Заговор

7.

17 април

Телефонът сигурно бе звънял няколко пъти, преди Мариса да се търкулне и да вдигне слушалката. Операторът от Центъра побърза да се извини, че я буди. Тя успя да седне в леглото и разбра, че е имало обаждане от Финикс, Аризона, и че операторът иска разрешение да я свърже. Мариса се съгласи веднага.

Докато чакаше телефона да звънне отново, облече халата си и погледна колко е часът. Беше четири сутринта; това означаваше два след полунощ във Финикс. Почти не се съмняваше, че някой е открил поредния подозрителен случай на Ебола.

Телефонът издрънча.

— Д-р Блументал?

Гласът от другата страна на линията бе всичко друго, но не и спокоен. Човекът се представи като д-р Гай Уивър, щатският епидемиолог на Аризона.

— Ужасно съжалявам, че ви безпокоя в такъв час — каза той, — но ми се обадиха по повод тежък случай в болница „Медика“ във Финикс. Вярвам, че болницата ви е известна?

— Не мога да кажа, че ми е известна.

— Представлява част от верига болници, сключили договор с медицинска група „Медика“ за осигуряване на предплатено всестранно здравеопазване в тази част на Аризона. Опасяваме се, че болницата е засегната от Ебола.

— Надявам се, че сте изолирали пациента? — започна Мариса. — Открихме, че…

— Д-р Блументал — прекъсна я д-р Уивър, — случаят не е единичен. Говорим за осемдесет и четири случая.

— Осемдесет и четири! — възкликна тя невярващо.

— Имаме четиридесет и двама лекари, тринайсет регистрирани медицински сестри, единайсет лицензирани практикуващи сестри, четирима лаборанти, шестима от администрацията, шестима, отговарящи за продоволствията и двама от поддръжката.

— И всички са се разболели изведнъж?

— По-точно — тази вечер — потвърди епидемиологът.

По това време на нощта не съществуваше удобен начин да стигне до Финикс, макар авиолиния „Делта“ да обещаваха най-директните полети. Веднага щом се облече, Мариса се обади на дежурния в Центъра, за да каже, че заминава за Финикс незабавно и предупреди да информират д-р Дубчек, когато пристигне на работа.

Написа бележка на семейство Джъдсън и ги помоли да се погрижат за Тафи, след което се отправи към летището. Фактът, че новата епидемия е засегнала осемдесет и четирима души, направо я потресе. Надяваше се Дубчек и екипът му да успеят да дойдат още следобед.

Полетът беше спокоен въпреки двете спирания и нямаше много хора. Когато самолетът кацна, Мариса бе посрещната от нисък, закръглен мъж, който притеснено се представи като Джъстин Гардинър, помощник-директор на болница „Медика“.

— Дайте да ви нося багажа — предложи той и се наведе да вземе куфара й. Ръката му трепереше.

Личеше си, че е разтревожен.

— Има ли още новопостъпили? — попита Мариса.

— Няколко, и болницата е в паника — отвърна господин Гардинър, когато се отправиха надолу по пресечката. — Пациентите започнаха да си тръгват, персоналът също напускаше — докато щатският комисионер не наложи карантина. Единствената причина да мога да ви посрещна, е, че вчера имах почивен ден.

Мариса усети, че устата й е пресъхнала от страх, докато се питаше в какво се забърква. Педиатрията започна да й изглежда много по-привлекателна от това тук.

Болницата представляваше модерна структура. Тя си помисли, че вирусът Ебола сякаш избира такива модерни постройки. Чистите й, почти стерилни линии не можеха да се свържат с нещо толкова ужасно и смъртоносно.

Въпреки ранния час, улицата пред централния вход беше претъпкана от телевизионни ванове и репортери. Пред тях се извиваше редица от униформени полицаи, някои от които — с хирургически маски на лицата. На ранната светлина сцената изглеждаше направо сюрреалистична.

Господин Гардинър спря зад една от телевизионните коли.

— Вие влизате вътре и търсите директора — каза той. — На мен ми е наредено да стоя отвън и да контролирам паниката. Късмет!

