Заговор

14.

23 май

Мариса не спа добре. След инцидента в „Палмър хаус“ повече никога нямаше да се чувства спокойно в хотел. Всеки шум в коридора я караше да се плаши и да мисли, че някой ще разбие вратата и ще нахълта. А имаше доста шумове — от хора, които се прибираха късно и поръчваха румсървис.

Освен това тя продължи да си измисля симптоми. Не можеше да забрави усещането как държи медицинския пистолет в ръка и всеки път, когато се събудеше, й се струваше, че има температура и е болна.

На следващата сутрин беше напълно изтощена. Поръча си плодове и кафе, които получи с безплатен брой на „Ню Йорк Таймс“. Първата страница предлагаше статия за епидемията от Ебола. В Ню Йорк броят на случаите бе нараснал до единайсет с един смъртен случай, докато във Филаделфия се бе заковал на трийсет и шест души със седемнайсет смъртни случая. Единственият летален изход в Ню Йорк бе първоначално заразилият се лекар, д-р Гириш Мехта.

Като започна в десет, Мариса многократно се обажда в „Плаза“ да се интересува за колетна пратка до Керъл Брадфорд. Имаше намерение да звъни до обяд: нощните куриери обикновено осигуряваха доставката до това време. Ако пратката бе пристигнала, тя нямаше да се притеснява, че Тад я е предал и щеше да отиде по-спокойно в клиника Розенберг. Точно след единайсет я уведомиха, че пратката е дошла, и че ще я пазят до идването й.

Тя се приготви да напусне хотела, но не знаеше дали да се изненадва, че Тад е изпратил серума, или не. Разбира се, колетът можеше да се окаже празен и изпращането му да е само уловка, която да разкрие местонахождението й. За съжаление, нямаше начин да е сигурна, освен това искаше достатъчно силно серума, за да пренебрегне съмненията си. Трябваше да се възползва от шанса.

Взе само дамската си чанта и започна да мисли трескаво как да получи пратката така, че да се подлага на по-малък риск. За съжаление, не й идваха наум никакви хитри идеи, освен да вземе такси, което да я изчака и да е сигурна, че наоколо има много хора.

Джордж Валхала беше във фоайето на „Есекс хаус“ от ранна сутрин. Това беше от онези ситуации, които той обичаше. Пиеше кафе, четеше вестниците и хвърляше многозначителни погледи на красивите проститутки. Облечен в костюм на Армани и с обувки от истинска крокодилска кожа, той си прекарваше страхотно и никой от детективите на хотела не му създаваше неприятности.

Тъкмо се канеше да се пъхне в мъжката тоалетна, когато видя Мариса да слиза от асансьора. Пусна „Ню Йорк Поуст“, който четеше, и я последва към въртящата се врата. Избягвайки трафика по Петдесет и девета улица, той изтича към таксито, в което го чакаше Джейк, и се метна на предната седалка.

Джейк бе забелязал Мариса и запали колата.

— На светло изглежда още по-хубава — каза той, готвейки се да направи обратен завой.

— Сигурен ли си, че това е Блументал? — попита мъжът, който седеше на задната седалка. Казваше се Алфонс Хиктман, но имаше хора, които го дразнеха заради първото му име, затова той настояваше да го наричат просто Ал. Беше израснал в източна Германия и бе избягал на запад през Берлинската стена. Лицето му изглеждаше измамно младежко. Косата му бе руса и я подстригваше в стил Юлий Цезар. Бледосините му очи излъчваха студенината на зимно небе.

— Регистрира се под името Лиса Кендрик, но отговаря напълно на описанието — каза Джордж. — Тя е, ясно е.

— Или е невероятно опитна, или е невероятна късметлийка — произнесе Ал. — Трябва да я изолираме, като при това нямаме право на никакви грешки. Хеберлинг каза, че можело да прецака цялата сделка.

Те видяха как Мариса се качва в такси и колата поема на изток.

Въпреки трафика Джейк направи обратния завой и си проби път до позиция, в която го деляха само две коли от таксито на Мариса.

