Заговор

12.

21 май

Макар да беше изтощена, Мариса спа лошо, измъчвана от кошмари, че я преследват в непознато място. Когато ранната светлина проникна през прозореца и я събуди, тя изпита облекчение. Погледна през стъклото и видя един мъж да зарежда автомата за продажба на вестници. Веднага след като тръгна, тя изтича навън и си взе „Атланта Джърнъл и Конститюшън“.

Не пишеше нищо за НЕЦ, но по средата на сутрешните телевизионни новини коментаторът съобщи, че в Националния Епидемиологичен Център има проблем. Не спомена нищо за лабораторията, но бе повторено, че един лаборант е бил лекуван в Университетската болница Емъри след вдишване на фенолов дезинфектант, и след това изписан. Новините продължиха с интервю по телефона с д-р Сирил Дубчек. Мариса се наведе напред и увеличи звука.

— Засегнатият лаборант беше единственият пострадал — каза Сирил с металически нотки в гласа. Мариса се запита дали в момента се намира във Филаделфия, или е в Атланта. — Аварийната система за безопасност е била включена случайно. Всичко е под контрол и в момента издирваме д-р Мариса Блументал във връзка с инцидента.

Говорителят завърши откъса с призив ако някой знае къде се намира в момента д-р Блументал, да позвъни на полицията в Атланта. За десетина секунди показаха снимката й, приложена към молбата й за назначение в Центъра.

Тя изключи телевизора. Не беше помисляла нито за миг, че може да е наранила сериозно някого от преследвачите си и беше разтревожена въпреки факта, че мъжът се бе опитал да й навреди. Тад беше прав, когато й каза, че нещастията я преследват.

Наистина, Мариса се бе пошегувала, че е бегълка, но беше вложила в това метафоричен смисъл. Сега, след като чу по телевизията призива всички, които знаят нещо за местонахождението й да дадат информация в полицията, тя осъзна, че шегата се е превърнала в истина. В момента я издирваха; поне що се касаеше до атлантската полиция.

Бързо събра нещата си и отиде до хотелската регистратура да се отпише. През цялото време, докато беше там, се чувстваше нервна, тъй като името й бе написано тук черно на бяло и чиновникът можеше да го види. Но той й пожела единствено приятен ден.

Тя си взе бързо кафе и поничка и подкара колата към банката си, която за щастие отваряше рано. Макар да се опитваше да крие лицето си на гишето, в случай че касиерът е гледал сутрешните новини, той изглеждаше незаинтересован както винаги. Мариса изтегли повечето от спестяванията си, равняващи се на 4 650 долара.

С прибраните в дамската й чантичка пари се почувства по-спокойна. Подкара колата към междущатско шосе 78 и включи радиото. Движеше се към Грейсън, Джорджия.

Пътуването беше леко, макар да трая по-дълго от очакваното и местността, през която преминаваше, да бе скучна. Единственото забележително нещо бе геоложкото образувание, наречено Стоун Маунтин. Представляваше стърчаща от гористите хълмове на Джорджия издатина от гол гранит. След град Шелвил Мариса зави на североизток по шосе 84 и пейзажът постепенно премина в селски. Най-накрая се появи табела: „Добре дошли в Грейсън“. За съжаление, мястото бе осеяно с дупки, сякаш някой го бе използвал като мишена за тренировки, обезсмисляйки искреността на поздрава.

Самият град бе точно такъв, какъвто си го беше представяла. От двете страни на главната улица се редяха тухлени и дървени постройки. Имаше фалирало кино, а най-голямото заведение беше магазинът за железарски стоки и храни.

На единия ъгъл облицованата с гранитна фасада банка се кичеше с голям часовник с римски цифри. Очевидно това бе от онзи вид градове, които се нуждаеха донемайкъде от 3 ХЕПА филтри!

Улиците бяха почти празни, когато Мариса бавно се плъзна напред. Не видя някакви нови търговски сгради и си помисли, че Професионалните лаборатории сигурно са някъде вън от града. Можеше да попита някого, но кого? Дали да не отидеше до местната полиция?

В края на улицата тя направи обратен завой и се върна назад. Видя смесен магазин, на който се перчеше табелка с надпис „Полиция“.

