Заговорът

Трета глава

Чаплата пристигаше в градината всеки следобед, прелиташе като сив призрак над зида, свивайки се по невероятен начин, след което се изправяше в изкуственото езеро, потопила крака във водата, и застиваше там като статуя на Джизо3. Червените и златистите шарани, които владетелят Отори се забавляваше да храни, бяха твърде големи за нея, но тя оставаше в това положение, без да помръдва, минути наред, докато някое злочесто създание забравеше за присъствието й и дръзнеше да помръдне във водата. Тогава чаплата нанасяше мълниеносно своя удар и с гърчещата се дребна жертва в човката отново се отправяше в полет. Първите няколко маха на крилата бяха като внезапно потракване на ветрило, но след това тя се отдалечаваше така безшумно, както бе дошла.

Дните все още бяха твърде горещи, с омаломощаващата жега на есента, която човек копнееше да свърши и в същото време не искаше да отминава с ясното съзнание, че този безпощаден зной, макар и едва поносим, ще е последният за годината.

Живеех в имението на владетеля Отори вече месец. В Хаги прибирането на оризовата реколта бе приключило, сламата съхнеше по нивята и по рамки около чифлиците. Червените есенни лилиуми вехнеха. Сливите по дърветата ставаха златисти, листата — все по-крехки, а покритите с бодли кестенови черупки падаха по улици и алеи, разпукваха се и пръскаха наоколо лъскавите си плодове. Есенното пълнолуние настъпи и отмина. Чийо сложи кестени, мандарини и оризови сладки в светилището в градината, а аз се запитах дали има кой да направи същото в моето село.

Прислужниците събраха последните диви цветя, детелина и есенни билки и ги поставиха във ведра отвън пред кухнята и нужника, където техният силен аромат замаскираше миризмата на храна и отпадъци.

Моето състояние на необяснима немота продължаваше. Предполагам, че съм бил в нещо като траур. Домакинството на владетеля Отори също — в имението жалееха не само брата на господаря Отори, но и майка му, която се бе споминала през лятото от чума. Чийо ми разказа историята на семейството. Шигеру, най-големият син, участвал с баща си в битката при Яегахара и яростно се възпротивил на капитулацията пред клана Тохан. Условията, наложени от поражението, му забранявали да наследи от баща си водачеството на клана. Вместо него Ийда определил за глави на рода чичовците му Шоичи и Масахиро.

— Няма жив човек на земята, когото Ийда Садаму да мрази повече от Шигеру — каза Чийо. — Завижда му и се страхува от него.

Шигеру бил трън в очите и на своите чичовци в качеството си на законен наследник на клана. Господарят се оттеглил привидно от политическата арена и се посветил на земята си, опитвайки нови методи и различни култури. Оженил се млад, но жена му починала две години по-късно при раждане, а бебето умряло заедно с нея.

Животът му ми се струваше изпълнен със страдание, но въпреки това той по никакъв начин не го показваше и ако не бях го научил от Чийо, нямаше и да разбера. Прекарвах по-голямата част от деня с него, следвах го като куче, неотклонно, освен когато имах занимания с Ичиро.

Това бяха дни на очакване. Ичиро се мъчеше да ме научи да чета и пиша; фактът, че ми липсваха елементарни умения и че напредвах бавно, го вбесяваше, но макар и с неохота, следваше идеята за осиновяването. Членовете на клана се възпротивиха — владетелят Шигеру трябвало да се ожени повторно, бил все още млад, било твърде скоро след смъртта на майка му. Възраженията сякаш нямаха край. Усещах, че Ичиро е съгласен с повечето от тях, на мен също ми изглеждаха съвсем основателни. Полагах неимоверни усилия да уча, защото не исках да разочаровам господаря, но всъщност не вярвах в благоприятното разрешаване на положението си.

Обикновено късно следобед владетелят Шигеру пращаше да ме повикат и тогава двамата сядахме до прозореца и съзерцавахме градината. Той не говореше много, но ме изучаваше скришом, когато си мислеше, че не го виждам. Усещах, че очаква нещо — да заговоря или да му дам някакъв знак… но аз нямах и най-малка представа, за какво. Това ме напрягаше, а тревогата ме изпълваше с нарастваща убеденост, че го разочаровам и че все по-малко се справям с учението. Един следобед Ичиро дойде в стаята на горния етаж да се оплаче от мен за пореден път. По-рано същия ден се бе вбесил дотам, че ме бе набил. Аз се цупех в ъгъла, окайвах си синините и прокарвах пръст по рогозката, по йероглифите, които бях учил същия ден, в отчаяни опити да ги запаметя.