Мариса тръгна към входа и извади служебната си карта. Показа я на един полицай, но той се провикна да попита дали може да я пусне да мине. Група репортери, чули, че идва от Националния Епидемиологичен Център, я заобиколиха и започнаха да я питат за положението.

— Нямам пряк поглед върху ситуацията — опита се да избегне отговора тя, докато си пробиваше с мъка път между журналистите. Беше благодарна на полицая, който разбута журналистите настрани и й помогна да премине.

За съжаление нещата вътре в болницата бяха дори по-хаотични. Фоайето бе препълнено с хора и при влизането й всички отново се струпаха. Както изглежда, тя бе първият човек от часове насам, който влиза или излиза от сградата.

Повечето, които я заобиколиха, бяха пациенти, облечени в пижами или халати. Всички едновременно задаваха въпроси и настояваха за отговори.

— Моля! — провикна се някой от дясната й страна.

— Моля ви! Пуснете ме да мина. — Набит мъж с гъсти вежди разблъска тълпата и си проправи път към нея. — Д-р Блументал?

— Да — каза тя с облекчение.

Мъжът разтърси ръката й, игнорирайки факта, че ръцете й са заети с куфар и чанта и я поведе през фоайето към врата, която заключи, след като минаха. Влязоха в дълъг, тесен коридор.

— Ужасно съжалявам за цялата тази бъркотия — въздъхна мъжът. — Аз съм Лойд Дейвис, директор на болницата и, както ми се струва, нещата се изплъзват от ръцете ни.

Мариса го последва към кабинета му. Влязоха през странична врата и тя забеляза, че главната врата е барикадирана отвътре със столове с дървени облегалки, което я накара да си помисли, че е разбираемо при „цялата тази бъркотия“.

— Персоналът ви чака, искат да разговарят с вас — каза д-р Дейвис, докато вземаше багажа на Мариса и го слагаше до бюрото си. Той дишаше тежко, сякаш усилието от навеждането го бе изтощило.

— Как са пациентите, за които се предполага, че са болни от Ебола? — попита тя.

— В момента ще се наложи да почакат — каза директорът, посочвайки й да се върне към коридора.

— Но първият ни приоритет трябва да е да изолираме пациентите.

— Всички са добре изолирани — увери я лекарят. — Д-р Уивър се погрижи за това. — Той я побутна с тежката си ръка към вратата. — Разбира се, ще изпълним всички ваши следващи предложения, но точно сега бих искал да говорите с персонала, преди да е избухнал метеж.

— Надявам се да не е чак толкова лошо — каза Мариса. Едно беше хоспитализираните пациенти да са разтревожени, а съвсем друго — лекарският екип да изпадне в истерия.

Господин Дейвис затвори вратата на офиса си и я поведе по друг коридор.

— Много от хората са ужасени, че са принудени да останат в сградата.

— Колко още предполагаеми случая са били диагностицирани, след обаждането ви в нашия Център?

— Шестнайсет. Няма други от персонала; всички нови случаи са абонати на „Медика“.

Това означаваше, че вирусът вече е във второто си поколение, разпространено от първоначално заразените лекари. Поне така беше станало при предишните две епидемии. Мариса потръпна при мисълта да остане заключена в една и съща сграда при подобна зараза, питайки се каква утеха може да предложи на екипа. При толкова много заразени дали изобщо съществуваше начин проблемът да бъде овладян както в Ел Ей и Сейнт Луис?

— Да знаете случайно дали някой от първите случаи е бил нападнат наскоро? — попита тя, колкото да се откъсне от мислите си, толкова и с очакване да получи положителен отговор.

Дейвид само я погледна и вдигна вежди, сякаш се е побъркала. Явно смяташе, че това е отговорът, който заслужава подобен въпрос. Това й напомни отговора на Ралф.

