Заговор

2.

21 януари

Мариса взе куфара си от лентата за багажа и зачака за наетата кола (първата, която поръча не тръгна). Когато най-сетне някак си се добра до мотел „Тропик“, небето бе започнало да изсветлява.

Не можеше да престане да мисли за Роджър. Но нямаше да му звънне. Беше си го обещавала по време на целия полет за насам.

Мотелът беше депресиращ, но нямаше значение. Не мислеше, че ще остане много време тук. Изми ръцете и лицето си, среса косата си. Без никаква благовидна причина да откаже, тя се върна до наетата кола и се отправи към клиника „Рихтер“. Докато въртеше волана усети, че дланите й са потни.

Клиниката бе удобно разположена на широка улица. По това време имаше само няколко коли. Мариса стигна до гаража за паркиране, взе си талон и намери място близо до входа. Цялата структура беше модерна, включително гаражът, клиниката и онова, което тя предположи, че е болницата — седеметажна постройка. Излезе от колата, протегна се и взе куфарчето си. В него бяха лекциите й по епидемиология от уводния курс — като че ли това щеше да помогне! — бележник, моливи, малко ръководство по диагностична вирусология, допълнително червило и пакетче дъвки. Ама че майтап.

Още щом влезе вътре, усети познатата болнична миризма на дезинфектант — миризма, която я успокои по някакъв начин и я накара да се чувства като у дома си. Имаше будка с надпис „Информация“, но беше празна. Тя попита мъжа по поддръжката, който миеше плочките, как да стигне до болничното крило, и той посочи една червена лента върху пода. Мариса тръгна по нея и скоро се озова в спешното. Тук не беше много оживено — няколко пациенти седяха търпеливо в чакалнята, а зад бюрото имаше само две сестри. Потърси дежурния лекар и обясни коя е.

— О, страхотно! — въодушевено извика той. — Радваме се, че сте тук! Д-р Наварес ви чака цяла нощ. Ей сега ще го доведа.

Мариса разсеяно започна да си играе с някакви кламери. Когато вдигна поглед, видя, че двете сестри я гледат. Тя се усмихна и те й отвърнаха.

— Искате ли да ви донеса кафе? — попита по-високата.

— Добре ще ми дойде — кимна Мариса. Към безпокойството й се прибавяше ефектът от недостатъчния сън — беше спала само два часа по време на полета от Атланта.

Докато отпиваше от горещата течност, кой знае защо си спомни медицинските детективски истории, които поместваха в „Ню Йоркър“. Винаги й се беше искало да участва в някакъв подобен случай, като онези, разрешени от Джон Сноу, бащата на модерната епидемиология: Лондонската холерна епидемия била утихнала, когато Сноу, по метода на изключването, изолирал проблема до една отделна лондонска водна помпа. Истинската красота в работата на Сноу се състоеше в това, че го беше направил преди теорията за бактериалния причинител на болестта да бъде приета. Нямаше ли да е чудесно и тя да попадне в такава ситуация?

Вратата се отвори и в рамката й застана красив чернокос мъж. Като примигваше на ярката светлина, той се насочи право към нея. Устните му се извиха в усмивка.

— Д-р Блументал, толкова се радваме да ви видим. Представа нямате.

Те си стиснаха ръцете и той закова очи в нея. Беше изненадан от дребния й ръст и младежкия й вид. Очевидно за да прояви любезност, я попита как е минал полетът й и дали е гладна.

— Струва ми се, че ще е добре да минем направо към работата — каза Мариса.

Д-р Наварес се съгласи с готовност и я поведе към конферентната зала на болницата, като междувременно се представи като шеф на медицинския отдел. Новината не я накара да се почувства по-добре. Беше сигурна, че д-р Наварес знае сто пъти повече от това, което тя знаеше за заразните болести.

Той й направи знак да седне до кръглата маса, взе телефона и позвъни. Докато чакаше да се свържат, й обясни, че д-р Спенсър Кокс, щатският епидемиолог, нямал търпение да говори с нея.

Д-р Кокс се зарадва на появата й също толкова, колкото и д-р Наварес. Той й обясни, че за съжаление в момента е зает с проблем в района на залива на Сан Франциско, свързан с избухване на хепатит B, по всяка вероятност свързан със СПИН.

— Предполагам — продължи д-р Кокс, — че д-р Наварес ви е казал, че проблемът в клиника „Рихтер“ вече включва седем пациента.

— Все още не ми е казал — отвърна Мариса.

— Е, значи ще го направи сега. Тук при нас има почти петстотин случая на хепатит B, така че сама разбирате защо не мога да дойда веднага.

— Разбира се.

— Късмет — пожела й д-р Кокс. — Между другото, откога работите в Националния Епидемиологичен Център?

— От не много отдавна — призна тя.

Настъпи кратка пауза.

— Ами, дръжте ме в течение — завърши д-р Кокс.

Мариса подаде слушалката отново на д-р Наварес и той я сложи на вилката.

— А сега да ви въведа в курса на събитията — каза той, преминавайки към стандартния монотонен говор на лекарите, когато извади няколко картона от джоба си. — Имаме седем недиагностицирани, но очевидно тежки случая — фибрилни заболявания, характеризиращи се със слабост и мултисистемни усложнения. Първият пациент, който се наложи да бъде хоспитализиран, е един от основателите на клиниката, самият д-р Рихтер. Следващият — жена от отдела за медицински архив. — Д-р Наварес започна да подрежда картоните на масата. Всеки се отнасяше за отделен пациент.

