Девета глава

Вдигнаха ни рано сутринта и малко след зазоряване вече бяхме на път. Нямаше и помен от ведрината на предишния ден; въздухът бе тежък и лепкав. През нощта се бяха появили облаци, вещаещи дъжд.

На хората им бе забранено да се събират на улиците, а Тохан налагаха забраните със сила и меч, бяха посекли един събирач на нечистотии, който бе дръзнал да спре и да се втренчи в нашето шествие; бяха пребили до смърт и някаква старица, която не бе успяла да се отдръпне от пътя навреме.

Беше достатъчно злокобно, че пътуваме на третия ден от празника на мъртвите, а и проявите на жестокост и ненужните кръвопролития изглеждаха като допълнителна зла поличба за пътуването ни.

Дамите бяха в паланкини, тъй че видях Каеде едва когато спряхме за обяд. Не разговарях с нея, но се стъписах от вида й. Беше ужасно бледа, кожата й изглеждаше прозрачна, а очите й бяха обкръжени от тъмни сенки. Сърцето ми се сви. Колкото по-крехка и уязвима ставаше, толкова повече се засилваше безнадеждната ми любов към нея.

Разтревожен от бледността й, Шигеру попита Шизука за състоянието й. Тя отвърна, че тръскането на паланкина не понасяло на Каеде, нищо повече, но за миг смигна към мен и тутакси разбрах посланието й.

Представлявахме мълчалива група, всеки от нас вглъбен в собствените си мисли. Мъжете бяха напрегнати и раздразнителни. Жегата бе тягостна. Само Шигеру изглеждаше спокоен и разговаряше непринудено и безгрижно, все едно наистина щеше да отпразнува отдавна жадувана сватба. Знаех, че Тохан го презират за това, но за мен поведението му бе една от най-ярките прояви на смелост, които бях виждал.

С придвижването на изток нанесените от бурите поражения намаляваха. Колкото повече приближавахме към столицата, пътищата ставаха все по-хубави и всеки следващ ден изминавахме повече километри. Следобед на петия ден пристигнахме в Инуяма.

Ийда бе направил този източен град своя столица след успеха си при Яегахара и тогава бе започнал изграждането на солидна крепост. Тя се открояваше над града със своите черни стени и бели бойници, с покривите си, които изглеждаха като увесени в небето платна. Докато яздехме към нея, се улових, че изучавам укрепленията, преценявам височината на портите и стените, търся опорни точки за краката и си повтарям: „Тук ще стана невидим, тук ще имам нужда от куки…“ Не си представях, че градът ще е тъй огромен, че ще има толкова воини на стража в крепостта и около нея.

Абе дръпна юздите на коня си и изостана, за да се изравни с мен. Бях станал любим обект за упражняване на грубиянския му хумор.

— Ето как изглежда силата, момче. Добиваш я, като си воин. В сравнение с нея твоята работа с четката си е доста хилава, а?

Нямаше значение, какво мислеше Абе за мен, стига никога да не заподозреше истината.

— Това е най-невероятното място, което съм виждал, владетелю Абе! Толкова ми се иска да го изуча отблизо, да се запозная с архитектурата му, с произведенията на изкуството в него…

— Е, сигурно може да се уреди — отвърна той, готов да се изявява като покровител, след като се бе прибрал невредим в своя град.

— Името на Сешу и досега е живо в съзнанието ни — отбелязах аз, — докато воините от неговата епоха отдавна са забравени.

Той се изсмя пренебрежително.

— Само че ти не си Сешу, нали?

Лицето му пламна от презрение, но аз хрисимо се съгласих с него. Явно не знаеше нищо за мен и това бе единственото ми успокоение.

Съпроводиха ни до определената за нас къща непосредствено до крепостния ров. Беше просторна и красива. На външен вид всичко говореше, че Ийда държи на този брак и на съюза с Отори. Безспорно вниманието и почестите, с които бе удостоен Шигеру, бяха безупречни. Дамите бяха отведени в самата крепост, където щяха да отседнат в личната резиденция на Ийда при жените от неговото семейство. Там живееше и дъщерята на владетелката Маруяма.

Не видях лицето на Каеде, но докато я отнасяха в паланкина, тя за миг показа ръка през завеската. Стискаше свитъка, който й бях дал — рисунката на моята малка планинска птичка, за която бе казала, че й навява мисли за свободата.

Започваше да ръми, лекият вечерен дъжд замъгляваше очертанията на крепостта и блестеше върху керемидите и каменната настилка. Ритмично размахвайки крила, над нас прелетяха две гъски. Скоро изчезнаха от погледа ми, но аз продължавах да чувам тъжните им вопли.