— Вижте, госпожице, все пак трябва да ми кажете къде искате да ви закарам. — Шофьорът на таксито я погледна в огледалото за обратно виждане.

Мариса се изви, като продължаваше да гледа входа на хотела. Никой не беше излязъл да я проследи. Тя погледна напред и каза на мъжа да завие по пряката. Още се опитваше да измисли безопасен начин за получаването на серума.

Шофьорът промърмори нещо под нос и зави вдясно. Мариса огледа входа на Пето авеню към „Плаза“. Имаше огромно количество коли и малкият паркинг пред хотела гъмжеше от хора. Двуколесни файтони таксита с конски впрягове, подредени по дължината на тротоара, търпеливо чакаха клиенти. Виждаха се дори няколко полицаи с блестящи синьо-черни каски. Тя се почувства по-спокойно. Нямаше начин някой да я изненада в такава обстановка.

Когато се върнаха по Петдесет и девета улица, Мариса помоли шофьора да спре на „Плаза“ и той зачака клиентката му да слезе.

— Госпожице, мисля…

— Ще се забавя само миг — увери го тя.

— Тук има много таксита — посочи с ръка той. — Защо не хванете друго?

— Ще ви платя пет долара отгоре — подчерта тя, — и ви обещавам, че няма да се бавя. — След което му отправи най-широката усмивка, на която бе способна в момента.

Мъжът сви рамене. Петте долара и усмивката изглежда стопиха възраженията му. Той приближи колата към сградата. Портиерът отвори вратата и Мариса излезе.

Беше изключително нервна, очаквайки всеки миг най-лошото. Видя как шофьорът се отдалечи на десетина метра от входа и влезе.

Както предполагаше, богато украсеното фоайе бе пълно с хора. Без да се колебае, тя се отправи към витрината с бижута и се престори на погълната от моделите. Сканирайки отражението в стъклото, тя огледа района за евентуален преследвач. Изглежда никой не я следеше.

Отново пресече фоайето, приближи се към будката на портиера и зачака. Сърцето й туптеше бясно.

— Бихте ли представили документите си? — помоли мъжът, когато тя поиска пратката.

Смутена за миг, Мариса каза, че не ги носи със себе си.

— Тогава ключът на стаята ви ще е достатъчен — опита се да помогне служителят.

— Но аз още не съм се регистрирала.

Той се усмихна.

— Защо тогава не се регистрирате, а после да си получите пратката? Надявам се, че разбирате. Все пак носим отговорност.

— Разбира се. — Увереността й вече я напускаше. Явно не беше обмислила нещата достатъчно внимателно, както би трябвало. Оценявайки малкия шанс, тя тръгна към рецепцията.

Нещата отново се усложниха, когато каза, че не иска да използва кредитна карта. Чиновникът я накара да отиде при касиера и да остави солиден депозит, преди да е получила ключовете за стаята. Най-сетне, въоръжена с ключ, тя получи пратката си.

Излезе бързо, но на входа се поколеба, присвила очи на силната обедна светлина. Таксито й продължаваше да я чака там, където го бе оставила. Портиерът я попита дали иска транспорт, но тя се усмихна и поклати глава отрицателно.

Огледа Петдесет и девета улица в двете посоки. Трафикът се беше увеличил. По тротоара бързаха стотици хора, сякаш закъсняваха за важна среща. Ярко слънце и целеустремена суетня. Мариса въздъхна, мина бързешком по няколкото стъпала надолу и изтича към нейното такси.

Стигайки до него, хвана дръжката на задната врата и хвърли още един кос поглед към входа на „Плаза“. Никой не я следваше. Страховете й за Тад бяха неоснователни.

Тъкмо се канеше да се пъхне на седалката, когато видя насоченото към себе си дуло на пистолет в ръката на русокос мъж, почти лежащ на задната седалка. Мъжът заговори, но тя не му даде време. Завъртя се и затръшна вратата. Пистолетът изпука със странен съсък. Беше някакво усъвършенствано пневматично оръжие. Стъклото на таксито потрепери, но тя не се обърна да види. Отдалечи се и хукна, така, както никога преди в живота си. С ъгълчето на окото си забеляза, че шофьорът на таксито изскочи и се затича в противоположна на нейната посока. Следващия път, когато погледна през рамото си, видя русият да се отправя към нея, като си пробиваше път през тълпата.