— Професионални лаборатории ли? Да, извън града са, на Бридж роуд — отвърна собственикът. Беше на щанда на галантерията и тъкмо показваше топове хасе на една клиентка. — Обръщате и карате направо до пожарната. След това като минете Парсънс крийк, завивате наляво и сте там. Няма как да сбъркате. Това е единственото нещо там, освен кравите.

— С какво се занимават? — поинтересува се тя.

— Представа нямам — завъртя глава собственикът. — Нито пък ме интересува. Добри клиенти са, плащат си сметките.

Като следваше указанията му, Мариса излезе от града. Беше прав, че извън очертанията му нямаше нищо, освен крави. След Парсънс крийк пътят дори не беше асфалтиран и тя започна да си мисли дали не са я пратили за зелен хайвер. Но след малко стигна до борова гора, а напред видя да се издига постройка.

С пръст върху клаксона Мариса натисна педала на хондата и миг след това пътят се разшири и премина в паркинг. Там стояха още две коли: бял ван с надпис „Професионални лаборатории“ от едната страна и светлобежов мерцедес.

Тя спря до вана. Сградата беше с островърхи покриви и огледални стъкла, които отразяваха околната гледка. Из въздуха се носеше аромат на бор. Мариса натисна вратата, но тя не се отвори, дори не помръдна, сякаш беше заключена. Тя отстъпи назад и започна да се оглежда за звънец, но такъв не се виждаше. Огледа се и почука няколко пъти, но осъзна, че е прекалено тихо, за да може някой отвътре да я чуе. Наложи се да се откаже да влезе през главния вход и реши да заобиколи сградата. Когато стигна до първия прозорец, заслони очи отстрани и се опита да надникне през огледалните стъкла. Не беше възможно.

— Знаете ли, че сте в нарушение? — попита глас с неприятелски нотки.

Тя виновно отпусна ръце.

— Това е частна собственост — произнесе набит мъж на средна възраст, облечен в син работнически гащеризон.

— Ъ-ъ-ъ… — запелтечи Мариса, като отчаяно се опитваше да измисли извинение за присъствието си.

С посивялата си къса подстрижка и румения си вид мъжът изглеждаше точно като селяк от южните щати от петдесетте.

— Видяхте ли табелките? — попита той и посочи предупредителните табелки на паркинга.

— Ами, да — призна Мариса. — Но виждате ли, аз съм лекарка… — Тя се поколеба. Това че е лекар не й даваше правото да нарушава ничия собственост. Тя бързо продължи: — Тъй като имате вирусологична лаборатория, бих искала да знам дали извършвате вирусологични изследвания.

— Какво ви кара да мислите, че това е вирусологична лаборатория? — вдигна вежди мъжът.

— Така чух.

— Е, не сте чули правилно. Тук се занимаваме с молекулярна биология. И заради опасност от индустриален шпионаж се налага да сме много внимателни. Така че ще е по-добре да се махате, преди да съм се обадил в полицията.

— Няма да е необходимо — каза Мариса. Замесването на полицията беше последното, което искаше. — Наистина се извинявам. Не исках да съм нахална. Просто имах желание да разгледам лабораторията ви. Няма ли някакъв начин да се уреди?

— Не може и дума да става — категорично отсече мъжът.

Той я придружи до колата й, а чакълът хрущеше под стъпките им.

— Има ли някой, с когото да се свържа за една обиколка вътре? — попита Мариса, когато седна зад волана.

— Аз съм шефът — произнесе мъжът просто. — Мисля, че е по-добре да тръгвате. — Той отстъпи от колата и я изчака да потегли.

След като страхотните й идеи отпаднаха, тя запали двигателя. Опита се да се усмихне за довиждане, но лицето на мъжа остана строго и непроницаемо и тя потегли към Грейсън.

Той остана на мястото си, докато малката хонда се изгуби зад дърветата. После тръсна раздразнено глава и тръгна към сградата. Входната врата се отвори автоматично пред него.

