Заговор

1.

20 януари

Нещо безпокоеше Мариса Блументал. Дали се дължеше на собственото й съзнание, или на някаква незначителна външна промяна, тя не знаеше. Във всеки случай не можеше да се съсредоточи. Когато вдигна очи от книгата в скута си, осъзна, че светлината отвън се е променила и от блед снежнобял, правоъгълникът на прозореца е станал индиговочерен. Тя погледна часовника си. Нищо чудно. Беше почти седем.

— Мили боже — промърмори тя полугласно. Изправи се бързо и в същия миг се почувства замаяна. Беше прекарала на две ниски пластмасови табуретки в ъгъла на библиотеката на Националния Епидемиологичен Център (НЕЦ) в Атланта доста повече време, отколкото мислеше. Беше си уговорила среща за тази вечер и планираше да си бъде вкъщи в шест и половина, за да има време да се приготви.

Вдигна тежкия том „Вирусология“ и тръгна към съответния рафт, опъвайки схванатите си мускули на краката. Тази сутрин бе тичала, но пробяга само три и половина километра, без да стигне до обичайните пет.

— Имате ли нужда от помощ, за да вдигнете това чудовище на рафта? — пошегува се госпожа Кембъл, библиотекарката с майчински вид, докато закопчаваше вечната си сива жилетка. В помещението съвсем не беше топло.

Както във всяка добра шега, и в този коментар на библиотекарката имаше частица истина. Учебникът по вирусология тежеше пет килограма — една десета от собственото тегло на Мариса. Тя беше висока 1.52 м, макар че когато я питаха, винаги казваше, че е 1.58 — ръстът й, когато е на токчета. За да върне книгата, трябваше да замахне, след което почти да я хвърли на мястото й.

— Това, от което имам нужда — каза Мариса, — е да вкарам всичко от този том в главата си.

Госпожа Кембъл се засмя с тихия си смях. Беше сърдечна жена, както почти всички в НЕЦ. Според Мариса мястото създаваше повече чувство за академична институция, отколкото за държавна агенция, каквато официално бе станало през 1973 г. Цареше атмосфера на самоотверженост и отговорност. Макар секретарките и техническият персонал да напускаха в четири и половина, специалистите неизменно оставаха, често работейки до малките часове на нощта.

Мариса излезе от библиотеката, която не отговаряше в пълния смисъл на думата на изискванията за такова място — половината от книгите бяха складирани както дойде във всички помещения на комплекса. Всъщност Центърът бе много повече федерално регулирана агенция, принуден вечно да моли за по-голямо финансиране в състояние на вечен бюджетен недостиг. Мариса си отбеляза наум, че той освен това изглежда като федерална агенция. Коридорът беше боядисан в сиво, а подът — покрит със сив балатум, изтънял в средата. До асансьора стоеше неизбежната снимка на усмихващия се президент. Непосредствено под снимката някой бе надраскал непочтително стрелка, на която пишеше: „Ако не ти харесват отпуснатите тази година средства, само почакай да видиш следващата година!“.

Мариса изтича нагоре по стъпалата. Офисът й — всъщност бе прекалено великодушно да се нарече така, защото напомняше по-скоро на бърлога, отколкото на офис — се намираше на етажа над библиотеката. Беше помещение без прозорци, което сигурно навремето чистачките бяха използвали да складират кофите и парцалите си. Стените бяха боядисани в мрачно сиво и вътре едва се побираха едно метално бюро, кантонерка за папки, лампа и въртящ се стол. Но тя беше щастлива, че го има. Съревнованието тук беше силно.

Въпреки пречките обаче, Мариса знаеше добре, че Центърът наистина работи. Той беше осигурил феноменално медицинско обслужване през годините не само в Съединените щати, но също така и в чужди страни. Спомняше си ясно как тук бяха разрешили мистерията с Легионерската болест преди няколко години. Бяха установили стотици такива случаи след стартирането на организацията през 1942 г. като Кабинет за контрол над маларията, за да изчистят завинаги тази болест от американския юг. През 1946 г. Кабинетът бе преименуван в Център за заразни болести с отделни лаборатории, занимаващи се с бактерии, гъбички, паразити и вируси. На следващата година се създаде лаборатория, занимаваща се с болести по животните, които могат да се предават на хората, като холера, бяс и антракс. През 1970 г. организацията отново беше прекръстена, този път в Национален Епидемиологичен Център.

