Заговор

17.

24 май

Мариса изяде последното парченце от ябълката, която си беше обелила и остави ножа и обелките на нощното си шкафче. Взе телефона и набра номера на „Нордуест Еърлайнс“, опитвайки се да си направи резервация за Минеаполис. Беше решила, че Лекарският съюз за действие и групата около него ще предположат, че първо ще се отправи за Ел Ей.

Агентът най-сетне я увери, че й е осигурил място за следобедния полет. Тя се отпусна назад в леглото и се замисли как да прекара оставащия час и половина, но умората я надви и тя заспа.

Събуди я метално изщракване. Сякаш идваше откъм вратата, но тя бе сигурна, че е закачила табелката да не бъде безпокоена. После видя как топката на бравата бавно се завърта.

Спомни си как я бяха нападнали в стаята й в Чикаго с медицински пистолет и паниката я прониза като електрически ток. Стегна се и протегна ръка към телефона.

Преди да успее да вдигне слушалката, вратата се отвори, отцепвайки част от касата, когато винтовете, поддържащи пластините на веригата за заключване, бяха изтръгнати от метала. Един мъж захлопна вратата с трясък и се хвърли към Мариса. Хвана я за врата с две ръце и я разтърси като побесняло куче. След това приближи пребледнялото й лице към своето.

— Помниш ли ме? — озъби й се той.

Помнеше го. Беше русият мъж с подстрижка а ла Юлий Цезар.

— Разполагаш с десет секунди да ми дадеш пистолета за ваксиниране — изсъска Ал, разхлабвайки смъртоносната хватка около шията й. — Ако не го сториш, ще ти счупя врата. — И за да подчертае думите си, той удари главата й.

Мариса не можеше да диша и заби нокти в силните му китки, което го накара да блъсне с все сила главата й в стената. Тя инстинктивно вдигна ръце да предпази тялото си. Нощната лампа изхвърча и се разби с трясък на пода; стаята се завъртя пред очите й от недостига на кислород.

— Това е последният ти шанс — извика Ал. — Какво направи с ваксинатора?

Ръката на Мариса напипа ножа за плодове. Пръстите й стиснаха дървената му дръжка и тя го заби с все сила в корема на мъжа. Представа нямаше дали го е засегнала, но той спря да говори по средата на думата, дръпна се и се стовари назад. Лицето му изразяваше изненада и недоумение. Тя размаха ножа, като продължаваше да го държи насочен срещу него. Очите му се разшириха невярващо, когато забеляза кървавите петна по ризата си.

Тя се надяваше да изтича до вратата и да избяга, но преди да е успяла, той се надигна като разярено животно и я принуди да се втурне към банята. Стори й се, че от нападението й в Чикаго са минали само часове. Ал хвана бравата на вратата преди тя да се затвори, а тя започна да удря с ножа без да вижда, чувствайки, че засяга кост. Ал изкрещя и дръпна ръката си, оставяйки кръв по панела. Вратата се захлопна и Мариса бързо я заключи. Канеше се да набере телефона в банята, когато се чу силен удар и цялата врата на банята се срути навътре. Ал я принуди да пусне слушалката, но тя отново го заудря с ножа. Уцели няколко пъти стомаха му, но изглежда без никакъв ефект, сякаш нищо не се бе случило. Игнорирайки ножа, Ал хвана Мариса за косата и я блъсна в умивалника. Тя се опита отново да го прободе, но той стисна китката й и я заблъска в стената, докато хватката й се разхлаби и оръжието изтрополи на пода.

Той се наведе да го вдигне, но преди да се изправи, Мариса хвана висящия на жицата телефон и го халоса с все сила със слушалката. За един кратък миг не беше сигурна кой е пострадал повече. Рамото я болеше неудържимо.

Известно време Ал продължи да стои като замръзнал. После подбели очи и падна с бавно движение във ваната, удряйки главата си в крановете.

Мариса гледаше, очакваше всеки момент той да стане и да я нападне пак, когато един пиукащ звук я сепна. Тя отиде и вдигна разбитата телефонна слушалка, разкъсвана между страха и изкушението да повика помощ. Мъжът беше с кървяща прорезна рана над носа, а ризата му отпред бе покрита с кървави петна. Но ужасът й надделя, тя грабна дамската си чанта и тичешком напусна стаята. При спомена, че нападателят й не е бил сам в Ню Йорк, си каза, че трябва да се махне от хотела колкото е възможно по-бързо.

Слезе на партера и се отказа да използва централния портал. Вместо това се спусна по стъпалата и тръгна след стрелките, показващи задния вход. Остана прикрита зад вратата, изчаквайки да мине някое такси. Но дълго време не се появи нищо, и като се стараеше да се пази, тя изтича и се качи на първия тролей, който се появи.

От сградата не излезе никой.

Джордж примига невярващо. Това беше момичето! Той бързо позвъни в колата на Джейк.

— Тя току-що излезе от хотела — каза Джордж — и се качи на един тролей.

— Ал с нея ли е?

— Не. Сама беше. Изглеждаше доста раздърпана и ми се стори, че малко накуцва.

— Доста странно.

— Проследи я — нареди Джордж. — Тролеят тръгна току-що. Аз ще отида в хотела и ще потърся Ал.

— Давай. — Джейк се зарадва, че Джордж ще се занимава с Ал, защото когато Ал научеше, че момичето се е изплъзнало, щеше да побеснее.

Мариса гледа към хотела, докато сградата изчезна от поглед. Никой не излезе през вратата, но когато тролеят потегли, от една спряна кола излезе мъж и изтича към задния вход на хотела. Съвпадението беше подозрително, но тъй като той не погледна в нейната посока, тя реши, че е случайно. Тролеят зави зад ъгъла и тя си отдъхна. Беше го направила.

Въздъхна с облекчение. Седалката до нея се освободи и тя се намести в нея. Изведнъж се уплаши, че по дрехите й може да има кръв. Последното, което искаше, бе да привлича вниманието към себе си.

Когато страхът й се уталожи, усети болката в хълбока си от удара в умивалника; вратът й беше схванат и сигурно беше посинял.

Опита се да разбере как я бяха намерили. Беше толкова предпазлива… Внезапно й светна: сигурно са следили Тийман. Това бе единственото възможно обяснение.

Увереността й се разклати и тя се замисли отново за начина, по който бе избягала от хотела. Може би щеше да е по-безопасно, ако бе останала и се беше срещнала с полицията. Напоследък бягането се бе превърнало в неин инстинкт. Чувстваше се като бегълка и това я караше да се държи като такава. Дори си бе помислила, че е надхитрила преследвачите си. Ралф беше прав. Изобщо не трябваше да ходи в Ню Йорк, както и в Сан Франциско. Беше й казал, че е в сериозна беда, още преди да е ходила в тези два града. Е, сега беше още по-лошо — беше убила двама души! Което беше прекалено много. Нямаше да ходи в Минеаполис. Щеше да се прибере вкъщи и да каже всичко, което знаеше, така както беше, и всичко, което предполагаше, пред адвоката.

Тролеят отново намали. Мариса се огледа. Намираше се някъде в Чайнатаун. Спряха и тъкмо когато тролеят щеше да тръгне, тя стана от седалката си и скочи навън. Когато хукна към тротоара, видя, че кондукторът клати глава неодобрително. Но никой не слезе подир нея.

Тя си пое дълбоко дъх и разтри врата си. Огледа се и видя, че улицата и в двете посоки бе пълна с хора. Имаше автомати за билети, товарни коли разкарваха стоки по магазинчетата от двете страни на улицата. Всички табелки бяха написани на китайски. Имаше чувството, че тролеят я е откарал по мистериозен начин в Ориента. Дори миризмите тук бяха различни: смесица от риба и пикантни подправки.

Мина покрай един китайски ресторант и след кратко колебание реши да влезе. Една жена, облечена в червена китайска рокля от коприна, дълга до коленете, се показа и я уведоми, че ресторантът още не е отворен за обяд.

— След половин час — добави тя.

— Може ли да използвам тоалетната и телефона? — попита Мариса.

Жената я гледа известно време, преценявайки явно, че не е заплаха, след което я отведе в дъното. Отвори една врата и отстъпи.

Мариса влезе в малко помещение с мивка от едната страна и телефон от другата. Стените бяха покрити с изписвани години наред графити.

Реши първо да използва телефона. Обади се във „Феърмонт“ и уведоми дежурния на рецепцията, че в стая 1127 има човек, който се нуждае от лекарска помощ. Мъжът й каза да почака, но тя побърза да затвори. След това се зачуди дали трябва да телефонира в полицията и да им обясни всичко. Не, реши накрая, беше прекалено сложно. Освен това вече беше напуснала сцената на престъпление. Щеше да е по-добре да се върне в Атланта и да се срещне с адвоката.

Тя изми ръцете си и се огледа в огледалото. Изглеждаше ужасно. Извади гребена си и се среса. Беше изгубила баретата си, когато русият мъж я хвана за косата. Слава богу, нямаше видими петна от кръв по дрехите. Оправи сакото и яката на блузата си. Май това беше всичко, което можеше да направи за външния си вид.

Джейк се обаждаше в колата на Джордж сигурно за стотен път. Повечето пъти не отговаряше никой, но внезапно един глас на запис му каза, че телефонът, на който звъни, в момента не е на разположение.

Не можеше да разбере какво става. Ал и Джордж би трябвало отдавна да са се върнали в колата. Джейк бе проследил момичето до момента, в който тя неочаквано бе слязла от тролея, после я бе видял да влиза в ресторант, наречен „Пекинска кухня“. Поне не я беше изпуснал.

Той се плъзна на шофьорската седалка. Мариса току-що беше излязла от ресторанта и размахваше ръка за такси.

Час по-късно Джейк я видя да подава билета си и да се качва на самолет на авиокомпания „Делта“ без междинно кацане за Атланта. Помисли си дали да не си купи билет, но отхвърли идеята, защото не знаеше как ще реагира Ал. Мариса беше прекарала последния половин час затворена в дамската тоалетна, давайки на Джейк предостатъчно време да опита мобилния телефон поне още десет пъти, с надежда да получи някакви инструкции. Но никой не отговори.

Когато самолетът зарулира по пистата, Джейк се върна в колата. Под чистачката беше пъхната глоба за паркиране, но той не й обърна внимание, беше доволен, че не са я взели с „паяк“. Влезе в купето и се запита дали да не отиде до „Феърмонт“ и да потърси другите. Може би цялата работа се беше разсъхнала и щеше да ги открие в бара да се хилят, докато той кръстосва града.

Върна се на автострадата и реши да позвъни на мобилния за последен път. За негово учудване Джордж отговори.

— Къде беше, мътните да те вземат? — поиска да знае Джейк. — Цяла сутрин ти звъня.

— Имаше проблем — снижи глас Джордж.

— Ами и аз предположих, че е станало нещо. Нашето птиченце лети в момента към Атланта. Направо полудях. Не знаех какво да правя.

— Ал е бил наръган с нож, предполагам от нея. В момента е в многопрофилна болница Сан Франциско, оперират го. Не мога да се доближа до него.

— Исусе! — невярващо възкликна Джейк, смаян как тази дребна кучка е могла да наръга Ал и да избяга.

— Изглежда не е ранен много лошо — продължи Джордж, — по-лошото е, че както изглежда, Ал е очистил някаква прислужница. Намерили са у него ключовете, които жената е държала в джоба си. Обвиняват го в убийство.

— Мамка му! — изсумтя Джейк. Положението ставаше от лошо по-лошо.

— Къде си в момента?

— На автострадата, току-що тръгнах от летището.

— Връщай се — нареди Джордж. — Вземи билети за нас двамата за Атланта. Мисля, че сме длъжни да отмъстим за Ал.