Заговорът

Втора глава

Същата година, в която Отори Шигеру спаси момчето от Мино, комуто предстоеше да стане Отори Такео, в един замък далеч на юг се случиха някои важни събития. Този замък бе даден на Ногучи Масайоши от Ийда Садаму за ролята му в битката при Яегахара. Победил своите традиционни врагове Отори и наложил поражението им при изгодни за самия него условия, Ийда сега бе насочил вниманието си към третия могъщ клан в трите провинции — клана Сейшуу, чиито имения включваха по-голямата част от териториите на юг и на запад. Сейшуу предпочитаха да постигат мир не чрез война, а чрез съюзи, които скрепяваха със заложници както от могъщите кланове, като Маруяма, така и от по-малките, като техните близки роднини — клана Ширакава.

Каеде, най-голямата дъщеря на владетеля Ширакава, бе отишла в замъка Ногучи като заложница, едва-що сменила детския си пояс с момински, и вече бе живяла там половината си живот — достатъчно дълго, за да се сети поне за хиляда неща, които ненавиждаше. През нощта, когато бе твърде уморена, за да заспи, и не смееше дори да мърда или да се върти, да не би някое от по-големите момичета да се пресегне и да я плесне, тя ги бе описала наум в подробен списък. Отрано се бе научила да крие мислите си. Най-малкото никой не можеше да се пресегне вътре в нея и да зашлеви шамар на онова, което бе в главата й, макар и да знаеше, че не едно момиче копнееше да го стори. Това бе причината, поради която толкова често я удряха по тялото или лицето.

Тя се бе вкопчила с детинска отдаденост в бледите спомени за своя дом, който бе напуснала едва седемгодишна. Не бе виждала майка си и по-малките си сестри от деня, в който баща й я бе проводил до замъка.

От онзи момент той бе идвал три пъти само за да установи, че тя е настанена при слугите, а не при децата на Ногучи, както би подхождало на дъщерята от семейство на воин. Унижението му бе пълно — той не можеше дори да изрази несъгласието си, макар че тя, неестествено наблюдателна за годините си, бе видяла шока и гнева в очите му. Първите два пъти й позволиха да разговаря насаме с него за няколко минути. Тя си спомняше ясно как той я бе хванал за раменете и й бе казал с изпълнен с копнеж глас: „Ех, ако се беше родила момче!“ Третия път му бяха разрешили само да я погледне. Оттогава не се бе появявал и тя нямаше никакви вести от дома си.

Разбираше прекрасно причините за поведението му. Докато стана на дванайсет, след като бе държала очите и ушите си отворени и бе успяла да въвлече в привидно невинен разговор няколкото души, проявяващи съчувствие към нея, тя бе наясно със собственото си положение — бе заложница, нищожна пионка в борбата между клановете. Животът й не струваше нищо за господарите, които фактически я притежаваха; той имаше стойност единствено с това, което тя добавяше към възможностите им за преговори. Баща й бе владетелят на стратегически важното имение Ширакава; майка й бе близка роднина на Маруяма. Тъй като нямаше синове, баща й щеше да направи свой наследник онзи, който станеше съпруг на Каеде. Притежавайки дъщеря му, Ногучи бяха господари на неговата лоялност, брачен съюз и наследство.

Тя вече дори не разсъждаваше за големите неща — за страха, за мъката по родния дом, за самотата, — но съзнанието, че Ногучи не я ценяха дори като заложница, стоеше начело на списъка с нещата, които ненавиждаше, също както и начинът, по който момичетата я дразнеха, задето била леворъка и непохватна. Освен това ненавиждаше зловонието в помещението на пазачите до портата и стръмните стъпала, които бяха тъй трудни за изкачване, когато си натоварен с тежки неща… А тя вечно носеше какво ли не — купи със студена вода, чайници с гореща храна за вечно ненаситните мъже, за да се тъпчат, неща, които бяха забравили или бяха твърде мързеливи да си донесат сами. Мразеше и самия замък, масивните камъни на основите му, мрачната потискаща обстановка на горните стаи, където изкривените греди на тавана сякаш изживяваха собствените й чувства и искаха да се освободят от капана, в който бяха огънати, и да се понесат обратно към гората, от която произхождаха.

