Тринадесета глава

Бях подгизнал от плуването в реката и от дъжда, от косите и миглите ми се стичаха капки също както от тръстиките, от бамбука и върбата. И макар че върху черните ми дрехи не личаха следи, бях подгизнал и от кръв. Мъглата се бе сгъстила още повече. Двамата с Кенджи се движехме в един призрачен свят, невеществен и невидим. Улових се, че се питам дали не съм умрял, без да разбера, и не съм се върнал като ангел на отмъщението. Когато си свършех работата тази нощ, щях да се стопя обратно в отвъдното. Мъката неспирно подемаше своя ужасен напев в сърцето ми, но аз все още не можех да се заслушам.

Излязохме от рова и се изкатерихме по стената. Усещах тежестта на Джато върху хълбока си. Все едно носех Шигеру със себе си. Сякаш духът му се бе вселил в мен и се бе всмукал в костите ми. От върха на градинския зид чух стъпките на приближаващ патрул. Гласовете им бяха тревожни; подозираха натрапници и когато видяха срязаните от Юки въжета, замръзнаха на място и възкликнаха изненадани, втренчили се в металните пръстени горе, където бе висял Шигеру.

Всеки от нас пое по двама. Умряха след четири удара, без да успеят повече да погледнат надолу. Шигеру се оказа прав. Мечът в ръката ми сечеше, все едно имаше своя собствена воля или бе движен от невидима ръка. А в мен нямаше ни капка състрадание или милост, които да му попречат.

Прозорецът над нас все още бе отворен и лампата гореше мъждиво. Дворецът изглеждаше тих, обгърнат от сън в часа на вола12. Изкатерихме се до прозореца, вмъкнахме се през него и се строполихме върху телата на пазачите, които Юки бе убила по-рано. Кенджи издаде тих звук на одобрение. Отидох до вратата между коридора и помещението за стражите. Знаехме, че нататък по коридора има четири такива малки стаи. Първата бе отворена и водеше към преддверието, в което бях чакал с Шигеру и двамата бяхме съзерцавали рисунките на жеравите. Другите три бяха скрити зад стените на жилището на Ийда.

Славеевият под опасваше цялата резиденция и я пресичаше през средата, разделяйки помещенията на мъжете и на жените. Сега се простираше пред мен безмълвен, проблясващ на слабата светлина на лампите. Приклекнах в сумрака. Някъде отдалеч, почти от противоположния край на постройката долових гласове — най-малко два мъжки и един женски.

Шизука.

След малко си дадох сметка, че това са Абе и Андо; колкото до пазачите, не бях сигурен за броя им — може би двама с владетелите и още десетина, скрити в тайните помещения. Определих местоположението им в крайната стая — стаята на Ийда. Вероятно владетелите го очакваха там… но къде беше той и защо Шизука стоеше при тях?

Гласът й бе закачлив, почти кокетен, техните — уморени и леко пияни, на моменти накъсвани от прозевки.

— Ще донеса още вино — чух я да казва.

— Да, изглежда, ще е дълга нощ — отвърна Абе.

— Една нощ, когато е последна, винаги е твърде кратка — отвърна Шизука многозначително.

— Не е нужно да е последната и за теб, ако направиш правилния ход — каза Абе и в гласа му се прокрадна тромава нотка на възхищение. — Ти си красива жена и знаеш какво искаш. Ще гледам да се погрижа за теб.

— Владетелю Абе! — засмя се тихо Шизука. — Мога ли да ви се доверя?

— Донеси още вино и ще ти покажа доколко.

Чух как подът запя, когато Шизука излезе от стаята и стъпи върху него. Последваха я по-тежки стъпки и Андо каза:

— Ще отида да погледам отново танца на Шигеру. Цяла година съм чакал това.

Докато прекосяваха резиденцията, аз претичах по пода отстрани и приклекнах до вратата на преддверието. Подът под нозете ми остана безмълвен. Шизука мина покрай мен и Кенджи изцвърча като щурец. Тя потъна в сумрака.

Андо влезе в преддверието и пое към помещението за пазачите. Викна им гневно да се събудят и тогава Кенджи го приклещи в желязна хватка. Аз влязох, свалих качулката си и вдигнах лампата така, че да освети лицето ми.

— Виждаш ли ме? — прошепнах. — Познаваш ли ме? Аз съм момчето от Мино. Това е за моите хора. И за владетеля Отори.

Очите му се изпълниха с изумление и ярост. Не исках да използвам Джато за него. Извадих гаротата и го убих с нея; Кенджи го държеше, а Шизука гледаше.

— Къде е Ийда? — попитах шепнешком.

— С Каеде — отвърна тя. — В най-отдалечената стая в женското крило. Ще отвличам вниманието на Абе, докато си там. Ийда е сам с нея. Ако тук се появи някакъв проблем, ще се справим с Кенджи.

Аз почти не схванах думите й. Смятах, че кръвта ми е студена, но сега тя се вледени. Задишах дълбоко, оставих мракът на Кикута да се надигне в мен и да ме обгърне напълно и стъпих на славеевия под.

В градината отвън дъждът ромолеше тихо. Откъм мочурището и вировете долиташе квакане на жаби. Потънали в сън, жените дишаха дълбоко. Долових мирис на цветя, на кипарисово дърво от банята и острото зловоние откъм нужниците. Преминах по пода безтегловен като призрак. Зад мен се извисяваше силуетът на крепостта, а пред мен течеше реката.

В последното малко помещение в края на резиденцията гореше лампа. Дървените капаци бяха отворени, но хартиените — не, а на фона на оранжевото сияние на лампата видях сянка на жена със спуснати коси, седнала неподвижно. Стиснал Джато, рязко отворих плъзгащата се врата и скочих в стаята. С меч в ръка Каеде мигом се изправи на крака. Цялата бе изцапана с кръв.

