Заговорът

Седма глава

След формалното ми осиновяване от клана започнах да се виждам по-често с мои връстници от семейства на воини. Ичиро бе много търсен като преподавател и тъй като вече обучаваше мен по история, религия и класиците, се съгласи да приеме и други ученици. Сред тях бе Мийоши Гемба, който с по-големия си брат Кахей щеше да стане един от най-доверените ми съюзници и близки приятели. Гемба бе с една година по-голям от мен. Кахей бе минал двайсетте и бе твърде възрастен за занятията при Ичиро, но помагаше в обучението на по-младите в бойни умения.

С тази цел сега се присъединих към останалите мъже от клана в голямата зала срещу замъка, където се биехме с тояги и изучавахме други бойни изкуства. От закритата южна страна имаше просторен терен за езда и стрелба с лък. Не бях кой знае колко добър с лъка, но можех донякъде да се отсрамя с тоягата и меча. Всяка сутрин след два часа упражнения по писане с Ичиро яздех с още двама мъже по криволичещите улици на крепостния град и прекарвах още четири-пет часа в безмилостни тренировки.

Късно следобед се връщах при Ичиро и другите му ученици, където се мъчехме да си държим очите отворени, докато той се опитваше да ни преподава принципите на Конфуций и историята на Осемте острова. Лятното слънцестоене отмина, както и празникът Танабата5; настанаха дните на голямата жега. Проливните дъждове бяха престанали, но продължаваше да е много влажно и се усещаше, че надвисват страшни бури. Земеделците мрачно вещаеха необичайно тежък сезон на тайфуни.

Заниманията ми с Кенджи също продължаваха, но през нощта. Той гледаше да не се появява в залата на клана; беше ме предупредил да не се издавам, че владея умения на Племето.

— Воините смятат, че това е магьосничество — поясни той. — И ще те залеят с презрението си.

Излизахме нощи наред и аз се научих да се движа незабелязано през спящия град. Отношенията ни бяха странни. Денем не му се доверявах. Бях осиновен от Отори и им бях отдал сърцето си. Не исках да ми се напомня, че съм чужд за клана, че съм несретник и дори особняк. Но нощем беше различно. Кенджи нямаше равен на себе си по способности и умения. Искаше да ги сподели с мен, а аз изпитвах неистов глад да ги овладея — отчасти заради самите тях, тъй като утоляваха някаква тъмна потребност, която се бе зародила в мен, и отчасти защото знаех колко много трябва да уча, в случай че се наложеше да осъществя онова, което господарят Шигеру очакваше от мен. Макар че все още не бяхме разговаряли за това, не можех да измисля друга причина, поради която ме бе спасил от Мино. Бях дете на наемен убиец, член на Племето, а сега и негов осиновен син. Той ме вземаше със себе си в Инуяма. За какво друго, ако не да убия Ийда?

Повечето момчета ме приеха най-вече заради Шигеру и аз си дадох сметка, колко го уважават — и те, и бащите им. Но синовете на Масахиро и Шоичи ми създаваха доста затруднения, особено Йошитоми — най-големият син на Масахиро. Започнах да ги мразя толкова, колкото мразех и бащите им; освен това ги презирах за високомерието и заслепеността им. Често се биехме с тояги. Знаех, че намеренията им бяха да ме убият. Веднъж даже Йошитоми замалко да успее — добре, че за миг използвах второто си аз, за да отвлека вниманието му. Така и не ми го прости и често ми шепнеше обиди: „Магьосник! Измамник!“ Всъщност не се страхувах толкова, че може да ме убие, колкото че в даден момент ще ми се наложи аз да го убия при самозащита или по случайност. Това без съмнение подобри уменията ми да боравя с меча, но изпитах искрено облекчение, когато дойде време да се разделим, без да е пролята кръв.

Времето не беше подходящо за пътуване, тъй като това бяха най-горещите дни на лятото, но трябваше да пристигнем в Инуяма преди началото на празника на мъртвите. Не се отправихме по прекия път към Ямагата, а поехме на юг към Цувано — понастоящем града, който бе преден пост в земите на Отори на запад. Там щяхме да се срещнем с бъдещата невеста и спътниците й, там щеше да се състои и годежът. После щяхме да навлезем в територията на клана Тохан и да поемем по пощенския път при Ямагата.

Въпреки горещината пътуването ни до Цувано бе безметежно и приятно. Бях се отървал временно от уроците на Ичиро и от тежките тренировки. Беше като отдих да яздиш в компанията на Шигеру и Кенджи и за няколко дни всички ние сякаш бяхме сложили настрана съмненията и опасенията относно онова, което ни предстоеше. Дъждът спря, макар че цяла нощ над хребетите проблясваха светкавици, обагряйки облаците в синьо-виолетово. Горите наоколо ни обгръщаха с море от пищна лятна зеленина.

Навлязохме в Цувано по пладне, тъй като бяхме станали призори, за да изминем тази последна част от пътя. Съжалявах, че пристигаме, тъй като знаех, че това е краят на удоволствията в безгрижното ни пътуване. Цувано се огласяше от песен на вода, тъй като покрай улиците му минаваха канали, гъмжащи от охранени златисти и червени шарани. Намирахме се близо до странноприемницата, когато изведнъж над бълбукането на водата и глъчката на оживения град чух ясно името си, произнесено от женски глас. Идваше откъм дълга ниска постройка с бели стени и решетъчни прозорци, нещо като зала за бойни практики. Знаех, че вътре има жени, но не можех да ги видя и за момент се запитах какво ли правят там и защо й бе на едната да споменава моето име.

Когато стигнахме до странноприемницата, чух същата жена да говори в двора. Разбрах, че това е личната прислужница на госпожица Ширакава, а от нея научихме, че бъдещата годеница не се чувства добре. Кенджи отиде да я види и се върна обзет от неутолимо желание да опише красотата й с подробности, но се разрази буря и опасявайки се, че гръмотевиците ще уплашат конете, си спестих възторжените му излияния и побързах към конюшните. Не исках да слушам за красотата й. Ако изобщо я допусках в мислите си, то бе с неприязън заради ролята, която й бе отредена в заложения за Шигеру капан.

След известно време Кенджи дойде при мен в конюшните и доведе със себе си прислужницата. Тя имаше вид на симпатично, добродушно и лекомислено момиче, но още преди да ми се усмихне не особено почтително и да се обърне към мен с „братовчеде“, вече я бях разпознал като член на Племето.

Тя вдигна ръце и ги опря до моите.

— И аз съм Кикута по майчина линия, само че Муто по бащина. Кенджи ми е чичо.

Ръцете ни си приличаха по форма, с удължени пръсти и с една и съща права линия, пресичаща дланта.

— Това е единственият белег, който съм наследила — отбеляза тя печално. — Останалата част от мен е Муто.

Също като Кенджи тя притежаваше способността да променя външността си, тъй че човек никога да не е сигурен, че я е разпознал. Първоначално си помислих, че е много млада, но после разбрах, че е на трийсет и има двама синове.

— Господарката Каеде е по-добре — каза тя на Кенджи. — Чаят ти й помогна да поспи и сега вече настоява да става.

— Претоварила си я — отбеляза Кенджи с усмивка. — И то при тази жега!? — а на мен обясни: — Шизука обучава госпожица Ширакава на бой с меч. Може да се позанимава и с теб. Този дъжд ще ни задържи тук с дни — а към нея добави: — Току-виж си успяла да го научиш на малко безпощадност. Ето какво му липсва.

— Подобно качество не се възпитава — отвърна Шизука. — Или го имаш, или го нямаш.