Тротоарът беше пълен с хора, куфари, колички за багаж, детски колички и кучета. Русият бе прибрал в джоба пистолета си, но Мариса вече не бе сигурна, че тълпата й осигурява такава защита, на каквато се надяваше. Дали някой беше забелязал мекото изсъскване на пневматичния пистолет? Ако паднеше на земята, нападателят й щеше да избяга, още преди някой да е осъзнал, че е била простреляна.

Хората се развикаха, когато тя ги изблъска, но това не я спря. Объркването, което причини, забави русия, но не много. Вече я настигаше.

Тя изтича към източната алея на „Плаза“, като избягваше такситата и лимузините, и стигна до малкия парк с централен фонтан. Изобщо не беше наясно накъде да тръгне и я обхвана паника. Точно в този момент забеляза оседлания полицейски кон. Беше вързан хлабаво към телената ограда, която ограждаше малкия участък трева в парка. Мариса се втурна към коня и се огледа отчаяно за полицая. Знаеше, че трябва да е тук някъде, но разполагаше със съвсем малко време. Чу стъпките на русия мъж след себе си по тротоара и се поколеба. Беше стигнал до алеята, разделяща парка от сградата на хотела.

Мариса се приближи към коня, взе поводите и се наведе бързо под него, когато животното нервно тръсна главата си. Тя се обърна и видя, че мъжът е вече на улицата, заобикаляше една лимузина.

Очите й обходиха трескаво малкия парк. Имаше много хора, много от тях гледаха в нейна посока, но не се виждаше никакъв полицай. Тя се престраши, изправи се и затича през парка. Нямаше начин да се скрие. Преследвачът й бе прекалено близко.

Докато заобикаляше фонтана, можеше да чуе дишането му. Тя отново зави, блъсвайки се в потока от пешеходци, които започнаха да й подвикват обидни фрази.

Излезе на по-свободно и си помисли, че може би се е отървала, но осъзна, че е в центъра на кръг от няколкостотин души. Трима мускулести афроамериканци танцуваха брейк под звуците на рап. Отчаяните очи на Мариса срещнаха очите на младежите. Видя в тях само гняв: бе прекъснала забавлението им.

Преди някой да е помръднал, русият мъж се озова в кръга, залитайки. Понечи да вдигне газовия си пистолет, но не стигна далеч в опита си. С опитен ритник един от разгневените танцьори изпрати оръжието по ниска дъга сред тълпата. Хората започнаха да се отдръпват, когато преследвачът на Мариса се завъртя и ритна с все сила момчето. Чернокожият посрещна удара с ръка и се строполи на земята.

Трима от приятелите му, които гледаха отстрани, се втурнаха след русия.

Мариса не чака. Смеси се с тълпата, която се бе отдръпнала от шумната разпра. Повечето от хората пресякоха Пето авеню, същото направи и тя. Когато стъпи на Петдесет и девета улица, спря друго такси и каза на шофьора да я откара в клиника Розенберг. Обърна се и когато видя през стъклото, че полицаят с коня се е върнал, се изпълни с надежда, че може би ще хванат и задържат за няколко седмици русия й нападател.

Погледът към входа на „Плаза“ не показа по-голямо от обичайното движение. Тя се отпусна назад и затвори очи. Внезапно я изпълни гняв към всички, включително към Тад. Сега вече бе почти сигурна, че точно той е съобщил на преследвача й нейното местоположение. Дори серумът, който й бе създал толкова неприятности, бе неизползваем. При сегашните й подозрения не смееше да рискува и да се ваксинира с него.

За миг се запита дали да не се откаже от посещението си в клиника Розенберг, но желанието й да докаже, поне на себе си, че заразяването с Ебола е било умишлено, спечели. Трябваше да е сигурна. Освен това след последното нападение никой нямаше да я очаква.