Ийда лежеше проснат на постелята, захлупен по лице. Тя изрече тихо:

— Най-добре е да убиеш противник и да му вземеш меча. Така каза Шизука…

Очите й бяха разширени, явно бе изпаднала в шок; тялото й се тресеше. Имаше нещо почти свръхестествено в сцената: момичето, тъй младо и крехко, мъжът — масивен и силен дори в смъртта, ромонът на дъжда, безмълвието на нощта.

Оставих Джато на земята. Тя сведе меча на Ийда и пристъпи към мен.

— Такео — рече, сякаш се събуждаше от сън, — той се опита да ме… и аз го убих… — после се озова в обятията ми. Държах я така, докато престана да трепери. — Ти си подгизнал — прошепна тя. — Не ти ли е студено?

Допреди малко не чувствах студ, но сега ме пронизваше и треперех почти колкото нея. Ийда бе мъртъв, но не го бях убил аз. Почувствах се измамен, отмъщението ми бе отнето, но не можех да споря със съдбата, която бе решила да се справи с него чрез ръцете на Каеде. Бях едновременно и разочарован, и обезумял от облекчение. И държах в прегръдките си любимата девойка, така както бях копнял от седмици.

Когато се замисля за случилото се след това, мога само да твърдя, че сме били омагьосани, и то още от Цувано. Сега тя отрони:

— Очаквах да умра тази нощ.

— Аз също — рекох.

— Но ще бъдем заедно — прошепна тя в ухото ми. — До разсъмване тук няма да дойде никой — гласът й, допирът й ме изпълваха с болезнена любов и неустоимо желание. — Искаш ли ме? — попита.

— Безумно, знаеш… — паднахме на колене, все така в обятията си.

— И не се страхуваш? От онова, което се случва на мъжете заради мен?

— Не, за мен ти никога няма да бъдеш заплаха. А теб страх ли те е?

— Не — отвърна тя с някаква почуда в гласа. — Искам да бъда с теб, преди да умрем — устните й намериха моите. Тя развърза колана си и робата й се свлече. Аз свалих мокрите си дрехи и я притиснах тъй, както толкова бях копнял. Телата ни се устремиха едно към друго с нетърпението и лудостта на младостта.

Щях да бъда щастлив да умра след това, но също като реката животът ни повлече напред. Сякаш бе минала цяла вечност, макар че едва ли са били повече от петнайсет минути, защото чух подът да пее и Шизука да се връща при Абе. В стаята до нас някаква жена измърмори нещо в съня си и после избухна в зловещ смях, от който косите на тила ми настръхнаха.

— Какво прави Андо? — попита Абе.

— Заспа — изкиска се Шизука. — Не може да носи на пиене като господаря Абе.

Течността забълбука от стъкленицата в купата. Чух Абе да преглъща шумно. Докоснах с устни клепачите и косите на Каеде.

— Трябва да се върна при Кенджи — прошепнах. — Не мога да ги оставя с Шизука без закрила.

— Защо просто не умрем заедно още сега — попита тя, — докато сме щастливи?

— Той дойде заради мен — отвърнах. — Ако мога да спася живота му, длъжен съм да го сторя.

— Ще дойда с теб — тя стана бързо, завърза отново колана на робата си и взе меча си. Лампата мъждукаше, бе почти изгаснала. В далечината откъм града се обадиха първи петли.

— Не! Стой тук, докато се върна за Кенджи. Ще дойдем при теб и ще избягаме през градината. Можеш ли да плуваш?

Тя поклати глава.

— Не съм се учила. Но при рова има лодки. Може би ще успеем да вземем някоя от тях.

Навлякох отново мокрите си дрехи, потръпвайки от лепкавия им допир до кожата ми. Когато взех в ръка Джато, почувствах болка в китката. Някой от нанесените през нощта удари вероятно я бе изкълчил отново. Знаех, че сега трябва да отсека главата на Ийда, затова казах на Каеде да го хване за косите и да опъне врата му. Тя се подчини боязливо.

— Това е за Шигеру — прошепнах, когато Джато се вряза в плътта му. Ийда вече бе кървил обилно, тъй че струята кръв не бе много силна. Срязах робата му и увих главата в нея. Беше тежка като главата на Шигеру, когато я подавах на Юки. Не можех да повярвам, че всичко това се случва в една и съща нощ. Оставих главата на пода, прегърнах Каеде за последен път и се върнах обратно по пътя, по който бях дошъл.

Кенджи продължаваше да стои в помещението на пазачите, долових и гласа на Шизука, която се кикотеше с Абе. Кенджи прошепна:

— Следващият патрул трябва да се появи всеки момент. Ще открият телата.

— Готово. Ийда е мъртъв.

— Тогава да тръгваме.

— Трябва да се разправя с Абе.

— Остави го на Шизука.

— Трябва да вземем и Каеде.

Той се втренчи в мен в мрака.

— Госпожица Ширакава? Да не си луд?

Вероятно бях. Не му отговорих. Вместо това стъпих нарочно върху славеевия под така, че да зацвърчи. Абе тутакси се провикна:

— Кой е там? — и излезе от стаята с разпусната роба и меч в ръка.

Зад него се появиха двама пазачи, единият от които държеше факла. На светлината й Абе ме видя и тутакси ме позна. На лицето му се изписа първо удивление, а после — презрение. Той пристъпи към мен, от което подът запя силно. Зад него Шизука се хвърли към единия от пазачите и преряза гърлото му. Другият се извърна слисан и пусна факлата, за да извади меча си. Абе се развика за помощ. Спусна се към мен като обезумял, стиснал в ръка големия меч. Замахна мощно, аз парирах удара му, но силата му бе огромна, а моята ръка отмаляла от болката. Наведох се рязко, избягвайки втория удар, и за миг станах невидим. Бях стъписан от свирепостта и сръчността му.