Като отвори дискретно куфарчето си така, че д-р Наварес да не види какво има в него, Мариса извади бележник и молив. Умът й препускаше назад, към курсовете, които наскоро бе завършила, и тя си напомни, че първото, което трябва да направи, е да разбие информацията в разбираеми категории. Първо заболяването: наистина ли беше нещо ново? Съществуваше ли реален проблем? Явно, че беше въпрос на прости сметки и елементарна статистика. Мариса знаеше, че трябва да определи характера на болестта, дори и ако не е в състояние да даде точна диагноза. Следващата стъпка беше да изолира факторите, определящи възприемчивостта за заболяването на жертвите, също както и възраст, пол, общо здравословно състояние, хранителни навици и обстоятелствата, в които всеки от пациентите е развил първоначалните симптоми, за да разбере какви общи елементи съществуват. После идваше въпросът за предаването на болестта, което можеше да отведе до агента на заразата. И най-сетне гостоприемникът или източникът трябваше да бъде унищожен. Звучеше толкова лесно, но Мариса знаеше, че ще е трудно, дори за толкова опитен човек като Дубчек.

Избърса влажната си ръка в полата и взе отново молива.

— Така — каза тя, забола очи в празния лист. — Тъй като диагноза не е била поставена, какво се предполага, че може да е?

— Всичко.

— Грип? — Надяваше се да не е прозвучало прекалено наивно.

— Не е вероятно — отвърна д-р Наварес. — Пациентите имат респираторни симптоми, но те не са преобладаващи. Освен това серологичното изследване се оказва отрицателно за грипен вирус при всичките седем души. Не знаем какво е, но не е грип.

— Някакви идеи?

— Предимно негативни. Всичко, което тествахме, даде отрицателни резултати: кръвни култури, урина, храчки, изпражнения, дори течности от главния мозък. Мислехме, че става въпрос за малария и всъщност ги лекувахме за малария, макар кръвните намазки да бяха отрицателни за паразитите. Приложихме дори лечение за тиф с тетрациклин или хлорамфеникол, въпреки отрицателните култури. Но, точно както и с антималаричните, нямаше никакъв ефект. Всички пациенти се влошават без значение какво правим.

— Сигурно имате някакви диференцирани диагнози? — каза Мариса.

— Разбира се — отвърна д-р Наварес. — Проведохме няколко консултации за инфекциозни заболявания. Общото мнение е, че проблемът е вирусен, макар лептоспирозата все още да е слаб съперник. — Д-р Наварес прегледа картоните и вдигна един. — Ето ги настоящите диференцирани диагнози: лептоспироза, както споменах; жълта треска; денга2; мононуклеоза; или, просто за да обхванем основните, някоя друга ентеровирусна, арбовирусна или аденовирусна инфекция. Не е нужно да казвам, че в диагностицирането сме напреднали толкова, колкото и в областта на терапията.

— От колко време е хоспитализиран д-р Рихтер? — попита Мариса.

— Днес е петият му ден. Мисля, че трябва да видите пациентите, за да добиете представа за онова, с което си имаме работа. — Д-р Наварес се изправи, без да изчака отговора й.

Тя установи, че трябва да подтичва, за да успява да се движи успоредно с него. Минаха през въртяща се врата и влязоха в болничното крило. Макар и разтревожена в момента, Мариса се впечатли от луксозните килими и почти хотелската мебелировка.

Качиха се в асансьора двамата с д-р Наварес, който я представи на един анестезиолог. Мариса отвърна на поздрава му, но мислите й бяха другаде. Беше сигурна, че „виждането“ на пациентите в този момент нямаше да доведе до нищо друго, освен да я накара да се чувства „на показ“. Такова нещо не й се бе случвало, докато караше уводния курс в Атланта. Внезапно си помисли, че проблемът е голям. А какво можеше да каже тя?

Стигнаха до сестринския пункт на петия етаж. Д-р Наварес я представи на нощните дежурни, които се приготвяха за предаване на смяната.

— Всичките седем пациенти са на този етаж — каза д-р Наварес. — С тях се занимават едни от най-опитните ни медици. Двамата в критично състояние са в отделни кабинки в интензивното през коридора. Останалите са в частни стаи. Ето картоните. — Той удари с отворена длан по една купчина, сложена в края на плота. — Предполагам, че първо ще искате да видите д-р Рихтер. Ето картона му.

Първото, което погледна Мариса, беше страницата с жизненоважните показатели — пулс, честота на дишането, температура, кръвно налягане. В началото на петия му болничен ден, кръвното налягане на д-р Рихтер спадаше, докато температурата се повишаваше. Това не предвещаваше добро. Тя прегледа бързо картона. Знаеше, че после трябва да се върне и да го разучи подробно. Но дори и един бърз поглед я убеди, че свършената работа беше отлична, много по-добра, отколкото тя самата щеше да свърши. Лабораторните изследвания бяха изчерпателни. Запита се отново, какво за бога, правеше тук, преструвайки се, че разбира.

Като се върна в началото на картона, прочете секцията, озаглавена „история на настоящото заболяване“. Нещо веднага й се наби в очите. Шест седмици преди началото на симптомите д-р Рихтер бе посетил Конгрес на офталмолозите в Найроби, Кения.

Колкото повече четеше, толкова интересът й растеше. Седмица преди да се разболее, д-р Рихтер беше участвал в конференция за операция на клепача в Сан Диего. Два дни преди да постъпи, е бил ухапан от Cercopitheceus aethiops, каквото и по дяволите да значеше това. Тя го показа на д-р Наварес.