И мъжете. Как само ги ненавиждаше! Колкото повече растеше, толкова повече я тормозеха. Прислужниците на нейната възраст се надпреварваха да спечелят вниманието им, увъртаха се край тях, преструваха се на нежни и беззащитни и дори на простодушни, за да спечелят закрилата на един или друг войник. Каеде не ги винеше за това — тя бе започнала да смята, че жените трябва да използват всяко налично оръжие, за да се защитават в битката, която, изглежда, представляваше животът — но самата тя не искаше да се принизи дотам. Не бе способна да го стори. Единствената й стойност, единствената й възможност за бягство от замъка се криеше в брака за човек от собствената й класа. Пропилееше ли този шанс, с нея бе свършено.

Знаеше, че не е длъжна да понася всичко това. Трябваше да отиде при някого и да се оплаче. Естествено, бе немислимо да се доближи до владетеля Ногучи, но вероятно би могла да помоли за разговор господарката. Като се замислеше обаче, бе твърде малко вероятно дори да й позволят достъп до нея. Истината бе, че нямаше към кого да се обърне. Щеше да й се наложи да се защитава сама. Но мъжете бяха толкова силни. Тя бе висока за момиче — даже прекалено висока, но пък добре сложена. И въпреки това, когато веднъж някакъв мъж я бе сграбчил на шега и я бе притиснал до себе си, тя не бе успяла да се отскубне. Споменът за това я караше да потръпва от страх.

С всеки изминал месец ставаше все по-трудно да избягва натрапчивото им задяване. В края на осмия месец на петнайсетата й година разразил се на запад тайфун докара безкрайни дни на проливен дъжд. Каеде мразеше дъжда, защото неспирният порой просмукваше всичко с тежката миризма на влага и мухъл. Пък и щом се намокреше, отеснялата й роба прилепваше по тялото й, подчертавайки извивката на гърба и бедрата й, което още повече настървяваше мъжете.

— Хей, Каеде, сестричке! — викна по нея един от пазачите, щом я видя да тича под дъжда от кухнята покрай втората увенчана с кули порта. — Не бързай толкова! Имам поръчка за теб. Кажи на капитан Араи да дойде тук! Господарят иска от него да огледа един нов кон.

Дъждът се изливаше като река от бойниците, от керемидите, от улуците, от делфините на върха на всеки покрив, поставени там като защита от пожар. От целия замък струеше вода. За секунди Каеде се измокри до кости, сандалите й подгизнаха и тя взе да се пързаля и да се препъва по застланите с обли камъни стъпала. Но се подчини без особена горчивина, защото от всички в замъка Араи бе единственият човек, когото не мразеше. Той винаги разговаряше мило с нея, не я дразнеше, нито тормозеше; тя знаеше, че земите му се намират редом с бащините й, поради което той говореше със същия лек акцент, характерен за Западната провинция.

— Хей, Каеде! — ухили се другият пазач, щом я видя да влиза в главната стражница. — Вечно тичаш нанякъде. Спри да си побъбрим!

Без да му обръща внимание, тя пое нагоре по стъпалата и тогава той извика след нея:

— Казват, че си била момче! Ела тук и ми покажи, че не си!

— Глупак! — измърмори тя с отмалели нозе и продължи по втория ред стълби.

Пазачите на последния етаж играеха някакъв хазарт с нож. Щом я видя, Араи стана и я поздрави по име.

— Госпожице Ширакава! — той бе едър мъж с впечатляващо присъствие и интелигентни очи.

Тя му предаде съобщението. Той й благодари, за миг изглеждаше така, сякаш се канеше да й каже още нещо, но после явно се отказа. Тя пое припряно надолу по стълбите. После забави крачка и погледна навън през прозорците. Откъм планината вятърът нахлуваше остър и влажен. Гледката бе почти изцяло замъглена от облаци, но под нея бе жилището на Ногучи, където, помисли си тя с неприязън, й се полагаше да живее по право, а не да търчи наоколо под дъжда, вечно на разположение на кого ли не.

— Ако ще се мотаеш, госпожице Ширакава, ела и седни тук с нас — каза един от пазачите, издебна я в гръб и я потупа по задните части.

— Махни си ръцете от мен! — отсече гневно Каеде.

Мъжете се засмяха. Тя панически се страхуваше от настроението им — те бяха отегчени и изнервени, до гуша им бе дошло от дъжда, от постоянното стоене на пост и чакане, от бездействието.

— А-а, капитанът си е забравил ножа — каза един от тях. — Каеде, тичай след него.

Тя взе ножа, усещайки тежестта му в лявата си ръка.