Кенджи бе застанал до мен, но сега другите пазачи наизлизаха от скривалищата си. Шизука се справи с двама от тях; Кенджи остави фалшивото си аз под меча на един и после го наръга в гърба. Моето внимание бе изцяло заето с Абе, който ме оттласкваше по славеевия под към края на постройката. Жените се събудиха и хукнаха навън с писъци, отвличайки вниманието на Абе, тъй като тичаха покрай него и така ми осигуриха миг отдих. Знаех, че можем да се справим с пазачите, ако убиех Абе. Но в същото време си давах сметка, че той е много по-вещ и опитен от мен.

Той продължи да ме изтиква към един от ъглите на постройката, където нямаше достатъчно пространство, за да му избягам. Отново станах невидим, но той знаеше, че няма къде да отида. Невидим или не, мечът му пак можеше да ме посече.

После, когато ми се струваше, че вече ме е притиснал, той изведнъж застина със зяпнала уста. Гледаше втренчено през рамото ми, а на лицето му бе изписан ужас.

Не проследих погледа му, а в този миг на невнимание стоварих Джато върху главата му. Мечът падна от ръката ми, неспособна да издържи тежестта на удара. Абе политна напред, а мозъкът му пръсна от зейналата в черепа му дупка. Аз се отдръпнах рязко, обърнах се и видях Каеде, която стоеше на прага, осветена от лампата зад гърба й. В едната ръка държеше меча на Ийда, а в другата — главата му.

Двамата рамо до рамо с бой си проправихме път обратно по славеевия под. При всеки удар потръпвах от болка. Без Каеде от дясната ми страна със сигурност щях да намеря смъртта си.

Всичко пред очите ми се замъгли. Помислих, че мъглата от реката е проникнала в резиденцията, но после чух пращене и усетих мирис на дим. Факлата, хвърлена от пазача, бе запалила дървената преграда.

Разнесоха се викове на изумление и ужас. Жените и слугите бягаха от огъня, напускаха резиденцията и тичаха към крепостта, докато пазачите от крепостта се опитваха да се промъкнат през тясната порта в резиденцията. В суматохата и дима четиримата успяхме да си пробием път до градината.

Пожарът вече бе обхванал всички жилищни помещения. Никой не знаеше къде е Ийда, дали е жив или мъртъв. Никой не знаеше кой бе устроил това нападение срещу непревземаемата крепост. Дали бяха хора или демони? Шигеру бе изчезнал мистериозно, отнесен незнайно от кого. От хора или от ангели?

Дъждът бе стихнал, но с наближаването на зората мъглата се сгъсти. Шизука ни преведе през градината до портата и по стъпалата надолу до рова. Пазачите от този пост вече бяха хукнали нагоре към резиденцията. Объркани и слисани, те почти не оказаха съпротива. Отключихме портата от вътрешната страна и се качихме в една от лодките, захвърляйки въжето.

Ровът бе свързан с реката посредством мочурището, което бяхме прекосили по-рано. Зад нас крепостта се открояваше зловещо на фона на пламъците. Вятърът довяваше пепел, която се сипеше по косите ни. Реката бе неспокойна, течението ни понесе и вълните разлюляха дървената излетна лодка. Беше като черупка и се опасявах, че ако водите станат по-буйни, ще се обърне. Внезапно пред нас изникнаха подпорните греди на моста. За миг си помислих, че ще се разбием в тях, но потапяйки нос, лодката премина благополучно и реката ни отнесе нататък покрай града.

Никой не каза почти нищо. Всички дишахме тежко, напрегнати от скорошния сблъсък със смъртта или може би потиснати от мисълта за онези, които бяхме пратили в отвъдното, но дълбоко, мъчително радостни, че не се бяхме оказали между тях. Поне аз се чувствах така.

Отидох при кърмата на лодката и взех веслото, но течението бе твърде силно, за да мога да я направлявам. Трябваше да му се оставим. С настъпването на зората мъглата побеля, но видимостта не стана по-добра, отколкото докато бе черна. Всичко друго бе изчезнало, виждаха се единствено искрящите пламъци, обгръщащи замъка.

Внезапно над песента на реката долових странен шум. Беше като мощно бръмчене, все едно огромен облак насекоми се спускаше над града.

— Чуваш ли? — попитах Шизука.

Тя се смръщи.

— Какво?

— Не знам.

Слънцето изгря и стопи мъглата. Бръмченето и биенето откъм брега се засилваха, докато накрая звукът се изчисти до нещо, което разпознах — тропот от краката на хиляди хора и коне, дрънчене на сбруи, звън на стомана. През разкъсаната пелена на мъглата се мяркаха ярки цветове — гербовете и флаговете на западните кланове.

— Араи е тук! — възкликна Шизука.

Има достатъчно хроники за превземането на Инуяма, а и аз повече не участвах в него, тъй че няма защо да го описвам тук.

Не бях очаквал, че ще преживея тази нощ. Нямах представа, какво да правя оттук нататък. Бях предоставил живота си на Племето, това ми беше ясно, но все още имах задължения към Шигеру, които трябваше да изпълня.

Каеде не знаеше нищо за сделката ми с Кикута. Ако бях Отори, наследникът на Шигеру, мой дълг бе да се оженя за нея и наистина нямаше нещо, което да желаех по-силно. Ако трябваше да стана Кикута, госпожица Ширакава за мен щеше да бъде недостижима като луната. Случилото се между нас сега изглеждаше като сън. Усещах, че трябва да се срамувам от онова, което бях сторил, и затова — като последен страхливец — просто го изключих от съзнанието си.

Най-напред отидохме в жилището на Муто, където ме бяха скрили. Преоблякох се и хапнах набързо. Шизука незабавно тръгна да говори с Араи и остави Каеде на грижите на жените в къщата.

Нямах никакво желание да говоря нито с Кенджи, нито с когото и да било. Исках да стигна до Тераяма, да погреба Шигеру и да поставя главата на Ийда на гроба му. Знаех, че трябва да го сторя бързо, преди Кикута да ме поставят изцяло под собствената си власт. Давах си сметка, че вече бях проявил достатъчно неподчинение, връщайки се в крепостта. Макар че не бях убил Ийда собственоръчно, всички щяха да решат, че това е мое дело против волята на Племето. Не можех да го отрека, без да причиня неимоверно зло на Каеде. Не възнамерявах вечно да отказвам подчинение. Просто ми бе нужно още малко време.

Никак не бе трудно да се измъкна незабелязано в суматохата на този ден. Отидох до къщата, където бяхме отседнали с Шигеру. Собствениците бяха избягали още при пристигането на армията на Араи и бяха отнесли по-голямата част от вещите, но много от нещата ни все още бяха в стаите, в това число скиците, които бях направил в Тераяма, както и писалището, върху което Шигеру бе написал последното си писмо до мен. Огледах ги с тъга. Скръбта отекваше все по-силно в мен, обсебвайки вниманието ми. Струваше ми се, че усещам присъствието на Шигеру в помещението, представях си го как седи при отворената врата, как нощта се спуска, а аз не се връщам.

Не взех много — един кат дрехи, малко пари и коня си Раку, който намерих в конюшнята. Кю, черният кон на Шигеру, бе изчезнал, както и повечето коне на Отори, но Раку бе все още там, неспокоен и напрегнат от мириса на огън, който се стелеше над града. Щом ме видя, се успокои. Оседлах го, вързах кошницата с главата на Ийда отзад на седлото и напуснах града, присъединявайки се към тълпите от хора по междуградския път, които бягаха от приближаващите войски.

Яздех бързо, спирах за кратко и спях по малко само през нощта. Времето се оправи и въздухът бе свеж, с едва доловим дъх на есен. С всеки изминал ден планината се открояваше все по-ясно на фона на лазурното небе. Някои дървета вече се бяха окичили с първите златисти листа. Вероятно бе красиво, но аз нямах сетива за красотата. Знаех, че трябва да размишлявам върху онова, което ми предстоеше да правя, но нямах сили да се взра във вече стореното. Намирах се в онзи стадий на мъката, когато ми се струваше непоносимо да гледам напред. Единственото, което исках, бе да се върна там, в къщата в Хаги, обратно във времето, когато Шигеру бе жив, преди да поемем към Инуяма.

Следобед на четвъртия ден, когато току-що бях отминал Кушимото, осъзнах, че тълпите по пътя сега се стичат срещу мен. Викнах към един селянин, повел товарен кон:

— Какво става там напред?

— Монаси! Воини! — извика той в отговор. — Превзеха Ямагата. Тохан бягат. Казват, че владетелят Ийда бил мъртъв!

Аз се усмихнах, питайки се какво ли би направил, ако видеше страховития багаж на седлото ми. Бях в одежди за път, без отличителни знаци или герб. Никой не знаеше кой съм, и сам дори не подозирах, че името ми вече се е прочуло.

Скоро след това по пътя пред мен чух шум от приближаващи въоръжени мъже и отбих с Раку в горичката. Не исках да го загубя или да бъда въвлечен в безсмислени схватки с отстъпващите Тохан. Те се движеха бързо, очевидно с надеждата да стигнат до Инуяма, преди монасите да ги догонят, но предчувствах, че ще ги задържат на пропускателния пункт при Кушимото, и вероятно това щеше да ги забави.

През по-голямата част от оставащия ден продължиха да минават край мен, забързани и напрегнати, докато аз се движех на север през гората, избягвайки ги всеки път, когато това бе възможно, макар че на два пъти ми се наложи да използвам Джато, за да защитя себе си и коня. Китката още ме наболяваше и щом слънцето залезе, бях обзет от безпокойство — не за собствената си безопасност, а заради страха, че няма да успея да изпълня мисията си. Изглеждаше твърде опасно да се опитам да поспя. Луната бе ярка и яздих цяла нощ. Раку се движеше със своята лека стъпка, с едното ухо напред, а с другото назад.

Развидели се и съзрях в далечината очертанията на планините, които ограждаха Тераяма. Щях да пристигна там преди края на деня. Под пътя зърнах вир и спрях, за да напоя Раку. Слънцето изгря и от топлината му изведнъж ми се приспа. Вързах коня на едно дърво, взех седлото за възглавница, легнах и тутакси съм потънал в сън.

Събудих се от усещането, че земята под мен се тресе. Останах да лежа още миг, взрян в пъстрата светлина, която падаше върху вира, и заслушан в ромона на водата и в тропота на стотици приближаващи по пътя нозе. Станах с намерението да скрия Раку по-навътре в гората, но когато вдигнах поглед, видях, че войската не е от изтеглящите се сили на Тохан. Мъжете носеха брони и оръжия, но флаговете бяха на клана Отори и на храма Тераяма. Онези, които не носеха шлемове, бяха с бръснати глави и в първата редица разпознах младежа, който ни бе показал картините.

— Макото! — извиках го аз, изкачвайки се по насипа към него. Той се обърна, видя ме и на лицето му се изписаха радост и недоумение.

— Господарю Отори? Вие ли сте наистина? Страхувахме се, че и вие сте мъртъв. Тръгнали сме да отмъстим за владетеля Шигеру.

— Аз отивам в Тераяма — рекох. — Нося му главата на Ийда, каквато беше последната му заръка.

Очите на Макото леко се разшириха:

— Ийда е мъртъв?

— Да, а Инуяма е превзета от Араи. Ще настигнете последните войски на Тохан при Кушимото.

— Няма ли да дойдете с нас?

Изгледах го озадачено. Думите му ми прозвучаха непонятно. Почти бях си свършил работата. Трябваше да изпълня последното си задължение към Шигеру и после щях да изчезна в тайния свят на Племето. Но, разбира се, Макото нямаше как да знае за избора, който бях направил.

— Добре ли сте? — попита той. — Не сте ранен, нали?

Поклатих глава.

— Трябва да оставя главата на гроба на Шигеру.

Очите на Макото блеснаха.

— Покажете ни я!

Донесох кошницата и я отворих. Миризмата се засилваше и върху кръвта се бяха събрали мухи. Кожата бе добила восъчносив цвят, а очите бяха празни и кървясали.

Макото хвана главата за кока на темето, скочи на един голям камък край пътя и я вдигна към монасите, които се бяха събрали около него.

— Вижте какво е направил господарят Отори! — изкрещя той и мъжете откликнаха с мощно „ура“. Заля ги вълна от възторг. Чух името си повтаряно отново и отново, в началото от отделни гласове, а после всички зазвучаха като един, коленичиха в праха пред мен и се поклониха доземи.

Кенджи беше прав. Хората обичаха Шигеру — монасите, земеделците, по-голямата част от клана Отори — и понеже аз бях осъществил отмъщението, тази любов бе прехвърлена върху мен.

Тя като че ли добави нова тежест към бремето ми. Не желаех тези хвалебствия. Не ги заслужавах и не бях в положение да остана верен на тази любов. Сбогувах се с монасите, пожелах им успех и продължих напред с главата, която прибрах обратно в кошницата.

Те не пожелаха да ме оставят сам и Макото дойде с мен. Разказа ми как Юки пристигнала в Тераяма с главата на Шигеру и как сега подготвяли погребалните ритуали. По всяка вероятност бе пътувала денонощно, за да измине разстоянието тъй бързо. Мислено й отправих огромна благодарност.

Привечер пристигнахме в храма. Начело с възрастния свещеник останалите там монаси припяваха сутри за Шигеру; камъкът вече бе изправен върху мястото, където бе погребана главата. Аз коленичих до него и поставих главата на врага му отпред. На безплътната светлина на полумесеца камъните в градината на Сешу изглеждаха като отдадени на молитва поклонници. Звукът от водопада ми се стори по-силен, отколкото през деня. Долових въздишката на кедровите дървета, раздвижени от нощния ветрец. Из въздуха се носеше песен на щурци, а откъм вировете под водопада долиташе квакане на жаби. Чух плясък на крила и видях как над гробището се спуска свенливата улулица. Скоро щеше да отлети на юг; краят на лятото наближаваше.

Помислих си, че това е прекрасно място, където да почива духът на Шигеру. Останах дълго край гроба му, а сълзите тихо се търкаляха по страните ми. Той ми бе казал, че само децата плачат. Мъжете понасят, така ми бе рекъл, но онова, което ми изглеждаше немислимо, бе, че аз трябваше да заема мястото му. Бях преследван от убеждението, че не е трябвало да нанасям смъртоносния удар. Бях отсякъл главата му със собствения му меч. Аз не бях негов наследник — бях неговият убиец.

Помислих си с копнеж за къщата в Хаги с песента на реката до прага. Исках децата ми да слушат тази песен. Исках да пораснат под благия покрив на онзи дом. Представих си как Каеде приготвя чай в помещението, което Шигеру пристрои за владетелката Маруяма, и как децата ни се опитват да надхитрят славеевия под, как вечер наблюдаваме долитащата в градината чапла, огромния й сив силует, застинал търпеливо в потока…

Навътре в градината някой свиреше на флейта. Плавните й тонове пронизаха сърцето ми. Помислих си, че никога няма да превъзмогна скръбта си.

Дните минаваха един след друг, а аз не можех да напусна храма. Знаех, че трябва да взема решение и да тръгна, но го отлагах непрестанно. Чувствах, че старият свещеник и Макото се тревожат за мен, но те ме оставяха сам и се грижеха единствено за обикновените неща, като ми напомняха да ям, да се мия, да спя.

Всеки ден прииждаха хора да се помолят на гроба на Шигеру. Първоначално само върволица, а после неспирен поток от завръщащи се войници, монаси, чифликчии, селяни се подреждаха почтително покрай надгробния камък, просваха се по очи пред него с мокри от сълзи лица. Шигеру бе прав — в смъртта си той бе още по-силен и по-обичан, отколкото в живота.

— Ще се превърне в божество — предсказа възрастният свещеник. — Ще се присъедини към останалите в светилището.

Нощ след нощ сънувах Шигеру, както го бях видял за последен път, с набраздено от вода и кръв лице, а когато се събуждах с блъскащо от ужас сърце, чувах флейтата. Започнах да очаквам скръбните й трели, докато лежах, неспособен да заспя. Музиката й ми се струваше и мъчителна, и утешителна.

Луната намаля; нощите станаха по-тъмни. Научихме за победата при Кушимото от завърнали се монаси. Животът в храма постепенно възстановяваше нормалния си ход със старинните ритуали, сключващи се като водна повърхност над главите на покойниците. После пристигна вест, че владетелят Араи, понастоящем владетел на по-голямата част от Трите провинции, пристига в Тераяма да отдаде своята почит на гроба на Шигеру.

Нощта, в която чух музиката на флейтата, отидох да поговоря със свирача. Оказа се, както подозирах, че е Макото. Бях дълбоко затрогнат от грижата, която проявяваше към мен да бъде наблизо и безмълвно да ме подкрепя в скръбта ми.

Той седеше до вира, където понякога през деня го бях виждал да храни златните шарани. Завърши мелодията и остави флейтата.

— Щом Араи пристигне, ще трябва да стигнете до някакво решение — каза той. — Какво ще правите?

Седнах до него. Падаше роса и камъните бяха мокри.

— А какво трябва да направя?

— Вие сте наследник на Шигеру. Трябва да приемете наследството му — млъкна за момент и после продължи: — Но това не е толкова лесно, нали? Има нещо друго, което ви зове…

— Не точно „зове“. Заповядва ми. А и съм задължен… Трудно е да се обясни на когото и да било.

— Опитайте на мен — подкани ме той.

— Знаеш, че имам остър слух. Като куче, както каза веднъж…

— Не трябваше да го казвам, засегнало ви е. Простете ми.

— Не, беше прав. „Полезен за господарите“, каза. Да, аз съм полезен за господарите си и те не са Отори.

— Племето?

— Знаеш ли за тях?

— Съвсем малко. Нашият игумен ги е споменавал.

В един миг ми се стори, че се кани да каже още нещо, че очаква да му задам въпрос. Но тогава не знаех какво точно да попитам, а и бях твърде погълнат от собствените си мисли и собствената си потребност да ги обясня.

— Баща ми е бил от Племето и дарбите, които имам, са ми от него. Те предявиха претенциите си към мен… Смятат, че им се полага по право. Сключих сделка с тях. Настоявах да ми позволят да спася владетеля Шигеру, а в замяна обещах да се присъединя към тях.

— Какво право имат да изискват това от вас, след като вие сте законният наследник на Шигеру? — попита той възмутен.

— Опитам ли се да избягам от тях, ще ме убият. Твърдят, че имат това право… Пък и трябва да изпълня моята част от сделката. Затова сега животът ми им принадлежи.

— Вероятно сте сключили това споразумение по принуда. Никой няма да очаква от вас да го спазите. Вие сте Отори Такео. Мисля, че дори не подозирате колко известен сте станали, колко много означава името ви!

— Аз го убих! — възкликнах и за мой срам сълзите ми рукнаха отново. — Никога няма да си простя! Не мога да продължа името му и живота му. Той умря от собствената ми ръка!

— Не е било убийство, а освобождение. Предоставили сте му правото на достойна смърт — прошепна Макото, поемайки ръцете ми в своите. — Изпълнили сте дълга, който всеки истински син има към своя баща. Навсякъде ви се възхищават и ви славят за стореното. А и да убиете Ийда! За това се разказват легенди…

— Не съм си изпълнил дълга. Неговите чичовци замислиха смъртта му заедно с Ийда, но те все още не са си понесли наказанието. Освен това Шигеру ми нареди да се грижа за госпожица Ширакава, която понесе ужасни страдания, без да има каквато и да било вина.

— Е, това май няма да е чак такова бреме — отбеляза той с ироничен поглед и аз усетих как кръвта ми се качва в лицето. — Видях ви как си докосвате ръцете — поясни Макото и след известна пауза добави: — Забелязвам всичко, което е свързано с вас.

— Искам да изпълня желанията му, но в същото време се чувствам недостоен. А и бездруго съм обвързан с клетвата си към Племето.

— Тя може да бъде нарушена, стига да решите.

Вероятно Макото беше прав. От друга страна, Племето едва ли щеше да ме остави да живея. Освен това не можех да го скрия от себе си — нещо в мен ме теглеше към тях. Често си спомнях как бях почувствал, че Кикута е разбрал природата ми, и как тази природа бе откликнала на тъмните умения на Племето. Прекрасно си давах сметка за вътрешното си раздвоение. Искаше ми се да разкрия сърцето си пред Макото, но това би означавало да му кажа всичко, а аз не можех да говоря на един монах, последовател на Просветления, за това, че съм роден сред Скритите. Помислих си, че сега вече бях нарушил всичките свети заповеди. Бях убивал нееднократно.

Докато разговаряхме шепнешком в потъналата в мрак градина, чиято тишина бе нарушавана единствено от внезапен плясък на някоя риба или от далечното бухане на кукумявки, чувството между нас се бе засилило. Макото ме притегли към себе си и ме прегърна силно.

— Каквото и да изберете, трябва да се освободите от мъката си. Вие направихте всичко, което бе по силите ви. Шигеру би се гордял с вас. Сега трябва да си простите и да бъдете горд със себе си.

Топлите му думи и допирът му за пореден път отприщиха сълзите ми. Усетих как в обятията му тялото ми се връща към живота. Той ме изтръгна от бездната и ме накара отново да пожелая да живея. След това спах дълбоко, без да сънувам.

Араи пристигна с няколко васали и двайсетина воини, оставяйки многобройната си армия да охранява мира в Източната провинция. Възнамеряваше да продължи нататък и да установи новите граници преди настъпването на зимата. Той никога не се бе отличавал с търпение, но сега преливаше от ентусиазъм. Беше по-млад от Шигеру, около двайсет и шест годишен, в разцвета на силите си, едър, буен, с невъздържан нрав и желязна воля. Не го исках за враг, а и той не скри факта, че разчита да му бъда съюзник. Заяви готовността си да ме подкрепи срещу владетелите Отори. Освен това вече беше решил, че трябва да се оженя за Каеде.

Беше я довел със себе си, тъй като според обичая беше редно тя да се поклони на гроба на Шигеру. Според Араи двамата трябваше да останем в храма, докато траят нужните за сватбата приготовления. Разбира се, Шизука я придружаваше и намери възможност да разговаря с мен насаме.

— Знаех, че ще те намерим тук — каза тя. — Кикута са бесни, но чичо ги убеди да ти дадат малка отсрочка. При все това времето ти изтича.

— Готов съм да отида при тях.

— Довечера ще дойдат за теб.

— Госпожица Ширакава знае ли?

— Опитвах се да я предупредя… и нея, и Араи — гласът на Шизука бе унил.

Араи обаче имаше съвсем различни планове.