— Допуснахте грешка — заяви Ичиро. — Никой няма да ви осъди, ако си я признаете. Обстоятелствата около смъртта на брат ви я обясняват. Върнете момчето там, откъдето е дошло, и продължавайте напред с живота си — „И ме оставете да сторя същото с моя“, почувствах аз скрития смисъл на думите му. Той никога не ми позволяваше да забравя жертвите, които правеше, опитвайки се да ме образова. — Не можете да пресъздадете повторно господаря Такеши — добави Ичиро, смекчавайки леко тон. — Той бе плод на години обучение и упражнение… и преди всичко той бе от най-добър сой.

Опасявах се, че Ичиро ще постигне своето. Владетелят Шигеру бе обвързан с него и Чийо посредством задълженията и отговорностите по същия начин, по който и те с него. Първоначално смятах, че той е пълновластният господар в дома, но всъщност Ичиро си имаше собствени правомощия и знаеше как да ги използва. От друга страна, чичовците на господаря Шигеру имаха власт над племенника си. Той бе длъжен да се подчинява на заповедите на клана. Нямаше основание да ме задържи, а и никога нямаше да му позволят да ме осинови.

— Погледни чаплата, Ичиро — каза владетелят Шигеру. — Виждаш ли търпението й, колко дълго стои, без да помръдне, за да получи онова, което й е необходимо. И аз притежавам нужното търпение и то далеч не е изчерпано.

Устните на Ичиро бяха здраво стиснати в любимото му кисело изражение. В този миг чаплата заби клюн във водната повърхност и отлетя, пляскайки с криле.

Аз чувах писукането, предвещаващо вечерната поява на прилепите. Вдигнах глава и видях два от тях да се спускат в градината. Докато Ичиро продължаваше да недоволства, а господарят да му отвръща кратко, без всякакво раздразнение, аз се вслушвах в звуците на настъпващата вечер. С всеки изминал ден слухът ми ставаше все по-остър. Вече свиквах с него, научавайки се да пропускам онова, което не ми бе нужно, без да показвам по какъвто и да било начин, че не ми убягва нито звук от ставащото в къщата. Никой не знаеше, че чувам всичките тайни на обитателите.

Сега долових съскането на гореща вода, което съпровождаше приготвянето на ваната, тракането на съдовете откъм кухнята, звука от ножа на готвача, стъпките на обутото с меки чорапи момиче по дъските отвън, пристъпването и цвиленето на жребец в конюшнята, жалното мяучене на котката, хранеща четири котенца, която вечно изпитваше глад, кучето, лаещо през две улици, тракането на дървени подметки по дъсчените мостове над каналите, песните на децата, храмовите камбани на Токоджи и Дайшоин. Знаех песента на къщата, денем и нощем, в слънчеви и в дъждовни дни. Тази вечер осъзнах, че винаги се ослушвам за още нещо. Аз също чаках. Какво? Всяка нощ, преди да заспя, съзнанието ми възстановяваше сцената в планината — отсечената глава, мъжа с вълче лице, стиснал остатъка от отрязаната си ръка. Виждах отново Ийда Садаму на земята, труповете на пастрока ми и на Исао. Дали не чаках Ийда и човекът вълк да ме открият? Или пък своя шанс за отмъщение?

От време на време все още се опитвах да се моля по начина на Скритите и същата нощ отправих молитва да ми бъде показан пътят, по който трябваше да поема. Не можах да заспя. Въздухът бе тежък и неподвижен, луната — седмица след като се бе изпълнила — скрита зад гъсти валма от облаци. Нощните насекоми бяха шумни и неспокойни. Долавях шумоленето от крачката на малък гущер геко, докато бързешком прекосяваше тавана, за да лови насекоми. Ичиро и владетелят Шигеру спяха дълбоко, Ичиро даже хъркаше. Не ми се искаше да напускам къщата, която бях започнал да обичам толкова много, но, изглежда, за нея представлявах единствено извор на неприятности. Може би щеше да е по-добре за всички, ако просто изчезнех в нощта.

