Заговор

8.

Беше почти един месец по-късно и Мариса най-после се беше върнала в Атланта в малкия си офис в Центъра. Епидемията във Финикс най-сетне бе овладяна и тя, Дубчек и останалите им колеги бяха получили позволение да се приберат, без все още да имат окончателни отговори за това кой е причинил заразата или как биха могли да се предпазят от повторна поява на болестта.

Когато нещата се поуспокоиха, Мариса нямаше търпение да се върне вкъщи и да седне на бюрото си. Е, сега беше тук, но не се чувстваше щастлива. С очи пълни със сълзи, резултат на смесица от обезсърчение и гняв, тя гледаше резюмето, което бе започнала: „Съжалявам да ви информирам…“. За пореден път Дубчек бе отхвърлил молбата й да работи с Ебола в лабораторията с максимално ограничен достъп, въпреки продължаващите й усилия да развие лабораторни умения по отношение на боравенето с вируси и тъканни култури. Този път наистина се чувстваше отчаяна. Не преставаше да смята, че крем карамелът във Финикс е свързан някак си със заразата и отчаяно искаше да потвърди позицията си, използвайки животински системи. Мислеше си, че ако може да разбере как се предава вирусът, ще е в състояние да прозре на първо място откъде идва той.

Тя погледна голямата купчина листове, която проследяваше предаването на Ебола вируса от едно поколение на друго при всичките три епидемии в Съединените щати. Беше начертала също така подобни диаграми, отнасящи се до разпространението на вируса при първата епидемия през 1976 г. Двете се бяха появили почти едновременно, едната в Ямбуку, Заир, а другата — в Нзара, Судан. Бе получила материала от необработените данни, съхраняващи се в архивите на Центъра.

Нещо, което особено я заинтригува по отношение на африканските случаи, бе, че източникът така и не бе установен. Дори откритието, че вирусът, причиняващ хеморагичната треска Ласа, живеещ в определени видове домашни мишки, не бе помогнал за локализирането на източника на Ебола. Комари, дървеници, маймуни, мишки, плъхове — всички видове твари бяха подложени на съмнение и в края на краищата — отхвърлени. Случаите в Африка оставаха пълна загадка, както и тези в Съединените щати.

Мариса хвърли химикалката на бюрото си с чувство на отчаяние. Не беше изненадана от посланието на Дубчек, особено след като прогресивно я беше отдалечавал от работата си във Финикс и я беше изпратил в Атланта в деня след вдигането на карантината. Изглеждаше решен да поддържа позицията, че Ебола вирусът е бил пренесен от Африка от д-р Рихтер, който след това го е предал на колегите си офталмолози на конференцията в Сан Диего. Дубчек беше убеден, че дългият инкубационен период е анормалност.

Мариса импулсивно се изправи и отиде да намери Тад. Той й бе помогнал да напише молбата и тя бе убедена, че и сега ще й позволи да поплаче на рамото му.

Успя да го измъкне от лабораторията по вирусология за един ранен обяд.

— Просто трябва да опиташ отново — каза й Тад, когато му съобщи лошите новини веднага.

Тя се усмихна. Вече се чувстваше по-добре. Наивността му беше толкова мила.

Двамата тръгнаха към главния коридор. Едно от предимствата на ранното хранене беше, че в закусвалнята нямаше опашки.

Сякаш за изтезание на Мариса, един от десертите този ден беше крем карамел. Когато си избраха маса и започнаха да разтоварват препълнените си подноси, тя попита Тад дали е имал време да изследва съставките на крем карамела, който му бе изпратила от Финикс.

— Никаква Ебола — отвърна той лаконично.

Тя седна и си помисли колко лесно би било да открие, че някоя от компаниите доставчици на болнична храна е виновникът. Това би обяснило защо вирусът се появява отново и отново в болничните заведения.

— Не съдържа антитела на Ебола — повтори Тад. — Но трябва да те предупредя: Дубчек беше против работата и побесня. Мариса, какво става между вас? Случило ли се е нещо във Финикс?

Тя понечи да му разкаже цялата история, но отново реши, че така само ще влоши още повече нещата. Измъкна се, като обясни, че е станала неволният източник на новинарска версия, която е различна от официалната позиция на Центъра.

Тад отхапа залък от сандвича си.

— Да ни би да говориш за историята, че имало скрит източник на Ебола в Съединените щати?

Тя кимна.