— Ти си законният наследник на Шигеру — каза той, докато седяхме в помещението за гости на храма, след като се бе поклонил на гроба на Шигеру. — Напълно подходящо е да се ожениш за госпожица Ширакава. Ще й осигурим Маруяма и пролетта вече ще насочим вниманието си към клана Отори. Имам нужда от съюзник в Хаги — той бе вперил изпитателен поглед в лицето ми. — Нямам нищо против да ти заявя, че репутацията ти те прави изключително желан поддръжник.

— Владетелят Араи е твърде великодушен — отвърнах. — За съжаление съществуват други причини, които могат да ми попречат да се съобразя с вашите желания.

— Не бъди глупак! — отсече той. — Смятам, че моите желания великолепно се съчетават с твоите.

Съзнанието ми се бе изпразнило, мислите ми бяха отлетели като птиците на Сешу. Знаех, че Шизука подслушва отвън. Араи бе съюзник на Шигеру; той бе закрилял Каеде; сега бе превзел по-голямата част от Трите провинции. Ако дължах някому вярност, то това бе именно на него. Смятах, че не мога просто да изчезна, без да му дам някакво обяснение.

— Каквото съм постигнал, бе с помощта на Племето — заявих бавно. За миг на лицето му се изписа гняв, но той не каза нищо. — Сключил съм договор с тях и за да спазя своята част, трябва да се откажа от името Отори и да остана в редиците им.

— Племето! Кои са те, къде са? — избухна той. — Където и да се обърна, винаги се натъквам на тях. Все едно са плъхове в хамбар. Дори и сред най-приближените ми…

— Нямаше да успеем да победим Ийда без тяхната помощ.

Той поклати едрата си глава и въздъхна.

— Не искам да слушам повече тези глупости. Ти си бил осиновен от Шигеру, ти си Отори и ще се ожениш за госпожица Ширакава. Това е заповед!

— Владетелю Араи — поклоних се до земята с ясното съзнание, че не мога да му се подчиня.

След посещението на гроба Каеде се бе върнала в женската постройка за гости и нямаше как да говоря с нея. Копнеех да я видя, но се и страхувах. Страхувах се от властта й над мен и от моята над нея. Опасявах се, че ще й причиня болка и по-лошо — че няма да посмея да я нараня. Онази нощ, неспособен да заспя, отново излязох и седнах в градината, закопнял за тишина, но винаги слушайки. Знаех, че ще замина с Кикута, когато дойде за мен през нощта, но не можех да освободя съзнанието си от образа на Каеде, от спомена за нея, от онази сцена, в която тя стоеше безмълвна до тялото на Ийда, от последвалото сливане, от крехкостта й, докато прониквах в нея. Мисълта повече никога да не изпитам всичко това бе тъй мъчителна, че дробовете ми останаха без въздух.

Чух леките стъпки на женски нозе. Шизука сложи ръката си на рамото ми и прошепна:

— Госпожица Ширакава иска да те види.

— Не бива — отвърнах.

— Те ще дойдат призори — добави тя. — Казах й, че никога няма да се откажат от претенциите си към теб. Всъщност заради неподчинението ти в Инуяма учителят вече е решил, че ако не тръгнеш с тях тази нощ, ще умреш. Тя иска да се сбогувате.

Последвах я. Каеде седеше в отдалечения край на верандата, фигурата й бе слабо осветена от чезнещата луна. Помислих си, че бих разпознал силуета й навсякъде, очертанията на главата и раменете й, характерното движение, с което обърна лице към мен. Лунната светлина проблесна в очите й, превръщайки ги във вирове черна планинска вода, когато снегът засипва земята и светът става бял и сив. Паднах на колене пред нея. Сребристото дърво ухаеше на гора и на светилището, на мъзга и на тамян.

— Шизука казва, че трябва да ме напуснеш, че не можем да се оженим — гласът й бе приглушен и недоумяващ.

— Племето няма да ми позволи да водя този живот. Аз не съм… сега не мога да бъда… владетел от клана Отори.

— Но Араи ще те закриля. Той иска точно това. Нищо няма да стои на пътя ни…

— Каеде, сключих сделка с човека, който е глава на моето семейство. Оттук нататък животът ми му принадлежи — в този миг, в безмълвието на нощта помислих за баща си, който се бе опитал да избяга от кръвната си предопределеност и бе убит за това. Струваше ми се, че тъгата ми не можеше да бъде по-дълбока, но тази мисъл откри нова бездна.

Тя ми отвърна:

— За осем години като заложница нито веднъж не помолих никого за нищо. Ийда Садаму ми заповяда да отнема живота си, но аз не молих за пощада. Възнамеряваше да ме изнасили, но пак не го помолих за милост. А сега моля теб — не ме изоставяй! Умолявам те да се ожениш за мен. Никога повече няма да помоля никого за нищо… — тя се хвърли на земята пред мен, косите и робата й докоснаха пода с копринен съсък. Усещах аромата на парфюма й. Косите й бяха тъй близо, че бръснаха ръцете ми. — Страх ме е — прошепна тя. — Страхувам се от себе си. В безопасност съм единствено с теб.

Оказа се по-мъчително, отколкото бях очаквал. И онова, което го правеше още по-непоносимо, бе увереността, че ако просто легнем един до друг, плът до плът, цялата болка ще изчезне.

— Племето ще ме убие — казах накрая.

— Има по-страшни неща от смъртта! Ако те убият, аз ще убия себе си и ще те последвам! — тя взе ръцете ми в своите и се наклони към мен. Очите й горяха, кожата й бе суха и пареща, костите й — крехки като на птичка. Усещах как кръвта тече устремно във вените й. — Ако не можем да живеем заедно, нека умрем заедно!