— Вид маймуна — обясни той. — Д-р Рихтер има винаги няколко на разположение за изследванията на очния херпес, които прави.

Мариса кимна. Погледна отново лабораторните стойности и си отбеляза, че пациентът има нисък брой бели кръвни телца, ниска скорост на утаяване на еритроцити и ниско ниво на тромбоцити. Другите стойности показваха чернодробна и бъбречна недостатъчност. Дори ЕКГ-то сочеше слаба абнормалност. Човекът беше с вирусно заболяване.

Тя остави картона на плота.

— Готова ли сте? — погледна я д-р Наварес.

Макар да кимна, което трябваше да означава „да“, тя предпочиташе да отложи срещата с пациентите. Не се самозаблуждаваше, че може да открие нещо, до този момент пропуснато, но важно, някакъв физически симптом, и така да разкрие мистерията. Визитацията й щеше да е истински театър, и, за съжаление, рисковано мероприятие. Тя неохотно последва д-р Наварес.

Двамата влязоха в интензивното отделение с характерните монитори, свързани към сложни електронни уреди. Пациентите бяха неподвижни жертви, омотани с мрежа от жици и пластмасови тръбички. Във въздуха се носеше миризма на спирт, съпроводена от звука на респираторните и кардиологични монитори. Забелязваше се също така голямо оживление на сестри.

— Изолирахме д-р Рихтер в тази странична стая. — Д-р Наварес спря пред една затворена врата. Вляво от вратата имаше прозорец и като надникна, Мариса видя пациента. Както останалите в отделението, той лежеше под навес от бутилки и тръби за интравенозно вливане.

Зад него имаше тръба с катоден лъч с непрекъсната графика на електрокардиограма върху екрана.

— Мисля, че ще е по-добре да облечете халат и да си сложете маска — обади се д-р Наварес. — Спазваме предписанията за изолация на всички пациенти по очевидни причини.

— Разбира се — кимна Мариса, опитвайки се да не звучи прекалено нетърпеливо. Ако имаше избор, щеше да скочи в пластмасов скафандър. Тя облече халат, сложи си шапка и маска, смени обувките, дори надяна гумени ръкавици. Д-р Наварес стори същото.

Без да осъзнава, Мариса задиша плитко, докато гледаше към пациента, който, казано направо, приличаше на пътник. Косата му беше пепелива, очите — хлътнали, кожата — отпусната. На дясната скула личеше охлузване; устните му бяха сухи, а на предните зъби се виждаше кръв. Когато погледна нещастния човек, тя си помисли, че изобщо не знае какво да прави; макар да се чувстваше задължена да направи нещо в присъствието на д-р Наварес, който следеше всяко нейно движение.

— Как се чувствате? — Знаеше, че това е тъп, саморазбиращ се въпрос още в момента, когато се изплъзна от устата й.

И все пак клепачите на д-р Рихтер потрепнаха и той ги вдигна. Тя забеляза кръвоизливи в бялото на очите.

— Не съм добре — призна докторът с дрезгав шепот.

— Истина ли е, че преди месец сте бил в Африка? — попита го тя. Трябваше да се наведе, за да го чуе.

— Преди шест месеца.

— Имали ли сте контакт с някакви животни?

— Не — успя да произнесе той след известно време. — Видях много животни, но не съм пипал нито едно от тях.

— Да сте били в компанията на някой болен?

Той поклати глава. Очевидно му бе трудно да говори.

Мариса се изправи и посочи охлузването под дясното му око.

— Някаква идея какво е това? — обърна се тя към д-р Наварес.

Д-р Наварес кимна.

— Бил е нападнат два дни, преди да се разболее. Ударил е скулата си в цимента.

— Бедният човек — въздъхна тя, потръпвайки от лошия му късмет. След малко кимна. — Мисля, че видях достатъчно засега.

Двамата с д-р Наварес излязоха в преддверието, където на стойка висеше голяма найлонова торба. Те съблякоха изолационните одежди и се върнаха на петия етаж при сестринския пункт. Мариса побърза да измие ръцете си.

— А какво ще кажете за ухапването от маймуната? — попита тя.

— Поставихме го под карантина — каза д-р Наварес. — Освен това го изследвахме за всичко възможно. Изглеждаше здрав.

Очевидно трябваше да допуснат всичко. Мариса взе отново картона, за да провери дали хеморагите в съединителната тъкан са били забелязани. Бяха.

Тя си пое дълбоко дъх и вдигна очи към д-р Наварес, който я гледаше очаквателно.

— Ами — започна тя неопределено, — имам още работа с тези картони. — В този момент си спомни, че е чела за категория заболявания, наречени вирусна хеморагична треска. Срещаха се изключително рядко, но бяха смъртоносни и голяма част от тях идваха от Африка. Надявайки се да добави нещо към предполагаемите диагнози, изслушани от клиничните доктори, тя спомена възможността.

— VNF вече беше отхвърлена — каза д-р Наварес. — Това беше една от причините да телефонираме толкова бързо на Националния Епидемиологичен Център.

Дотук със „зебра“ диагнозите, помисли си тя, сещайки се за една медицинска максима: „Когато чуеш тропот на копита, мисли за коне, не за зебри“.

За огромно нейно облекчение потърсиха д-р Наварес на пейджъра.

— Ужасно съжалявам — разбърза се той, — но трябва да отида в спешното. Има ли още нещо, с което да ви помогна преди това?

— Ами, мисля, че трябва да подобрим изолацията на пациентите. Вече сте ги преместили на един етаж. Но може би ще е добре да ги настаним в напълно изолирано крило, поне докато ни хрумне някаква идея за това как се предава заболяването.