Без какъвто и да било действителен план, какво да правя и как да живея оттук насетне, аз взех да се питам дали не бих могъл да се измъкна от къщата незабелязано, без да разлая кучетата и да привлека вниманието на стражите. Тогава се заслушах внимателно за кучетата. Обикновено ги чувах да пролайват през нощта, но се бях научил да различавам лая им и в повечето случаи не му обръщах внимание. Съзнателно наострих слух, но не чух нищо. Тогава се опитах да доловя някакъв шум откъм стражите — стъпки по каменната настилка, издрънчаване на стомана, приглушен шепот. Нищо. Звуци, които трябваше да бъдат там, липсваха от познатата паяжина на нощта.

Вече бях нащрек, напрягайки слух да доловя нещо отвъд водата в градината. Потокът и реката бяха намалели — не бе валяло, откакто бе настъпило новолуние. Разнесе се почти недоловим шум, по-скоро трепет, между прозореца и земята. За момент си помислих, че земята е потръпнала, както често се случваше в Средната провинция. Последва нов трепет, после още един.

Някой се катереше нагоре по страничната стена на къщата.

Първият ми порив бе да извикам, но после хитростта взе превес. Викът ми би разбудил обитателите на къщата, но щеше да подплаши и натрапника. Станах от постелята, допълзях безшумно до господаря Шигеру и замрях отстрани. Нозете ми познаваха пода, знаеха всяко скръцване, което старата къща можеше да издаде. Коленичих до него и все едно никога не бях губил способността си да говоря, прошепнах в ухото му:

— Владетелю Отори, отвън има някой.

Той се събуди моментално, втренчи се в мен за миг, после се пресегна за меча и ножа си, които лежаха до него. Аз посочих безмълвно към прозореца. Едва доловимият трепет се почувства отново, просто съвсем леко преместване на тежест върху страничната стена на къщата.

Владетелят Шигеру ми подаде ножа и пристъпи към стената. Усмихна ми се и ми посочи да мина от другата страна на прозореца. Очаквахме натрапникът да се изкатери и да влезе.

Стъпка по стъпка той се покачи по стената, предпазливо и без да бърза, все едно разполагаше с всичкото време на света, уверен, че нищо не може да го издаде. Ние го чакахме със същото търпение, почти като момчета, играещи някаква игра в хамбара.

Само че краят нямаше нищо общо с игра. Той се спря на перваза, за да извади гаротата, която възнамеряваше да използва отгоре ни, и после пристъпи вътре. Владетелят Шигеру го хвана през гърлото. Хлъзгав като змиорка, натрапникът се заизвива обратно към прозореца. Аз скочих върху него, но преди да успея да кажа „нож“, камо ли да го използвам, и тримата паднахме в градината като кълбо от биещи се котки.

Нападателят се строполи първи в потока и си удари главата на един голям камък. Владетелят Шигеру се приземи на нозете си. Моето падане бе омекотено от един храст. Ударът ми изкара въздуха и аз изпуснах ножа. Започнах да ровя наоколо, за да го взема, но той вече не ми бе необходим. Нападателят изстена, опита се да се надигне, но се плъзна без сили обратно във водата. Тялото му препречи потока като бент. Водата пред него се надигна за момент, а после с отривист звук го заля и потече връз него. Владетелят Шигеру го измъкна от потока, зашлеви му няколко плесници, като същевременно крещеше:

— Кой? Кой ти плати? Откъде си?

Мъжът само изстена отново, а дъхът му излизаше на остри хрипове.

— Донеси фенер — нареди ми владетелят Шигеру. Аз си мислех, че всички в къщата вече са се събудили, но схватката се бе случила тъй бързо и безшумно, че те продължаваха да спят.

— Чийо! — извиках. — Донеси фенер, събуди мъжете!

— Кой е? — отвърна тя сънено, тъй като не познаваше гласа ми.

— Аз съм, Такео! Събуди се! Някой се опита да убие господаря Шигеру!

Сграбчих една свещ, която продължаваше да гори върху близкия свещник, и я отнесох обратно в градината.