По-късно в къщата пристигна Абе, носейки сватбени дарове и прочувствени слова за добре дошли от владетеля Ийда. Аз му напомних за обещанието да ми покаже крепостта и не го оставих на мира, понасяйки безропотно заядливите му шеги, докато накрая той се съгласи да го уреди за следващия ден.

На другата сутрин двамата с Кенджи отидохме с него и аз прилежно слушах и скицирах, докато първо Абе, а след като той се отегчи, един от васалите му ни развеждаха из крепостта. Ръката ми нахвърляше дървета, градини и изгледи, докато очите и мозъкът ми попиваха разположението на стаите и стълбите, разстоянието от главната порта до втората (наричаха я диамантената врата), от нея до вътрешния двор и от там до резиденцията. Реката минаваше по източната страна; и четирите страни бяха обезопасени с ров. Докато слушах и рисувах, отбелязвах разположението на стражите, видими и скрити, и ги броях.

Крепостта бе пълна с хора — конници и войници пешаци, ковачи, майстори на стрели и оръжия, коняри, готвачи, прислужници, слуги. Питах се къде ли отиват през нощта и дали изобщо някога тук настава покой.

Васалът бе по-приказлив от Абе, петимен да слави Ийда и наивно впечатлен от рисунките ми. Набързо му направих скица и му дадох свитъка. В онези дни не се правеха много портрети и той го държеше, все едно бе вълшебен талисман. След това ни показа повече, отколкото трябваше, включително тайните помещения, където винаги стояли пазачи, фалшивите прозорци на наблюдателниците и пътя, по който патрулите през нощта правели своя обход.

Кенджи почти не говореше, само от време на време критикуваше рисуването ми и коригираше някой и друг мой щрих. Питах се дали планираше да дойде с мен, когато щях да вляза в крепостта през нощта. В един момент си мислех, че няма да се справя без неговата помощ, а в следващия бях убеден, че искам да бъда сам.

Накрая стигнахме до централната кула. Въведоха ни вътре, запознаха ни с капитана на стражите и ни позволиха да се покатерим по стръмните дървени стъпала до най-горния етаж. Масивните колони, поддържащи главната кула, бяха високи най-малко двайсет метра. Представих си ги като дървета в гората, колко огромна би била короната им, колко гъста и тъмна сянката им. Напречните греди все още пазеха извивките, с които бяха израсли, сякаш копнееха да отскочат нагоре и отново да се превърнат в живи дървета. Почувствах силата на крепостта, сякаш имаше собствено съзнание, което бе насочила срещу мен.

Под любопитните погледи на стражите успяхме да огледаме целия град. На север се издигаха планините, които бях прехвърлил с Шигеру, а отвъд тях бе равнината Яегахара. На югоизток се намираше родното ми място Мино. Въздухът бе мъглив и неподвижен, не се долавяше никакъв ветрец. Въпреки солидните каменни стени и хладната тъмна гора околовръст крепостта изнемогваше от жега и задух. Стражите носеха тежки и неудобни доспехи и лицата им лъщяха от пот.

Южните прозорци на главната кула гледаха към втора, по-ниска кула, която Ийда бе превърнал в своя резиденция. Бе построена над масивна защитна стена, която се издигаше почти от самия ров. Отвъд него от източната страна следваше ивица блатиста местност, широка към стотина метра, а после следваше реката, дълбока и мощна, придошла от бурите. Над защитната стена имаше ред малки прозорци, но всички врати на резиденцията бяха от западната страна. Елегантни полегати покриви минаваха над верандите и излизаха над малка градина, заобиколена от стените на втория вътрешен двор. Ако бяхме на земята, изобщо нямаше да имаме видимост, но от тук имахме възможност да надникнем в нея подобно орли.

На противоположната страна — в северозападния вътрешен двор, се намираха кухните и други помощни помещения.

Очите ми не преставаха да шарят наоколо. Западната страна бе тъй красива, почти блага; източната бе брутална в своята суровост и сила, а това внушение се усилваше от железните пръстени, вградени в стената под прозорците за наблюдение. Както ни обясниха стражите, предназначението им било да бесят на тях враговете на Ийда, а страданията на жертвите усилвали задоволството му от притежаваната власт и величие.

Докато слизахме по стъпалата, чух стражите да ни се присмиват, да пускат шегите, които, както вече знаех, Тохан винаги си правели на гърба на Отори — че предпочитали в леглото момчета вместо момичета, добрата храна вместо добрата битка, че силата им се била стопила заради пристрастяването им към горещите извори, в които винаги пикаели. Грубият им смях ни застигна. Смутен, спътникът ни измърмори под нос някакви извинения.