Д-р Наварес я погледна. Тя се запита какво ли си мислеше в момента.

— Напълно права сте — кимна замислено той.

Мариса взе седемте картона и отиде в малката стаичка зад сестринския пункт. Оказа се, че освен д-р Рихтер тук бяха и четири жени и двама мъже, които по всяка вероятност имаха същото заболяване. По някакъв начин те също трябва да са имали някакъв контакт помежду си или да са били изложени на същия източник на зараза. Мариса си помисли, че най-доброто, което можеше да направи в случая, беше да събере колкото се може повече информация, след което да я изпрати в Атланта. Върна се отново към картона на д-р Рихтер и прочете всичко, включително бележките на медицинските сестри. На отделен лист в тефтера си изреди всяка информация, която можеше по някакъв начин да се окаже важна, включително факта, че мъжът е повръщал кръв. Това определено не звучеше като грип. През цялото време, докато работеше, тя не изпускаше от съзнанието си факта, че д-р Рихтер е бил в Африка шест седмици преди това. Предполагаше, че е важно, макар инкубационен период от един месец да бе малко вероятен при дадената симптоматика, освен ако не е имал малария, каквато очевидно не е имал. Разбира се, съществуваха и вирусни инфекции като СПИН с дълъг инкубационен период, но СПИН-ът не беше остро заразно вирусно заболяване. Инкубационният период за такава болест беше обикновено седмица, плюс-минус няколко дена. Мариса старателно прегледа картоните, натрупвайки различни данни за възраст, пол, начин на живот, занимание и жизнена среда и ги записа на отделна страница в тефтера си за всеки пациент поотделно. Бързо осъзна, че има работа с разнородна група хора. Освен д-р Рихтер, списъкът включваше секретарка — жената работеше в медицинския архив в клиника „Рихтер“; две домакини; един водопроводчик; застрахователен агент и брокер на недвижими имоти. Вероятността за нещо общо изглеждаше далечна при такава разнобойна група, още повече пък да е изложена на един и същ източник.

Четенето на картоните й позволи да си състави по-добра клинична картина на болестта, с която трябваше да се справи. Явно започваше внезапно, с известно главоболие, мускулни болки и висока температура. После пациентите бяха усетили комбинация от коремни болки, диария, повръщане, възпалено гърло, кашлица и болки в гърдите. Мариса усети по гърба си студени тръпки при мисълта, че е била изложена на опасност.

Потърка очите си. Смъдяха я от недостатъчния сън. Беше време да посети останалите пациенти, независимо дали искаше, или не. Имаше много празноти, особено в дейностите на всеки пациент в дните непосредствено преди заболяването.

Започна със секретарката, която се намираше в съседната на д-р Рихтер стая в интензивното, докато стигна до последния пациент. Преди да влезе при всеки от тях, старателно се преобличаше в предпазен костюм. Всичките случаи бяха сериозни и никой от тях не бе в състояние да говори много. И все пак Мариса им зададе стандартните въпроси, концентрирайки се върху това дали някой от тях се е познавал с други болни. Отговорите винаги бяха „не“, като се изключи това, че всички познаваха д-р Рихтер и всички бяха абонати на здравния план на клиника „Рихтер“! Отговорът бе толкова очевиден, че тя се изненада, че никой не го бе забелязал. Д-р Рихтер може би беше заразил секретарката, контактувайки с нея. Тя помоли служителя на администрацията да й донесе всички картони на амбулаторните пациенти.

Докато чакаше, се обади д-р Наварес.

— Боя се, че имаме още един случай — съобщи той. — Един от лаборантите в нашата клиника. В спешното е. Искате ли да слезете?

— Изолиран ли е?

— Дотолкова, доколкото може да се направи това долу. Подготвяме изолационно крило горе на петия етаж. Ще преместим там всички, когато е готово.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Мариса. — За момента препоръчвам не спешните лабораторни изследвания да се отложат.

— Няма проблем — съгласи се д-р Наварес. — Ами това момче долу? Искате ли да го видите?

— Тръгвам веднага.

По пътя към спешното тя не можеше да се отърве от предчувствието, че са пред прага на огромна епидемия. Що се отнася до лаборанта, съществуваха две еднакво обезпокоителни вероятности: първата — че е пипнал болестта по същия начин, както и другите, т.е. от някакъв действащ източник на смъртоносен вирус в клиника „Рихтер“; вторият — според Мариса по-вероятен — че е бил изложен на агента, докато е работил със заразен материал от съществуващите случаи.

Персоналът на спешното отделение беше приел новия пациент в една от психиатричните кабини. На вратата висеше табелка с надпис „Не влизай“. Мариса прочете картона на новопостъпилия. Беше двайсет и четири годишен, казваше се Алан Мойър. Температурата му беше над четиридесет и два градуса. След като надяна предпазен халат, маска, шапка, ръкавици и обувки, Мариса влезе в малкото помещение. Пациентът я погледна с изцъклените си очи.

— Виждам, че не се чувствате много добре — въздъхна тя.

— Чувствам се така, сякаш през мен е минал трактор — опита да се пошегува Алан. — Никога не ми е било толкова зле, дори когато имах грип миналата година.

— Какво усетихте в началото?

— Главоболие — отвърна Алан. Той потупа с пръсти слепоочията си. — Точно тук. Болката беше ужасна. Може ли да ми дадете нещо против нея?

— А студени тръпки?

— Да, след главоболието започна да ме втриса.

— Да ви се е случило нещо неестествено в лабораторията през последната седмица?