— Изглеждаш опасна! — пошегуваха се мъжете. — Внимавай да не се порежеш, сестричке!

Тя хукна надолу по стълбите, но Араи вече бе излязъл от кулата. Чу гласа му в двора и се канеше да му извика, но преди да се озове навън, мъжът, който й бе подвикнал по-рано, излезе от стражницата. Тя спря примряла, скрила ножа зад гърба си. Той й препречи пътя и се приближи плътно до нея, затъмнявайки и без това оскъдната сивкава светлина, която проникваше от вън.

— Хайде, Каеде, покажи ми, че не си момче!

Той я сграбчи за дясната ръка и я притисна до себе си, тикайки крак между нейните, за да я принуди да разтвори бедра. Тя усети твърдата му набъбнала мъжественост и с лявата ръка почти инстинктивно заби ножа във врата му. Той изкрещя, пусна я тутакси, притисна с длан раната си и се втренчи в нея изумен. Раната не беше тежка, но кървеше обилно. Каеде не можеше да повярва какво бе сторила. „Свършено е с мен!“, помисли си. Когато мъжът взе да крещи за помощ, на вратата се появи Араи. Разбра за случилото се с един поглед, грабна ножа от момичето и без колебание преряза гърлото на пазача. С хъркане мъжът се строполи на земята.

Араи дръпна Каеде навън. Дъждът се сипеше върху тях. Той прошепна:

— Опитал се е да те изнасили. Аз съм се върнал и съм го убил. Иначе и двамата сме мъртви!

Тя кимна. Той бе забравил оръжието си, тя бе намушкала пазач — и двете непростими нарушения. Бързите действия на Араи бяха отстранили единствения свидетел. Тя си помисли, че би трябвало да е стъписана от смъртта на мъжа и от участието си в нея, но установи, че изпитва единствено задоволство. „Дано пукнат всички, — помисли си тя, — Ногучи, Тохан, целият клан!“

— Ще говоря с господаря от твое име, госпожице Ширакава — каза Араи, което я накара да трепне от изненада. — Той не бива да те оставя без закрила — и добави почти на себе си: — Един благородник не би постъпил така! — отиде в основата на стълбите и изкрещя на стражите да дойдат, след което прошепна на Каеде: — Не забравяй, че съм ти спасил живота. Даже нещо повече!

Тя го погледна право в очите и отвърна:

— Не забравяй, че това бе твоят нож!

Той се усмихна кисело в израз на пресилено уважение.

— В такъв случай сме си в ръцете.

— Ами те? — попита тя, чувайки тропота по стълбата. — Нали знаят, че тръгнах с ножа!

— Няма да ме издадат — отвърна той. — Имам им доверие.

— Аз пък нямам доверие в никого — прошепна тя.

— Ще трябва да се довериш на мен — отвърна той.

По-късно същия ден Каеде получи нареждане да се премести в семейното жилище на Ногучи. Докато събираше в бохчата скромните си принадлежности, погали избелелия десен с гербовете, които изобразяваха бялата река на нейното семейство и кедрите близнаци на Сейшуу. Изпитваше горчив срам от оскъдното си имущество. Събитията от деня не напускаха съзнанието й — усещането за скрития в хулената лява ръка нож, грубият жест на мъжа, който я бе сграбчил, похотта му, начинът, по който бе умрял. И думите на Араи: „Един благородник не би постъпил така!“ А самият Араи пък не би трябвало да говори по този начин за своя господар. Никога не би си го позволил, дори и пред нея, ако в съзнанието му вече не кипеше недоволство. Защо се отнасяше толкова добре с нея, не само в този решителен момент, а и преди това? Съюзници ли си търсеше? Араи вече беше силен и популярен; сега тя си даде сметка, че той вероятно хранеше по-големи амбиции. Беше способен да действа на момента и да се възползва от внезапно възникналите възможности. Тя прецени всичко това много внимателно с ясното съзнание, че и най-малката подробност щеше да й бъде полезна, за да се справи с предстоящото.

Цял ден другите момичета я избягваха, шушукаха си на групи и щом минеше наблизо, млъкваха. Две от тях бяха със зачервени очи — вероятно убитият бе техен приятел или любовник. Никой не й засвидетелства и най-малкото съчувствие. Неприязънта им я накара да ги ненавижда още по-силно. Повечето си имаха домове в града или в близките села; имаха си родители и семейства, към които можеха да се обърнат. Те не бяха заложници. А той, мъртвият пазач, я бе сграбчил и се бе опитал да я насили. Който можеше да обича такъв човек, бе просто идиот.

Една прислужница, която Каеде не бе виждала никога преди това, дойде да я вземе, обръщайки се към нея с „госпожица Ширакава“. Даже й се поклони почтително. Каеде я последва надолу по стръмните каменни стъпала, които водеха от замъка към резиденцията на Ногучи, през външния двор и огромната порта, където при появата й стражите извърнаха гневно глава, и от там — в градините край къщата на владетеля Ногучи.

Неведнъж бе виждала тези градини от крепостта, но сега за пръв път влизаше в тях, откакто бе седемгодишна. Отправиха се към задната част на голямата къща, където я въведоха в малка стая.

— Моля, изчакайте тук, господарке.

След като момичето си отиде, Каеде коленичи на пода. Стаята бе прилична, макар и немного голяма, а вратите бяха широко отворени към малка градина. Дъждът бе спрял и слънцето грееше на пресекулки, превръщайки осеяната с капки градина в искряща от светлина зеленина. Тя се взря в каменния фенер, в малкия изкривен бор и в коритото с чиста вода. В клоните припяваха щурци; разнесе се отривисто квакане на жаба. Покоят и тишината стопиха нещо в сърцето й и тя внезапно почувства, че всеки миг ще избухне в сълзи. С усилие на волята се овладя, насочвайки мислите си към неистовата омраза, която изпитваше към Ногучи. Мушна ръце в широките си ръкави и усети подутините и натъртванията. Намрази ги още повече, задето живееха в това хубаво място, докато тя, потомка на фамилията Ширакава, бе пратена при слугите.

Вътрешната врата зад гърба й се плъзна встрани и един женски глас каза:

— Господарят Ногучи иска да разговаря с вас.

— Тогава трябва да ми помогнеш да се приготвя — заяви Каеде. Не можеше да понесе да се появи пред него в този си вид — чорлава и облечена във вехти и мръсни дрехи.

Жената влезе в стаята и Каеде се обърна да я погледне. Беше доста възрастна и макар че лицето й бе гладко, а косите й — все още черни, ръцете й бяха сбръчкани, с изкривени възлести пръсти, подобни на маймунски лапи. Тя огледа Каеде с изписана на лицето й изненада. После, без да продума, разтвори вързопа и извади една малко по-чиста роба, гребен и фиби за коса.

— Къде са другите дрехи на господарката?

— Дойдох тук седемгодишна — отвърна Каеде ядно. — Не мислиш ли, че може да съм пораснала оттогава? Мама ми изпрати по-хубави вещи, но не ми позволиха да ги задържа!

Жената цъкна с език.

— За щастие хубостта на господарката е такава, че няма нужда от украшения.

— За какво говориш? — попита Каеде, тъй като нямаше никаква представа, как изглежда.

— Сега ще ви среша косите. И ще ви намеря нещо чисто да се преобуете. Аз съм Джунко. Господарката Ногучи ме изпрати да ви прислужвам. По-късно ще говоря с нея за дрехи.

Джунко излезе от стаята и се върна с две момичета, които носеха купа с вода, чисти чорапи и малка гравирана кутия. Джунко изми лицето, ръцете и нозете на Каеде, след което грижливо разреса дългите й черни коси. Прислужниците измърмориха нещо тихо, сякаш се удивяваха.

— Какво има? Какво искат да кажат? — попита Каеде напрегнато.

Джунко отвори кутията и извади малко кръгло огледалце. Гърбът му бе красиво гравиран с цветя и птици. Задържа го така, че Каеде да може да види в него собственото си отражение. За първи път се гледаше в огледало. При вида на лицето си застина безмълвна.

Вниманието и възхищението на жените възвърнаха отчасти увереността й. Но когато тръгна подир Джунко към главната част на къщата, нозете й отново се разтрепериха. От последното посещение на баща си бе виждала владетеля Ногучи само от разстояние. Никога не го бе харесвала, а сега си даде сметка, че се страхува от предстоящата среща.

Джунко коленичи, плъзна встрани вратата към приемната и се просна по очи. Каеде пристъпи в стаята и стори същото. Постелката под челото й бе студена и миришеше на лятна трева.

