето и приклекна. Но преди да го докосне, някой я хвана отзад и изблъска главата й напред с такава сила, че стаята се завъртя пред очите й. Тя инстинктивно се протегна и хвана ръката, усещайки я като дърво под плата на костюма. Дори с цялата си сила не можа да разхлаби хватката около врата си. Чу се звук от раздиране и тя осъзна, че роклята й е скъсана. Опита се да се извие и да види нападателя си, но не можа.

Паникбутонът на алармата беше в джоба на сакото й. Бръкна вътре и започна да го опипва с пръсти, като се опитваше отчаяно да го натисне. Тъкмо когато успя, един удар в главата я запрати на пода. Заслушана в раздиращия ухото шум, тя се опита да се изправи. След това чу гласа на Тад, който викаше на нападателя. Тя се обърна, олюля се, и го видя да се бори с висок, набит мъж.

Затискайки ушите си заради протяжния остър вой на алармата, тя хукна към предната врата и я отвори, като викаше за помощ семейство Джъдсън. Притича през ливадата и храстите, които разделяха двата имота. Когато наближи къщата на съседите, видя господин Джъдсън да отваря входната си врата. Тя му изкрещя да се обади на полицията, но не се впусна да обяснява. Обърна се и хукна назад. Звукът от алармата се носеше през дърветата, отстрани на улицата. Като вземаше по две стъпала наведнъж, Мариса връхлетя в дневната си, но я завари празна. Хукна, обхваната от паника, по коридора към кухнята. Задната врата зееше. Тя се приближи до таблото на алармата и я изключи.

— Тад! — изкрещя силно, докато се връщаше в дневната, поглеждайки пътьом в стаята за гости на първия етаж. Нямаше и следа от него.

Господин Джъдсън влезе задъхан през отворената врата на предното стълбище, размахал ръжен. Двамата отидоха в кухнята и излязоха на площадката на задния вход.

— Жена ми се обажда в полицията — каза господин Джъдсън.

— Тук имаше един мой приятел — задъхано обясни Мариса с нарастваща тревога. — Не знам къде е сега.

— Май идва някой — посочи господин Джъдсън с ръка.

Мариса видя, че някой се движи между вечнозелените дървета. Беше Тад. Тя с облекчение затича към него и обви ръце около врата му, като го питаше какво се е случило.

— За съжаление, негодникът ме събори — каза й той и разтри главата си отстрани. — Когато се изправих, беше вече отвън. Чакаше го кола.

Мариса го заведе в кухнята и почисти раната на главата му с мокра кърпа. Беше само повърхностно ожулване.

— Имах чувството, че ръката му е като стик.

— Извадил си късмет, че не си пострадал по-сериозно. Не трябваше да го гониш. Ами ако беше въоръжен?

— Не възнамерявах да се правя на герой — каза Тад. — А и единственото, което видях в него, беше служебно куфарче.

— Служебно куфарче? Кой крадец носи служебно куфарче?

— Беше добре облечен — обясни Тад. — Наистина.

— Видя ли го достатъчно добре, за да можеш да го идентифицираш? — намеси се господин Джъдсън.

Тад сви рамене.

— Съмнявам се. Всичко стана много бързо.

В далечината се чу воят на полицейските сирени. Господин Джъдсън погледна часовника си.

— Бързо дойдоха.

— Тафи! — извика Мариса, спомняйки си внезапно за кучето. Тя изтича в дневната, последвана от двамата мъже.

Кучето не мърдаше и Мариса коленичи и нежно вдигна животното. Главата му увисна безжизнено. Гръбнакът му беше пречупен.

До този момент тя беше сдържала емоциите си. Но сега се разплака истерично. Господин Джъдсън най-сетне я склони да остави кучето. Тад я прегърна, опитвайки се да я успокои.

Полицейската кола се приближи със светнати фарове и двама униформени влязоха в къщата и се заеха с работа. Бързо установиха мястото на влизане — счупения прозорец в дневната — и обясниха на Мариса защо алармата не се е задействала веднага: неканеният гост беше разбил стъклото и беше минал през него, без да вдига рамката на прозореца.

След това поискаха да получат възможно най-пълни обяснения за инцидента. За съжаление, нито Мариса, нито Тад можаха да дадат описание на мъжа, освен твърдата му ръка. Когато попитаха дали липсва нещо, Мариса призна, че още не е проверила, но при споменаването на кучето се разплака отново.

Полицаите я попитаха дали иска да отиде в болницата, но тя отказа. После, като я успокоиха, че ще държат връзка, си тръгнаха. Господин Джъдсън също си тръгна. Обеща да дойде на следващия ден и да поправи счупения прозорец.

След малко Мариса и Тад се оказаха сами, седнали край кухненската маса. Отгоре още стояха неразопакованите зеленчуци.

— Съжалявам за всичко това — въздъхна Мариса, разтърквайки главата си.

— Не ставай глупава — възрази Тад. — Защо не излезем да хапнем някъде отвън?

— Нямам настроение за ресторант. Но пък и не искам да оставам тук. Имаш ли нещо против да си приготвим вечеря в твоя апартамент?

— Разбира се, че не. Да тръгваме!

— Изчакай ме минутка да се преоблека.