Уверявайки го, че не сме се засегнали, за момент застанах на входа към вътрешния двор, привидно очарован от красотата на петуниите, плъзнали по каменната стена на кухните. Чувах всички обичайни за тези помещения звуци — съскането на вряща вода, тракането на стоманени ножове, ритмичното потропване от месенето на оризови питки, виковете на готвачите и бъбренето на слугините. Но на фона на всичко това от другата страна, отвъд зидовете на градината, до слуха ми достигна още нещо. След миг осъзнах какво е — стъпките на хората, които идваха и си отиваха по славеевия под на Ийда.

— Чувате ли този странен шум? — попитах невинно Кенджи.

Той се навъси:

— Какво ли може да е?

Нашият спътник се засмя.

— Това е славеевият под.

— Славеевият под ли? — възкликнахме ние в един глас.

— Под, който пее. Нищо и никой не може да мине по него, дори и котка, без подът да почне да чурулика като птичка.

— Звучи като някакво вълшебство — рекох аз.

— Нищо чудно — отвърна мъжът, изсмивайки се на доверчивостта ми. — Каквото и да е, под неговата закрила господарят спи по-добре през нощта.

— Невероятно! Бих искал да го видя! — възкликнах.

Все така усмихнат, васалът услужливо ни поведе покрай вътрешния двор към южната страна, където портата към градината стоеше отворена. Не беше висока, но имаше масивен заслон, а стъпалата през нея бяха разположени под остър ъгъл, така че да могат да бъдат отбранявани от един човек. Погледнахме през портата към постройката отвъд. Всички дървени капаци бяха отворени. Успях да видя солидния дървен под, покриващ цялата дължина на постройката.

Беше почти пладне. Върволица прислужници с подноси храна в ръце изуха сандалите си и стъпиха на пода. Заслушах се в песента му и сърцето ми сякаш спря. Спомних си как тичах тъй леко и безшумно по пода из къщата в Хаги. Този бе четири пъти по-голям, а песента му — несравнимо по-сложна. Нямаше да имам възможност да се упражня. Щях да разполагам с един-единствен шанс да го надхитря.

Не се задържах твърде много тук, за да не събудя подозрение, но все пак се опитах да запечатам всеки звук на пода. От време на време, сещайки си, че Каеде е някъде в тази постройка, напрягах слух да чуя гласа й. Накрая Кенджи ме сепна с думите:

— Хайде да тръгваме! Коремът ми е празен. Господарят Такео ще може да види пода и утре, когато дойде отново, съпровождайки владетеля Отори.

— Утре пак ли ще идваме в замъка?

— Утре следобед владетелят Отори ще направи официално посещение на владетеля Ийда — отвърна Кенджи. — Разбира се, че господарят Такео ще го придружава.

— Колко вълнуващо! — възкликнах за пореден път, но при мисълта за онова, което ми предстоеше, сърцето ми натежа като камък.

Когато се върнахме в къщата, където бяхме настанени, владетелят Шигеру разглеждаше сватбени роби. Бяха разгърнати на рогозките — пищни, разкошни, в ярки багри, с извезани по тях символи на сполука и дълголетие — сливови цветчета, бели жерави, костенурки.

— Чичовците ми са ги изпратили специално за венчавката — каза той. — Какво мислиш за благосклонността им, Такео?

— Безмерна е — отвърнах, отвратен от двуличието им.

— Коя според теб трябва да сложа? — той взе робата със сливовите цветчета и човекът, донесъл одеждите, му помогна да я облече.

— Тази е хубава — рече Кенджи. — Хайде сега да ядем.

Владетелят Шигеру обаче се забави за момент, прокара ръка по фината тъкан, възхищавайки се на нежната изящност на бродерията. Остана безмълвен, но ми се стори, че видях нещо в изражението му — съжаление може би за това, че сватбата никога няма да се състои, и вероятно, като си мисля сега, предчувствие за собствената си съдба.

— Ще нося тази — каза той, докато я събличаше и я подаваше на човека.

— Наистина много ви отива — измърмори другият. — Малко мъже притежават красотата на владетеля Отори…

Шигеру отвърна на думите му с характерната си сърдечна усмивка, но без да каже нищо, а по време на яденето не бе особено разговорлив. Всъщност на никого от нас не му се приказваше — бяхме твърде напрегнати, за да разговаряме за дреболии, и твърде бдителни за възможни шпиони, за да разговаряме за друго.