Владетелят Ногучи разговаряше с някого в стаята и изобщо не я забеляза. Изглежда, обсъждаше оризовите налози — колко голямо било закъснението на селяните да предадат определеното количество. Следващата реколта вече била на път, а все още имало длъжници, които не му били доставили ориза от предишната. От време на време човекът, към когото се обръщаше, смирено вметваше по някоя и друга омиротворителна реплика — променливото време, земетресението от предходната година, предстоящия сезон на тайфуни, привързаността на земеделците, верността на васалите, при което господарят изсумтяваше, млъкваше за минута или повече, а след това отново почваше да се оплаква.

Накрая млъкна отново. Секретарят се изкашля един-два пъти. Владетелят Ногучи изрече рязко някаква заповед, при която секретарят се оттегли, все така коленичил. Мина съвсем близо до Каеде, но тя не посмя да вдигне глава.

— И ми извикай Араи — нареди господарят Ногучи, все едно това бе продължение на разговора.

„Сега ще се обърне към мен“, помисли си девойката, но той не каза нищо и тя остана, където си беше, застинала неподвижно.

Минутите се точеха една след друга. Най-сетне тя чу раздвижване зад гърба си, някой влезе в стаята и след миг Араи се просна по очи до нея, но и той не бе удостоен с внимание от страна на владетеля Ногучи, който само плесна с ръце и в стаята бързо влязоха няколко души. Каеде усети как пристъпват покрай нея един след друг. Погледна ги крадешком и установи, че това са главните васали. Някои от тях носеха върху робите си герба на Ногучи, а други — дъбовия лист на Тохан. Каеде почувства, че те с радост биха стъпили отгоре й, все едно бе хлебарка, и се закле в себе си, че никога няма да позволи Тохан или Ногучи да я смажат.

Воините се настаниха тежко върху рогозката.

— Ширакава Каеде — каза владетелят Ногучи най-накрая. — Моля, седни — момичето се подчини и усети, че погледите на всички мъже в стаята се насочват към нея. Атмосферата се насити с напрежение, което й бе непонятно. — Братовчедке — продължи господарят с известна нотка на изненада в гласа. — Надявам се, че си добре.

— Така е благодарение на вашите грижи — отвърна тя, използвайки учтивата фраза, макар че думите изгориха езика й като отрова. Тя усещаше ужасната си уязвимост — бе единствената жена, едва ли не още дете, сред толкова мъже — властни и брутални. Хвърли бърз поглед към господаря изпод сведените си ресници. Лицето му й се стори свадливо и своенравно, без сила или интелигентност и излъчваше злобата, която тя вече знаеше, че му е присъща.

— Тази сутрин имаше злощастен инцидент — заяви владетелят Ногучи. Тишината в стаята стана още по-напрегната. — Араи ми каза какво се е случило. Сега искам да чуя и твоя разказ.

Каеде докосна пода с глава; движенията й бяха бавни, но мислите й препускаха трескаво. В момента държеше Араи в ръцете си. Освен това владетелят Ногучи не го бе нарекъл капитан, както би трябвало. Не го бе назовал с титла, не му бе засвидетелствал уважение. Дали вече имаше подозрения относно верността му? Знаеше ли какво точно се бе случило? Може би някой от пазачите бе предал Араи? Ако го защитеше, нямаше ли просто да попадне в капана, заложен за двама им?

Араи бе единственият човек в замъка, който се бе отнасял с нея добре. Нямаше да го предаде сега. Тя вдигна глава и заговори със сведени очи, но с ясен и овладян глас.

— Отидох в помещението на пазачите на горния етаж, за да предам съобщение за Араи. Последвах го надолу по стълбите… Той трябваше да отиде в конюшните. Пазачът на вратата ме задържа за нещо, после ме сграбчи… — тя остави широкия ръкав да се свлече назад и да оголи ръката й. Следите от насилието вече почваха да личат: моравочервени отпечатъци от мъжки пръсти по бледата й кожа. — Аз извиках. Араи ме чу, върна се и ме спаси — тя се поклони отново в жест на запазено благоприличие. — Длъжница съм на него и на моя господар за закрилата — после застина, опряла глава в пода.

— Хм — изсумтя владетелят Ногучи. Последва ново тягостно мълчание. В следобедния пек жужаха насекоми. По челата на седящите неподвижно мъже заблестяха капки пот. Каеде долови тяхната остра животинска миризма и почувства как между гърдите й плъзва струйка пот. Даваше си ясна сметка за опасността, която я застрашаваше. Ако някой от стражите бе казал за забравения нож и за момичето, което бе дошло да го вземе и бе слязло надолу по стълбите с оръжието в ръка… Тя прогони тези мисли от съзнанието си, обзета от страх, че мъжете, които я гледаха така изпитателно, щяха да ги разчетат.

Накрая владетелят Ногучи заговори непринудено и даже дружелюбно:

— Как беше конят, Араи?

Капитанът вдигна глава, за да отвърне. Гласът му бе съвършено спокоен.

— Много млад, но с добър вид. С отлично потекло и лесен за дресиране.

Последва лека вълна от приглушен смях. Каеде почувства, че се смеят на нея, и страните й пламнаха.

— Имаш много таланти, Араи — рече Ногучи. — Съжалявам, че трябва да се лиша от тях, но ми се струва, че имотът ти в провинцията, жена ти и синът ти вероятно се нуждаят от твоите грижи за известно време, може би година-две…

— Господарю Ногучи — поклони се Араи почтително с безизразно лице.

„Какъв глупак е господарят“, помисли си Каеде. „Аз бих оставила Араи тук, където мога да го държа под око. Пратиш ли го далеч, няма да мине година — и той ще се разбунтува открито.“ Араи отстъпи, без дори да погледне Каеде. „Ногучи вероятно е замислил да поръча убийството му някъде по пътищата“, помисли си тя мрачно. „Повече никога няма да го видя.“

С излизането на Араи атмосферата се разведри малко. Владетелят Ногучи се изкашля и прочисти гърлото си. Воините се поразмърдаха, раздвижвайки нозе и сковани гърбове. Каеде продължаваше да усеща погледите им върху себе си. Синините по ръцете й, както и смъртта на пазача ги бяха възбудили — явно не бяха по-различни от него.

Вратата зад гърба й се плъзна встрани. Слугинята, която я бе довела от замъка, влезе в стаята с поднос купички с чай, поднесе ги на мъжете и вече се канеше да си тръгва, когато господарят Ногучи й каза нещо с рязък глас. Тя се поклони смутено и постави една пред Каеде. Девойката седна и отпи със сведен поглед; устата й бе тъй пресъхнала, че едва успяваше да преглътне. Наказанието на Араи бе изгнание; какво щеше да бъде нейното?

— Госпожице Ширакава, ти си с нас от дълги години. Била си част от нашето семейство.

— За мен е чест, господарю — отвърна тя.

— Но смятам, че ще трябва да се лишим от това удоволствие занапред. Заради теб изгубих двама от хората си. Не съм убеден, че мога да си позволя да те оставя при мен! — той се изкиска и мъжете в помещението откликнаха като ехо. „Връща ме у дома!“ Фалшивата надежда запърха в сърцето й. — Очевидно вече си достатъчно голяма, за да се омъжиш. Мисля си, че колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще ти уредим подходящ брак. Ще пиша на родителите ти, за да ги уведомя кого имам предвид. До деня на сватбата си ще живееш със съпругата ми.

Тя се поклони отново, но преди да го стори, видя бързия поглед, който си размениха Ногучи и един от по-възрастните мъже в помещението. „Значи ще е за него, — помисли си тя, — или за някой подобен — стар извратен грубиян.“ Идеята за брак с когото и да било я изпълваше с отвращение. Дори предположението, че ако живее в къщата на Ногучи, отношението към нея ще е по-добро, не бе в състояние да повдигне духа й.

Джунко я съпроводи обратно в стаята и после я отведе в банята. Беше привечер и Каеде бе изтощена. Джунко я изми и изтърка гърба, ръцете и краката й с оризови трици.

— Утре ще ви измия косата — обеща тя. — Твърде дълга е и гъста, за да го сторя тази вечер. Няма да може да изсъхне и може да настинете.

— Какво толкова? Ще се разболея и ще умра — каза Каеде. — И най-добре!

— Никога не говорете така! — сгълча я Джунко, докато й помагаше да влезе във ваната и да се потопи в горещата вода. — Предстои ви дълъг живот. Толкова сте красива! Ще се омъжите, ще имате деца — после се доближи и прошепна в ухото й: — Капитанът ви благодари, че сте му останали вярна. Заръча ми да се грижа за вас от негово име.

„Какво могат да направят жените в този мъжки свят?“ помисли си Каеде. „На каква закрила можем да разчитаме? Някой в състояние ли е да се грижи за мен?“

Тя си спомни отражението на собственото си лице в огледалото и изпита копнеж да го зърне отново.