Мъжът бе загубил съзнание. Владетелят Шигеру бе застанал до него и се взираше в лицето му. Поднесох свещта над него. Нападателят бе облечен в черно, без всякакъв герб или отличителни знаци по дрехите си. Бе среден на ръст и тегло, с късо подстригани коси. Нямаше нищо, по което да бъде разпознат.

Зад нас се разнесоха шумове от разбудилите се обитатели на къщата, после — викове, че двамата пазачи са намерени удушени с гарота, а трите кучета — отровени.

Ичиро излезе пребледнял и треперещ.

— Кой би посмял да стори това? — попита той с негодувание. — В собствената ви къща, в сърцето на Хаги? Това е оскърбление за целия клан!

— Освен ако не е по негова поръчка! — отвърна тихо владетелят Шигеру.

— По-вероятно е да е Ийда — предположи Ичиро. Видя ножа в ръката ми и ми го взе. Разряза черния плат от врата до кръста, откривайки гърба на мъжа. Върху едната му плешка се открояваше ужасен белег от стара рана от меч, а по гръбнака му вървеше фина татуировка. Проблясваше на светлината като змия.

— Наемен убиец — каза владетелят Шигеру. — От Племето. Може да му е платил всеки.

— В такъв случай най-вероятно е Ийда! Сигурно знае, че момчето е при вас! Сега вече ще се отървете ли от него?

— Ако не беше Такео, убиецът щеше да успее — отвърна господарят. — Той ме събуди навреме… — и после, когато осъзна случилото се, извика: — Заговори ми! Заговори в ухото ми и ме събуди!

Ичиро не бе особено впечатлен от този факт.

— Не ви ли е хрумвало, че може той да е мишената, а не вие?

— Владетелю Отори — рекох с глас, дрезгав от седмици мълчание. — Само ви излагам на опасности. Оставете ме да си тръгна, отпратете ме — но още докато говорех, вече знаех, че той няма да го стори. Бях спасил живота му, както той бе спасил моя, и връзката помежду ни бе станала по-здрава от всякога.

Ичиро кимаше в знак съгласие, но Чийо се обади:

— Извинете, господарю Шигеру. Знам, че не ми е работа и че съм само една проста жена, но не е истина, че Такео ви е донесъл само неприятности. Преди да се върнете с него, бяхте полуобезумял от скръб. Сега сте оздравели. Той ви донесе радост и надежда, не ви излага само на опасности. А кой смее да се наслаждава на едното и да избягва другото?

— Откъде бих могъл да знам? — отвърна владетелят Шигеру. — Има някаква съдба, която свърза живота ни. Не мога да се боря с това, Ичиро.

— Може пък умът му да се е съживил заедно с езика му — предположи Ичиро язвително.

Убиецът умря, без да дойде в съзнание. Оказа се, че е имал отровна сачма в устата си и я е счупил при падането. Никой не знаеше кой е, макар че плъзнаха куп слухове. Мъртвите пазачи бяха погребани с тържествена церемония и оплакани; кучетата също, поне от мен. Питах се какъв ли договор бяха сключили, в каква ли вярност се бяха клели, та да станат жертва на враждите хорски и да заплатят с живота си. Не изрекох гласно тези свои мисли — имаше още много кучета. Бяха доведени нови и обучени да приемат храна само от един човек, за да не бъдат отровени. Имаше и достатъчно хора за целта. Владетелят Шигеру живееше просто, само с няколко въоръжени васали, но, изглежда, много от членовете на клана Отори с радост биха дошли да му служат, тъй че да сформират цяла армия, стига да поискаше.

Изглежда, нападението не го бе разтревожило, нито разстроило. Ако изобщо имаше някакво въздействие, то бе в нарасналата му жизненост; насладата от удоволствията на живота се бе усилила от това, че се бе разминал със смъртта. Преливаше от жизнерадост също както след срещата си с господарката Маруяма. Бе възхитен от възвърналата ми се реч, както и от остротата на слуха ми.

Може би Ичиро бе прав, а може би собственото му отношение към мен бе станало по-благо. Каквато и да бе причината, след нощта на осуетения опит за убийство ученето стана по-леко. Постепенно йероглифите започнаха да ми разкриват смисъла си и да остават трайно в ума ми. Дори започнах да им се радвам, да се наслаждавам на различните форми, плавни като течаща вода или накацали свити един до друг като черни гарвани през зимата. Не бих го признал на Ичиро, но изписването им ме изпълваше с неимоверно удоволствие.