Аз бях уморен, но неспокоен. Следобедната жега ме принуди да си остана вътре. Макар че всички врати бяха широко отворени към градината, в стаите не влизаше и глътка свеж въздух. Дремех, опитвайки се да си спомня песента на славеевия под. Звуковете на градината, жуженето на насекомите, плисъкът на водопада ме заливаха, държаха ме наполовина буден и ме караха да си представям, че съм отново в къщата в Хаги.

Привечер заваля и стана малко по-хладно. Кенджи и Шигеру се бяха задълбочили в игра на го8, като черния играч бе Кенджи. Сигурно все пак съм заспал, защото се събудих от тихо чукане по вратата и чух една от прислужниците да уведомява Кенджи, че за него е пристигнал вестоносец. Той кимна, направи своя ход и стана, за да излезе от стаята. Шигеру го проследи с поглед, после се втренчи в дъската, все едно бе вглъбен в играта. Аз също станах и огледах разположението на фигурите. Много пъти бях гледал двамата да играят и неизменно Шигеру доказваше, че е по-силният играч, но този път със сигурност белите фигури се намираха в сериозна опасност.

Отидох до водохранилището и си наплисках лицето и ръцете. После с чувството, че вътре съм като в капан и се задушавам, прекосих двора към главната порта на постройката и излязох на улицата.

Кенджи стоеше на отсрещната страна на пътя и разговаряше с младеж, облечен в типичните за вестоносец дрехи за тичане. Преди да успея да доловя за какво си говореха, той ме забеляза, тупна младежа по рамото и се сбогува с него. После прекоси улицата и дойде при мен, придобивайки хрисимия вид на моя възрастен учител. Но не пожела да ме погледне в очите, а и миг преди да ме забележи, усетих в него истинския Муто Кенджи също както веднъж по-рано — мъжа под всички тези прикрития, безпощаден като Джато.

Те продължиха да играят го до късно през нощта. Не можех да понеса да гледам бавното унищожение на белия играч, но не можех и да заспя. Съзнанието ми бе изпълнено с онова, което ми предстоеше, и изтерзано от подозрения към Кенджи. На следващото утро той излезе рано; в негово отсъствие пристигна Шизука, която донесе сватбени дарове от владетелката Маруяма. Между тях бяха скрити два малки свитъка. Единият бе писмо, което Шизука подаде на владетеля Шигеру.

Той го прочете с непроницаемо, набраздено от умора лице. Не ни каза какво пишеше в него, а го сгъна и го скри в ръкава на робата си. После взе другия свитък и след като му хвърли един поглед, ми го подаде. Думите бяха с таен смисъл, но след малко успях да го разгадая. Това бе описание на вътрешността на резиденцията, в което се указваше точно къде се намира спалнята на Ийда.

— По-добре да ги изгорим, господарю Отори — прошепна Шизука.

— Ще го сторя. Други новини?

— Може ли да се приближа? — попита тя и му каза нещо на ухото тъй тихо, че само той и аз я чухме. — Араи печели все повече поддръжници в югозападната част и се придвижва насам. Вече е победил Ногучи и се намира съвсем близо до Инуяма.

— Ийда известен ли е за това?

— И да не е, скоро ще бъде. Той има повече шпиони от нас.

— А Тераяма? Има ли вести от там?

— Те са уверени, че могат да превземат Ямагата без бой, след като Ийда…

Шигеру вдигна ръка, но тя вече бе млъкнала.

— В такъв случай довечера — отсече той.

— Господарю Отори — поклони се Шизука.

— Госпожица Ширакава добре ли е? — попита той вече с нормален глас, отдалечавайки се от нея.

— Ще ми се да беше по-добре — отвърна тихо Шизука. — Нито яде, нито спи.

Сърцето ми бе спряло да бие за миг, когато Шигеру бе произнесъл „довечера“. После заби учестено, но ритмично, пращайки мощен поток от кръв във вените ми. Погледнах още веднъж плана в ръката си, запечатвайки посланието в съзнанието си. Мисълта за Каеде, за бледото й лице, за крехките кости на китките й, за черните й буйни коси отново забави ударите на сърцето ми. Станах и се отправих към вратата, за да скрия вълнението си.

— Дълбоко съжалявам за злото, което й причинявам — каза Шигеру.

— Тя се страхува, че ще ви навреди на вас… — отвърна Шизука и добави тихо: — Наред с всичките си други страхове. Трябва да се връщам при нея. Боя се да я оставям сама.

— Какво искаш да кажеш? — възкликнах, карайки и двамата да отправят поглед към мен.

Шизука се поколеба.

— Често говори за смъртта… — отвърна тя най-накрая.