Гласът й бе настоятелен и възбуден. Нощният въздух изведнъж сякаш стана студен. В песни и романтични истории двойките умират заедно от любов. Спомних си думите на Кенджи към Шигеру: „Ти си влюбен в смъртта, като цялата ви каста.“ Каеде бе от същата каста на воините, но аз не. Не исках да умирам. Дори не бях навършил още осемнайсет години.

Мълчанието ми бе достатъчен отговор за нея. Очите й потърсиха лицето ми.

— Никога няма да обичам друг освен теб — промълви тя.

Двамата почти никога не се бяхме поглеждали открито. Погледите ни винаги бяха откраднати и скришни. Сега, когато се разделяхме, можехме да се взрем в очите си без свенливост или срам. Чувствах болката и отчаянието й. Исках да облекча страданието й, но не можех да сторя онова, за което ме бе помолила. От объркването ми, докато държах ръцете й и се взирах дълбоко в очите й, избликна някаква сила. Погледът й се напрегна, все едно тя се давеше. После въздъхна и затвори очи. Тялото й се олюля. Шизука изскочи от сенките и я хвана, докато падаше. Двамата внимателно я положихме на пода. Бе заспала дълбоко, както бях сторил аз под погледа на Кикута в скришната стая.

Потръпнах, внезапно обзет от ужасен студ.

— Не биваше да го правиш — прошепна Шизука.

Знаех, че братовчедка ми е права.

— Не съм искал — отвърнах. — Никога не съм го прилагал върху човек, само върху кучета.

Тя ме плесна по ръката.

— Отивай при Кикута. Иди и се научи да владееш уменията си. Може би там ще пораснеш.

— Тя ще се оправи ли?

— Откъде да знам какво си й направил. Не разбирам от тези неща на Кикута — отвърна Шизука.

— Аз спах двайсет и четири часа.

— Вероятно онзи, който те е приспал, е знаел какво върши — отвърна рязко Шизука.

Далеч долу по планинската пътека чух да приближават хора — двама мъже, които вървяха тихо, но не достатъчно тихо за мен.

— Идват — рекох.

Шизука коленичи до Каеде и я вдигна без усилие.

— Довиждане, братовчеде — изрече тя, все още с гняв в гласа.

— Шизука… — започнах, когато пое към стаята. Тя спря за миг, но не се обърна. — Конят ми, Раку… ще се погрижиш ли госпожица Ширакава да го вземе? Нямам какво друго да й дам.

Тя кимна и потъна в сенките. Чух как вратата се плъзна, чух стъпките й по рогозките и слабото поскърцване на пода, докато оставяше Каеде.

Върнах се в стаята си и си събрах нещата. Всъщност не притежавах нищо — писмото от Шигеру, ножа ми и Джато. После отидох в храма, където Макото медитираше. Докоснах го по рамото и той стана и излезе навън с мен.

— Тръгвам — прошепнах. — Не казвай на никого, преди да съмне.

— Можете да останете тук.

— Няма как.

— Тогава се върнете, когато можете. Ще ви скрием. В планината има толкова тайни места. Никой няма да ви намери.

— Може би някой ден ще ми потрябва — отвърнах. — Искам да ми пазиш меча.

Той пое Джато.

— Сега вече знам, че ще се върнете — той протегна ръка и проследи с пръсти очертанията на устните ми, на челюстта и тила ми.

Бях малко замаян от липсата на сън, от мъка и желание. Искаше ми се да лежа в нечии обятия, но стъпките вече прекосяваха чакълената настилка.

— Кой е там? — Макото се обърна, стиснал меча. — Да вдигна ли тревога?

— Не! Това са хората, с които трябва да тръгна. Владетелят Араи не бива да знае.

Двамата — моят доскорошен учител Муто Кенджи и учителят Кикута — ме очакваха на лунната светлина. Бяха облечени в дрехи за път, невзрачни, доста изтощени — двама братя може би, учени или неуспели търговци. Човек трябваше да ги познава като мен, за да види бдителната стойка, очертанията на твърдите мускули, говорещи за огромната им физическа сила, ушите и очите, които не пропускаха нищо, изключителната интелигентност, на фона на които военачалници като Ийда и Араи изглеждаха първични, жестоки и непохватни.

Паднах на колене пред учителя Кикута и се поклоних, опирайки чело в праха.

— Стани, Такео — рече той и за моя изненада двамата с Кенджи ме прегърнаха.

Макото стисна ръцете ми:

— Сбогом. Знам, че ще се срещнем отново. Жизнените ни пътища са свързани.

— Покажи ми гроба на Шигеру — подкани ме ласкаво Кикута по начин, който добре си спомнях, като човек, разбиращ истинската ми същност.

„Но за теб той няма да е в него“, помислих си. В покоя на нощта започнах да приемам, че съдбата на Шигеру бе да умре по начина, по който го стори, точно както бе негова съдба сега да се превърне в божество, в герой за много хора, които ще идват тук в светилището да се молят пред него, да търсят помощта му и така стотици години напред… докато съществува Тераяма, тоест завинаги.

Застинахме с приведени глави пред току-що издялания камък. Кой знае какво изказаха в сърцата си Кенджи и Кикута? Аз помолих Шигеру за опрощение, благодарих му, задето ми спаси живота в Мино, и се сбогувах с него. Стори ми се, че чух гласа му и видях сърдечната му усмивка.

Вятърът раздвижи старите кедри; нощните насекоми редяха своята неспирна музика. Щеше винаги да е така, помислих си аз, лято след лято, зима след зима, луната щеше да потъва на запад, отдавайки нощта на звездите, а те след час-два — да я отстъпват на сияйното слънце.

Слънцето щеше да се извисява над планината, теглейки след себе си сенките на кедрите, и после отново да захожда, скривайки се зад очертанията на хребетите. Така вървеше светът и хората живееха в него според силите си, между мрака и светлината.

Загрузка...