Интериорът беше също толкова модерен, колкото и външния й вид. Той тръгна по облицования с плочки коридор и влезе в малка лаборатория. В единия й край имаше бюро, в другия — херметическа метална врата като онази, която водеше в секретната лаборатория в Епидемиологичния Център. В лабораторията имаше плотове, оборудвани с 3 ХЕПА филтриращи системи.

На бюрото седеше мъж и защипваше усърдно листове с кламери. Той вдигна поглед:

— Защо, по дяволите, не ме остави аз да се разправям с нея? — Той са закашля толкова силно, че очите му се насълзиха. Вдигна носна кърпичка към лицето си.

— Защото не знаем кой е в течение, че тя е тук — отвърна мъжът в синия комбинезон. — Напрегни си мозъка малко, Пол. Понякога направо ме вбесяваш. — Той вдигна телефона, набра някакъв номер и зачака нетърпеливо.

— Офисът на д-р Джаксън — обяви отсреща приятен глас.

— Искам да говоря с доктора.

— Съжалявам, но е зает с пациент.

— Скъпа, не ме интересува, дори и с господ да е зает. Просто го накарай да дойде на телефона.

— Кой го търси? — попита хладно секретарката.

— Кажи му, че е председателят на комисията по медицинска етика, не ме интересува какво ще измислиш. Само побързай!

— Един момент, ако обичате.

Като се обърна към бюрото, той каза:

— Пол, би ли ми подал кафето от плота.

Пол хвърли листите в кошчето и се надигна от стола. Отне му известни усилия, защото бе едър човек с неподвижна в лакътя лява ръка. Беше прострелян от полицай в момчешките си години.

— Кой е? — поиска да разбере д-р Джошуа Джаксън от другата страна на линията.

— Хеберлинг — отвърна мъжът в синия гащеризон. — Помниш ли ме?

Пол му подаде кафето и се върна на бюрото, като извади друга кутийка с кламери от средното чекмедже.

— Хеберлинг — повтори д-р Джаксън. — Казал съм ти никога да не се обаждаш в офиса ми!

— Блументал беше тук — продължи Хеберлинг, без да обръща внимание на Джаксън. — Пристигна тук, представи си, с червена кола. Хванах я да гледа през прозореца.

— Как, по дяволите, е научила за лабораторията?

— Не знам и не ме интересува — сопна се Хеберлинг. — Фактът е, че е тук и идвам в града да се срещнем с теб. Това не може да продължава. Нещо трябва да се направи с тази жена.

— Не! Да не си посмял да идваш тук! — прекъсна го разтревожено д-р Джаксън. — Аз ще дойда при теб.

— Става и така — склони Хеберлинг. — Но трябва да е още днес.

— Ще съм там към пет. — Д-р Джаксън затръшна телефона.

Мариса реши да обядва в Грейсън. Беше гладна, пък и можеше да научи от някого нещо, свързано с лабораторията. Тя спря пред дрогерията, влезе и седна до старомодния автомат за сода. Поръча си хамбургер, който се оказа прясно препечено хлебче със солидно количество лук. Кока-колата й бе направена от сироп.

Докато се хранеше, размишляваше над възможностите. В интерес на истината, бяха доста ограничени. Не можеше да се върне в Епидемиологичния Център, нито в болница Берсън. Да разбере какво точно прави лабораторията със сложните 3 ХЕПА филтри, беше изключително важно, но шансовете да влезе вътре бяха нищожни: мястото бе построено и охранявано като крепост. Може би беше време да се обади на Ралф и да го попита дали й е намерил адвокат, освен ако…

Тя протегна ръка замислено и си взе от туршията с копър. Сети се за двете коли на паркинга пред странната постройка. Белият ван имаше отстрани надпис „Професионални лаборатории корп.“. Точно това „корп.“ я интересуваше.

Мариса приключи с храненето и тръгна по улицата към една офис сграда, покрай която помнеше, че е минала. Вратата беше от матирано стъкло. На метална пластинка бе гравирано: „Роналд Дейвис, адвокат и посредник, продажба на недвижими имоти“. Мелодичен звън на камбанка оповести влизането й. Видя едно разхвърляно бюро, но нямаше и следа от секретарка.