Ичиро бе преподавател с безспорен авторитет, известен с изящната си калиграфия и дълбочината на знанията си. Той наистина бе прекалено добър учител за мен. По природа аз нямах ума на ученик. Но онова, което двамата открихме, бе, че ми се удава да подражавам. Можех да представя сносен учебен ръкопис, както и да имитирам начина му на изписване от рамото, не от китката, с дръзновение и съсредоточеност. Знаех, че просто му подражавам, но резултатите бяха удовлетворителни.

Същото се получи и когато господарят Шигеру взе да ме обучава да си служа с меча. Бях достатъчно силен и гъвкав, може би дори повече от очакваното за моя ръст, но бях пропуснал момчешката възраст, когато синовете на воините се упражняват безспир да боравят с меч и лък и да яздят. Знаех, че никога няма да ги настигна.

Ездата се оказа доста лесна. Наблюдавах господаря Шигеру и останалите мъже и си дадох сметка, че главното е равновесието. Просто повтарях онова, което виждах, че правят, и конят откликваше. Осъзнах освен това, че животното е по-плашливо и по-напрегнато от мен. За него аз трябваше да се държа като господар, да прикривам собствените си чувства и да се правя, че владея положението и зная точно какво се случва. Тогава конят се отпускаше под мен и бе доволен.

Дадоха ми сивкав жребец с тъмна грива и опашка. Казваше се Раку и двамата се разбирахме добре. Стрелбата с лък изобщо не ми допадна за разлика от боравенето с меч. Продължавах да имитирам действията на господаря Шигеру и резултатите бяха сносни. Получих собствен дълъг меч, който носех на пояса на новите си одежди като истински воин. Но въпреки меча и премяната знаех, че съм само имитация на воин.

И така седмиците се нижеха една след друга. Хората в къщата приеха, че владетелят Отори възнамерява да ме осинови, и постепенно отношението им към мен се промени. Те ме глезеха, дразнеха и гълчаха поравно. Между ученето и тренировките разполагах с твърде малко свободно време, в което не се предполагаше да излизам сам, но аз продължавах да изпитвам отколешната си любов към броденето. Тя не ми даваше мира и всеки път, когато ми се удаваше, се измъквах тайно и изучавах град Хаги. Обичах да слизам до пристанището, където крепостта на запад и старият вулканичен кратер на изток държаха залива като чаша в двете си ръце. Взирах се навътре в морската шир и мислех за всички онези приказни земи отвъд хоризонта, изпълнен със завист към моряците и рибарите.

Озовях ли се на пристанището, винаги дирех с поглед една лодка. На нея работеше младеж, който изглеждаше горе-долу на моята възраст. Знаех, че се казва Терада Фумио. Баща му бе от нисшестояща фамилия на воини и бе предпочел да се захване с търговия и риболов, вместо да умре от глад. Чийо знаеше всичко за тях и първоначално научих тази информация от нея. Фумио ме изпълваше с неимоверно възхищение. Той наистина бе стигал до голямата земя. Познаваше морето и реките във всичките им настроения. По онова време аз дори не можех да плувам. В началото само си кимахме, но с времето се сприятелихме. Аз се качвах на лодката и двамата седяхме заедно, похапвахме сливи, плюехме костилките във водата и говорехме за нещата, които вълнуваха момчетата на нашата възраст. Рано или късно щяхме да стигнем и до клана Отори; фамилията Терада ги мразеше заради високомерието и алчността му. Те страдаха от непрестанно растящите данъци, налагани от замъка, и от ограниченията върху търговията. Когато говорехме за тези неща, го правехме шепнешком, седнали в лодката от страната на морето, тъй като замъкът, както се говореше, гъмжал от шпиони.