— Например? — Алан затвори очи. — Спечелих на залагане за последния мач на „Лейкърс“.

— Повече ме интересува в професионално отношение. Да сте бил ухапан от някое животно?

— Не. Никога не съм се занимавал с животни. Какво не е наред с мен?

— А д-р Рихтер? Познавате ли го?

— Разбира се. Всички познават д-р Рихтер. О, спомних си нещо. Убодох се с иглата на вакуумиращия контейнер. Това не ми се е случвало никога преди.

— Спомняте ли си името на пациента върху контейнера?

— Не. Единственото, което си спомням, е, че типът няма СПИН. Бях се притеснил, затова погледнах диагнозата.

— И каква беше?

— Не пишеше. Но ако се отнася до СПИН, винаги го пише. Не съм болен от СПИН, нали?

— Не, Алан, нямате СПИН — поиска да го успокои Мариса.

— Слава богу — въздъхна той. — За момент се бях ужасил.

Тя излезе да потърси д-р Наварес, но той беше зает с току-що пристигнал в болницата пациент със сърдечен арест. Мариса помоли сестрата да го уведоми, че се връща на петия етаж. По пътя за натам се опита да подреди мислите си, преди да позвъни на д-р Дубчек.

— Извинете.

Тя усети потупване по ръката и се обърна. Набит мъж с брада и очила с тънки метални рамки й се усмихваше.

— Вие ли сте д-р Блументал от Националния Епидемиологичен Център? — попита той.

Не особено зарадвана, че са я познали, тя кимна. Мъжът бе блокирал входа към асансьора.

— Аз съм Кларънс Хернс от лосанджелиския „Таймс“. Съпругата ми е на работа нощна смяна в интензивното отделение. Тя ми каза, че сте тук да прегледате д-р Рихтер. Какво му има?

— До този момент никой не знае — призна Мариса.

— Сериозно ли е?

— Предполагам, че съпругата ви също може да ви отговори.

— Тя казва, че той умира и че има още шест подобни случая, включително служителка от медицинския архив. Изглежда ми като начало на епидемия.

— Не съм сигурна, че „епидемия“ е правилната дума. Днес явно има нов случай, но е единственият за два дни. Надявам се, че ще е последният, но кой знае.

— Звучи плашещо — каза репортерът.

— Съгласна съм. Но не мога да кажа нищо повече. Бързам.

Като се изплъзна от настоятелния господин Хернс, Мариса се качи на следващия асансьор, върна се в кабинката зад сестринския пункт на петия етаж и започна да набира номера на д-р Дубчек. В Атланта беше два и половина след полунощ и той вдигна веднага.

— Е, как е първата ти полева задача? — попита той.

— Малко стряскаща — въздъхна Мариса. После, доколкото можеше, сбито му описа седемте случая, които бе видяла, признавайки, че не е разбрала нищо повече от това, което самите лекари в клиника „Рихтер“ вече знаят.

— Това не трябва да те безпокои — окуражи я Дубчек. — Трябва да помниш, че един епидемиолог гледа на данните различно от клиничния лекар, така че едни и същи данни могат да означават различни неща. Клиничният гледа всеки случай по отделно, докато ти се опитваш да схванеш цялата картина. Кажи ми сега за болестта.

Мариса описа клиничните симптоми, като често правеше справки с бележките си в тефтера. Усети, че д-р Дубчек е явно заинтригуван от факта, че двама от пациентите са повръщали кръв, че други са имали кървава диария, а трима — кръвоизливи в очите. Когато му каза, че д-р Рихтер е бил на Конгрес на офталмолозите в Африка, Дубчек възкликна: „Мили боже, знаеш ли какво описваш?“.

— Не съвсем — каза Мариса. Това бе стара лекарска тактика: казваш нещо неопределено, вместо да се правиш на глупак.

— Вирусна хеморагична треска — каза Дубчек. — И щом идва от Африка, може да е треската Ласа. Освен ако не е Марбург или Ебола. Исусе Христе!

— Но Рихтер е бил там преди повече от шест седмици.

— Не се връзва — почти се сопна Дубчек. — Най-дългият инкубационен период за подобен вид остро заболяване е две седмици! Дори за карантинни цели двайсет дни се приемат за достатъчни.

— Докторът освен това е бил ухапан от една маймуна, два дни преди да се разболее — допълни Мариса.

— Това пък е прекалено кратко за инкубационен период. Трябва са минали поне пет-шест дни. Къде е сега маймуната?

— Карантинирана — отвърна Мариса.

— Добре. Не позволявай нищо да се случи с животното, особено ако умре. Ще го тестваме за вирус. Ако е замесено животно, сигурно имаме работа с вирус Марбург. Във всички случаи заболяването прилича на вирусна хеморагична треска и ако не е доказано друго, по-добре да го смятаме за такова. Винаги сме се притеснявали да не се случи нещо подобно; проблемът е, че няма ваксина и няма лечение.

— А каква е степента на смъртност? — попита Мариса.

— Висока. Кажи ми, д-р Рихтер има ли кожен обрив?

Тя не можа да си спомни.

— Ще проверя.

— Първото нещо, което искам да направиш, е да вземеш кръвни проби, проби от урината и секрети от гърлото за вирусни посевки във всичките седем случая, след което бързо да ги изпратиш в Центъра. Използвай услугите на „Делта“ за малки пратки, това е най-бързият начин. Искам ти лично да вземеш кръвната проба, и моля те, внимавай! От маймуната — също, ако можеш. Сложи пробите в сух лед, преди да ни ги изпратиш.