Докато подреждаше няколко преснимани статии в куфарчето си, Мариса си помисли, че тъкмо успехите я бяха накарали да постъпи на работа тук. След като завърши специализацията си по педиатрия в Бостън, тя кандидатства и беше приета в Епидемиологичната разузнавателна служба (ЕИС) за две години. Беше нещо като медицински разузнавач. Само три и половина седмици преди това, точно преди Коледа, тя бе завършила уводния курс, което предполагаше, че е обучена за новата си роля. Курсът беше по администрация на общественото здраве, биостатистика и епидемиология — изследване и контрол на здравето и болестите сред населението.

Слаба усмивка мина по лицето й, когато облече тъмносиньото си палто. Беше взела уводния курс, добре, но както често се бе случвало в медицинската й подготовка, тя се чувстваше напълно неподготвена да се справи с реален спешен случай. Щеше да бъде огромен скок от студентската скамейка да се озове на терена, ако и когато й възложеха подобна задача. Да знае как да свърже случаите на едно заболяване с причината за вирулентността, заразата и факторите, определящи възприемчивостта към него, бе далеч от това да реши как да контролира реална болест, засягаща реални хора. Всъщност, тук не стоеше изобщо въпросът „ако“, а само „кога“.

Тя грабна куфарчето си, изгаси осветлението и се насочи по коридора към асансьорите. Беше взела курса по епидемиология заедно с още четиридесет и осем души, повечето от които, като нея самата, бяха лекари. Имаше няколко микробиолози, няколко медицински сестри, дори един стоматолог. Запита се дали всички те преживяваха подобно съмнение и несигурност в себе си. В медицината хората принципно не говореха за подобни неща; това противоречеше на „имиджа“.

При завършването на обучението си тя беше назначена в отдела по вирусология, специалност патогени, първият й избор измежду предлаганите позиции. Нищо чудно, беше първенец в курса си. Макар да имаше слаба практика във вирусологията, което бе причина да прекарва повече време в биологията, бе пожелала да постъпи в този отдел, защото настоящата епидемия от СПИН бе катапултирала вирусологията на челно място в изследванията. В началото вирусологията винаги бе играла ролята на „втора цигулка“ спрямо бактериологията. Е, сега времената се бяха променили и Мариса искаше да е част от това.

До асансьорите видя малка група хора и кимна. Повечето бяха от отдела по вирусология, чийто административен офис се намираше в края на коридора. Останалите бяха непознати, но всички я познаваха. Може и да се чувстваше несигурна във възможностите си, но поне я приемаха радушно.

На първия етаж слезе от кабинката и с бързи крачки се отправи към паркинга. Макар че беше зима, не можеше да се сравни с изтърпяното през последните четири години в Бостън, затова не си даде труд да закопчава палтото си. Червената й спортна хонда прелюд си стоеше където я бе оставила сутринта: прашна, мръсна и занемарена. Табелките й още бяха с масачузетска регистрация; замяната им бе още едно от нещата, за които Мариса все не намираше време.

Пътят от Центъра до наетата от нея къща не бе дълъг. Наблизо се намираше университетът Емъри, който бе дарил на Центъра околната земя през 40-те години. Група приятни жилищни сгради заобикаляха университета, като се движеха в диапазон от по-ниска от средната класа до подозрително богата. Ставаше въпрос за един от бившите квартали в района Друид хил, в който Мариса бе успяла да наеме къща. Беше собственост на семейство, преселило се в Мали, Африка, за да работи по проект за контрол на раждаемостта.

Мариса зави към Пийчтрий плейс. Имаше чувството, че в Атланта всичко се казва „Пийчтрий“1. Мина от ляво на къщата. Беше малка двуетажна постройка, облицована с дърво, добре поддържана, с изключение на зелените площи. Архитектурният стил бе неопределен, но на предната веранда стояха две йонийски колони. Всички прозорци имаха капаци, всеки с изрязано в средата сърце. Мариса бе използвала израза „приятна“, когато я описа на родителите си.

Зави вляво на следващата улица, после направи отново ляв завой. Имотът, върху който бе разположена къщата, минаваше през цялата пряка и за да стигне до гаража си, Мариса трябваше да мине отзад. Пред сградата имаше кръгова алея, но не бе свързана със задната алея и с гаража. Очевидно на времето двете алеи са били свързани, но някой бе построил тенискорт и беше сложил с това край на удобството. Сега кортът тънеше в бурени и едва се виждаше.

Тъй като щеше да излиза вечерта, Мариса не вкара колата в гаража. Докато се изкачваше по задното стълбище, чу кокер шпаньола си, подарен й от една колежка педиатърка, да приветства прибирането й с радостен лай.

Не бе планирала да си взема куче, но шест месеца преди това една продължителна романтична връзка, за която бе сигурна, че ще доведе до брак, внезапно приключи. Мъжът, Роджър Шулман, специализант неврохирург в Масачузетс Дженерал, я бе шокирал с новината, че е приел стипендия в УКЛА и че възнамерява да отиде там самичък. До този момент бяха говорили Мариса да го придружи на мястото, на което го приемат, за да завърши обучението си, и тя наистина кандидатства за педиатрична позиция в Сан Франциско и Хюстън. Роджър изобщо не бе споменавал УКЛА.

Като най-малка в семейството, с три по-големи братя и студен, властен баща неврохирург, Мариса нямаше високо самочувствие. Понесе разрива с Роджър много тежко и едва успяваше да се накара сутрин да стане от леглото и да отиде в болницата. В средата на последвалата депресия, приятелката й Нанси й показа кученцето. Отначало Мариса се подразни, но Тафи — така се казваше кутрето — спечели веднага сърцето й, и както предполагаше Нанси — й помогна да се фокусира върху нещо друго извън сърдечните вълнения. Сега Мариса обичаше до полуда кучето, радвайки се, че в къщата има друго живо същество, на което да дава, и от което да получава обич. Притесняваше се само какво ще стане, когато я изпратят някъде. Но и тук притесненията й бързо се разрешиха, защото семейство Джъдсън, съседите й отдясно, се влюбиха в Тафи и предложиха да го вземат по всяко време, когато Мариса не е в града.

Тя отвори вратата и парира въодушевените подскоци на кучето, за да изключи алармата. Когато собствениците й обясняваха системата, беше слушала само с половин ухо. Но сега се радваше, че я има. Макар предградието да беше много по-сигурно от града, нощем се чувстваше много по-изолирана, отколкото в Бостън. Дори си помисли с благодарност за паникбутона, който носеше в джоба на палтото си, и който можеше да използва, за да включи алармата от алеята, ако види неочаквана светлина или движение във вътрешността на къщата.

Докато преглеждаше електронната си поща, позволи на кучето да употреби неизразходваната си енергия в бесни обиколки на синия смърч в предния двор. Семейство Джъдсън не пропускаха да изведат кучето на обяд, тъй като до вечерта, когато Мариса се прибираше, имаше прекалено много време за едно осеммесечно кутре да стои затворено в кухнята.

За съжаление, трябваше да прекъсна радостните изблици на Тафи. Наближаваше седем, а бе поканена на вечеря в осем. Ралф Хемпстън, успешен офталмолог, я бе извел няколко пъти и макар все още да не бе преживяла Роджър, тя се радваше на изисканата му компания и на факта, че я кани на вечеря, на театър и на концерт, без да намеква за леглото. Всъщност, тази вечер за първи път я канеше в дома си, но бе подчертал, че става въпрос за голямо парти, а не за интимна вечеря.

Изглежда възнамеряваше да даде възможност на отношенията им да се развиват по естествен път и тя му беше благодарна, макар да предполагаше, че причината може да е двайсет и две годишната разлика във възрастта; тя бе на трийсет и една, а той — на петдесет и три.

Странно, единственият друг мъж, с когото се срещаше в Атланта, беше с четири години по-млад от нея. Тад Шокли, доктор по микробиология, който работеше в същия отдел, в който тя най-после бе назначена, се бе влюбил в нея в момента, в който я бе забелязал в кафенето през първата й седмица в Центъра. Беше пълната противоположност на Ралф Хемпстън: доста стеснителен, дори когато я беше поканил на кино. Бяха излизали пет-шест пъти, и слава богу, че той, както и Ралф, не беше натрапчив във физическо отношение.

Мариса бързо си взе душ, изсуши се и си сложи грим почти механично. Времето я притискаше и тя бързо отхвърли няколко комбинации, докато прехвърляше дрехите си в килера. Не робуваше на модата, но обичаше да показва най-доброто от себе си. Спря се на копринена пола и пуловер, които си бе купила за Коледа. Пуловерът стигаше до средата на ханша й и тя си помисли, че я прави да изглежда по-висока. Обу чифт черни обувки и се погледна в голямото огледало.

Въпреки ръста си, беше доволна от вида си. Чертите й бяха дребни, но нежни, а баща й бе използвал израза „изящни“ преди години, когато го попита дали я намира за хубава. Очите й бяха тъмнокафяви, с гъсти мигли, а тежката й вълниста коса имаше цвета на скъпо шери. Носеше я по същия начин, както и на шестнайсет години: дълга до раменете, отметната назад над челото с диадема от костенурча черупка.

Ралф се намираше само на пет минути с кола, но колкото повече се отдалечаваше от дома си Мариса, толкова повече кварталът се променяше. Сградите станаха по-големи, заобикаляха ги добре поддържани и подстригани морави. Къщата на Ралф беше разположена в голям имот с алея, която грациозно се отклоняваше от улицата и извиваше. От двете страни на алеята се кипреха азалии и рододендрони, които трябваше човек да види напролет, по думите на Ралф.

Самата постройка бе триетажна, във викториански стил, с осмоетажна кула, доминираща десния преден ъгъл. Голяма веранда, облицована с пищен перваз от резбовано дърво, тръгваше от кулата и продължаваше по дължината на къщата отпред, след което завиваше наляво. Над верандата имаше кръгъл балкон и конусообразен покрив, с който завършваше един от върховете на кулата.

Мястото изглеждаше наистина празнично. Всички прозорци грееха в светлина. Мариса зави наляво, следвайки инструкциите на Ралф. Помисли си, че е малко закъсняла, но не се виждаха други коли.

Когато мина покрай къщата, погледна нагоре към стълбата за противопожарния изход, който се спускаше от третия етаж. Беше го забелязала една нощ, когато Ралф спря да си вземе забравения пейджър. Беше й обяснил, че предишният собственик е направил помещения за прислугата горе и градският отдел по строителство го е принудил да добави пожарния изход. Черното желязо изпъкваше гротескно на фона на бялото дърво.

Мариса паркира пред гаража, чийто вид подхождаше напълно на главната постройка. Почука на задната врата на модерно крило, което не можеше да се види отпред. Явно никой не я чуваше. Погледна през прозореца и забеляза оживление в кухнята. Заобиколи и застана на главния вход, натискайки звънеца. Ралф отвори вратата почти мигновено и я прегърна силно.

— Благодаря ти, че идваш рано — каза той и й помогна да съблече палтото си.

— Рано? Мислех, че съм закъсняла.

— Не, не — завъртя глава той. — Гостите ще са тук след осем и половина.

Тя се изненада, когато го видя, че е облечен в смокинг. Макар да знаеше колко красив е, бе смутена.

— Надявам се да съм облечена подходящо — каза тя. — Не ми спомена, че събитието ще е официално.

— Изглеждаш зашеметяващо, както винаги. Просто търсех повод да облека смокинга си. Ела, ще те разведа.

Мариса го последва, мислейки си отново, че Ралф изглежда като типичния лекар: силни, хубави черти, посивяваща коса на слепоочията. Двамата отидоха в салона за гости. Обстановката и тук беше привлекателна, но някак стерилна. Прислужница в черна униформа излезе с ордьоври.

— Ще започнем тук. Напитките ще се сервират в бара в дневната — каза Ралф.

Той отвори две плъзгащи се врати и двамата влязоха в дневната. Барът се намираше вляво. Млад мъж в червена дреха търкаше чашите с бързи, уверени движения. Оттатък дневната, през свода, се помещаваше официалният салон за хранене. Масата беше заредена за най-малко дванайсет души.

С Ралф отидоха в новото крило, състоящо се от дневна и голяма модерна кухня. Трима или четирима души се занимаваха с последните приготовления за вечерята.

След като се убеди, че всичко е под контрол, Ралф отведе Мариса отново в салона и й каза, че я е поканил по-рано с надеждата да се прояви като домакиня. Малко изненадана — беше излизала само пет-шест пъти с него — тя прие.

Звънецът звънна, известявайки пристигането на първите гости.