Един мъж, облечен в бяла риза, тексаски шнур около врата с неизменния тюркоаз и червени тиранти, излезе от вътрешна стая. Макар да изглеждаше не повече от трийсетгодишен, носеше очила с телени рамки, които му придаваха почти старчески вид.

— Мога ли да ви помогна? — попита той със силен южняшки акцент.

— Вие ли сте господин Дейвис?

— Аха. — Мъжът заби палци под тирантите си.

— Имам няколко въпроса — започна Мариса. — Във връзка с корпоративното право. Смятате ли, че бихте могли да ми отговорите?

— Може би — каза господин Дейвис. Той й направи жест да влезе.

Обстановката изглеждаше като декор за филм от трийсетте, завършен с вентилатор на бюрото, който бавно се въртеше напред-назад, разлиствайки листите. Господин Дейвис седна и се облегна назад, като сложи ръцете си под тила.

— Какво точно искате да разберете? — изгледа я той.

— Интересува ме една корпорация — започна Мариса. — Ако става въпрос за обединение на фирми, мога ли да разбера имената на собствениците?

Господин Дейвис се наведе напред и облегна лакти на бюрото.

— Може би да, а може би не — усмихна се той.

Мариса изсумтя. Разговорът с господин Дейвис напомняше вадене на думите с ченгел. Но преди да е повторила въпроса си, той продължи:

— Ако въпросната компания е акционерно дружество, може да се окаже трудно установяването на акционерите, особено ако голяма част от акциите на борсата са поверени на адвокат, упълномощен от трета страна. Но ако компанията е съдружие, тогава би било лесно. Във всеки случай винаги е възможно да се разбере името на обслужващия пълномощник, ако сте решили да заведете съдебен процес. Това ли е, което имате предвид?

— Не — поклати глава Мариса. — Искам само информация. — А как би могло да се разбере дали компанията е съдружие, или акционерно дружество?

— Лесно — каза господин Дейвис и отново се облегна назад. — Единственото, което трябва да направите, е да отидете до щатската управа в Атланта, да посетите офиса на министъра и да попитате за отдел „Корпорации“. Кажете на чиновника името на компанията и той ще я намери. Намира се в публичния регистър и в случай че въпросната компания е регистрирана в Джорджия, ще бъде вписана там.

— Благодаря ви — каза Мариса, съзирайки светлина в края на тунела. — Колко ви дължа за услугата?

Господин Дейвис вдигна вежди, оглеждайки лицето й.

— Двайсет долара, освен…

— С удоволствие — прекъсна го Мариса, извади банкнота от двайсет долара и му я подаде.

Върна се до колата и подкара обратно към Атланта. Беше доволна, че има цел, дори и шансовете да намери смислена информация да изглеждаха ужасно малки.

Шофираше със скорост под разрешената. Последното, което искаше, бе да я спре полицията. Нямаше голям трафик и тя се оказа в града в 4 следобед. Паркира в един гараж и тръгна пеша към щатския съвет.

Видимо притеснена от присъствието на полицаите, тя се изпоти, докато изкачваше стъпалата, сигурна, че ще бъде разпозната.

— Д-р Блументал? — извика един глас.

За част от секундата си помисли дали да не избяга. Вместо това обаче се обърна и видя една от секретарките на Епидемиологичния Център, умна млада жена на около двайсет, която вървеше към нея.

— Алис Маккейб, от офиса на д-р Карбонара. Помните ли ме?

Мариса я помнеше и през следващите няколко минути на изтезание бе принудена да води неангажиращ разговор. Госпожица Маккейб очевидно не подозираше, че Мариса е „издирвана“.

Веднага щом стана възможно, тя побърза да се сбогува и влезе в сградата. Повече от всичко искаше да получи някаква информация и да си тръгне. За съжаление, пред отдел „Корпорации“ се виеше голяма опашка. Търпението й започна да се изчерпва и докато чакаше реда си с ръка пред лицето, надявайки се, че така няма да я познаят, тя започна да се пита дали не е време да се маха веднага от тук.

— Какво мога да направя за вас? — попита чиновникът, когато най-сетне дойде редът й.

— Бих искала да получа информация за корпорация, наречена „Професионални лаборатории“.