Исках да й изпратя някакво съобщение. Исках да се втурна в замъка и да я измъкна от там… да я отведа някъде, където щяхме да бъдем в безопасност. Но знаех, че такова място нямаше и никога нямаше да има, докато всичко това не свършеше… Исках освен това да попитам Шизука за Кенджи — какво целеше, какви бяха намеренията на Племето, — но прислужниците внесоха обяда и повече нямаше възможност да разговаряме насаме, преди да си тръгне.

Докато ядяхме, обсъдихме накратко подробностите около следобедното посещение. После Шигеру писа писма, а аз изучавах скиците на замъка. Често усещах погледа му върху себе си, както и желанието му да ми каже още много неща, но не го стори. Седях тихо на пода вперил поглед навън в градината; постепенно дишането ми се забави и аз се оттеглих в онази тъмна и безмълвна моя същност вътре в мен и я пуснах на воля, така че тя завладя всеки мой мускул, всяка моя фибра. Слухът ми сякаш бе по-остър от всякога. Чувах целия град, какофонията от живота на хора и животни, от радост, желание, болка и мъка. Копнеех за тишина, за освобождение от всичко това. Копнеех за настъпването на вечерта.

Кенджи се върна, без да каже къде е бил. Наблюдаваше мълчаливо, докато обличахме официалните роби с герба на клана Отори на гърба. Обади се само веднъж, за да изкаже предположението, че може би за мен е по-разумно да не ходя в замъка, но Шигеру изтъкна, че ако остана, това би изглеждало подозрително. Не добави, че е необходимо да видя замъка още веднъж. Аз от своя страна чувствах, че ми е нужно да видя Ийда отново. В съзнанието си пазех единствено образа на онази ужасяваща фигура, която бях зърнал в Мино преди година — черната броня, шлема с рогата, меча, който за малко не ми отне живота. Този образ на Ийда в мислите ми бе станал тъй могъщ и зловещ, че ако го видех на живо, без броня, вероятно щях да преживея истински шок.

Тръгнахме, съпровождани от двайсетина човека на Отори. Те останаха да чакат в първия вътрешен двор заедно с конете, а Шигеру и аз продължихме с Абе. Щом изухме сандалите си върху славеевия под, притаих дъх, заслушан в птичата песен под нозете си. Резиденцията бе обзаведена поразително в съвременен стил, рисунките бяха тъй изящни, че почти успяха да ме отвлекат от моята тъмна цел. Не бяха изпълнени с покой и сдържаност като картините на Сешу в Тераяма, а се кипреха позлатени и пищни, наситени с живот и мощ. В антрето, където се наложи да чакаме повече от половин час, вратите и преградите бяха изрисувани с жерави сред посипани със сняг върби. Шигеру изказа възхищението си и под язвителния поглед на Абе двамата подхванахме разговор за рисунки и художници.

— Според мен тези са много по-добри от Сешу — намеси се владетелят от клана Тохан. — Цветовете са по-богати и ярки…

Шигеру измърмори нещо, което не бе нито съгласие, нито възражение. Аз си замълчах. След малко пристигна възрастен мъж, поклони се до земята и каза на Абе:

— Владетелят Ийда е готов да приеме гостите си.

Ние станахме и отново стъпихме на славеевия под, следвайки Абе до главната зала. Тук владетелят Шигеру коленичи на входа и аз сторих същото. Абе ни махна да влизаме вътре, където двамата коленичихме отново, покланяйки се доземи. Зърнах Ийда Садаму, седнал в отсрещния край на залата върху издигнат подиум, а полите на робата му в кремаво и златно се бяха разстлали около него. В дясната си ръка държеше златно ветрило, а на главата си имаше малка официална черна шапка. Бе по-дребен, отколкото си го спомнях, но не по-малко внушителен. Изглеждаше десетина години по-възрастен от Шигеру и с близо една глава по-нисък. Чертите му бяха съвсем обикновени освен изящно оформените му очи, които издаваха жестоката му интелигентност. Не беше красив мъж, но имаше силно и въздействащо присъствие.

В помещението имаше двайсетина васали, всички до един прострени на пода. Само Ийда и малкият паж от лявата му страна седяха с вдигнати глави. Настъпи продължително мълчание. Наближаваше часът на маймуната9. Нямаше отворени врати и жегата бе непоносима. Под парфюмираните роби се чувстваше противният мирис на мъжка пот. С крайчеца на окото си виждах очертанията на тайните помещения и от тях чувах дишането на скритите стражи, както и лекото поскърцване, когато променяха положението си. Устата ми бе пресъхнала.

Накрая владетелят Ийда заговори:

— Добре сте дошли, владетелю Отори, по такъв щастлив повод — сватба, съюз! — гласът му бе груб и неискрен, от което изречените думи на вежливост прозвучаха нелепо.

Шигеру вдигна глава и седна, без да бърза. Отвърна със същата официалност, след което предаде поздрави от чичовците си и от целия клан Отори.

— Щастлив съм, че мога да бъда в услуга на две големи фамилии.

Това бе скрит намек за Ийда, целящ да му припомни, че двамата са от един ранг — и по рождение, и по кръв.

Ийда се усмихна подчертано безрадостно и отвърна:

— Да, между нас трябва да цари мир. Не искаме повторение на Яегахара.

Шигеру наклони глава.

— Миналото си е минало.

Аз все още бях на пода, но виждах лицето му в профил. Погледът му бе чист и прям, чертите му — спокойни и ведри. Никой не би предположил, че е нещо различно от онова, което изглеждаше — млад жених, признателен за благосклонността на един по-възрастен владетел.

Двамата разговаряха известно време, разменяйки си любезности. После им бе поднесен чай.

— Както разбрах, младежът е твой осиновен син — рече Ийда, докато им наливаха чая. — Може да пие с нас.

На това място трябваше да се надигна, макар че бих предпочел да не го правя. Поклоних се отново на Ийда и се примъкнах напред на колене, като се стараех пръстите ми да не треперят, докато поемах купичката. Чувствах погледа му върху себе си, но не смеех да срещна очите му, тъй че нямаше как да разбера дали е разпознал в мен момчето от Мино, което бе опърлило хълбока на коня му и го бе съборило на земята.

Огледах купичката за чай. Гланцът й бе в блестящо стоманеносиво, наситено с червени отблясъци. Никога не бях виждал такъв.

— Момчето е далечен братовчед на покойната ми майка — обясняваше господарят Шигеру. — Нейно бе желанието да го осиновим и да го приемем в семейството, тъй че след смъртта й аз изпълних волята й.

— Как се казва? — очите на Ийда не се откъсваха от лицето ми, докато шумно отпиваше от купичката си.

— Прие фамилията Отори — отвърна Шигеру. — Нарекохме го Такео.

Той не каза „на брат ми“, но аз усещах, че името Такеши виси във въздуха, сякаш призракът му витаеше в помещението.

Ийда изсумтя. Въпреки жегата атмосферата вътре стана по-хладна и заплашителна. Знаех, че Шигеру го е почувствал. Усетих как тялото му се напрегна, макар че лицето му все още бе усмихнато. Зад любезностите се криеха години на взаимна неприязън, породена от наследството от Яегахара, от ревността на Ийда, от скръбта на Шигеру и взаимната жажда за отмъщение.

Опитах се да се превъплътя в Такео — старателния художник, затворен и непохватен, втренчен смутено в пода.

— От колко време е с теб?

— Около година — отвърна Шигеру.

— Има известна фамилна прилика — каза Ийда. — Андо, не си ли съгласен?

Обърна се към един от васалите, коленичили встрани от нас. Мъжът вдигна глава и ме погледна. Очите ни се срещнаха и аз тутакси го познах. Видях удълженото вълче лице с високото бледо чело и дълбоко разположените очи. Дясната му страна не се виждаше, но не ми и трябваше, за да съм сигурен, че ръката му там я няма, отсечена от Джато в десницата на Отори Шигеру.

— Значителна прилика — отвърна мъжът, когото нарекоха Андо. — Помислих си го още първия път, когато видях младия господар — той млъкна за момент и после добави: — В Хаги.

Поклоних му се смирено.

— Простете, владетелю Андо, но мисля, че не съм имал удоволствието да ви бъда представен.

— Не, не сме се срещали — съгласи се той. — Аз просто те видях с владетеля Отори и си помислих колко много приличаш на… семейството.

— В края на краищата той е наш роднина — каза Шигеру, а в гласа му нямаше и капка притеснение от тази размяна на реплики в стил котка и мишка. Вече нямах никакво съмнение. Ийда и Андо знаеха кой съм. Знаеха, че ме е спасил Шигеру. Очаквах да дадат заповед за незабавното ни задържане или да наредят на стражите да ни убият още сега, както седяхме сред чаените принадлежности.

Шигеру помръдна съвсем леко и аз знаех, че ако се наложи, е готов да скочи на крака с меч в ръка. Но той нямаше току-така да хвърли на вятъра месеците на подготовка. Мълчанието ставаше все по-тягостно, напрежението в залата растеше.

Ийда изкриви устни в усмивка. Чувствах доволството, което изпитваше от създаденото положение. Засега не възнамеряваше да стига до убийство, смяташе да си поиграе с нас още малко. Нямаше къде да избягаме, бяхме толкова навътре в територията на Тохан, постоянно под наблюдение и само с двайсет наши воини. Не се съмнявах, че замисълът му е да премахне и двама ни, но първо щеше да се наслади на удоволствието, че държи в ръцете си отколешния си враг.

Той продължи разговора с подробностите около сватбата. Под привидната вежливост долавях презрение и ревност.

— Госпожица Ширакава е повереница на владетеля Ногучи, моя най-възрастен и най-доверен съюзник.

Не спомена нищо за поражението на Ногучи от Араи. Дали все още не бе научил за него, или смяташе, че ние не знаем?

— Владетелят Ийда ми оказва голяма чест — отвърна Шигеру.

— Е, беше крайно време да сключим мир с клана Отори — Ийда помълча известно време и после продължи: — Тя е красиво момиче, но се ползва с печална слава. Надявам се, че това не те тревожи.

Откъм васалите се долови едва забележимо раздвижване — не беше същински смях, просто отпускане на лицевите мускули в многозначителни усмивки.

— Смятам, че слуховете са неоправдани — отвърна Шигеру с безстрастен тон. — И докато съм тук в качеството си на гост на владетеля Ийда, не изпитвам ни най-малка тревога.

Усмивката на Ийда се стопи и той се навъси. Предположих, че изпитва разяждаща ревност. Вежливостта и себеуважението не би трябвало да му позволят да каже онова, което последва, но не се оказа така.

— И за теб се носят разни слухове — отсече той. Шигеру повдигна вежди, но остана безмълвен. — Дългогодишна връзка, таен брак — подхвана Ийда арогантно.

— Владетелят Ийда ме учудва — заяви Шигеру хладно. — Не съм толкова млад. Естествено е да съм познал много жени…

Ийда успя да се овладее и изсумтя в отговор, но очите му пламтяха от злоба. Бяхме отпратени с привидна любезност, като единствените думи на Ийда бяха:

— Очаквам с нетърпение да се видим след три дни на брачната церемония.

Когато се върнахме при хората си, те вече бяха изнервени и обзети от раздразнение, принудени по време на отсъствието ни да търпят подигравките и заплахите на Тохан. Никой от двама ни не проговори, докато яздехме надолу по улицата със стъпалата и преминавахме през първата порта. Аз бях погълнат от усилието да запомня колкото се може повече от заобикалящите ни подробности. В сърцето ми бушуваха неутолима омраза и ярост към Ийда. Щях да го убия като отмъщение за миналото, за наглото му поведение към господаря Отори… и защото не го ли сторех същата нощ, той щеше да убие и двама ни.

Когато поехме обратно към къщата, гаснещият слънчев диск вече захождаше. Вътре ни очакваше Кенджи. В помещението се долавяше лек мирис на изгоряло. В наше отсъствие бе унищожил съобщенията от владетелката Маруяма. Сега ни погледна изпитателно и попита:

— Разпознаха ли Такео?

Шигеру събличаше официалната роба.

— Имам нужда от вана — рече той и се усмихна, сякаш започваше да се разтоварва от железния самоконтрол, който си бе наложил. — Можем ли да говорим свободно, Такео?

Откъм кухнята долитаха шумовете, които съпровождаха приготвянето на вечерята. От време на време по пътеката преминаваха стъпки, но градината беше пуста. Чувах стражите при главната порта. Чух и как едно от момичетата им отнесе купички с ориз и супа.

— Ако шепнем.

— Трябва да говорим бързо. Приближи се, Кенджи. Да, разпознаха го. Ийда е изпълнен с подозрения и страхове. Ще удари всеки миг.

Кенджи каза:

— Ще го отведа незабавно. Мога да го скрия в града.

— Не! — отсякох. — Тази нощ отивам в крепостта.

— Това е единственият ни шанс — прошепна Шигеру. — Трябва първи да нанесем удар.

Кенджи ни изгледа и въздъхна дълбоко.

— Тогава ще дойда с теб.

— Ти винаги си ми бил добър приятел — каза тихо Шигеру. — Не е необходимо да си рискуваш живота.

— Не за теб, Шигеру, а за да държа под око Такео — отвърна Кенджи. На мен каза: — По-добре погледни още веднъж стените и рова преди полицейския час. Ще дойда с теб. Вземи си материалите за рисуване. Ще има интересна игра на светлината върху водната повърхност.

Взех си нещата и двамата тръгнахме. Но на вратата, точно преди да прекрачи прага, Кенджи ме изненада, като се обърна отново към Шигеру и му се поклони дълбоко.

— Господарю Отори — рече той. Помислих, че е ирония; чак по-късно разбрах, че е било сбогуване.

Аз самият не направих нищо повече от обичайния поклон и Шигеру го оцени. Вечерната светлина от градината падаше зад гърба му и не можех да видя лицето му.

Облаците се бяха сгъстили. Беше влажно, но без дъжд, малко по-хладно, откакто слънцето бе залязло, но все още тежко и душно. Улиците бяха изпълнени с хора, които се възползваха от времето между залеза и полицейския час. Постоянно се блъскаха в мен, което ме изпълваше с тревога и напрежение. Навсякъде ми се привиждаха шпиони и убийци. Срещата с Ийда ме бе обезкуражила, превръщайки ме отново в Томасу — ужасеното момче, което бе побягнало от опожареното Мино. Наистина ли смятах, че мога да се покатеря в замъка Инуяма и да убия могъщия владетел, когото бях видял току-що и който знаеше, че съм един от Скритите — единственият от моето село, който преди година бе успял да му се изплъзне? Можех да се правя на господаря Отори Такео или на Кикута — един от Племето, — но истината бе, че не бях никой от двамата. Бях един от Скритите, един от преследваните.

Поехме на запад покрай южната страна на крепостта. Мракът все повече се сгъстяваше и аз бях благодарен, че няма да има нито луна, нито звезди. При крепостната порта пламтяха факли, а магазините бяха осветени от свещи или лампи. Носеше се мирис на сусам и соя, на оризово вино и печена риба. Въпреки всичко изпитах глад. Помислих си да спра и да си купя нещо, но Кенджи предложи да продължим още малко. Улицата стана по-тъмна и пуста. Чух някаква количка да трополи по каменната настилка и после — звуците на флейта. Почувствах присъствието на нещо неизразимо зловещо. Косите на врата ми настръхнаха в знак на предупреждение.

— Да се връщаме — рекох и в този миг от една странична уличка пред нас изникна малко шествие. Помислих, че са някакви улични артисти. Възрастен мъж буташе количка с украшения и картини. Едно момиче свиреше на флейта, но когато ни видя, я изпусна. От сенките се появиха двама младежи с пумпали в ръце. В здрача всички те изглеждаха загадъчно, сякаш бяха призраци. Аз спрях. Кенджи спря зад гърба ми. Друго момиче пристъпи към нас и каза:

— Елате да видите, господарю.

Гласът й ми беше познат, но ми трябваха миг-два, докато си спомня коя е. После отскочих назад, избягвайки Кенджи и оставяйки второто си аз до колата. Това бе момичето от странноприемницата в Ямагата, онова, за което Кенджи бе казал: „Тя е една от нас.“

За моя изненада единият от младежите ме последва, без да обръща внимание на фалшивия образ. Аз станах невидим, но той се досети къде съм. Тогава проумях. Това бяха членове на Племето, дошли да ме приберат, както бе казал Кенджи. Явно е знаел. Паднах на земята, претърколих се, плъзнах се под колата, но моят учител бе от другата страна. Опитах се да захапя ръката му, но с другата той сграбчи челюстта ми и я извъртя встрани. Аз го сритах, но той хвана крака ми, опитах се да се изплъзна между пръстите му, но всички трикове, които знаех, ми бяха преподавани от него.

— Тихо, Такео — изсъска той. — Престани да се съпротивяваш. Никой няма да ти причини зло.

— Добре — отвърнах и останах неподвижен. Той отпусна хватката си и в този момент му се изплъзнах. Извадих ножа от пояса си. Но сега и петимата вече се биеха сериозно. Единият от мъжете замахна към мен, принуждавайки ме да отстъпя към колата. Аз нанесох удар и усетих как ножът се удари в кост. После раних и едно от момичетата. Другото бе станало невидимо и аз усетих как скочи като маймуна от колата върху мен; краката й се сключиха около раменете ми, едната й ръка затисна устата ми, а другата се озова на врата ми. Знаех мястото, към което се бе устремила, и се заизвивах яростно, губейки равновесие. Мъжът, когото бях наръгал, хвана китката ми и я изви така, че накрая пуснах ножа. Двамата с момичето паднахме на земята. Ръцете й още бяха на гърлото ми.

Точно преди да загубя съзнание, съвсем ясно видях как Шигеру седи в стаята и ни чака да се върнем. Опитах се да изкрещя, отвратен от това чудовищно предателство, но устата ми бе запушена и дори ушите ми вече не чуваха нищо.

Загрузка...