За съжаление Мариса все не успяваше да запомни имената, но си спомни д-р и госпожа Хейуърд заради удивителните им посребрени коси. Тук бяха и д-р Джаксън със съпругата си, с подчертана слабост към диаманти с размерите на топка за голф. Единствените други, останали в паметта й, бяха д-р Сандбърг и съпругата му, и двамата психиатри.

Докато се опитваше да поддържа разговора, Мариса бе впечатлена от кожите и бижутата. Тези хора не бяха лекари специалисти в малък град.

Когато всички най-после седяха с напитки в ръка, външният звънец отново се обади. Ралф не се виждаше, затова Мариса отиде да отвори. За нейна върховна изненада тя разпозна в новодошлия д-р Сирил Дубчек, началникът на секция патогени към Отдела по вирусология.

— Здравейте, д-р Блументал — произнесе спокойно той, приемайки присъствието й като нещо разбиращо се от само себе си.

Тя видимо се притесни. Дубчек подаде палтото си на прислужницата и остана по тъмносин втален италиански костюм. Беше впечатляващ мъж с въгленовочерни очи и мургава кожа. Чертите му бяха тънки и аристократични. Той прокара ръка през косата си и се усмихна:

— Е, отново се срещнахме.

Тя му отвърна със слаба усмивка и кимна към дневната.

— Барът е натам.

— Къде е Ралф? — попита Дубчек, оглеждайки претъпканото помещение.

— Вероятно в кухнята — отвърна Мариса.

Дубчек кимна и трепна при повторното иззвъняване на външния звънец. Този път Мариса наистина се втрещи. На прага стоеше Тад Шокли!

— Мариса — рече той, също изненадан.

Тя бързо се окопити и се дръпна да му направи място.

— Откъде познаваш д-р Хемпстън?

— От заседанията. И аз се изненадах, когато получих покана по електронната си поща. — Тад се усмихна. — Но кой съм аз, че да откажа безплатна вечеря при моята заплата?

— Знаеше ли, че Дубчек ще дойде? — попита го Мариса. Тонът й беше почти обвинителен.

Тад поклати глава.

— Не, но какво значение има? — Той погледна към дневната и към главното стълбище. — Красива къща!

Тя се усмихна. Тад, с подстриганата си пясъчноруса коса и свеж тен, изглеждаше прекалено млад за доктор на науките. Бе облякъл сако от рипсено кадифе и панталон от мек вълнен плат.

— Хей — погледна я той, — а ти откъде познаваш д-р Хемпстън?

— Просто сме приятели — уклончиво отвърна тя и му направи знак да влезе в дневната и да си вземе напитка.

Най-после и тя отиде до бара и си наля чаша бяло вино. Скоро се заговори с д-р Сандбърг, д-р Джаксън и съпругата му.

— Добре дошла в Атланта, млада лейди — усмихна й се д-р Сандбърг.

— Благодаря — каза Мариса, като се опитваше да не гледа към пръстена на госпожа Джаксън.

— Как попаднахте в Центъра? — попита д-р Джаксън. Гласът му бе дълбок и резониращ.

Гледайки сините му очи, тя се запита как да отговори на куртоазния му, по всяка вероятност, въпрос. Определено не се канеше да споменава заминаването на бившето си гадже в Ел Ей и собствената й нужда от промяна. Нямаше да е от типа коментари, които се очакваха от хората в Центъра.

— Винаги съм се интересувала от обществено здравеопазване — излъга тя. — Винаги са ме очаровали истории за медицинска разузнавателна работа. — Тя се усмихна. Това поне беше истина. — Предполагам, че просто съм се изморила да гледам течащи носове и възпалени уши.

— Педиатър — произнесе д-р Сандбърг. Беше констатация, не въпрос.

— Детската болница в Бостън — каза Мариса. Винаги се бе чувствала малко неловко да разговаря с психиатри. Беше й интересно дали бяха в състояние да анализират мотивите й по-добре, отколкото тя самата. Беше отишла в медицинското училище донякъде, за да покаже пред баща си, че е способна да се състезава с братята си.

— Как сте с клиничната медицина? — поинтересува се д-р Джаксън. — Проявявали ли сте някога желание да я практикувате?

— Разбира се — отвърна Мариса.

— Как? — продължи д-р Джаксън, неволно карайки я да се почувства още по-неудобно. — Как се виждате — самостоятелно, в група, или в клиника?

— Вечерята е сервирана — извика Ралф, надвиквайки глъчката от разговорите.