— Къде се намира? — Чиновникът си сложи очилата и въведе името в компютърен терминал.

— Грейсън, Джорджия.

— Окей — промърмори чиновникът. — Ето я. Основана едва миналата година. Какво бихте искали да знаете?

— Дали е съдружие или акционерно дружество. — Тя се опита да си спомни какво й беше казал господин Дейвис.

— Дружество с ограничена отговорност, подглава S.

— Какво означава това? — вдигна вежди Мариса.

— Свързано е с данъците. Партньорите могат да приспаднат корпоративните загуби, ако има такива, от индивидуалните си доходи.

— Вписани ли са имената на партньорите? — попита Мариса и възбудата надделя над безпокойството й в момента.

— Да-а-а — отвърна чиновникът. — Ето ги: Джошуа Джаксън, Род Бекър…

— Само секунда — прекъсна го тя. — Почакайте да си запиша. — Тя извади химикалка и започна да пише.

— Да видим — каза чиновникът и впери очи в екрана на компютъра. — Джаксън, Бекър; записахте ли ги?

— Да.

— Също Синклър Тиман, Джак Краус, Густав Суенсън, Дуейн Мууди, Трент Гудбридж и Лекарски съюз за действие.

— Как беше последното? — попита Мариса, докато пишеше бясно.

Чиновникът повтори.

— Може ли една организация да бъде ограничен партньор? — Тя бе видяла името „Лекарски съюз за действие“ в списъка с дарители на Маркхам.

— Не съм адвокат, госпожице, но мисля, че да. Ами, така трябва да е, иначе нямаше да го има тук. Има и още: адвокатска фирма от името на Купър, Ходжис, Маккуинлин и Ханкс.

— Те също ли са партньори? — попита Мариса и се наведе да запише и това.

— Не — отвърна чиновникът. — Те са обслужващият агент.

— Това не ми трябва. Няма да съдя компанията. — И тя задраска имената на Купър и Ходжис.

След малко вече крачеше към паркинга. След като влезе в колата си, отвори служебната си чанта и извади копие на списъка с дарителите на Маркхам. Доколкото си спомняше, името „Лекарски съюз за действие“ го имаше. От една страна, организацията беше ограничен партньор в една икономическа авантюра, от друга — дарител на изборната кампания на политик консерватор.

Любопитна, Мариса погледна да види дали някой от другите партньори на Професионални лаборатории фигурира също в списъка с дарители. За нейна изненада всички бяха там. И още по-учудващо — партньорите, като дарители на Маркхам, идваха от цялата страна. От списъка на Маркхам тя извади адресите им.

Пъхна ключа да запали, после се поколеба. Извади списъка и забеляза, че Лекарски съюз за действие е записан под корпоративните спонсори. Страхувайки се да не предизвика съдбата, като мине отново покрай полицаите, тя все пак се насили да излезе от купето и се върна обратно. Изчака опашката за втори път при същия чиновник и го попита какво би могъл да й каже за Лекарския съюз за действие.

Мъжът натрака името, изчака за момент, след което се обърна към Мариса:

— Не мога да ви кажа нищо. Тук го няма.

— Това означава ли, че не е регистриран?

— Не е задължително. Означава, че не е регистриран в Джорджия.

Тя поблагодари за втори път на мъжа и отново излезе тичешком от сградата. В колата си се почувства като в убежище. Остана да седи няколко минути неподвижно, като се опитваше да реши какво да прави. Наистина не разполагаше с достатъчно информация и се беше отдалечила много от епидемиите. Но интуицията й подсказваше, че по някакъв необясним начин всичко, което бе научила, е свързано. И ако наистина бе така, значи Лекарският съюз за действие беше ключът. Но как да разследва организация, за която никога не беше дори чувала?

Първата й мисъл бе да посети библиотеката на медицинско училище Емъри. Може би някоя от библиотекарките щеше да знае къде да потърси? Но след това, спомняйки си как се бе сблъскала с Алисън Маккейб, реши, че шансът да бъде разпозната, е прекалено голям. Щеше да е много по-добре да излезе от града за няколко дни. Но къде да отиде?