Двамата спряха пред заключена врата. Дейвид извади ключовете си, отключи и я поведе към подиума на болничната аудитория. Залата не беше голяма: за около сто и петдесет души, но всички седалки бяха заети, а освен тях отзад имаше и правостоящи. Всички говореха едновременно. Когато Мариса тръгна несигурно към подиума, разговорите секнаха изведнъж и всички впериха очи в нея. Един висок, особено слаб мъж се изправи от стола зад катедрата и стисна ръката й. Господин Дейвис го представи като д-р Гай Уивър, човека, с когото беше говорила по телефона.

— Д-р Блументал — каза д-р Уивър с дълбок глас, контрастиращ на мършавата му фигура, — представа нямате колко се радвам да ви видя!

Мариса се почувства като изложена на витрина. Стана дори още по-лошо. След като направи проба на микрофона, д-р Уивър я представи пред аудиторията, използвайки такива блестящи изрази, че тя се почувства още по-неудобно. От думите му излизаше, че тя е едва ли не олицетворение на Националния Епидемиологичен Център и че всички триумфи на Центъра са лично нейни триумфи. А след това направи широк мах с дългата си ръка и обърна микрофона към нея.

Като се имаше предвид, че дори и при най-добри обстоятелства Мариса не обичаше да говори пред публика, тя бе тотално объркана в настоящата ситуация. Представа нямаше какво се очаква от нея, нито пък какво трябва да каже. Започна да наглася микрофона, опитвайки се да се съвземе и да помисли.

Като вдигна поглед напред, забеляза, че по-голямата част от присъстващите бяха с хирургически маски. Мнозина бяха от различен етнос, с различен цвят на кожата и на различна възраст, което я накара да осъзнае, че под „персонал“ д-р Дейвис има предвид не само лекарите, но и всички, работещи в болницата. Всички я гледаха очаквателно и й се искаше да има по-голяма сигурност в способността си да повлияе върху онова, което се случваше тук.

— Първото, което е нужно да направим, е да уточним диагнозата — започна Мариса с колеблив глас няколко октави над нормалното. Колкото повече говореше, толкова по-уверено звучеше гласът й. Тя се представи, обяснявайки същинската си функция в Центъра. Опита се да увери хората, макар самата тя да не бе уверена, че избухването на вируса ще бъде контролирано, ако се спазват стриктна изолация на пациентите и подходящи карантинни процедури.

— Всички ли ще се разболеем? — обади се една жена някъде отзад.

През залата премина шепот. Това беше огромното им притеснение.

— Занимавах се с двете последни епидемии — каза Мариса, — и още не съм заразена, макар да бях в контакт с пациенти, които бяха болни. — Тя не спомена за страха, който продължаваше да я измъчва. — Установихме, че за пренасяне на заразата са необходими близки лични контакти. Пренасянето по въздушен път изглежда не е фактор. — Мариса забеляза, че няколко души в аудиторията свалиха маските си. В този момент д-р Уивър направи окуражаващ жест, вдигайки палец нагоре.

— Наистина ли е необходимо да останем в болницата? — поиска да знае един мъж, който седеше на третия ред. Беше облечен в дълга бяла лекарска престилка.

— За известно време — отвърна дипломатично Мариса. — Карантинната процедура, която проведохме при предишните два случая, включваше разделянето на контактите на първични и вторични групи. — Тя продължи да описва подробно какво бяха направили в Ел Ей и Сейнт Луис. Завърши с изречението, че нито един от карантинираните не е бил повален от болестта, въпреки че са имали предишни преки контакти с някои от вече болните.

След това отговори на серия въпроси, свързани с първоначалните симптоми и клиничното протичане на хеморагичната треска Ебола. Последното или ужаси присъстващите и ги накара да замлъкнат, или удовлетвори любопитството им — Мариса не можеше да определи кое от двете е — но не последваха по-нататъшни въпроси.

Докато д-р Дейвис отиде да говори с персонала, д-р Уивър я изведе от аудиторията. Още щом излязоха в тесния коридор, тя му каза, че иска да види някой от първите случаи, преди да телефонира в Центъра. Д-р Уивър се съгласи и й предложи дори да я придружи. По пътя обясни, че са настанили всички случаи на два етажа от болницата, изписали са останалите пациенти и са изолирали вентилационните системи. Човекът имаше всички причини да вярва, че са направили отделна зона, несвързана с останалите помещения. Обясни също така, че лабораторната работа е била сведена само до процедури, които могат да се извършват на изолираните етажи, и че всичко, използвано при пациентите, е било измито с натриев хипохлорит, преди да бъде директно изгорено.