— Сигурна съм, че вирусът е бил в крем карамела. Както съм убедена, че ще се сблъскаме с още епидемии.

Тад сви рамене.

— Изследванията ми изглежда потвърждават мнението на Дубчек. Бях изолирал РНК и капсидирани протеини на вируса от всичките три епидемии и изненадващото е, че всички са идентични. Което означава, че е замесен същият щам на вируса, а то на свой ред означава, че онова, което преживяхме, е всъщност една епидемия. Обикновено Ебола мутира в някаква степен. Дори при двете най-първи епидемии в Африка, в Ямбуку и Нзара, градове отдалечени на осемстотин и петдесет километра един от друг, става въпрос за съвсем леко различаващи се щамове.

— Ами инкубационният период? — възрази Мариса. — По време на всяка епидемия инкубационният период на новите случаи винаги се оказваше от два до четири дена. Имаше три месеца между конференцията в Сан Диего и проблема във Финикс.

— Така е — съгласи се Тад. — Но това не е по-голяма спънка от разкриването на това как вирусът се е озовал в крем карамела, и то в такава концентрация.

— Точно затова ти изпратих съставките.

— Но, Мариса — продължи Тад, — Ебола вирусът става неактивен дори при шейсет градуса по Целзий. Даже и да е бил в съставките по време на варенето, това щеше да го направи неефективен.

— Жената, която е сервирала десерта, се е разболяла. Може би тя е заразила крема.

— Добре. — Тад завъртя театрално бледите си сини очи. — Но откъде е пипнала вирус, който живее само вдън гори африкански?

— Не знам — призна тя. — Но съм сигурна, че не е посещавала конференцията на офталмолозите в Сан Диего.

Известно време двамата мълчаха.

— Има само още едно място, за което знам, че сервитьорката на десерти може да е пипнала вируса — произнесе Мариса накрая.

— И къде е това място?

— Тук, в Центъра.

Тад пусна останките от сандвича си и я изгледа с широко отворени очи.

— Господи боже, ти чуваш ли се какво говориш? Що за предположения правиш?

— Не правя никакви предположения — отвърна Мариса. — Само установявам факт. Единственият познат източник за Ебола е собствената ни лаборатория с ограничен достъп.

Той поклати глава невярващо.

— Тад — каза тя решително, — искам да те помоля за услуга. Можеш ли да вземеш една разпечатка от Офиса за биобезопасност с имената на всички, които са влизали и излизали от тази лаборатория през последната година?

— Това… никак не ми харесва. — Той се облегна назад в стола си.

— Хайде, моля те. Една разпечатка няма да навреди на никого. Сигурна съм, че можеш да измислиш някаква причина, за да уредиш едно посещение.

— Разпечатката не е проблем — каза Тад. — Правил съм го и преди. Онова, което не ми харесва, е да окуражавам параноичната ти теория, и още по-малко да заставам между теб и администрацията, в частност Дубчек.

— Глупости! Вземането на разпечатка едва ли те поставя между мен и Дубчек. Но дори и така да е, той как ще разбере? Как изобщо някой ще разбере?

— Истина е — призна Тад неохотно. — Стига ти да не го кажеш на някого.

— Добре — каза Мариса, сякаш въпросът бе решен. — Тази вечер ще мина да те взема от апартамента ти. Какво ще кажеш?

— Предполагам, че няма да има проблем.

Мариса му се усмихна. Той беше чудесен приятел и тя имаше чувството, че е готов да направи почти всичко за нея, което бе успокояващо, защото възнамеряваше да го помоли за още една услуга. Искаше да проникне още веднъж в лабораторията с ограничен достъп.

След като рязко дръпна спирачката, Мариса слезе от червената си хонда. Наклонът на улицата бе стръмен и тя бе обърнала гумите срещу тротоара. Макар че двамата с Тад бяха излизали няколко пъти, до този момент никога не бе влизала в апартамента му. Тя се изкачи по предните стълби и затърси правилния звънец. Беше почти девет вечерта и се бе стъмнило.

В момента, в който видя Тад, тя вече знаеше, че е взел онова, за което го бе помолила. Начинът, по който се усмихваше, когато отвори вратата, й го подсказа.

Мариса се отпусна в дивана и сиво-бежовата котка на Тад се приближи с лениви движения и се отърка в крака й.

Тад й подаде разпечатката със самодоволна усмивка.

— Казах им, че правим вътрешна проверка на честотата на влизанията — обясни той. — Не питаха нищо повече.

Като се върна на първата страница, Мариса забеляза, че има надлежен запис на всяко посещение в лабораторията с отбелязано име, час на влизане и час на излизане. Тя спусна показалец надолу по списъка, разпознавайки само няколко от имената. Най-често се срещаше името на Тад.

— Всички знаят, че аз съм единственият човек, който работи в Центъра — засмя се той.

— Никога не съм очаквала, че списъкът ще е толкова дълъг. — Тя прелисти страниците замислено. — Всички тук ли имат достъп?

Тад се наведе над рамото й и огледа имената.

— Върни се в началото.

— Този — той посочи едно име, — Гастон Дюбоа, вече няма достъп. Беше дошъл от Световната здравна организация и остана в града за малко. А този приятел тук — пръстът му се спря на името Хари Лонгфорд, — завършил е Харвард — имаше достъп само докато работеше по специален проект.

Мариса забеляза името на полковник Улбърт няколко пъти, както и някой си Хеберлинг, който бе влизал в лабораторията доста често до септември. След това името му не се появяваше. Мариса попита за него.

— Хеберлинг работеше тук — обясни Тад. — Само че преди шест месеца се премести на друго място. В академичната вирусология напоследък има силно текучество — заради страха от СПИН големите субсидии текат встрани от нас…

— Къде е отишъл? — поинтересува се Мариса.

Тад сви рамене.

— Откъде да знам? Мисля, че искаше да отиде във Форт Детрик, но двамата с Улбърт никога не са се разбирали. Хеберлинг е умен тип, но не е лесно човек да се спогоди с него. Носеха се слухове, че е искал работата, която Дубчек получи. Доволен съм, че не са взели него. Може да ти направи тежък живота.

Мариса прелисти страниците и стигна до месец януари, откривайки, че едно от имената се появява доста често в рамките на двуседмичен период: Глория Френч.

— Коя е тя?

— От отдел Паразитни болести. От време на време използваше лабораторията, за да работи по проблеми, свързани с разпространението на вирусите.

Мариса нави листите на руло.

— Доволна ли си? — попита Тад.

— Малко повече е, отколкото очаквах. Оценявам усилията ти. Има още едно нещо, обаче.

— О, не!

— Успокой се. Каза ми, че Ебола вирусът в Ел Ей, Сейнт Луис и Финикс са били от идентични щамове. Много бих искала да видя как си го установил.

— Но всички тези данни са в лабораторията с ограничен достъп — опита той да се съпротивлява.

— Е?

— Ти нямаш пропуск — напомни й Тад с ясното съзнание какво ще последва.

— Нямам пропуск да правя изследвания — натърти Мариса. — Това означава, че не мога да влизам сама. Но ще е различно, ако вляза с теб, особено ако вътре няма никого другиго. След първото ми посещение нямаше проблеми, нали?

Той се принуди да се съгласи. Тогава не последваха никакви неприятности, така че защо да не го направи отново? Никога не му бяха казвали специално да не води друг човек от персонала, така че винаги можеше да се оправдае. Макар да знаеше, че е манипулиран, трудно му беше да устои на чара на Мариса. Освен това се гордееше с работата си и искаше да й я покаже. Беше убеден, че ще я впечатли.

— Добре — съгласи се той. — Кога искаш да отидем?

— Защо не сега?

Той погледна часовника си.

— Предполагам, че няма да има проблеми.

— След това можем да си вземем по едно питие — усмихна се Мариса. — Сега е мой ред да черпя.

Тя взе чантичката си, забелязвайки, че ключовете на Тад и пропуска му са на същата лавица до вратата.

По пътя към лабораторията в колата на Мариса Тад започна сложно обяснение на последните неща, с които се занимаваше в работата си. Мариса го слушаше с половин ухо. Други неща я интересуваха в лабораторията.

Както преди, двамата се подписаха на централния вход на Центъра и взеха главния асансьор, за да се изкачат до офиса на Мариса. Слязоха на нейния етаж и се спуснаха един етаж по-долу по стъпалата, след това отидоха във вирусологията. Преди Тад да отвори стоманената врата, Мариса повтори кодирания му номер: 43-23-39.

Тад я погледна удивен.

— Ама че памет!

— Забравяш — усмихна се тя. — Това са мерките ми.

Тад изсумтя.

Когато включи лампите и компресорите във външната наблюдателна зона, Мариса почувства същото безпокойство, както при първото си посещение. Имаше нещо плашещо в това място. Напомняше на научнофантастичен филм. Като влязоха в гардеробната, преоблякоха се мълчаливо, като първо надянаха памучните халати, а след това — скафандрите. Следвайки Тад, Мариса прикрепи въздушния маркуч към костюма.

— Действаш като професионалист с опит — каза Тад, светна вътрешните лампи в лабораторията, посочи на Мариса да отдели въздушния маркуч от костюма си и влезе в следващата камера.

Докато го чакаше в малкото помещение, където щяха да вземат по един душ с фенолов дезинфектант на излизане, тя изпита неочакван пристъп на клаустрофобия. Успя да се пребори с него едва когато се озоваха в по-широката главна лаборатория. Практическата й работа с вируси й беше от полза — по-голямата част от оборудването й беше позната. Разпозна инкубаторите за вирусни култури, хроматографския апарат.

— Насам — извика Тад, след като двамата се включиха към съответния колектор.

Той я заведе до един от лабораторните плотове, където стоеше сложна система от екзотична стъклария, и започна да обяснява как е отделил РНК и капсидираните протеини от Ебола вируса.

Мислите й препускаха. Онова, което наистина искаше да види, беше мястото, където съхраняват Ебола. Тя погледна заключената изолационна врата. Според нея трябваше да е някъде зад нея. Когато Тад свърши, тя го попита дали ще й покаже къде се съхранява вирусът.

Той се поколеба за миг.

— Ей там. — И посочи вратата.

— Мога ли да погледна?

Той сви рамене. След това й направи знак да го последва. Тръгна към дъното на стаята и й посочи един апарат близо до инкубаторите за тъканни култури. Не посочи изолационната врата.

— Вътре? — В гласа й прозвуча изненада и разочарование. Беше очаквала да е някакъв по-подходящ контейнер, такъв, който да е заключен на сигурно зад тежка стоманена врата. — Прилича на хладилника на родителите ми.

— То си е хладилник — каза Тад. — Преустроихме го така, че да използва за охладител течен азот. — Той посочи към входните и изходните маркучи. — И сега поддържаме температура минус седемдесет градуса по Целзий.

Около хладилника и през дръжката минаваше верига, заключена със секретен катинар. Тад вдигна катинара и завъртя шайбите, за да набере комбинацията.

— Който е измислил това нещо, е имал чувство за хумор. Магическата последователност е 6-6-6.

— Не изглежда особено надеждно — обади се Мариса.

Тад сви рамене.

— Че кой ще влиза тук, чистачката ли?

— Говоря сериозно.

— Никой не може да влезе в лабораторията без пропуск — каза Тад, като отвори катинара и свали веригата.

Голяма работа, помисли си Мариса.

Тад вдигна капака на хладилника и тя предпазливо надникна вътре, едва ли не очаквайки нещо да скочи върху нея. Онова, което видя през ледената мъгла, бяха хиляди и хиляди малки запечатани шишенца в метални ванички.

С облечена в ръкавици ръка, Тад избърса леда от вътрешността на капака на хладилника, откривайки карта на разположението на различните вируси. Намери бързо номера на ваничката с проби от Ебола и започна да рови в хладилника като продавач, търсещ замразена риба.

— Ето я твоята Ебола — каза той, взе едно шишенце и се престори, че го хвърля към нея.

Тя разтвори ръце да го хване и Тад се изсмя с кух, приглушен от скафандъра смях. Обхвана я раздразнение. Това едва ли бе подходящото за майтапи място.

Хванал шишенцето в опънатата си ръка, той й каза да го вземе, но тя поклати отрицателно глава.

— Не изглежда голямо — каза той, посочвайки към замразения материал, — но в това нещо тук има милиарди вируси.

— Е, сега вече можеш да го прибереш. — Тя не каза нищо, когато той го върна в металната ваничка, затвори хладилника и заключи веригата отново. Обстановката беше странна, но отделните части на оборудването изглеждаха сравнително обикновени.

— Има ли тук нещо, което да не е като в обикновените лаборатории?

— Обикновените лаборатории нямат пневматични ключалки и системи за отрицателно налягане — каза той.

— Не, имам предвид научното оборудване.

Тад се огледа. Очите му се спряха върху защитните покривала над работните плотове в центъра на стаята.

— Тези са уникални — каза той и посочи. — Наричат се 3 ХЕПА филтър системи. Това ли имаше предвид?

— Те само в лабораториите с максимално ограничен достъп ли се използват?

— Безусловно. Трябва да са изработени по поръчка на клиента.

Мариса се приближи към покривалото над конструкцията на Тад. Приличаше на гигантска вентилаторна тръба за изгорели газове над камина.

— Кой е направил това нещо? — попита тя.

— Можеш да видиш. — Той докосна металната пластинка, прикрепена отстрани. На нея пишеше: Инженерна лаборатория, Саут Бенд, Индиана.

Мариса се запита дали някой е поръчал подобно нещо по-късно. Знаеше, че идеята, която се върти в главата й, е откачена, и макар да бе решила, че епизодът във Финикс е свързан по някакъв начин с крем карамела, не преставаше да се пита дали някоя от епидемиите не е причинена умишлено. Или, ако не е така, дали лекари, които са правели някакви изследвания, не бяха изпуснали нещата от контрол.

— Хей, аз пък си мислех, че работата ми те интересува — обади се Тад внезапно.

— Интересува ме — настоя тя. — Но това място направо ме изумява.

След известно колебание докъде е стигнал в лекцията си, Тад продължи. Мислите на Мариса препускаха. Тя си отбеляза наум да пише до Инженерната лаборатория.

— Е, какво мислиш? — попита я Тад, когато най-сетне свърши.

— Впечатлена съм… И съм много жадна. Нека да отидем да си вземем някаква напитка.

По пътя за навън, Тад я заведе в малкия си офис и й показа колко близки са крайните му резултати едни с други, което предполагаше, че епидемиите са от един и същи щам.

— Сравни ли американския с африканския щам? — попита го тя.

— Още не.

— Имаш ли същия тип диаграми, или карти за тях?

— Разбира се. — Той отиде до шкафа с папки и дръпна долното чекмедже. Беше толкова препълнено, че едва успя да извади няколко кафяви плика.

— Ето тук е от Судан, а тук — от Заир. — Той ги сложи на бюрото и седна на стола.

Мариса отвори първата папка. Картите й се видяха познати, но той посочи значителни разлики в почти всичките шест протеина на Ебола. Отвори втората. Тад се наведе напред и извади една от папките, свързани със Заир, след което я сложи до тази, която току-що бе попълнил.

— Не мога да повярвам. — Той взе още няколко папки и ги подреди в редица на бюрото си.

— Какво? — изгледа го Мариса.

— Ще трябва да пусна отново всичко това през спектрометъра утре сутринта, за да се уверя.

— Да се увериш в какво?

— Тук има почти пълна структурна хомология — угрижено сбърчи чело Тад.

— Моля те, говори на английски! Какво искаш да кажеш?

— Щамът Заир’76 е съвършено същият щам от твоите три епидемии.

Двамата се гледаха напрегнато няколко минути. Най-накрая Мариса заговори:

— Наистина ли ми говориш, че… Заир’76 е Финикс’от сега?!

— Това е невъзможно — смутено изрече Тад, поглеждайки отново картите.

— Но това, което казваш…

— Знам. Абсурд. Сигурно е статистическа грешка. — Той поклати глава, бледите му сини очи се върнаха върху Мариса. — Изумително е, това е всичко, което мога да кажа.

След като минаха по тесния коридор към главната сграда, Мариса накара Тад да я изчака в офиса й, докато напише кратко писмо.

— Кой е толкова важен, че се налага да му пишеш през нощта? — поинтересува се Тад.

— Искам да го направя, докато още ми е в паметта — каза Мариса. Тя сложи листа в един плик. — Ето така. Не се забавих много, нали? — Тя се разрови в чантата си за марка. Адресът беше: Инженерна лаборатория, Саут Бенд, Индиана.

— Защо, по дяволите, им пишеш?

— Искам малко информация за ХЕПА филтрите.

Тад спря.

— Защо? — В гласа му се долавяха нотки на тревога. Знаеше, че тя е импулсивна и се запита дали като я заведе в лабораторията не беше направил грешка.

— Хайде! — засмя се Мариса. — Ако Дубчек продължи да ми отказва използването на лабораторията с ограничен достъп, ще се наложи да си построя своя собствена.

Той понечи да каже нещо, но Мариса хвана ръката му и го избута към асансьорите.