Мариса изпита облекчение, когато д-р Джаксън и д-р Сандбърг се обърнаха и тръгнаха да търсят съпругите си. За миг се почувства така, сякаш е била на разпит.

В салона за хранене откри, че Ралф е седнал в единия край на масата, предвиждайки за нея стола в другия край. От дясната й страна бе д-р Джаксън, който се смили и прекрати разговорите за клиничната медицина. Отляво седеше среброкосият д-р Хейуърд.

С напредването на вечерта се изясни, че тук се е събрал каймакът на медицинското общество в Атланта. Тези хора бяха не просто лекари; бяха най-успешните лекари с частна практика в града. Единственото изключение бяха Сирил Дубчек, Тад и тя самата.

След няколко чаши превъзходно вино Мариса стана по-разговорлива от обикновено. Усети леко смущение, когато осъзна, че цялата маса е притихнала и слуша описанието на детството й във Вирджиния. Каза си да млъкне и изпита истинско облекчение, когато разговорът се насочи към окаяното състояние на американската медицина и как групите за предплатено медицинско обслужване подкопават основите на частната практика. Като гледаше всичките тези луксозни кожи и бижута, нямаше чувството, че тези хора тук страдат особено.

— Какво ще кажете за Центъра? — попита д-р Хейуърд. — Изпитахте ли вече бюджетните ограничения?

Сирил се засмя цинично и усмивката му очерта дълбоко врязани в бузите бръчки.

— Всяка година трябва да водим битка с Управлението и бюджетната комисия, както и с Националния комитет за отпускане на кредити. Загубихме петстотин позиции заради бюджетни съкращения.

Д-р Джаксън прочисти гърлото си:

— Какво ще стане, ако избухне сериозна грипна епидемия като пандемията през 1917–1918 г.? Да предположим, че отделът ви трябва да се намеси, разполагате ли с необходимите човешки ресурси за такъв случай?

Сирил сви рамене.

— Зависи от много неща. Ако щамът не е видоизменил повърхностните си антигени и можем лесно да го отгледаме в тъканна култура, бихме могли да създадем достатъчно бързо ваксина. Колко бързо, не знам, ти кажи, Тад.

— Месец или малко повече — отвърна Тад, — ако сме късметлии. — Повече време ще е нужно да произведем достатъчно количество, за да се види разликата.

— Това ми напомня за фиаското със свинския грип преди няколко години — прекъсна го д-р Хейуърд.

— Не беше по вина на Центъра — каза Сирил оправдателно. — Нямаше съмнение за щама, че се е появил във Форт Дикс. Защо не се разпространи, може само да се гадае.

Мариса усети една ръка на рамото си. Обърна се и видя облечена в черно келнерка.

— Д-р Блументал? — прошепна момичето.

— Да.

— Търсят ви по телефона.

Мариса погледна към Ралф в края на масата, но той оживено разговаряше с госпожа Джаксън. Тя се извини и последва момичето към кухнята. Изведнъж я прониза страх, както първия път, когато я повикаха през нощта; тогава беше стажантка. Сигурно се обаждаха от Центъра. Все пак беше на повикване и бе оставила телефона на Ралф в случай на нужда. Никой не знаеше, че тя е тук.

— Д-р Блументал? — произнесе в слушалката операторът от Центъра, когато тя вдигна.

Обаждането беше прехвърлено към дежурния служител.

— Поздравления — каза той весело. — Постъпи молба за помощ. Обади ни се един епидемиолог от щата Калифорния, който поиска помощ от Националния Епидемиологичен Център за разрешаване на проблем в Ел Ей. Става въпрос за избухване на някакво неизвестно и очевидно сериозно заболяване в клиника „Рихтер“. Побързахме да ви направим резервация за полета на „Делта“, който тръгва в 1:10 след полунощ. Запазихме ви стая, мотел „Тропик“. Звучи прекрасно. Във всеки случай, късмет!

Мариса остави слушалката, без да вдига ръка от нея за известно време, опитвайки се да си поеме дъх. Изобщо не се чувстваше подготвена. Тези бедни, нищо неподозиращи хора в Калифорния бяха позвънили в Центъра, като се надяваха да им изпратят експерт епидемиолог, а вместо това щяха да получат нея, Мариса Блументал. С всичките й 152 сантиметра. Тя се върна в салона за хранене да се извини и да си вземе довиждане с останалите.