Колкото до карантината, той каза на Мариса, че матраците са били донесени отвън и че амбулаторното отделение е превърнато в огромен пансион, разделено на първични и вторични контакти. Всичката храна и вода се внасяли отвън. Оказа се, че д-р Уивър е работил шест години преди това в Центъра.

— Защо ме представихте като експерт? — попита тя, спомняйки си преувеличенията му. Очевидно той знаеше колкото нея, а може би дори повече, за карантинните процедури.

— Заради ефекта — призна д-р Уивър. — Болничният персонал се нуждае от нещо, в което да вярва.

Мариса изсумтя. Да, това, което бе казал по неин адрес, не бе напълно вярно, но не можеше да не признае, че е дало ефект. Преди да се качат на етажа, двамата облякоха предпазни облекла. След това надянаха по още един халат, добавяйки шапки на главите си, очила, маски, ръкавици и болнични обувки.

Пациентът, при когото първо влязоха, бе един от основните хирурзи на клиниката. Беше индус, родом от Бомбай. Всичките страхове на Мариса се върнаха с пълна сила, когато видя състоянието му. Човекът направо умираше. Клиничната картина отразяваше последната фаза на случаите в Ел Ей и Сейнт Луис. Висока температура, ниско кръвно налягане и типичен обрив — всички белези за хеморагична треска. Беше наясно, че този човек няма да издържи още двайсет и четири часа.

За да спести време, тя веднага взе вирусни проби и д-р Уивър обеща те да бъдат незабавно опаковани и изпратени през нощта на Тад Шокли.

Надникване в картона на пациента показа, че историята е сравнително схематична, но при осемдесет и четири случая за по-малко от шест часа едва ли можеше да се надява на подробни описания. Видя, че няма споменати задгранични пътувания, маймуни или контакти със заболелите от Ел Ей и Сейнт Луис.

След като излязоха, Мариса поиска веднага достъп до телефон, после помоли за колкото се може повече лекари доброволци, за да й помогнат при разпитването на пациентите. Ако и останалите болни бяха толкова зле, колкото индиеца, налагаше се да работят изключително бързо, за да получат възможно най-много информация.

Мариса получи телефона в офиса на д-р Дейвис. В Атланта вече минаваше единайсет часът и тя се свърза с Дубчек веднага. Бедата бе, че той бе раздразнен.

— Защо не ми се обади веднага, след като са ти позвънили? Нямах представа, че си заминала, докато не дойдох на работа.

Тя си сдържа езика. Истината бе, че бе казала на операторите да я търсят директно при позвъняване за епидемия. Предположи, че Дубчек е можел да направи същото, ако е искал да бъде информиран своевременно, но сега нямаше смисъл да спори с него.

— Прилича ли на Ебола?

— И още как — каза Мариса, подготвяйки Дубчек за следващата си бомба. — Главната разлика е в броя на заразените. До този момент са засегнати стотици души.

— Надявам се, че си въвела пълна изолация — беше отговорът му.

Остана излъгана. Беше очаквала да бъде разбит.

— Не си ли изненадан от броя на пострадалите? — попита тя.

— Ебола още не е достатъчно добре позната — каза Дубчек. — В този смисъл нищо не ме изненадва. Повече ме тревожи ограничаването й; а как стои въпросът с изолацията?

— Отлична е.

— Хубаво — отвърна той. — Мобилната лаборатория е готова и до часове тръгваме. Осигури колкото се може по-бързо вирусните проби за Тад.

В следващия момент Мариса осъзна, че от другата страна на линията вече няма никой. Нещастникът, беше затворил! Дори нямаше шанс да го предупреди, че цялата болница е под карантина — и че ако влезе, няма да му бъде позволено да излезе.