— Току-що пристигна още един случай — каза Мариса. — Един от лаборантите в клиниката.

— Вземи проби и от него. Звучи ми изключително сериозно. Увери се, че пациентите са напълно изолирани и кажи на всички замесени да не правят никакви изследвания, докато не дойда.

— Разбрах. Ти лично ли ще дойдеш?

— Моли се да съм аз — каза Дубчек. — Може да се окаже критична ситуация в национален мащаб. Но ще отнеме известно време за подготовка на мобилната лаборатория „Викърс“. Междувременно постави случаите под карантина, опитай се да влезеш във връзка с хората, спонсорирали онази офталмоложка конференция в Африка и провери дали някой от останалите лекари не се е разболял. И още нещо: не казвай нищо пред пресата. С цялата тази паника около СПИН не мисля, че публиката може да се справи със заплахата от друга фатална вирусна болест. Може да създаде паника. И, Мариса, искам да облечеш предпазен скафандър, включително да си сложиш очила, когато преглеждаш пациентите. В патологията със сигурност имат, ако никъде другаде няма. Ще се опитам да дойда колкото се може по-бързо.

Мариса затвори и усети, че я пронизва тревога. Запита се дали вече не е била изложена на риска от вируса. После пък се разтревожи, че е говорила с Кларънс Хернс от „Таймс“. Е, стореното — сторено. Радваше се, че Дубчек ще дойде. Знаеше, че проблемът е над възможностите й още веднага, след като бе пристигнала в Лос Анджелис.

Тя помоли една от сестрите да й даде спринцовките за вземане на кръв от пациентите. Трябваха й вакуумирани контейнери с антикоагуланти, пластмасови чанти и натриев хипохлорит за обеззаразяване на външната страна на чантите. Нуждаеше се и от контейнери за урината и за секретите от гърлото. Обади се в лабораторията по микробиология и помоли да й ги изпратят заедно с контейнери за транспортиране и сух лед. Когато д-р Наварес се обади, му обясни какво е казал д-р Дубчек за пълната изолация и че е наредил да се прекратят всякакви изследвания до идването му. Спомена също, че е по-добре двамата заедно да поговорят с хората за ограничаване на всякакви контакти на персонала с външни лица. Д-р Наварес се съгласи, шокиран от предположението, че може да става дума за вирусна хеморагична треска.

Следвайки съвета на Дубчек, Мариса се снабди със „скафандър“ от патологията. Никога не й бе хрумвало, че може да пипне болест през очите, но знаеше, че тяхната повърхност е слузеста мембрана и по тази причина — податлива на вирусна атака, така както и лигавицата на носа. Напълно екипирана, тя отиде в кабината на Рихтер и се приготви да взема проби.

Преди да започне, изследва кожата му за обриви. Ръцете му бяха чисти, но върху дясното бедро имаше любопитен зачервен участък с големината на петстотинкова монета. Повдигайки болничния му халат, Мариса забеляза ситен, но отчетлив макулопопуларен изрив, който покриваше по-голямата част от торса му. Беше впечатлена, че Дубчек го е очаквал.

Първо взе кръвната проба, след това напълни контейнера за урина от катетърната торбичка. След като всичко бе запечатано, изми контейнерите от външната страна с натриев хипохлорит и ги сложи във втора чанта. После обля чантата отвън с дезинфектант и едва тогава излезе от стаята.

С втория пациент, Хелън Таунсенд, Мариса процедира по същия начин. Жената също имаше слаб обрив, но не и червен кръг върху бедрото или някъде другаде. Изглеждаше не чак толкова зле, колкото Рихтер, но като цяло всички се чувстваха зле и не можеха да отговарят на въпросите й. Само Алан Мойър успя да събере достатъчно сили, за да възрази. Първоначално не позволи на Мариса да му вземе кръв, докато не му каже каква е диагнозата му. Беше ужасен. Когато му каза истината — че не знае от какво е болен и че точно затова се нуждае от пробите, мъжът най-сетне отстъпи.

Колкото до маймуната, Мариса не успя да вземе кръв. Човекът, който се грижеше за нея, не беше идвал целия ден. Маймуната изглеждаше здрава, но не и дружелюбна.

След като подготви пратката и се увери, че всичко е добре затворено и че няма опасност въглеродният диоксид от сухия лед да проникне в пробите, тя лично се отправи към аерогарата, за да ги изпрати в Атланта.

Когато се върна, Мариса реши да отиде в малката библиотека на клиниката. Бързо прегледа заглавията за треска Ласа, както и за вирусите Марбург и Ебола. Вече напълно разбираше вълнението на Дубчек. Това бяха най-смъртоносните вируси, познати изобщо.

На петия етаж всичките осем пациенти бяха изолирани в отделно крило. Установи, че картоните на амбулаторните пациенти, които бе поръчала, са пристигнали, и седна да ги прегледа.

Първият беше на Харолд Стивънс, брокерът на недвижими имоти. Тя започна отзад напред и почти веднага откри, че последният му преглед е бил при д-р Рихтер: Харолд Стивънс имаше хронична глаукома и се преглеждаше при д-р Рихтер редовно. Последното му идване беше на 15 януари, четири дни, преди да постъпи в болницата.

С чувство на нарастваща убеденост, Мариса направи справка за последните прегледи на всеки от пациентите. Това беше. Всички те се бяха срещали с д-р Рихтер или на 15, или на 16 януари. Всички, с изключение на Хелън Таунсенд, секретарката от архива, и Алан, лаборантът. Последното вписване в амбулаторния картон на госпожа Таунсенд беше гинекологичен преглед за цистит. Алан пък бе посетил ортопед за изкълчен глезен предишната година и бе лежал в болница. Като се изключеха секретарката и лаборантът, можеше основателно да се смята, че именно д-р Рихтер е източникът на болестта. Фактът, че беше преглеждал петима от пациентите точно преди той самият да развие симптоми, нямаше как да е случаен.

Мариса би могла да обясни заразяването на лаборанта с убождането със заразена игла, но нямаше как да обясни разболяването на госпожица Таунсенд. Би трябвало да се предположи, че Хелън се е виждала с д-р Рихтер по-рано през седмицата. Болестта я бе повалила точно четиридесет и осем часа след доктора. Може би той бе прекарал доста време в медицинския архив по-рано тази седмица?

Размишленията й бяха прекъснати от охранителя, който каза, че д-р Наварес е звънял, за да попита дали Мариса ще може да слезе долу в конферентната зала.

Връщането й в стаята, където бе започнал денят й, й напомни колко дълго беше работила. Усети умората в костите и мускулите си, когато д-р Наварес затвори вратата и представи човека до себе си. Това беше Уилям Рихтер, братът на д-р Рихтер.

— Исках да ви благодаря лично, че сте тук — каза Уилям. Макар да бе облечен безукорно в раиран костюм, измъченото му лице свидетелстваше мълчаливо за това, че не е спал. — Д-р Наварес ме осведоми за експерименталната ви диагноза. Искам да ви уверя, че ще подкрепим усилията ви да ограничите тази болест в рамките на нашите възможности. Но сме разтревожени също така от негативното въздействие, което ситуацията може да окаже върху клиниката. Надявам се ще се съгласите, че липсата на публичност ще е най-добрата реклама.

Мариса се почувства малко обидена от молбата му, при условие че толкова много човешки живота бяха заложени, но си спомни, че самият Дубчек бе казал почти същото.

— Разбирам безпокойството ви — каза тя с известно неудобство, защото си спомни, че вече е разговаряла с репортера. — Но смятам, че трябва да предприемем по-нататъшни карантинни мерки. — Тя продължи да обяснява, че трябва да разделят възможните контакти на първични и вторични. Първичните контакти бяха онези хора, говорили и докосвали се до някой от сегашните пациенти. Вторични бяха всички, влизали в контакт с първичните.

— Господи! — възкликна д-р Наварес. — Говорим за хиляди хора.

— Боя се, че е така — кимна Мариса. — Ще се нуждаем от целия състав на клиниката. Освен това ще се наложи да поискаме подкрепа от щатския департамент по здравеопазване.

— Ще осигуря хората — каза господин Рихтер. — Предпочитам да запазим тази информация „за вътрешна употреба“. Но дали все пак не трябва да изчакаме, докато имаме диагноза?

— Ако изчакаме, може да стане прекалено късно — каза Мариса. — Можем във всеки момент да свалим карантината, ако е необходимо.

— Има ли начин да го скрием от пресата? — простена господин Рихтер.

— За да съм откровена — каза Мариса, — мисля, че пресата може да изиграе позитивна роля, помагайки ни да стигнем до всички контакти. Първичните контакти трябва да бъдат инструктирани да стоят изолирани поне седмица и да мерят минимум два пъти дневно температурата си. Ако вдигнат температура, по-висока от 38 градуса, ще трябва да постъпят в клиниката. Вторичните контакти могат да изпълняват задълженията си, но ще трябва да мерят веднъж на ден температурата си.

Мариса се изправи.

— Когато д-р Дубчек дойде, може би ще има някакви предложения. Но мисля, че това, което казах, е стандартна процедура на Центъра. Поверявам изпълнението й на клиника „Рихтер“. Моята работа е да се опитам да разбера откъде произхожда вирусът.

Като остави двамата шокирани мъже, тя напусна конферентната зала. Докато отиваше от болницата към сградата на клиниката, тя се приближи към гишето за информация и попита къде се намира офисът на д-р Рихтер. Отговориха й, че е на втория етаж и тя се насочи право там.

Вратата беше затворена, но не беше заключена. Рецепционистката на д-р Рихтер седеше зад бюрото си. Явно не бе очаквала посещение, защото бързо загаси една цигара и пъхна пепелника в едно чекмедже.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Изглеждаше към петдесетте, с посивяла, ситно накъдрена коса. Мариса прочете името й: госпожа Кавана. На носа на жената бяха кацнали очила за четене, свързани на слепоочията със златно синджирче, което минаваше около врата й.

Мариса обясни коя е, добавяйки:

— Важно е да разбера как д-р Рихтер се е заразил с болестта. За това трябва да възстановя какъв е бил графикът му седмица-две преди да се разболее. Бихте ли ми помогнали? Ще помоля съпругата му да стори същото.

— Предполагам, че няма проблеми — кимна госпожа Кавана.

— Да си спомняте да се е случвало нещо необичайно?

— Като например? — произнесе рецепционистката равнодушно.

— Като ухапването му от маймуната или нападението над него в гаража! — Гласът на Мариса завърши с остра нотка.

— Такива неща се случват — каза госпожа Кавана.

— Разбирам. А нещо друго странно или различно?

— Не се сещам за нищо в момента. Почакайте, беше ударил колата си.

— Да, това е идеята — окуражи я Мариса. — Помислете отново. Между другото, вие ли уредихте посещението му в Африка?

— Да.

— А за конференцията в Сан Диего?

— Също.

— Бих искала да получа телефоните на организаторите на събитието. Ще се радвам, ако ги намерите. Освен това ми е необходим списък на всички пациенти, които д-р Рихтер е преглеждал през двете седмици преди разболяването си. И накрая: познавате ли Хелън Таунсенд?

Госпожа Кавана свали очилата от носа си и ги отпусна на синджирчето. След което въздъхна неодобрително.

— И госпожица Хелън Таунсенд ли е болна от същата болест?

— Мисля, че да — каза Мариса, докато наблюдаваше лицето на жената срещу себе си. Рецепционистката знаеше нещо за Хелън Таунсенд, но явно не й се говореше.

— Била ли е Хелън Таунсенд пациентка на д-р Рихтер? — продължи да настоява Мариса.

Госпожа Кавана я погледна.

— Не, тя е… негова любовница. Предупреждавах го за нея. И ето на: заразила го е. Той трябваше да ме послуша.

— Знаете ли дали се е срещал с нея, преди да се разболее?

— Да, предишния ден.

Мариса закова поглед в нея. Хелън Таунсенд не беше предала болестта на д-р Рихтер, беше станало по друг начин. Но не каза нищо. Всичко си идваше на мястото. Сега можеше да сведе всичките познати случаи до д-р Рихтер. От епидемиологична гледна точка това бе изключително важно. Означаваше, че д-р Рихтер е първичен случай и че той и само той е бил изложен на непознатия източник на вируса. Сега за нея бе дори по-важно да възстанови графика му с подробности до минута.

Мариса помоли рецепционистката да започне да работи по графика на доктора за последните две седмици. Каза й, че се връща, но може да бъде потърсена на пейджъра си от оператора на болницата.

— Мога ли да ви попитам нещо? — попита боязливо госпожа Кавана.

— Разбира се.

— Възможно ли е и аз да се разболея?

Мариса беше потиснала мисълта, защото не искаше да я плаши, но не можа да я излъже. Още повече че жената можеше да бъде смятана за първичен контакт.

— Възможно е — призна Мариса. — Ще ви помоля да ограничите дейността си през следващата седмица и освен това бих ви препоръчала да мерите температурата си два пъти на ден. Лично аз обаче смятам, че ще сте добре, щом досега не сте имали някакви симптоми.

Когато се върна в болницата, Мариса отхвърли собствените си страхове и умората. Чакаше я още толкова работа. Трябваше да прегледа медицинските картони подробно. Надяваше се да открие причина защо някои от пациентите на д-р Рихтер са се заразили, а други — не. Искаше също така да се обади на съпругата му. С нейна помощ и с помощта на секретарката му тя се надяваше, че ще може да възстанови надеждно разписанието на всичко, което е вършил през двете седмици, преди да се разболее.

Тя се върна на петия етаж и отиде при д-р Наварес. И той изглеждаше уморен и недоспал.

— Състоянието на д-р Рихтер се влошава — уведоми я той. — Кърви отвсякъде: местата, където е инжектиран, венците… Намира се на ръба на бъбречна недостатъчност и кръвното му налягане продължава да пада. Интерферонът, който му включихме, изобщо не даде ефект и вече не знаем какво друго да опитаме.

— А Хелън Таунсенд? — попита Мариса.

— Тя също е по-зле. И също започна да кърви. — Той се отпусна тежко на стола.

Мариса се поколеба за минута и после се протегна към телефона. Набра Атланта, надявайки се, че Дубчек вече е тръгнал. За съжаление, не беше. В слушалката се чу гласът му.

— Нещата тук се влошават — докладва Мариса. — Двама от пациентите имат значителни хеморагични симптоми. Клинически прилича все повече на вирусна хеморагична треска и никой не знае какво да правим с тези хора.

— Малко може да се направи — каза Дубчек. — Може да опитат хепаринизация. И поддържаща терапия — това е. Едва при поставянето на точна диагноза можем да използваме хиперимунен серум, ако е подходящо. Иначе получихме пробите, които си изпратила, и Тад вече работи по тях.

— Кога идваш?

— Скоро — каза Дубчек. — Получихме и мобилната изолационна лаборатория.

Мариса изведнъж се събуди. Слава богу, никой не беше влизал в малката стаичка зад сестринския пункт. Тя погледна часовника си. Беше десет и петнайсет вечерта. Явно бе спала само пет-десет минути.

Тя се изправи и й причерня. Главата я болеше и тя усети, че гърлото й е възпалено. Помоли се горещо симптомите да са резултат от изтощение, а не началото на вирусна хеморагична треска.

Вечерта беше натоварена. В спешното пристигнаха още четири случая, всички с оплаквания от главоболие, висока температура и повръщане. Един вече имаше признаци за хеморагия. Всичките новопристигнали бяха членове на семействата на предишните жертви, което доказваше необходимостта от строга карантина. Вирусът вече беше в три поколения.

Осъзнавайки, че е на предела на силите си, Мариса реши да се върне в мотела. Тъкмо си тръгваше, когато сестрата на етажа й съобщи, че съпругата на д-р Рихтер е готова да разговаря с нея. Нямаше как да й откаже, затова се отправи към салона за посетители. Ана Рихтер, добре облечена, привлекателна жена към четиридесетте, се опита да възстанови всичко, с което се е занимавал съпругът й през последните седмици, но бе разтревожена както за него, така и за двете си малки деца. Тя обеща да напрегне паметта си и да подреди всичко в хронологичен ред, след което да предаде листа на следващия ден. Мариса я изпрати до БМВ-то на съпруга й. След това отиде до собствената си кола и се отправи към мотел „Тропик“, където се хвърли право в леглото.