Запали двигателя и в този момент й хрумна нещо: АМА! Американската Медицинска Асоциация. Ако там не можеше да получи информация за една лекарска организация, значи никъде не можеше. А и Чикаго звучеше безопасно. Тя пое на юг към аерогарата, надявайки се, че скромното количество дрехи в куфара й ще е достатъчно.

Мощният седан на Джошуа Джаксън изтрополи по облицования с дърво мост над Парсънс крийк, след това зави остро наляво с изскърцване на гумите. Паважът свърши и по колата заваля дъжд от пясък и камъчета, докато намаляваше по тесния, обрамчен с дървета междуселски път. Гневът на Джаксън растеше с всеки изминат километър. Не му се ходеше в лабораторията, но нямаше никакво желание да го виждат в града с Хеберлинг. Този човек бе доказано ненадежден, и дори още по-лошо — непредсказуем. Помолен да създаде лек безпорядък, той прибягваше до атомно оръжие. Назначаването му беше ужасна грешка, но вече нищо не можеше да се направи.

Той се насочи към лабораторията и паркира до мерцедеса на Хеберлинг. Знаеше, че Хеберлинг го е купил с някаква част от капитала, който му бе даден за техническо оборудване. Какво прахосничество само!

Джаксън тръгна с решителни крачки към сградата. Беше впечатляваща постройка и той, може би по-добре от всеки друг, знаеше колко много пари струва всичко това. Лекарският съюз за действие бе построил на д-р Арнолд Хеберлинг личен паметник, и за какво? За куп неприятности, защото Хеберлинг беше смахнат.

Чу се изщракване, вратата се отвори и Джаксън влезе.

— В конферентната зала съм — извика Хеберлинг.

Джаксън знаеше кое помещение има предвид Хеберлинг и то съвсем не можеше да се нарече конферентна зала. Той спря пред вратата, обхващайки с поглед високите тавани, стъклената стена и оскъдната мебелировка. Два дивана, обърнати един срещу друг, върху китайски килим. Нямаше никакви други мебели. Хеберлинг седеше на единия от диваните.

— Надявам се, че е важно — произнесе Джаксън, поемайки инициативата.

Двамата мъже седяха един срещу друг. Физически не можеха да бъдат по-различни. Хеберлинг беше набит, с подпухнало лице и едри, груби черти. Джаксън — висок, слаб, с почти аскетично лице. Дрехите им увеличаваха контраста помежду им: Хеберлинг в гащеризон; Джаксън — в банкерски раиран костюм.

— Госпожица Блументал беше тук в двора — каза Хеберлинг, посочвайки зад рамото си за по-голям ефект. — Очевидно не е видяла нищо, но фактът, че е дошла, означава, че знае нещо. Трябва да бъде отстранена.

— Имал си възможност — сопна се Джаксън. — Два пъти! И всеки път ти и главорезите ти обърквате нещата. Първо в къщата й, после онази нощ в Епидемиологичния Център.

— Е, ще опитаме отново. Но ти си този, който попречи.

— Дяволски си прав. Разбрах, че си възнамерявал да я заразиш с Ебола.

— Защо не? — вдигна рамене Хеберлинг. — Била е изложена на риск. Няма да има въпроси.

— Не искам епидемия от Ебола в Атланта! — извика Джаксън. — Това нещо ме ужасява. Имам семейство. Остави Блументал на нас. Ние ще се погрижим за нея.

— О, разбира се — подигра му се Хеберлинг. — Същото каза и когато я отстрани от „Специални патогени“. И какво? Още е заплаха за целия проект, а аз имам намерение да видя, че тя е елиминирана.

— Не си ти човекът, който решава — произнесе Джаксън заплашително. — И щом ще се обвиняваме, нека кажа, че никой от нас нямаше да е в тази каша, ако ти не се беше тропосал към първоначалния план да се използва грипен вирус. Всички изпаднахме в паника като научихме, че на своя глава си решил да използваш Ебола!