Тя каза на таксито да спре малко настрани от клиниката и взе останалия път пеша. Определено не бе трудно да открие мястото. Беше луксозна, поддържана сграда, която заемаше огромна площ. Отпред бяха паркирани един телевизионен ван и няколко полицейски коли. На гранитните стълби се бяха отпуснали няколко служители. Наложи се Мариса да покаже служебната си карта и да докаже, че работи в Националния Епидемиологичен Център, за да я пуснат вътре.

Фоайето беше в пълен хаос, вътре кипеше от народ. Докато си проправяше път сред тълпата, решителността й взе да намалява. Страхът, който изпитваше в таксито намаля, заменен от стария страх да не се зарази с Ебола. Освен това оживлението й, че се е изплъзнала от преследването, избледня. На мястото му се изправи реалността, че може да е хваната в опасна мрежа от заговор и интриги. Тя спря и закова поглед във входа. За миг се почуди дали да не си тръгне, но реши, че трябва да е сигурна. Трябваше да се освободи от всичките си съмнения, преди да започне да обвинява когото и да било.

Помисли си, че би могла да провери първо най-лесната част от информацията. Отиде до бизнес офиса, където завари бюро с табелка „Нови абонати“. Макар да нямаше никого, то бе покрито с купчина книги и документи. Само след миг тя научи, че клиника Розенберг е болница за предплатено медицинско обслужване, точно както беше очаквала.

Следващото, което искаше да разбере, бе по-трудно, тъй като първият пациент беше вече мъртъв. Мариса се върна до главното фоайе и в продължение на няколко минути гледа влизащите и излизащите, докато разбра къде се намира лекарската съблекалня. Преценявайки времето, Мариса стигна до вратата точно в мига, когато там застана един лекар, спря и направи знак на мъжа на информационното гише. Вратата на съблекалнята се отвори и Мариса влезе след лекаря.

Вътре се снабди с дълга бяла престилка. Облече я и нави ръкавите нагоре. Имаше и табелка с името: д-р Ан Елиът. Мариса я свали и я сложи в джоба на престилката. После се върна отново във фоайето и се сепна, когато видя д-р Лейн. Извърна се настрани, очаквайки да чуе всеки миг възглас, че я е познал. За щастие, когато се осмели да погледне, д-р Лейн беше излязъл от болницата.

Неочакваната среща я накара да се почувства още по-неспокойна отпреди. Ужасяваше се при мисълта, че може да се натъкне на Дубчек, както бе станало във Филаделфия, но знаеше, че е жизненоважно да научи повече за първия смъртен случай.

Тя огледа информационните табели и установи, че патологията се намира на четвъртия етаж. Взе асансьора за нагоре. Това място си го биваше наистина. За да стигне до офисите на патолозите, трябваше да мине през химическата лаборатория. Пътьом забеляза, че тя е оборудвана с най-модерната и скъпа апаратура.

Мина през няколко врати и се озова заобиколена от секретарки, които бързо пишеха нещо от диктофони.

Една от жените свали слушалките си при вида на Мариса.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Аз съм една от лекарките от Епидемиологичния Център — представи се любезно Мариса. — Знаете ли дали някой от колегите ми е тук?

— Не мисля — отвърна секретарката, надигайки се от стола. — Мога да попитам д-р Стюарт, в офиса си е.

— Тук съм — обади се едър, плещест мъж, напълно брадясал. — Колкото до въпроса ви, колегите от Епидемиологичния са долу на третия етаж в изолационното крило.

— Е, тогава може вие да ми помогнете — каза Мариса, като съзнателно избегна да се представи. — Занимавам се с епидемиите от Ебола от самото начало, но за съжаление се забавих, защото трябваше да отида в Ню Йорк. Разбрах, че първият заразен, д-р Мехта, вече е починал. Направихте ли аутопсия?

— Тази сутрин.

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

— Не аз съм правил аутопсията — каза д-р Стюарт. След това се обърна към секретарката: — Хелън, виж дали можеш да доведеш Кърт.

Той заведе Мариса в малък офис, обзаведен с модерно бюро и бял лабораторен плот, върху който се мъдреше чисто нов бинокулярен микроскоп „Цайс“.

— Познавахте ли д-р Мехта? — попита Мариса.

— Доста добре — отвърна Стюарт и поклати глава. — Беше ни медицински директор и смъртта му е голяма загуба за нас. — Той продължи да описва достойнствата и приноса на д-р Мехта за основаването на клиниката и огромната му популярност сред персонала и пациентите.

— Знаете ли къде е завършил? — попита Мариса.

— Не съм сигурен в кое медицинско училище е учил — поклати глава Стюарт. — Мисля, че беше в Бомбай. Но знам, че е специализирал в Лондон. Защо питате?

— Интересуваше ме дали е възпитаник на чуждестранно медицинско училище.

— Има ли значение? — намръщи се Стюарт.

— Възможно е — отвърна неопределено тя. — Има ли сред персонала много чуждестранни възпитаници?

— Разбира се. Всички болници за предплатено медицинско обслужване започнаха с назначаването на голям брой чужденци. Американците се натискаха за частна практика. Но това се промени. В момента можем да набираме персонала си направо от топ университетите.

Вратата се отвори и влезе млад мъж.

— Това е Кърт Вандермей — каза Стюарт.

Мариса неохотно произнесе името си.

— Д-р Блументал има някои въпроси във връзка с аутопсията — обясни д-р Стюарт и предложи на Вандермей да седне.

— Още не сме извършили сегментирането — обясни д-р Вандермей. — Надявам се, че…

— Всъщност ме интересуват резултатите от външния преглед, който сте направили — каза Мариса. — Имаше ли абнормалности?

— Определено. Д-р Мехта имаше огромни кръвоизливи в кожата.

— Може би от някаква травма? — предположи Мариса.

— Как познахте? — вдигна вежди Вандермей изненадан. — Носът му беше счупен. Бях забравил за това.

— Кога точно е станало?

— Преди седмица, най-много десет дена.

— Отбелязано ли е в медицинския му картон?

— Да ви кажа право, не погледнах — каза д-р Вандермей. — Да умре някой от Ебола е прецедент. Не обърнах много внимание на счупването на носа.

— Разбирам. Ами картонът му? Предполагам, че е тук, в патологията. Мога ли да го видя?

— Няма проблеми. — Той се изправи. — Защо не слезете долу в залата за аутопсии. Имам няколко снимки на счупения нос, ако искате да ги видите.

— Моля ви.

Стюарт се извини, каза, че бърза за среща и Мариса последва Вандермей, докато той обясняваше, че тялото е било дезинфекцирано и увито в специални чували, за да се избегне заразяване. Семейството искало да бъде изпратено с кораб до Индия, но им било отказано. Мариса можеше да разбере защо.

Картонът не беше толкова пълен, колкото й се искаше, но все пак се споменаваше за счупения нос. Беше описано от колега на д-р Мехта, хирург в отделение „Уши, нос, гърло“. Мариса научи, че самият д-р Мехта е работил в това отделение, ужасяващ факт, като се има предвид начина, по който се бе разпространила заразата при предишните епидемии.

Вандермей предложи да му се обадят и докато му телефонираше, Мариса прегледа останалата част от картона. Д-р Мехта не беше пътувал, не беше работил с животни и не бе имал връзка с останалите епидемии от Ебола.

— Бедният човек е бил ограбен — каза д-р Вандермей, оставяйки слушалката. — Повалили са го и са го ограбили на подходната алея към гаража му. Можете ли да повярвате? В какъв свят живеем!

Само ако знаеше, помисли си Мариса, вече абсолютно сигурна, че епидемиите на Ебола са умишлено причинени. Завладя я страх, но се насили да продължи да разпитва патолога.

— Да сте забелязали случайно кръвоизлив върху бедрото на д-р Мехта?

— Не си спомням — каза д-р Вандермей. — Но тук са всичките снимки. — Той разхвърля група снимки, сякаш редеше карти за игра.

Мариса погледна първата: разкриваше по брутален начин голото тяло, лежащо върху стоманената маса за аутопсии. Въпреки изобилието от кръвоизливи, тя откри един кръгообразен кръвоизлив върху бедрото на д-р Мехта. То отговаряше по големина на върха на газовия медицински пистолет за ваксиниране.

— Може ли да взема една от тези снимки? — попита Мариса.

Д-р Вандермей ги погледна.

— Вземете я. Имаме достатъчно.

Мариса пъхна снимката в джоба си. Не беше толкова добра, колкото медицинския пистолет, но беше все пак нещо. Тя поблагодари на д-р Вандермей и си тръгна.

— Ще ми кажете ли подозренията си? — попита я той. На лицето му имаше лека усмивка, сякаш знаеше, че става нещо.

Интеркомът пропука в този момент, информирайки го, че го търсят на шеста линия. Той вдигна слушалката и Мариса го чу да казва:

— Какво съвпадение, д-р Дубчек. Точно в този момент говоря с д-р Блументал…

Това бе всичко, което тя искаше да чуе. Бързо изтича към асансьорите. Вандермей извика след нея, но тя не спря. Отмина секретарките и прелетя през двойните врати, като стискаше здраво химикалките в джоба на бялата си престилка, за да не изпаднат навън при бягането. Поколеба се за миг какво да избере — асансьора или пожарното стълбище. Реши да рискува с асансьора. Ако Дубчек се намираше на третия етаж, сигурно за по-бързо щеше да използва стъпалата. Тя натисна копчето за надолу. Един лаборант чакаше с поднос с вакуумирани контейнери и я гледаше с изумление как натиска многократно вече светналия бутон.

— Нещо спешно? — попита той, когато очите им се срещнаха.

Един от асансьорите пристигна и тя се шмугна вътре. Имаше чувството, че на вратата й отне цяла вечност, за да се затвори и очакваше всеки момент Дубчек да връхлети и да я спре. Но най-после потеглиха надолу и тя леко се отпусна, но само за да установи, че спират на третия етаж. Дръпна се по-навътре в кабинката, благодарна в момента за дребния си ръст. Отвън биха я видели трудно.

Когато асансьорът потегли отново, тя се обърна и попита белокосия лаборант къде се намира закусвалнята. Той й каза да завие надясно, след като слезе, и да върви по посока на главния коридор.

Мариса излезе от асансьора и се насочи натам. Скоро до носа й достигна миризма на храна и тя продължи, следвайки обонянието си.

Реши, че е прекалено опасно да рискува и да използва централния вход на клиниката. Дубчек може вече да се бе обадил на полицаите да я спрат. Вместо това тя влезе забързано в закусвалнята, претъпкана в момента с обядващи. Тръгна директно към кухнята. Хората от персонала я изгледаха въпросително, но никой не я спря и не я попита нищо. Както си бе представяла, имаше товарна рампа и тя излезе точно на нея, заобикаляйки камион за доставка на мляко, който тъкмо разтоварваше.

Мариса скочи долу и бързо закрачи към Медисън авеню. След като бе изминала половината път на север до следващата пресечка, тя зави на изток по тиха улица, покрай която се редяха дървета. Имаше няколко пешеходци, което й вдъхна увереност, че няма да се загуби. Когато излезе на Парк авеню, махна на едно такси.

За да е сигурна, че никой не я следи, слезе на Блумингдейл, мина пред магазина до Трето авеню и спря второ такси. По пътя към „Есекс хаус“ беше убедена, че е в безопасност, поне за момента.

Пред вратата на хотелската си стая, на която още висеше табелката „Моля, не безпокойте!“, тя се поколеба. Макар никой да не знаеше, че се е регистрирала под фалшиво име, споменът за Чикаго я преследваше. Отвори вратата предпазливо и огледа помещението, преди да влезе вътре. След това остави вратата отворена, подпря я с един стол и отново сканира стаята. Провери под леглата, в гардероба и в банята. Всичко изглеждаше така, както го беше оставила. Успокоена, тя затвори и заключи, като използва всички налични резета и вериги за врата.