— Тя го има — обърна се към мен Кенджи. — Стой й от дясната страна!

Аз не реагирах. Подразних се, че Кенджи изтъква слабостите ми пред жена още при запознанството ни. Стояхме под стрехите на конюшните, дъждът барабанеше по каменната настилка пред нас, а зад гърба ни конете потропваха с копита.

— Често ли я втриса така?

— Съвсем не. Случва й се за пръв път. Но тя няма сили. Почти не се храни, спи лошо. Притеснява се за предстоящата сватба и за семейството си. Майка й е на смъртно легло, а тя не я е виждала от седемгодишна.

— Привързала си се към Каеде — отбеляза Кенджи с усмивка.

— Да, макар че съм с нея само защото Араи ме помоли.

— Не съм виждал по-красива девойка — призна Кенджи.

— Чичо! Ти наистина си очарован от нея!

— Сигурно остарявам — рече той. — Жал ми е за нея заради окаяното й положение. Както и да се развият нещата, тя ще е губеща…

Над главите ни тресна оглушителна гръмотевица. Конете се изправиха на задните си крака и както бяха вързани, взеха да се мятат на всички страни. Аз се втурнах да ги усмиря. Шизука се върна в странноприемницата, а Кенджи тръгна да търси банята. Видях ги отново едва привечер.

По-късно, изкъпан и пременен в официално кимоно, отидох при владетеля Шигеру, който се готвеше за първата среща с бъдещата си невеста. Бяхме купили дарове и сега ги извадихме от кутиите заедно с вещите от лаково дърво, които бяхме донесли. Един годеж трябва да е радостно събитие, предполагам, макар че самият аз никога не бях присъствал на такова тържество. Този обаче ми се струваше наситен с напрежение и изпълнен с лоши предзнаменования.

Владетелката Маруяма ни поздрави, все едно едва се познавахме, но очите й почти не се откъсваха от лицето на Шигеру. Стори ми се остаряла, откакто я бях видял за първи път в Чигава. Не бе загубила от хубостта си, но страданието бе оставило тънки бразди по лицето й. Двамата с Шигеру изглеждаха твърде сдържани както един към друг, така и към всички останали, особено към госпожица Ширакава.

Нейната красота ни накара да онемеем. Въпреки проявения от Кенджи ентусиазъм по-рано изобщо не бях подготвен за такава хубост. Тогава си помислих, че разбирам страданията на владетелката Маруяма — поне част от тях сигурно са били от ревност. Как би могъл някой мъж да откаже да притежава такава красота? Никой не би обвинил Шигеру, ако я приемеше — така би изпълнил дълга си към чичовците си и изискванията на съглашението. Но бракът щеше да лиши владетелката Маруяма не само от мъжа, когото обичаше от години, а и от най-силния й съюзник.

Подводните течения в стаята ме караха да се чувствам неловко и нелепо. Видях болката, която студенината на владетелката Маруяма причини на Каеде, видях как поруменяха страните й, от което кожата й стана още по-красива. Чувах биенето на сърцето й, ускореното й дишане. Тя не поглеждаше никого от нас, беше свела очи към пода. И си помислих: „Толкова е млада и толкова ужасена.“ Тогава тя вдигна поглед и за миг очите й срещнаха моите. Почувствах я като човек, който се дави в реката — протегнех ли й ръка, можех да я спася.

— И така, Шигеру, сега ти се налага да избираш между най-могъщата жена в Трите провинции и най-красивата — каза Кенджи по-късно, докато седяхме и си приказвахме след много пресушени стъкленици вино. Тъй като, изглежда, дъждът щеше да ни задържи в Цувано още няколко дни, нямаше защо да си лягаме рано, за да станем преди разсъмване. — Трябваше и аз да се родя господар…

— Ти си имаш жена, да беше останал при нея — отвърна Шигеру.

— Съпругата ми я бива в готвенето, само че има зъл език, дебела е и мрази да пътува — отбеляза с недоволство Кенджи.

Аз не казах нищо, но се засмях в себе си, тъй като вече знаех как той се възползваше от отсъствието на жена си — ходеше в квартала на удоволствията. Кенджи продължи да се шегува — според мен с една по-дълбока цел да предизвика Шигеру към откровение, но господарят продължи да отговаря в същия дух, все едно действително празнуваше своя годеж. Аз заспах, замаян от виното, под звуците на дъжда, който трополеше по покрива, стичаше се по водосточните улеи и плющеше по каменната настилка на двора. Каналите преливаха, а в далечината чувах песента на реката, която преминаваше във вик и се втурваше устремно надолу по планинския склон.

Събудих се посред нощ и тутакси разбрах, че Шигеру не е в стаята. Вслушах се и долових гласа му, който говореше нещо на владетелката Маруяма тъй тихо, че никой освен мен не би могъл да го чуе. Бях ги чул да разговарят по същия начин преди близо година в една друга странноприемница. Обзе ме ужас от риска, който поемаха, и бях удивен от силата на любовта им, която ги зареждаше чрез такива редки срещи.

„Той никога няма да се ожени за Ширакава Каеде“, помислих си, но не бях наясно дали това прозрение ме зарадва, или разтревожи.

Бях изпълнен със смут и останах да лежа буден до зазоряване. Утрото бе сиво и влажно, без каквито и да било признаци за оправяне на времето. Необичайно ранен тайфун, връхлетял западната част на провинцията, бе причинил порои и наводнения, бе отнесъл мостове и залял пътища. Всичко тънеше във влага и мирис на плесен. Оказа се, че два коня са с възпалени сухожилия и отекли колене, а един от конярите бе ритнат в гърдите. Наредих да приготвят лапи за конете и повиках лекар да прегледа коняря. Довършвах късната си закуска, когато Кенджи дойде да ми напомни за упражненията по бой с меч. Това бе последното нещо, което ми се правеше.

— Какво възнамеряваш да вършиш през целия ден — попита той настоятелно, — да си седиш тук и да пиеш чай? Шизука може да те научи на много неща. Не е лошо да се възползваме от принудителния си престой в Цувано.

Тъй че покорно довърших закуската си и последвах своя учител, притичвайки в дъжда до школата по бойни умения. Още отвън долових глухото чаткане на тоягите. Вътре се биеха двама младежи. Миг по-късно си дадох сметка, че единият от тях всъщност не беше младеж, а Шизука — тя бе по-добра от съперника си, но той, по-висок и с по-голяма решимост, успяваше да й се противопостави достойно. При появата ни обаче Шизука твърде лесно проби защитата му. Едва когато противникът й си свали маската, слисан осъзнах, че това е Каеде.

— Ох! — възкликна тя ядно, избърсвайки лице в ръкава си. — Те ме разсеяха.

— Нищо не бива да ви отвлича вниманието, господарке — заяви Шизука. — Това е основната ви слабост. Не сте достатъчно съсредоточена. Не трябва да съществува нищо друго — само вие, вашият враг и мечът — после се обърна да ни поздрави: — Добро утро, чичо! Добро утро, братовчеде!

Ние отвърнахме на поздравите и се поклонихме на Каеде с подчертано уважение. Последва кратко мълчание. Чувствах се неловко — никога не бях виждал жени в зала за бойни практики, никога не бях виждал дами в тренировъчно облекло и присъствието им ме смущаваше. Помислих си, че вероятно в това има нещо непристойно. Не беше редно да бъда тук с бъдещата невеста на Шигеру.

— Ще дойдем друг път — рекох. — След като приключите.

— Не, искам да се биеш с Шизука — възпротиви се Кенджи. — Госпожица Ширакава едва ли може да се прибере в странноприемницата сама. Ще й е от полза да погледа.

— За господарката ще е добре да се поупражнява с партньор мъж — предложи Шизука. — Защото, стигне ли се до истински бой, няма да може да избира противниците си.

Отправих поглед към Каеде и видях как очите й леко се разшириха, но тя не каза нищо.

— Би трябвало да може да победи Такео — отбеляза Кенджи кисело.

Каеде седна на пода с кръстосани нозе като мъж. Развърза вървите, с които бяха прибрани назад косите й и те се разпуснаха около нея, стигайки до пода. Опитвах се да не я гледам.

Шизука ми подаде една тояга и зае основна поза. Разменихме си няколко удара както при упражнение, без някой да взема надмощие. Никога не се бях бил срещу жена и не смеех да нападна, да не би да я нараня. После за моя изненада, когато направих лъжливо движение встрани, тя се оказа готова да ме парира и нанесе рязък въртелив удар нагоре, който изби тоягата от ръцете ми. Ако се биех със сина на Масахиро, вече щях да съм мъртъв.

— Братовчеде — каза тя укорително. — Не ме обиждай, ако обичаш!

После вече се постарах повече, но тя бе много сръчна и удивително силна. Едва след втората схватка спечелих известно предимство, и то след нейни указания. Тя се отказа след четвъртата схватка с думите:

— Цяла сутрин се бих с господарката Каеде. Ти си свеж, братовчеде, а и си на половината на годините ми.

— По-малко от половината! — поправих я задъхано аз. Целият бях плувнал в пот. Взех кърпа от Кенджи и се избърсах.

Каеде попита:

— Защо наричаш господаря Такео „братовчеде“?

— Колкото и да не е за вярване, с него сме роднини по майчина линия — отвърна Шизука. — Господарят Такео не е Отори по рождение, осиновен е.

Каеде погледна сериозно трима ни.

— Приличате си. Трудно е да се определи точно по какво. Но има нещо загадъчно, сякаш никой от вас не е онова, което изглежда.

— Такъв какъвто е светът днес, това е мъдрост — заяви Кенджи.

„Доста благочестиво“, помислих си. Предположих, че той не иска Каеде да разбере действителния характер на нашите взаимоотношения и че всички сме от Племето. В интерес на истината и аз не го желаех. Предпочитах да ме смята за един от клана Отори.

Шизука завърза отново косите на Каеде.

— Сега трябва да се пробвате срещу Такео.

— Не — заявих незабавно. — Налага ми се да тръгвам. Трябва да видя конете и да проверя дали господарят Отори няма нужда от мен.

Каеде се изправи. Почувствах, че трепери леко, и долових осезаемо мириса й — аромат на цветя, примесен с потта й.

— Само една схватка — настоя Кенджи. — Няма да ви навреди.

Шизука се приближи, за да й сложи маската, но Каеде я отпрати с жест:

— Ако ще се бия с мъже, трябва да съм без маска.

Хванах тоягата с неохота. Дъждът се лееше още по-силно. Помещението бе сумрачно, а светлината вътре — със зеленикав оттенък. Сякаш бяхме в някакъв уединен свят, встрани от реалния, омагьосани.

Началото бе като обичайна тренировъчна схватка; всеки от двама ни се опитваше да пробие защитата на другия, но аз се страхувах да не я ударя в лицето, а нейните очи не се откъсваха от моите. И двамата бяхме предпазливи, впускайки се в нещо, което изобщо не познавахме и чиито правила не владеехме. После в някакъв момент почти неусетно боят премина в някакъв странен танц. Стъпка, удар, блок, стъпка. Дишането на Каеде стана по-шумно, моето също, а после изведнъж двамата задишахме като един, очите й заискриха по-ярко, лицето й засия по-силно, всеки удар стана по-мощен, а ритъмът на стъпките ни — по-ожесточен. Известно време аз имах превес, после тя, но никой не надделя… дали изобщо някой от нас го желаеше?

Накрая почти случайно успях да преодолея защитата й и за да не я ударя в лицето, пуснах тоягата на земята. Каеде тутакси сведе своята и каза:

— Предавам се.

— Добре се справихте — каза Шизука, — но според мен Такео можеше да се постарае повече.

Стоях, втренчен в Каеде с полуотворена уста, като идиот. Помислих си: „Ако не я притисна в обятията си, ще умра!“

Кенджи ми подаде кърпа да се избърша и ме смушка в гърдите.

— Такео… — започна той.

— Какво? — попитах глупаво.

— Просто не усложнявай нещата!

Шизука възкликна рязко, сякаш да предупреди за надвиснала опасност:

— Господарке Каеде!

— Какво? — промълви Каеде, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Мисля, че поработихме достатъчно за днес — добави Шизука. — Да се връщаме в стаята ви.

Каеде ми се усмихна, внезапно загърбила всякаква предпазливост, и каза:

— Господарю Такео!

— Госпожице Ширакава! — поклоних й се, опитвайки се да бъда официален, но съвършено неспособен да сдържа собствената си усмивка в отговор на нейната.

— Е, вече става твърде явно — промърмори Кенджи.

— Какво очакваш, нормално е за възрастта им — отвърна Шизука. — Ще го преодолеят.

Докато Шизука отвеждаше Каеде от тренировъчната зала, нареждайки на слугите, които чакаха навън, да донесат чадъри, на мен изведнъж ми просветна какво си казаха. Бяха прави за едно и грешаха за друго. Каеде и аз бяхме връхлетени от изгарящо желание един към друг, даже не просто от желание, а от любов. Грешаха обаче в едно — никога нямаше да я превъзмогнем.

Проливният дъжд ни задържа насилствено в планинския градец цяла седмица. Двамата с Каеде повече нито веднъж не тренирахме заедно. Щеше ми се изобщо да не го бяхме правили — това бе миг на лудост, който не бях пожелавал, и сега се измъчвах от последствията. Слушах я по цял ден, чувах гласа й, стъпките й и… през нощта, когато бяхме разделени от една-единствена тънка стена… дишането й. Можех да определя как спи и кога се буди. Прекарвахме известно време заедно — бяхме принудени поради ограниченото пространство в странноприемницата, поради факта, че сме в една и съща пътуваща група и че от нас се очакваше да бъдем с господаря Шигеру и с владетелката Маруяма, — но нямахме възможност да си разменим нито дума. И двамата, струва ми се, бяхме еднакво ужасени от това, че бяхме разкрили чувствата си. Почти не смеехме да се погледнем, но понякога очите ни се срещаха и тогава огънят помежду ни лумваше отново.

От желанието, което не ми даваше покой, отслабнах, очите ми хлътнаха, а липсата на сън влоши нещата още повече, тъй като се върнах към старите си навици от Хаги да скитам през нощта и да изследвам околността. Шигеру не знаеше, тъй като обикновено тръгвах, докато бе с владетелката Маруяма; Кенджи или също не подозираше, или се правеше, че не забелязва нощните ми митарства. Усещах, че ставам безплътен като призрак. През деня учех и пишех, през нощта изследвах живота на другите, движех се из малкия град като сянка. Често ме спохождаше мисълта, че никога няма да имам свой собствен живот, а винаги ще принадлежа на клана Отори или на Племето.

Гледах търговците, които изчисляваха причинените от пороите щети. Наблюдавах как жителите на града пият и играят хазарт по кръчмите и в един момент се оставят проститутките да ги отведат за ръка. Съзерцавах потънали в сън родители и спящите помежду им деца. Катерех се по зидове и водосточни тръби, вървях по покриви и дувари. Веднъж преплувах рова, изкачих се по крепостната стена и стигнах до самите порти, откъдето наблюдавах пазачите тъй отблизо, че долавях миризмата им. А за мое удивление те нито ме виждаха, нито ме чуваха. Слушах как хората говорят, будни или насън, чувах тяхното недоволство, ругатните и молитвите им.

Връщах се в странноприемницата преди зазоряване, мокър до кости, събличах подгизналите си дрехи и се шмугвах гол и треперещ под завивките. Дремех и слушах как около мен светът се събужда. Първо се разнасяше кукуригане на петли, после — грачене на гарвани. Слугите ставаха и отиваха за вода; по дъсчените мостове потропваха дървени подметки; Раку и останалите коне цвилеха от конюшнята. Очаквах момента, когато щях да чуя гласа на Каеде.

Дъждът валя като из ведро три дни подред, но после започна да отслабва. Много хора идваха в странноприемницата да се видят с Шигеру. Слушах предпазливите им разговори и се опитвах да различа кой му е верен и кой едва се сдържа да се присъедини към предателите. Отидохме в замъка да поднесем дарове на владетеля Китано и тогава на дневна светлина видях зидовете и портите, по които се бях катерил през нощта.

Той ни поздрави вежливо и изрази съболезнованията си относно смъртта на Такеши. Изглежда, случилото се терзаеше съвестта му, защото нееднократно се връщаше към темата. Беше на възрастта на владетелите Отори и имаше двама синове, горе-долу на годините на Шигеру. Те не присъстваха на срещата. Както ни бе съобщено, единият не бил в града, а другият се чувствал неразположен. Владетелят Китано поднесе своите извинения, които според мен бяха неискрени.

— Като момчета живееха в Хаги — обясни ми Шигеру по-късно. — Тренирахме и учехме заедно. Много пъти са гостували в дома на родителите ми. Бяха ни станали като братя — и на мен, и на Такеши — млъкна за момент и после продължи: — Е, това беше преди много години. Времената се менят и ние трябва да се променяме с тях.

Но аз не можех да бъда тъй смирен. Изпитвах горчивина и яд, че колкото повече приближавахме териториите на Тохан, толкова повече хората се отдръпваха от Шигеру.

Беше привечер. Вече бяхме се изкъпали и очаквахме да ни поднесат храната. Кенджи беше предпочел обществената баня, по собствените му думи очарован от едно от тамошните момичета. Стаята имаше излаз към малка градина. Дъждът бе стихнал и сега само леко ръмеше, а вратите стояха широко отворени. Въздухът бе наситен с мирис на подгизнала земя и мокри листа.

— Утре ще се проясни — каза Шигеру. — Ще можем да продължим нататък, но няма да успеем да стигнем до Инуяма преди началото на празника. Май ще ни се наложи да поостанем в Ямагата — той се усмихна скръбно и добави: — Така ще мога да помена брат си на мястото, където е намерил смъртта си. Но не мога да допусна някой друг разбере за чувствата ми. Трябва да се преструвам, че съм загърбил всякакви мисли за отмъщение.

— Защо трябва да навлизаме в територията на Тохан? — попитах. — Още не е късно да се върнем. Ако онова, което ви налага този брак, е осиновяването ми, мога да замина с Кенджи. Той иска точно това.

— В никакъв случай! — отвърна Шигеру. — Дал съм дума за това споразумение и съм го скрепил с печата си. Вече съм се гмурнал в реката и трябва да се оставя на течението. По-скоро бих предпочел Ийда да ме убие, отколкото да си навлека презрението му — той се озърна заслушан. — Сами ли сме? Чуваш ли някого наоколо?

Аз регистрирах обичайните вечерни шумове, характерни за странноприемницата — тихите стъпки на прислужниците, носещи вода или храна; отривистия звук от ножа на готвача и шума от вряща вода в кухнята; приглушения разговор на пазачите в прохода и двора. Не долавях ничий друг дъх освен нашия собствен.

— Сами сме.

— Ела по-близо. Веднъж озовем ли се сред Тохан, няма да имаме възможност да говорим. Има много неща, които трябва да ти кажа, преди… — той ми се усмихна, този път истински — … преди онова, което ще се случи в Инуяма, каквото и да е то! Мислих дали да те пратя някъде далеч. Кенджи го иска с оглед на твоята безопасност и, разбира се, страховете му са основателни. Но аз трябва да отида в Инуяма, каквото и да ми струва. И понеже искам от теб почти невъзможна услуга, много по-голяма от всякакъв дълг, който може да имаш към мен, чувствам, че трябва да ти предоставя възможност за избор, преди да навлезем в територията на Тохан. След като чуеш онова, което държа да ти кажа, разполагаш със свободата да го сториш, ако решиш да тръгнеш с Кенджи и да се присъединиш към Племето.

Едва доловим звук откъм прохода ми спести отговора.

— Някой идва към вратата.

И двамата млъкнахме.

След малко прислужниците внесоха в стаята подноси с вечерята. Щом си тръгнаха, започнахме да ядем. Храната беш6 е оскъдна заради дъжда — малко маринована риба, ориз, дяволски език и туршия от краставички, — но не мисля, че някой от нас усети вкуса й.

— Може би се питаш на какво се дължи омразата ми към Ийда — подхвана отново Шигеру. — Аз лично никога не съм го харесвал заради жестокостта и двуличието му. След Яегахара и смъртта на баща ми, когато чичовците ми оглавиха клана, много хора смятаха, че е трябвало да си отнема живота. Според тях това е бил единственият достоен изход за мен… А за тях — удобно разрешение на проблема с досадното ми присъствие. Но когато Тохан се настаниха в някогашните владения на Отори и видях с очите си какво опустошение и какви пагубни последствия за обикновените хора носи управлението им, заключих, че има повече смисъл в решението да живея и да подиря отмъщение. Смятам, че истинската проверка за едно управление е благоденствието на хората. Ако владетелят е справедлив, земята получава благословията на Небесата. В земите на Тохан хората гладуват, смазани от данъци и непрестанен тормоз от страна на чиновниците на Ийда. Скритите са изтезавани и убивани, разпъвани на кръст, провесвани надолу с главата над помийни ями, окачвани в кошове да ги кълват гарваните. Селяните са принудени да изоставят своите новородени и да продават дъщерите си, защото нямат с какво да ги изхранват — той взе късче риба и го задъвка с неохота, а лицето му остана безизразно. — Ийда стана най-могъщият владетел в Трите провинции. Властта налага свои собствени закони. Много хора смятат, че господарят има право да постъпва според волята си в собствения си клан и владение. Аз също бях възпитан в това убеждение. Но той се превърна в заплаха за земята ми, за бащината ми земя и вече не можех просто да гледам безучастно, да му я отстъпя без бой. Мисля за това от години. Възприех самоличност за себе си, която само отчасти отговаря на истинската ми същност. Наричат ме Шигеру Земеделеца. Посветих се на подобряване на земята и не говорех за нищо друго освен за сезоните, за реколтата и за напояването. Тези въпроси ме интересуват и бездруго, но те ми предоставяха извинение за пътуванията ми надлъж и нашир из владението, тъй като по този начин можех да науча много важни неща, които иначе нямаше да знам.

— Избягвах земите на Тохан, ако не се смятат годишните ми посещения в Тераяма, където е погребан баща ми, както и много от предците ми. След Яегахара храмът бе отстъпен на Тохан заедно с град Ямагата. Но после жестокостта на Тохан ме засегна лично и търпението ми взе да се изчерпва.

— Миналата година точно след празника Танабата майка ми се разболя от треска. Болестта й бе силно заразна и мама се спомина след седмица. Отидоха си още трима души от домакинството ни, в това число личната й прислужница. Болестта повали и мен. Цял месец блуждаех между живота и смъртта, не бях на себе си, откъснат от действителността. Никой не очаквал, че ще оздравея, и когато все пак се оправих, съжалих, че не съм умрял, тъй като тогава разбрах, че брат ми е бил убит през първата седмица на болестта ми.

— Беше в разгара на лятото. Такеши вече беше погребан. Никой не можа да ми каже какво се е случило. Уж нямало свидетели. Малко преди това бе започнал нова връзка, но момичето също бе изчезнало. Чухме само, че някакъв търговец от Цувано разпознал тялото му на една улица в Ямагата и уредил да бъде погребан в Тераяма. В пристъп на отчаяние писах на Муто Кенджи, когото познавах от Яегахара, като си мислех, че може би Племето разполага с някаква информация. Две седмици по-късно посред нощ в къщата ми пристигна непознат, който ми донесе писмо с печата на Кенджи. Предположих, че е коняр или воин пешак; той сподели, че името му е Курода, което ми подсказа недвусмислено, че е член на Племето.

— Девойката, по която се бе увлякъл Такеши, била певица и двамата отишли заедно в Цувано за Танабата. Това вече го знаех, тъй като още когато мама се разболя, му бях пратил вест да се върне в Хаги. Бях предположил, че ще остане в Цувано, но, изглежда, момичето е настоявало да продължат към Ямагата, където имала роднини, и Такеши е отишъл с нея. Курода ми каза, че в някаква странноприемница имало коментари и обиди към клана Отори и лично към мен. Избухнала свада. Такеши бе майстор в боя с меч. Убил двама души и ранил още неколцина, които избягали. После отишъл в къщата на роднините на момичето. Тохан се върнали в полунощ и подпалили къщата. Всички хора вътре изгорели или били намушкани, докато се опитвали да избягат от пламъците… — при тези думи за момент затворих очи; струваше ми се, че чувам писъците им. — Да, също като в Мино — отбеляза с горчивина Шигеру, сякаш разбрал мислите ми. — Тохан твърдели, че членовете на семейството били от Скритите, макар че най-вероятно това не отговаря на истината. Брат ми е бил в облекло за пътуване. Никой не е знаел истинската му самоличност. Тялото му останало на улицата цели два дни — той въздъхна дълбоко. — Би трябвало всичко това да предизвика бурно възмущение. И за по-малко клановете са вадили оръжия един срещу друг. Ийда е бил длъжен поне да се извини, да накаже хората си и да предложи някакво обезщетение. Но Курода ми съобщи, че когато той научил за станалото, думите му били: „Тези самонадеяни Отори вече са ми една грижа по-малко. Много жалко, че не е бил брат му.“ Дори самите извършители били слисани, каза ми Курода. Нямали представа, кой е Такеши. Когато разбрали, очаквали да се простят с живота. Ийда обаче не стори нищо, чичовците ми — също. Обясних им насаме какво ми е казал Курода. Те решиха да не ми повярват. Напомниха ми за безразсъдното поведение на Такеши в миналото, за битките, в които се е замесвал, за рисковете, които е поемал. Забраниха ми да говоря по въпроса пред други хора, напомниха ми, че все още съм зле, и ми предложиха да замина за известно време, да попътувам към Източните планини, да пробвам въздействието на горещите минерални извори, да се помоля в светилищата… И наистина реших да замина, но не по причините, които те ми изтъкваха.

— Дошли сте да ме намерите в Мино — прошепнах.

Той не ми отговори веднага. Навън вече беше тъмно, но небето все още излъчваше приглушено сияние. Облаците се разнасяха, а между тях просветваше луната, която ту се появяваше, ту се скриваше. За първи път различих очертанията на планината и на боровите дървета — черни на фона на нощното небе.

— Кажи на слугите да донесат лампи — нареди Шигеру и аз отидох до вратата, за да повикам прислужниците. Те дойдоха, прибраха подносите, донесоха чай и запалиха лампите на стойките. Когато излязоха от стаята, известно време мълчаливо пихме чай. Светлината се отразяваше в тъмносинята гледжосана повърхност на купичките. След като изпи чая си, Шигеру завъртя купичката си в ръка и после я обърна, за да прочете името на грънчаря. — Не ми се нрави толкова, колкото цветовете на грънците в Хаги — рече, — но въпреки това е красива.

— Може ли да ви задам един въпрос? — попитах и после млъкнах отново, тъй като не бях сигурен дали искам да чуя отговора.

— Давай — подкани ме той.

— Вие оставихте хората да си мислят, че сме се срещнали случайно, но аз имах чувството, че сте знаели къде да ме намерите. Вие сте ме търсили.

Той кимна.

— Да, познах те още щом те видях на пътеката. Бях дошъл в Мино със спешната задача да те открия.

— Защото баща ми е бил наемен убиец?

— Това бе главната причина, но не и единствената.

Имах чувството, че в стаята няма достатъчно въздух, за да поема колкото ми бе нужно. Не си направих труда да се замислям какви други причини може да е имал Шигеру. Трябваше да се съсредоточа върху главната.

— Но откъде знаехте, след като аз самият не знаех… дори от Племето не са знаели?

Той заговори, снишавайки глас повече от всякога:

— След Яегахара имах време да науча много неща. Тогава бях още момче — типичният син на воин, чиито мисли са заети единствено с меча и честта на семейството. Там срещнах Муто Кенджи и през последвалите месеци той ми отвори очите за властта, която се крие зад управлението на класата на воините. Открих нещо за мрежата на Племето и видях как те контролират главнокомандващите армиите и клановете. Кенджи стана мой приятел и чрез него се запознах с много други членове на Племето. Те ме заинтригуваха. Вероятно знам повече за тях, отколкото който и да е друг външен. Но запазих това познание за себе си, не го споделих с никого. Ичиро знае малко, а сега и ти.

Помислих си за чаплата, внезапно забиваща човка във водата.

— Кенджи не беше прав онази първа нощ, когато дойде в Хаги. Знаех отлично кого водя в дома си. Макар че не си бях дал сметка, че дарбите ти са тъй силни — той ми се усмихна с онази открита и сърдечна усмивка, която променяше лицето му. — Това бе неочаквано възнаграждение.

Сякаш за пореден път изгубих дар слово. Знаех, че трябва да обсъдим причината, накарала Шигеру да ме издири и да ми спаси живота, но не можех да се накарам да говоря тъй открито за подобни неща. Усетих как в мен се надига мракът на племенната ми природа. Останах безмълвен, застинал в очакване.

Шигеру каза:

— Знаех, че няма да намеря покой под Небесата, докато убийците на брат ми са живи. Смятах, че господарят им е пряко отговорен за действията им. А междувременно обстоятелствата се бяха променили. Скарването на Араи с Ногучи означаваше, че Сейшуу отново имат интерес да сключат съюз с Отори срещу Ийда. Всичко сочеше към едно-единствено заключение — че е дошло време да бъде убит!

Щом чух думите му, в мен бавно взе да се надига вълнение. Спомних си момента в моето село, когато реших, че няма да умра, а ще живея и ще диря отмъщение — онази нощ в Хаги под зимната луна, когато разбрах, че притежавам способността и волята да убия Ийда. Почувствах тръпки на истинска гордост, че владетелят Шигеру ме бе издирил за тази цел. Всички нишки на живота ми сякаш водеха натам.

— Моят живот е ваш — рекох. — Ще направя каквото пожелаете.

— Искам от теб да извършиш нещо изключително опасно, почти невъзможно. Ако избереш да не го сториш, можеш да тръгнеш с Кенджи още утре. Всички дългове помежду ни са уредени. Никой няма да си помисли лошо за теб.

— Моля ви, не ме обиждайте — рекох и го разсмях.

Чух стъпки в двора и нечий глас на верандата.

— Кенджи се върна.

След малко той влезе в стаята, следван от една прислужница, която носеше прясно приготвен чай. Той ни огледа, докато тя го сипваше в купичките, и щом си тръгна, отбеляза:

— Изглеждате като съзаклятници. Какво кроите двамата?

— Говорим за посещението в Инуяма — отвърна Шигеру. — Споделих с Такео намеренията си. Той идва с мен по своя собствена воля.

Изражението на Кенджи се промени.

— За да намери там смъртта си — промърмори.

— Може би не — отвърнах лекомислено. — Не се хваля, но ако някой може да се добере до Ийда, това съм аз.

— Ти си още момче — изсумтя учителят ми. — Вече го казах на Шигеру. Той знае възраженията ми по този безразсъден план. Ето какво ще ти кажа. Наистина ли смяташ, че ще успееш да убиеш Ийда? Той е преживял повече опити да бъде премахнат, отколкото проститутки съм посещавал. А ти дори още не си убивал! На това отгоре има голяма вероятност да бъдеш разпознат или в столицата, или някъде по пътя. Смятам, че твоят уличен търговец се е разприказвал. Не беше случайност, че Андо се появи в Хаги. Дошъл е да провери слуховете и те видя с Шигеру. Допускам, че Ийда вече знае кой си и къде си. Вероятно ще те арестуват веднага щом се озовете на територията на клана Тохан!

— Не и ако е с мен като законен Отори, който пристига да сключи приятелски съюз — обади се господарят. — Както и да е, аз му казах, че е свободен да тръгне с теб. Той сам избра да ме придружи.

Стори ми се, че долових в гласа му нотка на гордост. Обърнах се към Кенджи:

— И дума не може да става да замина. Трябва да отида в Инуяма. И бездруго имам собствени сметки за уреждане.

Той въздъхна силно.

— В такъв случай предполагам, че ще дойда с вас.

— Времето се оправи. Утре можем да продължим пътя си — отбеляза Шигеру.

— Има и още нещо, което трябва да ти кажа, Шигеру. Учуди ме, че толкова време си успял да запазиш в тайна връзката си с владетелката Маруяма. В банята обаче чух нещо… една шега, която ме кара да смятам, че вашата история вече не е тайна.

— Какво си чул?

— Момичето там триеше гърба на един мъж и той й каза, че владетелят Отори бил в града с бъдещата си невеста, а то отвърна: „И с настоящата“. Мнозина се засмяха, все едно бяха схванали намека й, след което продължиха да говорят за владетелката Маруяма и желанието, което Ийда изпитвал към нея. Разбира се, ние все още се намираме в земите на Отори. Хората изпитват към теб искрено възхищение и този слух им харесва. Той вдига репутацията на Отори и е като нож в ребрата за Тохан. Още една причина да се разпространява, докато накрая стигне до ушите на Ийда.

Виждах лицето на Шигеру на приглушената светлина на лампите. То придоби странно изражение. Стори ми се, че разчетох в него гордост и в същото време съжаление.

— Ийда може да ме убие — каза той, — но това няма да промени факта, че тя предпочита мен пред него!

— Ти си влюбен в смъртта както цялата ви каста — отбеляза Кенджи, а в гласа му прозвуча гняв, който не бях чувал никога до момента.

— Не ме е страх от смъртта — отвърна Шигеру. — Но не е вярно, че съм влюбен в нея. Точно обратното — мисля, че съм доказал колко обичам живота. Но по-добре да умра, отколкото да живея в позор, това е решението, до което съм стигнал.

Долових приближаващи се стъпки. Извъртях глава като куче, а двамата мъже млъкнаха. Последва тихо хлопане и вратата се плъзна встрани. На прага коленичи Сачие. Шигеру се изправи незабавно и отиде при нея. Тя му прошепна нещо и безшумно се оттегли. Той се обърна към нас и каза:

— Владетелката Маруяма желае да обсъдим подробностите по утрешното пътуване. Ще отида в стаята й за известно време.

Кенджи не каза нищо, само сведе леко глава в поклон.

— Може това да е последният път, в който сме заедно — добави едва чуто Шигеру и пристъпи в коридора, затваряйки вратата след себе си.

— Трябваше аз да те открия първи, Такео — изсумтя Кенджи. — Тогава нямаше да станеш господар и да бъдеш обвързан с Шигеру чрез задълженията, които ти налага лоялността. Щеше да си бъдеш изцяло член на Племето. И сега нямаше да се колебаеш дали да тръгнеш с мен.

— Ако господарят Отори не ме беше открил първи, щях да съм мъртъв! — отвърнах гневно. — Къде беше Племето, когато Тохан убиваха роднините ми и опожаряваха дома ми? Тогава той ми спаси живота. Затова не мога да го изоставя. И никога няма да го сторя. Повече не смейте да ми го предлагате!

Очите на Кенджи станаха непроницаеми.

— Господарю Такео — каза той иронично.

Прислужниците дойдоха да приготвят постелите и това сложи край на разговора ни.

На следващата сутрин пътищата, извеждащи от Цувано, гъмжаха от хора. Многобройните пришълци се възползваха от хубавото време, за да възобновят пътуването си. Небето бе чисто и обагрено в тъмносиньо, а слънцето извличаше влагата от земята, докато от нея взе да се вдига пара. Каменният мост над реката бе невредим, но водите отдолу се носеха буйни и заплашително високи, влачеха клони, дъски, мъртви животни и може би други трупове и ги блъскаха в опорните колони. Аз си мислех мимоходом за първия път, когато бях прекосил моста в Хаги и видях една мъртва чапла. Водите я подмятаха, сиво-белите й пера бяха подгизнали, а цялата й грациозност бе смазана и съсипана. Образът й ме смрази. Възприех го като ужасна поличба.

Конете си бяха отпочинали и поеха на път бодри и нетърпеливи. Ако е изпитвал някакви съмнения или е споделял лошите ми предчувствия, Шигеру не го показа. Лицето му бе спокойно, очите — ясни. От него сякаш струяха енергия и жизненост. Всеки път, щом го погледнех, сърцето ми се свиваше — имах чувството, че животът и бъдещето му изцяло се намират в моите ръце на наемен убиец. Сведох поглед към тях, както ги бях отпуснал върху бледосивия врат и черната грива на Раку, и се запитах дали нямаше да ме подведат.

Видях Каеде за кратко, докато се качваше в паланкина пред странноприемницата. Тя не ме погледна. Владетелката Маруяма отбеляза появата ни с лек поклон, но не каза нищо. Лицето й беше бледо, очите й — очертани от тъмни кръгове, но самата тя бе ведра и спокойна.

Пътуването беше бавно и изнурително. Цувано бе защитен от най-тежките пристъпи на бурята от планинските хребети, но щом се спуснахме в долината, пред нас се разкри пълната картина на нанесените щети. Имаше отнесени къщи и мостове, изтръгнати от корен дървета, наводнени нивя. Селяните ни гледаха навъсено или с нескрит гняв, докато яздехме насред страданието им и добавяхме още към него, отнемайки насила сеното им, за да нахраним конете си, както и лодките им, за да прекосим придошлите реки. Вече бяхме закъснели с няколко дни и на всяка цена трябваше да ускорим придвижването си.

Нужни ни бяха три дни да стигнем до границата на владението — два пъти повече, отколкото очаквахме. Посрещна ни специално изпратен за целта ескорт — Абе, един от главните васали на Ийда, придружен от трийсетина воини Тохан, които видимо превъзхождаха по брой двайсетимата, които съпровождаха господаря Шигеру. Сугита и другите хора на Маруяма се бяха върнали на собствената си територия след срещата ни в Цувано.

Абе и хората му чакаха от седмица и бяха нетърпеливи и раздразнителни. Нямаха никакво желание празникът на мъртвите да ги завари в Ямагата. Двата клана не питаеха особена любов един към друг; атмосферата стана тежка и напрегната. Тохан бяха високомерни и пренебрежителни. Караха ни нас, Отори, да се чувстваме по-нисши, все едно идвахме като просители, а не като равни. Кръвта ми кипна заради господаря Шигеру, но той изглеждаше невъзмутим, остана вежлив както обикновено, само ведростта му понамаля.

Аз бях мълчалив както в дните, когато не можех да говоря. Вслушвах се в откъслечните разговори, които подобно на сламки указваха посоката на вятъра. Но в земите на Тохан хората бяха сдържани и затворени. Те знаеха, че навсякъде гъмжи от шпиони, че и стените имат уши. Дори когато се напиваха през нощта, Тохан го правеха тихо за разлика от шумните веселби, които съпровождаха пиршествата на Отори.

Не се бях озовавал тъй близо до тройния дъбов лист от деня на клането в Мино. Стоях със сведен поглед и извърнато лице от страх, че ще видя някого или ще бъда разпознат от някого, който е участвал в опожаряването на моето село и в убийството на близките ми. Използвах прикритието на художник, често вадех четките и мастилницата. Отделих се от истинската си същност, станах мил, чувствителен и свенлив младеж, който почти не говореше и стоеше в сянка. Единственият, към когото се обръщах, бе моят учител. Кенджи бе станал свит и свенлив също като мен, като съзнателно се стараеше да не се набива в очи. От време на време двамата разговаряхме тихо за калиграфия или за стила на рисуване на материка. Мъжете от клана Тохан ни удостоиха с презрението си и почти не ни забелязваха.

За мен престоят ни в Цувано наподобяваше смътен спомен за сън. Нима боят с мечове се бе състоял? Наистина ли двамата с Каеде бяхме връхлетени и обжарени от любов? През следващите няколко дни почти не я видях. Дамите бяха настанени в различни къщи и се хранеха отделно. Не ми беше трудно да се държа така, както смятах, че съм длъжен, все едно тя не съществуваше, но чуех ли гласа й, сърцето ми забиваше лудо, а през нощта образът й пламтеше зад спуснатите ми клепачи.

Първата вечер Абе не ми обърна внимание, но на втората, след като бе приключил с храната, а изпитото вино бе засилило войнствеността му, той се втренчи в мен продължително и после се обърна към Шигеру:

— Това момче… е ваш роднина, предполагам?

— Син на далечен братовчед на майка ми — отвърна Шигеру. — Вторият по възраст от неколцина, понастоящем всички сираци. Майка ми все искаше да го осинови и след смъртта й аз осъществих намерението й.

— И сте се сдобили с един мухльо — засмя се Абе.

— Може би, колкото и да ми е тъжно — съгласи се Шигеру. — Но той има други таланти, които са от полза. Бива го по смятане и писане, притежава и някои умения на художник — в тона му звучаха примирение и разочарование, все едно за него аз бях нежелано бреме, но знаех, че всеки подобен коментар целеше единствено да изгради новия ми образ. Стоях със сведен поглед и не отронвах нито дума.

Абе си наля още вино и отпи, като ме наблюдаваше над ръба на купичката. Очите му бяха малки и дълбоко разположени върху сипаничаво лице с груби черти.

— Без особена полза в тези времена!

— Несъмнено вече можем да очакваме мир, след като нашите два клана вървят към сключване на съюз — рече тихо Шигеру. — Възможно е да предстои нов разцвет на изкуствата.

— Мир с клана Отори може би. Те ще отстъпят без бой. Но сега кланът Сейшуу ни създава неприятности, подтикван от онзи предател Араи.

— Араи ли? — попита Шигеру.

— Бивш васал на Ногучи, от Кумамото. Земите му са редом със земите на годеницата ви. Цяла година набира хора. Ще трябва да го смажем преди зимата — Абе отпи отново. Върху лицето му се прокрадна изражение на злобна насмешливост, от което устата му се изви още по-жестоко. — Араи убил мъжа, който според слуховете се опитал да насили госпожица Ширакава, а после се засегнал, когато владетелят Ногучи го пратил в изгнание — той извъртя глава към мен, подтикван от интуицията на пияницата. — Обзалагам се, че никога не си убивал човек, нали, момче?

— Не, господарю Абе — отвърнах. Той се засмя. Усетих насилника в него, при това съвсем близо до повърхността. Не исках да го предизвиквам.

— А ти, старче? — обърна се той към Кенджи, който в ролята си на невзрачен учител отпиваше с наслада от виното си. Изглеждаше позамаян, но всъщност бе много по-трезв от Абе.

— Макар и мъдреците да ни учат, че благородникът може… наистина трябва… да мъсти за смъртта — каза той, извисявайки глас в приповдигната благочестивост, — аз никога не съм имал причина да предприемам подобно крайно действие. От друга страна, Просветленият учи своите последователи да се въздържат от отнемане на живота на което и да е живо същество, поради което ям само зеленчуци — той отпи с признателност и напълни отново купичката си. — За щастие оризовото вино също се включва в тази категория.

— Нямате ли воини в Хаги, та пътувате с такива спътници? — изсмя се презрително Абе.

— Предполага се, че отивам на венчавката си — отвърна Шигеру миролюбиво. — Трябва ли да съм по-добре подготвен за битка?

— Един мъж винаги трябва да бъде подготвен за битка — излая Абе, — особено когато бъдещата му невеста има репутацията на вашата. Наясно сте с нея, предполагам? — той поклати грамадната си глава. — Все едно да ядеш таралежова риба — една-единствена хапка може да те убие. Това не ви ли тревожи?

— А трябва ли? — Шигеру си наля още вино и отпи.

— Е, тя е възхитителна, признавам. Струва си!

— Госпожица Ширакава не представлява заплаха за мен — отбеляза Шигеру и остави Абе да разправя за подвизите си по време на походите на Ийда на Изток. Аз слушах хвалбите му и се опитвах да уловя слабостите му. Вече бях решил, че ще го убия.

На следващия ден пристигнахме в Ямагата. Градът бе тежко поразен от бурята, с много жертви и огромни загуби на реколта. Голям почти колкото Хаги, той бе някогашният втори град във владението на Отори, преди да бъде отстъпен на клана Тохан. Крепостта бе построена отново и предоставена на един от васалите на Ийда. Но повечето от жителите на града продължаваха да се смятат за Отори и присъствието на владетеля Шигеру бе още една причина за вълнения. Абе се беше надявал да е в Инуяма преди празника на мъртвите и беше бесен, че е принуден да остане в Ямагата. Смяташе се, че всяко пътуване преди края на празника освен до храмове и светилища носи нещастие.

Шигеру бе обзет от скръб, озовавайки се за първи път на мястото, където Такеши бе намерил смъртта си.

— Видя ли някой Тохан, всеки път си задавам въпроса, дали не е бил един от тях — призна ми той късно същата нощ. — И си представям как извършителите и досега се питат защо все още не са наказани, и ме презират, че съм ги оставил живи. Ще ми се да ги изколя до един!

Никога досега не го бях виждал да губи търпение.

— Тогава никога няма да се доберем до Ийда — отвърнах. — А само така ще постигнем възмездие за всички оскърбления, с които ни засипват Тохан.

— Твоето учено „аз“ трупа все повече мъдрост — каза той с леко разведрен глас. — Мъдрост и самообладание.

На следващия ден отиде с Абе в замъка, за да бъде официално посрещнат от местния владетел. Върна се още по-тъжен и по-обезпокоен от когато и да било.

— Тохан търсят начин да пренасочат вълненията, като обвинят Скритите за причинените от бурята бедствия — съобщи ми той накратко. — Шепа злочести търговци и земеделци са били изобличени и арестувани. Някои от тях са починали от изтезания. Четирима са провесени отвън на крепостната стена. Вече три дни са там.

— Живи ли са още? — прошепнах настръхнал.

— Може да издържат седмица, че и повече — отвърна Шигеру. — А през това време гарваните кълват живата им плът.

Веднъж разбрал, че са там, нито за миг не преставах да ги чувам — на моменти тихи стенания, друг път немощни писъци, съпроводени през деня от постоянния грак на гарвани и плясък на крила. Чувах ги цялата нощ и на другия ден, а после настъпи първата нощ от празника на мъртвите.

Тохан наложиха вечерен час на градовете си, но фестивалът следваше по-стари традиции и ограничението бе отместено в полунощ. Щом падна мрак, напуснахме странноприемницата и се сляхме с тълпите от хора, които се стичаха първо към храмовете, а после — към реката. Всички каменни фенери покрай водещите към светилищата пътеки бяха запалени; върху надгробните камъни бяха сложени свещи, чиито мигащи светлинки хвърляха странни сенки, превръщащи телата в мършави силуети, а лицата — в черепи. Тълпата се движеше постоянно и мълчаливо, все едно самите покойници бяха излезли от земята. Беше лесно да се загубиш в нея, както и да се измъкнеш от зорките ни пазачи.

Нощта бе тиха и топла. Отидох с Шигеру до брега и двамата сложихме запалени свещи да се носят по реката върху крехки малки лодки, отрупани с приношения за мъртвите. Храмовите камбани биеха, над мудните кафяви води се носеха песни и монотонни слова. Наблюдавахме как светлинките се отдалечават надолу по течението с надеждата, че мъртвите ще бъдат утешени и ще напуснат в покой света на живите.

В моето сърце обаче нямаше покой. Мислех за мама, за пастрока си и за сестрите си, за своя отдавна починал баща, за неговия брат, за жителите на Мино. Без съмнение владетелят Шигеру мислеше за баща си, за брат си. Изглежда, духовете им нямаше да ни напуснат, преди да бъдат отмъстени. Навсякъде около нас хората слагаха своите лодчици със запалени свещи върху водната повърхност, плачеха и нареждаха, от което сърцето ми се свиваше от безполезна скръб, че светът е такъв, какъвто е. Учението на Скритите, доколкото изобщо си го спомнях, нахлу в съзнанието ми, но после изведнъж осъзнах, че всички, които ме бяха обучавали на него, бяха мъртви.

Пламъчетата на свещите горяха дълго, ставаха все по-малки и по-малки, докато накрая вече изглеждаха като светулки, после — като искри и накрая — като призрачните светлинки, които се виждат при дълго взиране в пламъка. Имаше пълнолуние с оранжевия оттенък на късното лято. Ужасявах се, че трябва да се върна в странноприемницата, в онази душна стая, където щях да се мятам в леглото цяла нощ и да слушам стоновете на Скритите, умиращи върху крепостната стена.

По брега бяха запалени огньове и хората започнаха да танцуват онзи обсебващ танц, който хем посреща мъртвите, хем им помага да си тръгнат, хем успокоява живите. Биеха барабани, звучеше музика. Тя повдигна малко духа ми и аз се изправих, за да погледам танцуващите. И там в сянката на върбите видях Каеде.

Стоеше с владетелката Маруяма, Сачие и Шизука. Шигеру стана и се отправи към тях. Владетелката Маруяма се приближи до него и двамата се поздравиха със сдържани официални слова, разменяйки си съболезнования за покойниците и коментари за пътуването. Обърнаха се, което беше съвсем естествено, за да застанат един до друг и да наблюдават танците. Но аз имах чувството, че долавям копнежа в тона им и го виждам в стойката им. Обзе ме страх за тях. Знаех, че могат да се прикриват… бяха го правили години наред… но сега навлизаха в отчаяния краен етап на играта и се боях, че ще изоставят предпазливостта преди последния ход.

Каеде остана сама на брега, на известно разстояние от Шизука. Имах чувството, че се озовах до нея против волята си, сякаш духовете ме бяха поели и ме бяха спуснали там. Успях да я поздравя вежливо, но неуверено, с мисълта, че ако Абе ме зърнеше отнякъде, щеше просто да реши, че страдам от юношеско увлечение по годеницата на Шигеру. Казах нещо за горещината, но Каеде трепереше, сякаш й беше студено. Останахме безмълвни няколко мига, след което тя ме попита с глух глас:

— Кого жалеете, господарю Такео?

— Майка си, баща си… — след известна пауза добавих: — Има толкова покойници.

— Моята майка умира — рече тя. — Надявах се да я видя още веднъж, но закъсняхме толкова много. Страх ме е, че ще пристигна твърде късно. Бях седемгодишна, когато ме пратиха заложница. Не съм виждала мама и сестрите си повече от половината си живот.

— А баща ви?

— Той също ми е като непознат.

— Ще присъства ли на вашата…? — за моя изненада гърлото ми пресъхна и установих, че не мога да произнеса думата.

— На сватбата ми ли? — попита тя с горчивина. — Не, няма — беше вперила поглед в осеяната със светлинки река. Сега отмести очи покрай мен към танцьорите и тълпата, която ги гледаше. — Те се обичат — каза, все едно говореше на себе си. — Затова тя ме мрази…

Знаех, че не е редно да съм там, да говоря с нея, но не можех да се насиля да се махна. Опитах се да задържа своя образ — мил, свенлив, с добри обноски.

— Браковете се сключват заради дълг и съюз. Това не означава, че женените са обречени на нещастие. Владетелят Отори е добър човек…

— Омръзна ми да слушам това. Зная, че е добър човек. Казвам само, че той никога няма да ме обича — знаех, че е вперила поглед в лицето ми. — Но освен това знам — продължи тя, — че любовта не е за нашата класа… — сега вече треперех аз. Вдигнах глава и погледът ми срещна нейния. — Тогава защо я изпитвам? — прошепна тя.

Не посмях да кажа нищо. Думите, които исках да изрека, набъбнаха в устата ми. Чувствах тяхната сладост и тяхната сила. Отново си помислих, че ще умра, ако не я притежавам.

Барабаните биеха. Огньовете искряха. Откъм мрака се разнесе гласът на Шизука:

— Става късно, госпожице Каеде.

— Идвам — отвърна тя. — Лека нощ, господарю Такео.

Позволих си само едно — да изрека името й, така както тя бе изрекла моето:

— Госпожице Каеде.

Миг преди да се обърне, видях как лицето й се озари, засия по-ярко от пламъците, от луната върху водната повърхност.