— О, пак ли започваш! — В гласа на Хеберлинг се долавяше отвращение. — Много беше доволен даже, когато чу, че клиника „Рихтер“ се затваря. Ако Лекарският съюз за действие искаше да подкопае нарастващото доверие на обществото в клиниките за предплатено здравеопазване, не би могъл да го направи по-добре. Единствената разлика от първоначалния план беше, че започнах да провеждам полево изследване, което ще ми спести години лабораторно време.

Джаксън изучаваше лицето му. Беше стигнал до извода, че този човек е психопат и това го отвращаваше. За съжаление, отрезвяването бе малко закъсняло. След стартирането на проекта вече не беше толкова лесно той да бъде спрян. А като си помислеше, че всичко бе прозвучало толкова просто, когато изпълнителният комитет на Лекарския съюз за действие го бе предложил в началото.

Джаксън си пое дълбоко дъх, знаейки, че трябва да се контролира въпреки гнева си.

— Казах ти сто пъти, че Лекарският съюз за действие не е доволен, а напротив — ужасен от загубата на толкова животи. Никога не сме целели подобно нещо, и ти го знаеш, д-р Хеберлинг!

— Глупости! — извика Хеберлинг. — Знаеш ли колко хора щяха да умрат от грип, като се имат предвид щамовете, които трябваше да използваме? Колко щеше да разрешиш да умрат? Сто? Двеста? И какво ще кажеш за смъртните случаи, причинени от вас, богатите практикуващи лекари, когато извършвате ненужни операции или позволявате на некомпетентни лекари да запазят болничните си привилегии?

— Не насърчаваме нито ненужните операции, нито некомпетентността! — озъби се Джаксън.

— Но и не правите нищо, за да ги спрете! — парира Хеберлинг. — Не вярвам ни най-малко на глупостите, с които ти и Лекарският съюз за действие ме залъгвате — че сте обезпокоени от негативната насока, която е поела американската медицина и за отклонението й от традиционните ценности. Я стига, моля те! Всичко е само опит да узаконите собствените си икономически интереси. Изведнъж се оказва, че има прекалено много лекари, а недостатъчно пациенти. Единствената причина, поради която се кооперирах с вас, е защото ми построихте тази лаборатория. — Хеберлинг направи широк жест с ръка. — Искахте да очерните образа на предплатеното медицинско обслужване и аз ви го осигурих. Единствената разлика е, че го направих по мои лични причини.

— Но ние ти наредихме да спреш! — изкрещя Джаксън. — Веднага след епидемията в клиника „Рихтер“.

— С половин уста, мога да добавя — озъби му се Хеберлинг. — Бяхте доволни от резултатите ми. Затвориха не само клиника „Рихтер“, но нивото на новите абонати на Калифорнийския здравен план за пръв път от пет години намаля. ЛСД внезапно е обхванат от пристъп на угризение, но като цяло всички сте щастливи. А аз доказах, че Ебола е първокачествено биооръжие, въпреки липсата на ваксина или лечение. Показах, че е лесна за вкарване, относително лесна да се овладее и опустошително заразна за малко население. Д-р Джаксън, и двамата постигнахме каквото искахме. Сега остава само да се справим с Блументал, преди да ни е причинила истински неприятности.

— Казвам ти веднъж завинаги — наблегна Джаксън. — Не искаме повече да се използва Ебола. Това е заповед!

Хеберлинг се разсмя.

— Д-р Джаксън — каза той и се наведе напред, — имам странното чувство, че игнорираш фактите. ЛСД не е вече в положение да ми дава заповеди. Осъзнаваш ли какво ще се случи с кариерата ти, ако истината излезе наяве? И ти казвам, че то ще стане, ако не ми позволиш да се справя с Блументал както аз намеря за добре.

За момент Джаксън се бори със съвестта си. Искаше му се да стисне Хеберлинг за шията и да го удуши. Но знаеше, че той е прав: ръцете на Лекарския съюз за действие бяха вързани.

— Хубаво — произнесе той неохотно. — Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще ти дам думата си. В края на краищата, аз съм разумен човек.

Джаксън се изправи.

— Още нещо. Не искам да ми звъниш в офиса. Обаждай се вкъщи на личния ми телефон, ако трябва да се свържеш с мен.

— С удоволствие — каза Хеберлинг.