Веднъж късно следобед бързах да се прибера след поредната си разходка. Ичиро бе извикан да оправи някаква сметка с един търговец. Чаках го десетина минути, после реших, че няма да се върне скоро, и изчезнах. Вече течеше десетият месец. Въздухът бе хладен и наситен с мириса на горяща оризова слама. Димът се стелеше над полята между реката и планините, обагряйки пейзажа в сребристо и златно. Фумио се бе заел да ме научи да плувам и косите ми бяха мокри, от което потрепервах. Мислех си за гореща вана и се питах дали бих могъл да си взема от Чийо нещо за хапване преди вечеря и дали Ичиро ще бъде достатъчно разгневен, за да ме набие. В същото време се ослушвах както винаги за момента, в който още от улицата щях да чуя отчетливата песен на къщата.

Стори ми се, че долових нещо друго, нещо, което ме накара да спра и да погледна повторно към ъгъла на зида точно преди нашата порта. Все още не смятах, че там има някой, но в следващия миг го съзрях — непознат мъж, приклекнал в сянката на керемидения покрив.

Бях само на метри от него, от другата страна на улицата. Знаех, че и той ме е видял. След няколко мига се изправи бавно, сякаш ме изчакваше да го приближа.

Притежаваше най-обикновената и невзрачна външност, която бях виждал — със среден ръст и телосложение, леко посивели коси, с лице, по-скоро бледо, отколкото загоряло, с безлични черти — от онези, които никога не си сигурен, че ще разпознаеш, ако видиш повторно. Още докато го разглеждах, опитвайки се да го преценя, чертите му сякаш започнаха да се променят пред очите ми. Дори нещо повече — зад привидната невзрачност се криеше нещо необикновено, нещо пъргаво и ловко, което ми убягна, когато се опитах да го определя.

Непознатият бе облечен в избелели сиво-синкави дрехи и на пръв поглед не носеше оръжие. Не приличаше на работник, нито като търговец или воин. Не можех да го определя по никакъв начин, но някакво вътрешно чувство ме предупреди, че е много опасен.

В същото време в него имаше нещо, което ме очарова. Не можех да отмина, все едно не съм го видял. Но останах на отсрещната страна на улицата и вече преценявах разстоянието до портата, стражите и кучетата.

Той ми кимна с усмивка, в която се четеше почти одобрение.

— Добър ден, млади господарю! — извика с глас, в който звучеше скрит присмех. — Прав си да не ми се доверяваш. Чувам колко си умен. Само че аз никога няма да ти причиня зло, давам ти думата си — усещах, че речта му е хлъзгава и подвеждаща също като външността му, и знаех, че не трябва да се осланям на обещанието му. — Искам да говоря с теб — добави той, — както и с Шигеру.

Учудих се, че говори за господаря по този начин, все едно са си близки.

— Какво имате да ми кажете?

— Не мога да ти крещя от тук — отвърна той през смях. — Върви с мен до портата и ще ти обясня.

— Можете да стигнете до вратите от онази страна на улицата, а аз — от тази — рекох, наблюдавайки как ръцете му трепват в първо движение към скрито оръжие. — После ще говоря с господаря Отори и той ще реши дали да се срещне с вас.

Мъжът се усмихна на себе си и сви рамене, след което двамата се отправихме към портата поотделно — той така спокойно, все едно си правеше вечерната разходка, а аз напрегнат като котка преди буря. Докато стигнахме до вратата, където пазачите ни поздравиха, той сякаш бе остарял и посърнал. Имаше вид на толкова безобиден старец, че аз почти изпитах срам от недоверието си.

— Загазил си, Такео — каза ми единият от мъжете. — Учителят Ичиро те издирва от час!

— Хей, дядо — викна другият към възрастния човек. — Какво искаш? Купичка фиде или нещо друго?

Наистина старецът имаше вид на човек, който се нуждаеше от солидна храна. Чакаше смирено, без да продума, пред прага на портата.

— Откъде го доведе, Такео? Твърде си мекушав, това ти е проблемът! Кажи му да си върви!

— Обещах, че ще съобщя на господаря за него, и ще го сторя — рекох. — А вие наблюдавайте всяко негово движение и каквото и да правите, не го пускайте в градината — обърнах се към непознатия, за да му кажа „Чакайте тук“, и за миг долових нещо от него. Той бе опасен, нямаше съмнение, но сякаш нарочно ми позволяваше да видя някаква негова страна, която бе скрита за другите. Запитах се дали изобщо да го оставям насаме с пазачите. Все пак те бяха двама, при това въоръжени до зъби. