Заговор

11.

20 май, вечерта

Мариса излезе от летището и се насочи право към къщата на Тад. Не се беше обаждала, мислейки, че ще е по-добре да се отбие, макар да бе почти девет часът.

Спря пред къщата и изпита облекчение, че лампите в дневната на втория етаж светят.

— Мариса! — извика Тад, когато отвори входната врата, стиснал медицинско списание в ръката. — Какво правиш тук?

— Може ли да видя стопанина на къщата? — произнесе тя. — Правя промоции по домовете на фъстъчено масло.

— Шегуваш се.

— Разбира се, че се шегувам — отвърна тя раздразнено. — Ще ме поканиш ли да вляза, или цяла нощ ще прекараме тук? — Тя се изненада от собствената си агресивност.

— Съжалявам. — Тад отстъпи. — Заповядай.

Беше оставил вратата на апартамента си отворена и Мариса тръгна пред него. Поглеждайки към лавицата над камината, си помисли, че там лежи пропускът му за лабораторията.

— Звънях ти цял ден. Къде беше?

— Нямаше ме — неопределено отвърна тя. — Беше поредният интересен ден.

— Казаха ми, че си прехвърлена от „Специални патогени“ — каза Тад. — После чух слухове, че си в отпуска. Какво се е случило?

— Де да знаех! — Мариса се отпусна тежко на ниския диван. Котката се материализира сякаш от нищото и скочи в скута й. — Какво става във Филаделфия? Ебола ли е?

— Боя се, че е така — каза Тад и седна до нея. — Обадиха се в неделя. Получих тази сутрин проби и установих, че са пълни с вируса.

— Същият щам ли е?

— Ще знам по-късно.

— Продължаваш ли да мислиш, че всичко идва от конференцията на офталмолозите в Сан Диего?

— Откъде да знам. — В гласа му се усети лека рязкост. — Аз съм вирусолог, не съм епидемиолог.

— Не го увъртай. Не е нужно да си епидемиолог, за да разбереш, че става нещо странно. Имаш ли някаква идея защо бях преместена в друг отдел?

— Предполагам, че Дубчек е…

— Не — заяви тя. — Бил е конгресмен от Тексас, името му е Маркхам. Позвънил директно на д-р Морисън. Стои начело на финансовата комисия, която решава бюджета на Центъра, така че Морисън е трябвало да се съгласи. Но това е много необяснимо, не е ли така? Аз съм само един редови служител.

— Предполагам — съгласи се Тад. Личеше си, че става все по-неспокоен.

Мариса сложи ръка на рамото му.

— Какъв е проблемът?

— Всичко това ме безпокои — каза той. — Знаеш, че те харесвам. Но теб неприятностите сякаш те следват, а аз не искам да се замесвам. Освен това обичам работата си.

— Не искам да се замесваш, но се нуждая от помощта ти само още един път. Затова дойдох толкова късно.

Тад разтърси ръката й.

— Моля те, не ме карай да нарушавам пак правилата.

— Трябва да вляза в лабораторията. Само за няколко минути.

— Не! — Гласът му прозвуча решително. — Не мога да поема този риск, Мариса. Съжалявам.

— Дубчек е вън от града — подчерта тя. — И по това време там няма да има никого.

— Не — повтори той. — Няма да го направя.

Беше непреклонен.

— Добре — кимна тя. — Разбирам.

— Наистина ли? — Тад бе изненадан, че се е отказала толкова лесно.

— Наистина разбирам, но щом като няма да ме заведеш в лабораторията, почерпи ме поне с едно питие.

— Разбира се. — Той стана с готовност. — Бира, бяло вино… Какво желаеш?

— Бирата ще ми дойде добре.

Тад изчезна в кухнята. Когато чу звука от отваряне на хладилника, Мариса стана и бързо отиде на пръсти до входната врата. Погледна към рафта и с облекчение видя, че двата служебни пропуска са там. Може би дори нямаше да забележи, че е взела единия, помисли си тя, докато го пъхаше в джоба на сакото си. Върна се на дивана, преди Тад да е донесъл бирите.

Той й подаде бутилка „Ролинг Рок“ и остави една за себе си. Донесе и опаковка картофен чипс, отвори го и го остави на масичката. За да го разсее, Мариса го попита за резултатите на изследването му, но бе ясно, че не дава пет пари за отговорите.

— Не харесваш ли „Ролинг Рок“? — попита Тад, забелязвайки, че едва е докоснала бирата.

— Хубава е. — Мариса се прозя. — Предполагам, че съм повече изморена, отколкото жадна. Май трябва да тръгвам.

— Ако искаш, можеш да останеш да спиш тук — предложи Тад.

Тя се изправи.

— Благодаря, но наистина трябва да се прибирам.

— Съжалявам за лабораторията. — Той се наведе и я целуна.

— Няма проблеми.

Миг след това тя излезе от вратата.

Той изчака да чуе затварянето на външната врата, преди да се върне в апартамента си. От една страна беше доволен, че е устоял на манипулациите й. От друга, беше му криво, че я е разочаровал.

От мястото, на което стоеше, той гледаше точно към рафта, където бе оставил пропуските и ключовете си. Още замислен за Мариса, внезапно осъзна, че единият от пропуските му го няма. Стана и внимателно разгледа всички дреболии, които бе извадил от джобовете си, след това претърси горните и долни рафтове. Резервният му пропуск липсваше.

— По дяволите! — изруга гласно той. Трябваше да очаква някакъв трик, след като се бе предала толкова лесно. Отвори вратата и излезе навън с надеждата да я настигне, но улицата беше празна. На влажната улица нямаше и полъх. Листата на дърветата висяха вяло и неподвижно.

Тад се върна в апартамента си и се опита да реши какво да прави. Провери колко е часът и се приближи до телефона. Харесваше Мариса, но тя бе отишла твърде далеч. Вдигна слушалката и започна да набира.

Пътувайки към Центъра, Мариса се надяваше, че Дубчек не е предупредил гардовете, че тя вече не работи във Вирусологията. Но когато вдигна пропуска си пред дежурния, той само се усмихна и подхвърли:

— Пак ли ще работите до късно?

Дотук добре; но за всеки случай тя първо отиде до собствения си кабинет, в случай че мъжът е решил да я последва. Запали лампите и седна на бюрото си, ослушвайки се за стъпки по коридора.

Имаше няколко писма върху бележника й: две реклами от фармацевтични компании, а третото — от Инженерната лаборатория в Саут Бенд. Мариса бързо разкъса плика. Един от продавачите й благодареше за проявения интерес към 3 ХЕПА филтрите и продължаваше с думите, че такова оборудване се изработва единствено по договорена поръчка на клиента. Ако тя се интересувала, можела да ангажира фирма, специализирана в конструиране на апаратура в областта на здравеопазването. Той завършваше с отговори на зададените от нея въпроси: Инженерната лаборатория бе създала само една система през миналата година и тя е била предназначена за Професионални лаборатории в Грейсън, Джорджия.

Мариса погледна към картата на Съединените щати, която предишният обитател на кабинета й бе оставил да виси на стената, и която тя не си бе дала труда да свали. Опита се да открие Грейсън. На картата го нямаше. Разрови се в чекмеджетата си за пътна карта на щата Джорджия. Най-накрая я намери в шкафа с папки. Грейсън бе малко градче на няколко часа източно от Атланта. За какво, по дяволите, им беше притрябвала 3 ХЕПА филтрираща система?

След като върна картата на мястото й в шкафа и сложи писмото в джоба си, тя надникна в коридора. Беше тих и асансьорът още стоеше на нейния етаж. Реши, че е време да започне изпълнението на задачата.

Използва стълбището, за да слезе на долния етаж, напусна главната постройка и се насочи към сградата на отдел „Вирусология“ по външния коридор. Изпита облекчение, че не светеше нито в един от офисите. Когато мина покрай вратата на Дубчек, се изплези. Беше детинско, но удовлетворяващо. Зави зад ъгъла и се озова пред херметическата врата. Неволно сдържа дъха си, когато пъхна пропуска на Тад и набра номера му за достъп: 43-23-39. Разнесе се силно механично изщракване, тежката врата се отвори и отвътре я лъхна мирисът на познатия фенолов дезинфектант.

Усети, че пулсът й се ускорява. Когато прекрачи прага, имаше неприятното чувство, че влиза в къща на ужасите. Мъждиво осветеното пещерообразно пространство на два етажа, изпълнено от многобройни тръби и сенките им, създаваше впечатление за гигантска паяжина.

Както бе видяла Тад да прави при предишните им посещения, тя отвори малкия шкаф до входа и завъртя шайбата, включвайки лампите, после активира компресорите и вентилационните съоръжения. Звукът на машини бе много по-силен, отколкото си спомняше, и изпращаше вибрации по целия под.

Сама във футуристичната лаборатория, тя сега бе дори по-застрашителна от преди. Събра цялата си смелост, знаейки, че нарушава правилата в момент, когато вече е в пробация. Непрекъснато се страхуваше, че някой може да я открие.

С потни длани хвана шайбата на херметическата врата към съблекалнята и се опита да я затвори. Шайбата не помръдна. Най-накрая, като напрегна всички сили, тя успя да я завърти. Уплътнението се разтвори със съсък и вратата се люшна навън. Тя влезе и чу как вратата се затваря зад нея със зловещ глух звук.

Ушите й заглъхнаха, когато облече няколкото ката предпазно облекло. Втората врата се отвори по-лесно, но с колкото повече проблеми се сблъскваше, толкова повече се притесняваше за реалния риск, който беше поела.

Без помощта на Тад трудно се справи с влизането в малкия пластмасов скафандър. Беше плувнала в пот, когато най-сетне дръпна ципа нагоре.

На таблото само изключи лампите за главната лаборатория; останалите бяха ненужни. Нямаше намерение да посещава зоната с животни. Като носеше въздушния маркуч към скафандъра си, тя мина през дезинфекционното помещение, след което прекрачи последната херметическа врата към главната част на лабораторията.

Първата й задача беше да свърже маркуча с подходящо позициониран колектор и да позволи на чистия въздух да изпълни скафандъра и маската й. Посрещна с облекчение съскащия звук. Без него тишината бе много по-потискаща. После огледа цялото високотехнологично оборудване и откри хладилника. Вече съжаляваше, че не е оставила всички лампи да светят. Сенките в далечния край на лабораторията създаваха зловещ фон за смъртоносните вируси и усилваха страховете й.

Като крачеше широко, за да приспособи напомпания и тромав изолационен скафандър, Мариса се насочи към хладилника, като се запита пак защо при цялото това модерно, последна дума на техниката оборудване, са използвали такъв обикновен домакински уред. Присъствието му в лабораторията с максимално ограничен достъп изглеждаше нелепо.

На няколко крачки от него тя спря, вперила очи в изолационната врата отляво. След като вирусът не се съхраняваше там, тогава тази врата за какво беше? Тя нервно протегна ръка и дръпна ключалката. Отвътре излезе облак пара и тя пристъпи. В първия момент имаше чувството, че е влязла в леден облак. След това тежката врата се залюля към въздушния маркуч на скафандъра й, потопявайки я в мрак.

Очите й свикнаха и тя забеляза нещо, което предположи, че е ключът за осветлението. Натисна го. Над главата й заблещукаха крушки и осветиха един термометър близо до ключа. Температурата беше минус петдесет и един градуса.

— Мили боже! — прошепна Мариса, като разбра кой е източникът на парата: когато стайният въздух срещнеше студения въздух, съдържащата се в него влага се превръщаше в лед.

Тя се завъртя, и обхваната от плътна мъгла, пристъпи навътре, размахвайки ръце във въздуха. Почти веднага един ужасяващ образ прикова вниманието й. Тя изкрещя и звукът отекна странно в скафандъра й. В първия момент си помисли, че вижда призрак. После осъзна нещо още по-страшно: че се взира срещу редица от замразени, голи тела, неясни заради кълбящата се мъгла. Отначало й се стори, че сами са застанали срещу нея, но после видя, че всъщност висяха като трупове за курс по анатомия — през ушните им канали минаваха специални устройства. Когато се приближи още, Мариса разпозна първото тяло. Помисли си, че ще припадне: беше лекарят индус, когото бе видяла във Финикс, лицето му бе замръзнало в агонизираща смъртна маска.

Имаше най-малко половин дузина тела. Не ги брои. Отдясно видя трупове на маймуни и плъхове, застинали в също такива гротескни пози. Макар да разбираше, че такова замразяване вероятно е необходимо за вирусологичното изследване на големи проби, тя бе напълно неподготвена за гледката. Нищо чудно, че Тад я бе отказал да влиза.

Тя излезе заднишком от стаята, изгаси лампите, затвори вратата и я заключи. Потрепери от отвращение и истински студ.

Наказана за любопитството си, насочи вниманието си към хладилника. Въпреки непохватността, причинена от пластмасовия скафандър и собствената си колебливост, тя успя да се справи с комбинацията на ключалката и отвори относително лесно. Веригата беше друга пречка. Бе заплетена и изискваше усилия, за да я прехвърли през дръжката. Отне й повече време, отколкото би искала, но накрая успя и вдигна капака.

Изтърка скрежа от вътрешната страна на капака и се опита да разчете азбучния списък. Вирусите бяха подредени по азбучен ред. Ебола Заир’76 беше последвана от Ебола Заир’97, E11-E48, F1-F12. Вероятно първата цифра се отнасяше до съответната вана, а буквите и цифрите, които следваха, показваха местоположението на вируса във ваната. Всяка вана съдържаше най-малко хиляда проби, което означаваше, че тук има петдесет отделни вируса на заирския щам от 76-а година.

Колкото е възможно по-внимателно, тя повдигна малко шишенце, затворено с черна капачка. Усети едновременно облекчение и разочарование. Намери щама Заир’76 и извади проба E11. Малкото замръзнало топче вътре изглеждаше безобидно, но тя знаеше, че съдържа милиони малки вируси, всеки един или два от които, когато се разтопяха, бяха в състояние да убият човек.

Върна шишенцето на мястото му и взе следващото, за да види дали ледената топчица изглежда непокътната. Продължи по този начин, без да открие нищо подозрително, докато не взе шишенце E39. То беше празно!

Бързо провери останалите проби: всички бяха там, където трябваше да бъдат. Тя вдигна шишенце E39 на светлината и го погледна с присвити очи през маската си, за да е сигурна, че не греши. Но нямаше никакво съмнение: в стъкленото шишенце нямаше нищо. Макар че бе възможно някой от научните работници да е сложил на погрешно място някоя проба, това тук не трябваше да е празно! Всичките й неизказани страхове, че епидемиите са възникнали от случайна или дори преднамерена злоупотреба със съхранявани в Центъра проби от вируса, изглежда се потвърждаваха.

Внезапно движение привлече вниманието й. Шайбата на вратата, водеща към дезинфекционната стая, се въртеше! Някой влизаше!

Обхвана я парализираща паника. В продължение на един миг тя само стоеше и гледаше безпомощно. Когато се съвзе достатъчно, за да се движи, остави празното шишенце във ваната, върна я в хладилника и затвори капака. Помисли си да избяга, но нямаше къде да отиде. Може би съществуваше начин да се скрие. Погледна към тъмното пространство до клетките с животни. Но не разполагаше с никакво време. Чу ключалката да се отваря и в лабораторията влязоха двама души, облечени в еднакви пластмасови изолационни скафандри. По-дребният изглежда познаваше мястото, защото обясни на по-високия си придружител къде да включи дихателния си маркуч.

Ужасена, Мариса остана там, където беше. Винаги имаше шанс това да са учени от Центъра, които проверяваха протичането на някакъв експеримент. Надеждата й бързо се стопи, когато осъзна, че се насочват право към нея. Случи се в мига, в който забеляза, че по-ниският държи спринцовка. Очите й се преместиха към по-високия, който се движеше тежко напред, с неподвижен лакът, свит под странен ъгъл, събуждайки у нея неприятен спомен.

Мариса се опита да види чертите им, но отблясъкът от маските върху лицата го правеше невъзможно.

— Блументал? — произнесе с въпросителна нотка в гласа по-ниският. Протегна се и грубо обърна маската на Мариса срещу светлината. Очевидно я позна, защото кимна към придружителя си, който посегна да разкопчае ципа на костюма й.

— Не! — изкрещя Мариса, осъзнала, че мъжете не са от охраната. Щяха да я нападнат точно както я бяха нападнали в дома й. Тя отчаяно сграбчи велосипедната заключалка и я хвърли. Объркването им й даде достатъчно секунди да откачи дихателния си маркуч и да хукне към пространството с животинските клетки.

По-високият я последва, но тъкмо се протегна да я хване, когато бе дръпнат назад от въздушния си маркуч, като куче на каишка.

Мариса се движеше толкова бързо, колкото й позволяваха силите в тъмния коридор между натъпканите животински клетки, чувайки заплашителното бъбрене на маймуни, цвъртене на плъхове, пилета и бог знае още какво. Хваната в капана на лабораторията, тя изпита отчаяние. Като се надяваше да ги отклони, започна да отваря клетките на маймуните една след друга. Животните, които не бяха чак толкова зле, че да не могат да се движат, веднага излязоха. Скоро тя се задъха.

Не беше лесно да намери въздушен колектор в тъмнината, но най-накрая успя, включи се към него и я заля прилив от хладен, сух въздух. Бе очевидно, че по-едрият мъж не е запознат с лабораторията, но тя наистина не виждаше това да й дава много по-голямо предимство. Спусна се покрай редицата от клетки до мястото, където би могла да вижда по-голямата част от стаята. С очертан от светлината силует, мъжът се движеше към нея. Мариса нямаше представа дали я вижда, или не, но застана неподвижна, като изпращаше към него мисловни команди да отиде другаде. Но той не се поддаде. Продължи да се движи право към нея. Косъмчетата на врата й настръхнаха.

Тя се протегна, откачи въздушния маркуч и се опита да отиде до отсрещната редица от клетки. Преди да е успяла, онзи я стисна за ръката.

Мариса погледна нападателя си. Всичко, което можа да види, беше лекия отблясък на маската върху лицето му. Силата на хватката му правеше всяка съпротива безполезна, но над рамото му тя зърна червения бутон, над който пишеше „Само за спешни случаи“.

В отчаянието си Мариса протегна свободната си ръка и натисна надолу лоста. В същия миг се чу аларма и внезапен дъжд от фенолов дезинфектант заля цялата лаборатория, изпращайки облаци мъгла и свеждайки видимостта в помещението до нула. Шокиран, мъжът пусна ръката й и тя падна на пода. Като установи, че може да се плъзне под редицата от клетки, Мариса запълзя бързо и се отдалечи с надеждата да се върне в главната лаборатория. Изправи се на крака, като се движеше по усет. Дезинфектантът щеше да продължава да се сипе, докато някой не преместеше позицията на лоста. Дишането й ставаше все по-трудно. Нуждаеше се от чист въздух.

Нещо изскочи пред нея и тя без малко да извика. Оказа се маймуна, която се хвана за нея за миг, но после се плъзна по лъскавата повърхност на скафандъра, и изчезна.

Като дишаше с отворена уста, Мариса се протегна и прокара ръка по тръбите. Напипа въздушния колектор и се включи към него.

През звука на алармата се чу някаква суматоха наблизо, а после — заглушени викове. Предположи, че нападателят й не може да намери колектор.

Като допусна, че вторият мъж ще се притече на помощ на съучастника си, Мариса се откачи от устройството и тръгна към светлината, разперила ръце като слепец. Скоро осветлението стана равномерно, което трябваше да означава, че е стигнала до главното помещение в лабораторията. Придвижи се покрай стената, блъсна се в хладилника и си спомни, че е видяла колектор точно над него. Закачи се бързо и си проправи път към вратата. Мига, в който я откри, осъзна, че зее отворена. Малко по-късно Мариса вече стоеше в помещението за дезинфекция.

Вече беше обляна отгоре до долу с фенолов дезинфектант, така че не изчака да мине през обичайния душ. В следващата стая се освободи бързо от пластмасовия скафандър, изтича в стаята отвъд, където избута шкафовете с болнични дрехи срещу херметическата врата. Не мислеше, че ще попречи да бъде отворена, но можеше да забави преследвача й.

Бързо навлече дрехите, с които бе дошла, угаси осветлението, потапяйки дори съблекалнята в мрак, и изключи вентилационната система.

След като напусна лабораторията, Мариса пресече сградата на отдел „Вирусология“, мина по външния тесен коридор, после се спусна по стълбите към първия етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж. Пое си дълбоко въздух и се опита да изглежда спокойна, докато минаваше през входното фоайе. Охранителят седеше на бюрото си отляво. Говореше по телефона, обясняваше на някого, че е била вдигната биологична тревога, а не че е нарушена сигурността.

Макар да се съмняваше, че преследвачът й е поискал помощ от охраната, след като бе опитал да я убие, тя трепереше силно, докато регистрираше часа на излизането си. Чу мъжа от охраната да затваря телефона, след като обясни на човека от другата страна на линията, че операторите търсели под дърво и камък шефа на отдел „Вирусология“.

— Хей! — извика гардът след Мариса, когато тя забърза към вратата.

Сърцето й се качи в гърлото. За миг си помисли да избяга; намираше се само на шест крачки от входната врата. В този момент го чу да казва:

— Забравихте да се подпишете.

Тя се върна и треперещата й ръка едва уцели реда. Секунда по-късно беше навън и тичаше към колата си.

Беше на половината път от дома на Ралф, когато спря да трепери и да мисли за ужасяващото си откритие. Липсващото топче от замразена Ебола не можеше да е случайно съвпадение. Беше от същия щам, от който и всички епидемии в страната. Някой беше използвал вируса и дали преднамерено, или умишлено, смъртоносната болест бе заразила лекари и болници в различни области по различно време.

Това, че липсващото топче от вирус E39 е мистериозният източник за епидемията от Ебола в Съединените щати, беше единственото обяснение на поставените въпроси за очевидно дългия инкубационен период и обясняваше факта, че въпреки склонността на вируса да мутира, всички въпросни епидемии бяха от един и същи щам. Лошото беше, че някой не искаше тази информация да стане явна. Затова я бяха отстранили от екипа, занимаващ се с епидемиите, затова без малко да бъде убита. Онова, което най-много я плашеше, бе, че само някой, който имаше достъп до секретната лаборатория — по всяка вероятност някой от Центъра — би могъл да я открие там. Тя се прокле, че в паниката не се е сетила да погледне в дневника за вписвания кой друг е влязъл.

Вече завиваше по улицата на Ралф и мислеше как ще му разкаже за страховете си, когато се укори, че не е честно да го замесва. Беше се възползвала вече от приятелството на Тад и на следващия ден, когато той видеше името й в дневника, щеше да се чувства отвратително. Единствената й надежда беше, че двамата й нападатели няма да докладват за присъствието й в лабораторията, тъй като щяха да ги свържат с нападението над нея. Но дори така тя не можеше да разчита, че няма да измислят някоя правдоподобна лъжа за случилото се. Щеше да е тяхната дума срещу нейната, а от утре думите й нямаше да означават нищо в Центъра. В това беше сигурна. Претегляйки всичко, което знаеше, заключи, че сигурно полицията в Атланта щеше да започне да я издирва още от сутринта.

Тя си спомни, че куфарът й е още в багажника на колата, и се насочи към най-близкия мотел. Веднага след като си резервира стая, се обади на Ралф. Той отговори сънено чак след петото позвъняване.

— Чаках те до късно. Защо не дойде?

— Дълга история. Сега не мога да ти обясня, но съм в сериозна беда. Може би дори ще ми трябва добър адвокат. Познаваш ли някого?

— Мили боже — възкликна Ралф, внезапно изтрезнял. — Струва ми се, че е по-добре да ми кажеш какво става.

— Не искам да те въвличам в това — възпротиви се Мариса. — Единственото, което мога да кажа е, че цялата ситуация е определено сериозна и за момента не съм готова да отида при органите на властта. Предполагам, няма да е пресилено, ако кажа, че съм беглец! — Тя се засмя пресилено.

— Защо не дойдеш при мен? — попита Ралф. — Тук ще си в безопасност.

— Ралф, като казвам, че не искам да те въвличам, говоря сериозно. И наистина се нуждая от адвокат. Можеш ли да ми намериш някой?

— Разбира се. Ще ти помогна с каквото мога. Къде се намираш?

— Ще те потърся пак — отвърна Мариса уклончиво. — Благодаря ти, че си ми приятел.

Тя прекъсна, опитвайки се да събере цялата си смелост, за да позвъни на Тад и да му се извини, преди той да е разбрал от някого другиго, че е взела пропуска му. Пое си дълбоко въздух и набра номера. След като никой не се обади подир няколкото позвънявания, тя не издържа и реши да не го буди.

Извади писмото от Инженерната лаборатория от джоба си и изглади листа с ръка. Грейсън щеше да е следващата й спирка.