— Така му се пада — произнесе тя гласно, ставайки от бюрото.

Когато излезе от офиса, откри, че д-р Уивър е събрал единадесет лекари, които да й помагат: пет жени и шестима мъже. Мотивацията на всички бе еднаква — щом така и така бяха принудени да са в сградата, по-добре да свършат някоя работа.

Мариса седна и обясни от какво има нужда: колкото е възможно по-подробна история на болестта на първоначално разболелите се осемдесет и четирима души. Подчерта също, че и в Ел Ей, и в Сейнт Луис проследяването на първите случаи е показало, че те именно са заразили останалите. Очевидно обаче във Финикс нещата стояха различно. При толкова голям брой едновременни случаи имаше подозрение за пренесена чрез храната и водата зараза.

— Ако заразяването е станало чрез водата, нямаше ли да има повече болни хора? — попита една от жените.

— При условие че става въпрос за доставките на цялата болница — отвърна Мариса. — Но може би някой определен водоизточник… — Гласът й секна. — Ебола никога досега не е била пренасяна чрез водата — призна тя. — Всичко това е много загадъчно и затова е толкова важно да проучим историята на всеки случай и да се опитаме да открием някакъв общ източник. Всички ли пациенти са работили в една и съща смяна? Всички ли са се намирали в едни и същи зони на болницата? Всички ли са пили кафе от една кана, еднаква храна ли са яли, влизали ли са в контакт с някакво животно?

Мариса отблъсна стола си, приближи се до черната дъска и започна да очертава серията от въпроси, на които всеки пациент да отговори. Останалите наскачаха и започнаха да дават още предложения. Накрая тя ги помоли да попитат пациентите дали някой от тях е посетил конференцията в Сан Диего, която се бе състояла преди три месеца.

Преди групата да се разотиде, още веднъж им напомни да се придържат стриктно към мерките за изолация, поблагодари и отиде да прегледа достъпните до момента материали.

Както в Ел Ей, Мариса се настани в стаичката зад сестринския пункт на един от изолираните етажи и го превърна в свой команден пост. Когато лекарите приключиха със събирането на данни от пациентите, й занесоха бележките си. На нея предстоеше трудоемката работа да ги свери. Оттам нищо не изскочи, с изключение на факта, че всички пациенти бяха работили в болница „Медика“ — нещо, което вече знаеше.

До обяд бяха приети още четиринайсет случая, което накара Мариса да си помисли, че си имат работа с напълно проявена епидемия. Всички нови пациенти, с изключение на един, бяха абонати на „Медика“ и бяха лекувани от един от лекарите, първоначално развил симптомите. Другият нов случай бе лаборант, изследвал първите случаи, преди някой да допусне, че става въпрос за Ебола.

Точно когато застъпваше вечерната смяна, Мариса с облекчение научи, че останалите лекари от Националния Център са пристигнали и отиде да ги посрещне. Откри Дубчек да помага в монтирането на мобилната лаборатория „Викърс“.

— Можеше да ми кажеш, че проклетата болница е под карантина! — сопна й се той, когато я видя.

— Случайно да си ми дал шанс? — Тя заобиколи факта, че й беше затворил телефона най-безцеремонно. Искаше й се да оправи някак отношенията помежду им, които вместо да се подобряват, се влошаваха, сякаш напук на всичките й усилия.

— Е, Пол и Марк не са особено щастливи — промърмори Дубчек. — Когато научиха, че тримата ще сме в този капан през цялото време, направо си тръгнаха за Атланта.

— А д-р Лейн? — попита Мариса виновно.

— Вече е на среща с д-р Уивър и болничната администрация. След това ще провери дали щатския комисионер по здравеопазването ще свали карантината поне що се отнася до работещите в Центъра.

— Предполагам, че не мога да разговарям с теб, докато не монтираш и не пуснеш лабораторията в действие? — каза Мариса.

— Поне имаш добра памет — каза Дубчек, навеждайки се да вдигне една центрофуга от дървения й контейнер. — След като свърша с това и се видя с Лейн по повод процедурите за изолация, ще поговорим за твоите открития.

Мариса тръгна към стаята си, без да каже нищо. Само като си помислеше за количеството отвратителни реторти, й прилошаваше.

След като хапна от доставената от самолета храна в отделението за амбулаторни пациенти, заето в момента от персонала с пряк контакт с предполагаемите болни от Ебола, Мариса се върна към таблиците си. Сега разполагаше с историите на по-голямата част от болните.

Завари Дубчек, наведен над записките й. Той се изправи като я видя.

— Не съм сигурен, че идеята да се използва редовия персонал на болницата, е добра.

— Но… има толкова много болни — опита се да се оправдае тя. — Не бих могла да разпитам всички достатъчно бързо. Няколко души са прекалено зле, за да говорят, а трима впоследствие починаха.

— Това все още не е причина да излагаш на риск лекари, неспециализирали епидемиология. Здравното министерство на Аризона разполага с обучен персонал, който е можело да се използва. Ако някой от лекарите, които са ти помагали, се разболее, Центъра ще носи отговорност.

— Но те… — опита се да възрази Мариса.

— Достатъчно! — прекъсна я Дубчек. — Не съм дошъл тук да споря. Какво научи?

Мариса се опита да организира мислите си и да контролира емоциите си. Истина беше, че не е спазила законовото изискване, но не бе убедена, че ще представлява проблем. Карантинираните лекари и без това вече бяха влизали в контакт със заразени. Тя седна на бюрото и започна да търси онова, което си бе записала. След малко зачете с равен, монотонен глас, без да поглежда към Дубчек:

— Един от първоначалните пациенти е офталмолог, посетил конференцията в Сан Диего, както д-р Рихтер и д-р Забриски. Друг, хирург-ортопед, е бил на сафари в Източна Африка преди два месеца. Двама от останалите са използвали маймуни в изследванията си, но не са били хапани от животните. Като група, всичките осемдесет и четирима души са развили симптоматика в шестчасов период, което предполага, че са били изложени на риск по едно и също време. Тежкият характер на първоначалните симптоми навежда на мисълта, че всички са получили огромна доза инфекциозен агент. Всички работят в болница „Медика“, но не в едни и същи зони, което налага извода, че по всяка вероятност не климатичната инсталация е източникът. Струва ми се, че имаме работа с предавана чрез водата или храната инфекция и във връзка с това единственото сходство, което се наблюдава в данните, е, че всички осемдесет и четирима души са използвали болничната закусвалня. Всъщност, доколкото можа да се установи, всичките те са се хранили тук преди три дена.

Мариса най-накрая погледна Дубчек, който бе зареял очи в тавана. Когато осъзна, че тя чака отговора му, той каза:

— Някой има ли връзка с предишните истории в Ел Ей и Сейнт Луис?

— Не. Поне до този момент не сме открили.

— Изпрати ли кръвни проби на Тад?

— Да — кимна тя.

Сирил тръгна към вратата.

— Мисля, че би трябвало да удвоиш усилията си и да направиш асоциация с някоя от предишните две епидемии. Трябва да съществува връзка.

— Ами закусвалнята? — попита тя.

— В тази идея си сама — каза Дубчек. — Ебола никога не се е разпространявала чрез храна, така че не виждам как закусвалнята може да е свързана по някакъв начин… — Той отвори вратата. — Все пак съвпадението е любопитно и предполагам, че ще последваш инстинктите си без значение какво съм ти препоръчал. Само се увери, че наистина си изчерпала възможностите за връзка с Ел Ей и Сейнт Луис.

Известно време Мариса гледа затворената врата. След това събра бележките си и огромната купчина с истории на развитието на болестта у пациентите. Беше потискащо.

Приела думите на Сирил като предизвикателство, тя реши да посети закусвалнята, която бе построена като отделно крило отвъд градината. Двойната врата, водеща към голямото помещение бе затворена, а от дясната страна бе залепена бележка с надпис: „Затворено по нареждане на щатския комисар по здравеопазване“. Мариса натисна бравата. Беше отключено.

Вътре беше безупречно чисто, облицовано в неръждаема стомана и пластмаса. Точно пред Мариса се намираше барът за горещи напитки, който водеше към кухнята. Тъкмо когато се чудеше дали да влезе или не, вратата се отвори и се появи набита, но привлекателна жена на средна възраст, която й извика, че закусвалнята е затворена. Мариса се представи и попита дали може да зададе няколко въпроса.

— Разбира се — отвърна жената, след което обясни с лек скандинавски акцент, че се казва Джейна Беронсон и че е била управител на заведението.

Мариса я последва в офиса й — малка кутийка без прозорци, чиито стени бяха покрити с графици и менюта.

След размяната на любезности, Мариса помоли да види менюто за обяд преди три дни. Госпожица Беронсон го извади от папката. Беше обичайното меню за закусвални на самообслужване, с три предястия, две супи и редица десерти.

— Това ли са всички храни, които предлагате?

— Това са специалитетите — отвърна скандинавката. — Разбира се, винаги предлагаме различни видове сандвичи, салати и напитки.

На въпроса на Мариса дали може да получи копие от менюто, госпожица Беронсон взе листа и отиде да го ксерокопира. Мариса си помисли, че трябва да се върне към данните на всички от първоначалните случаи и да разбере какво са яли преди три дни.

Можеше също така да зададе въпроса на контролна група от хора, които бяха яли от същата храна, но не се бяха разболели.

Госпожица Беронсон се върна с копието. Мариса сгъна листа и се изправи:

— Една от служителките ви е пострадала, нали?

— Мария Гонзалес — каза госпожица Беронсон.

— С какво се занимаваше тук?

— Работеше или на горещия бар, или на салатния.

— Бихте ли казали какво е правила във въпросния ден?

Жената стана и се приближи към дъската с разписанието на стената.

— Десерти и салати — отвърна тя.

Мариса се запита дали са изследвали целия персонал на закусвалнята за антитела на Ебола.

— Искате ли да видите условията при нас? — попита госпожица Беронсон, явно опитвайки се да помогне.

През следващите трийсет минути двете жени обиколиха закусвалнята, включително двете кухни и трапезарията за хранене. В кухнята Мариса огледа хладилното помещение, зоната за приготвяне на храна и огромните газови печки. В трапезарията надникна в съдовете за съхранение на прибори, вдигна капаците на металните кутии за салатни дресинги.

— Можете да видите и складовете за съхранение на продуктите — предложи управителката, но Мариса отказа. Реши, че е по-добре да провери какво са избрали първоначално заразилите се пациенти от менюто на закусвалнята.

Мариса оттласна назад въртящия се стол и разтърка очите си. Беше 11 часът преди обяд, вторият ден във Финикс, и предишната нощ бе успяла да спи само четири часа. Беше се настанила в една от нишите за прегледи в гинекологичната клиника и всеки път, когато някой минеше покрай нея, се събуждаше.

Тя чу, че зад гърба й се отваря врата. Обърна се и видя Дубчек да държи първата страница на местен вестник. Уводното заглавие гласеше: „Центърът смята, че в САЩ има скрит източник на Ебола“. Ако се съдеше по изражението му, беше адски ядосан.

— Казах ти да не говориш с пресата!

— Не съм.

Той удари вестника в бюрото.

— Тук пише, че д-р Блументал от Националния Епидемиологичен Център е казала, че в САЩ има източник на Ебола и че избухването на заразата във Финикс е тръгнало или от заразена храна, или от заразена вода. Мариса, не е нужно да ти казвам, че ще имаш големи неприятности!

Тя взе вестника и прочете статията бързо. Името й наистина се споменаваше, но само чрез посредник. Източникът на информация беше Бил Фрийман, един от лекарите, който беше помагал при интервюирането на пациентите. Тя обърна внимание на Дубчек върху факта.

— Няма никакво значение дали си говорила директно с медиите, или си го направила чрез посредник. Ефектът е същият. По този начин излиза, че Центърът подкрепя мнението ти, което съвсем не е така. Нямаме доказателства за свързан с храната проблем и последното нещо, което искаме да правим, е да предизвикаме масова истерия.

Тя прехапа долната си устна. Изглеждаше, че всеки път, когато Дубчек говореше с нея, беше, за да й посочи грешка. Ако се беше справила с проблема в хотелската стая в Ел Ей по-дипломатично, може би сега нямаше да е толкова гневен. В края на краищата какво очакваше той — тя да не разговаря с никого? Да работиш в екип означаваше комуникация.

Сдържа обидата си и му подаде вестника.

— Мисля, че трябва да погледнеш това.

— Какво е то? — попита той раздразнено.

— Резултатът от второ проучване на първите пациенти. Поне на тези, които бяха в състояние да отговарят. Ще забележиш, че се набива на очи един факт. Освен двама, които не мога да си спомня, всички пациенти са яли крем карамел в закусвалнята на болницата преди четири дена. Сигурно си спомняш, че при първото ми проучване обядът в закусвалнята през онзи ден бе единственото общо между тях. Спомняш си също, може би, че група от двайсет и един души, които са се хранили в закусвалнята през същия ден, но не са яли от крема, са останали здрави.

Дубчек сложи вестника на плота.

— Това е чудесно извинение за теб, но забравяш нещо важно: Ебола не е заболяване, което се пренася чрез храната.

— Знам — отвърна Мариса. — Но не можеш да игнорираш факта, че това избухване започна с лавина от случаи, но след изолацията те започнаха да намаляват.

Дубчек си пое въздух дълбоко.

— Слушай — каза той снизходително, — д-р Лейн е потвърдил заключението ти, че един от първоначално разболелите се пациенти, е посетил конференцията в Сан Диего с Рихтер и Забриски. Този факт формира основата на официалната позиция: Рихтер е донесъл вируса от ендемичния му хабитат в Африка и го е предал на други лекари в Сан Диего, включително на нещастния офталмолог тук, в болница „Медика“.

— Но това становище не взема предвид инкубационния период за хеморагична треска!

— Знам, че има проблеми — призна Дубчек уморено, — но в момента това е официалната ни позиция. Нямам нищо против да продължиш да разследваш възможността за предизвикана чрез храна зараза, но, за бога, престани да говориш за това! Не забравяй, че си тук в качеството си на служебно лице. Не искам да споделяш личното си мнение с никого, особено с пресата. Разбрано?

Мариса кимна.

— Има и още нещо, което бих искал да направиш — продължи Дубчек. — Искам да се свържеш с кабинета на комисаря по здравеопазване и да ги помолиш да конфискуват останките на някои от жертвите. Нуждаем се от голямо количество заразени проби, които да изпратим за Атланта.

Тя кимна отново. Дубчек тръгна към вратата, но се поколеба. Обърна се и произнесе далеч по-дружелюбно:

— Предполагам, че ще искаш да знаеш, че Тад е започнал да сравнява епидемиите в Ел Ей, Сейнт Луис и Финикс. Предварителната му работа дава основание да се мисли, че са от един и същи щам. Което подкрепя мнението, че става въпрос за наистина свързана зараза. — След което хвърли на Мариса кратък, самодоволен поглед, и излезе.

Тя затвори очи и се замисли какво трябва да направи. За съжаление, не беше останал никакъв крем карамел от онзи злощастен обяд. Това би направило нещата прекалено лесни. Вместо това тя реши да вземе кръв от целия кухненски персонал, за да провери за наличие на антитела на Ебола. След това щеше да изпрати проби от съставките на крема на Тад, за да провери за вирусна зараза. Все пак нещо й подсказваше, че дори кремът да е замесен по някакъв начин, от съставките му тя нямаше да разбере нищо. Знаеше се, че вирусът е изключително чувствителен към висока температура, така че може би е бил добавен към крема след сваряването му. Но как би могло да стане? Мариса се загледа в купчината листи. Липсващата брънка трябваше да е тук. Ако имаше малко по-голям опит, може би щеше да успее да я види.