Тъй като по дестинацията Атланта — Чикаго се пътуваше много, Мариса трябваше да чака само половин час за следващия полет. Купи си някакъв роман на Дик Франсис, но не можа да се съсредоточи. Най-накрая реши да звънне на Тад и поне да се опита да му се извини. Не беше сигурна до каква степен да му разкаже подозренията си, но реши да импровизира. Набра номера на лабораторията и както очакваше, той още не си беше тръгнал.

— Мариса е — произнесе тя в слушалката. — Сърдиш ли ми се?

— Бесен съм.

— Тад, съжалявам.

— Взела си един от пропуските ми.

— Тад, наистина съжалявам. Когато се видим, ще ти обясня всичко.

— Наистина си влязла в секретната лаборатория, нали? — Гласът на Тад стана неестествено хладен.

— Ами, да.

— Мариса, знаеш ли, че в лабораторията е истинска касапница, всичките животни са мъртви, а някои хора трябваше да бъдат закарани за лечение в спешното в Емъри?

— Двама мъже влязоха в лабораторията и ме нападнаха.

— Нападнали са те?

— Да — отвърна тя. — Трябва да ми повярваш.

— Не знам на какво да вярвам. Защо все на теб ти се случва?

— Заради епидемиите на Ебола. Тад, знаеш ли кои са пострадали?

— Мисля, че един от лаборантите от друг отдел.

— Защо не разбереш? Може би ще успееш да научиш кой друг е влизал онази нощ в лабораторията.

— Не мисля, че е възможно. Никой няма да ми каже нищо точно сега, защото знаят, че с теб сме приятели. Къде си?

— На летището — каза Мариса.

— Ако онова, което казваш — че са те нападнали — е истина, тогава трябва да се върнеш тук и да обясниш. А не да бягаш.

— Не бягам — настоя Мариса. — Отивам в Американската Медицинска Асоциация в Чикаго, искам да науча някои неща за една организация, която се нарича Лекарски съюз за действие. Чувал ли си някога за нея? Струва ми се, че по някакъв начин имат пръст в цялата работа.

— Мариса, мисля, че трябва да се върнеш директно в Центъра. Намираш се в беда, в случай че не го знаеш.

— Знам, но онова, което правя, е по-важно. Не можеш ли да попиташ в Офиса за биозащита кой друг е влизал в секретната лаборатория онази вечер?

— Мариса, не съм в настроение да ме манипулират.

— Тад, аз… — Гласът й секна по средата на изречението. Тад беше затворил. Тя бавно върна слушалката на вилката. Наистина не биваше да го заблуждава.

Погледна към часовника. Оставаха пет минути до качването на борда. Тя напрегна ума си и набра домашния телефон на Ралф.

Ралф вдигна след третия път. За разлика от Тад, той беше разтревожен, но не сърдит.

— Господи, Мариса, какво става? Името ти е във вечерните вестници. Забъркала си се в сериозни неприятности, полицията в Атланта те търси!

— Мога да си представя — каза Мариса и си помисли, че трябваше да постъпи по-умно — да използва фалшиво име и да плати в брой самолетния си билет. — Ралф, намери ли ми някой добър адвокат?

— Съжалявам, когато ме помоли не знаех, че е толкова спешно.

— Стана спешно — въздъхна тя. — Но няколко дена няма да съм в града. Така че ако го направиш утре, ще съм ти много задължена.

— Но какво става? — попита той. — Във вестниците не пишат подробности.

— Както ти казах предишната вечер, не искам да те замесвам.

— Нямам нищо против — настоя той. — Защо не се отбиеш тук? Можем да поговорим и сутринта ще ти намеря адвокат.

— Чувал ли си за организация с името Лекарски съюз за действие? — попита го Мариса, без да обръща внимание на поканата му.

— Не — отвърна той. — Мариса, моля те, ела. Мисля, че е по-добре да посрещнеш проблема, какъвто и да е той. Бягството не се отразява добре на имиджа ти.

Тя чу, че извикват за нейния полет.

— Отивам в АМА, за да разбера що за организация е тази. Ще ти звънна утре. Трябва да тичам. — Тя затвори, взе куфара си и се качи на самолета.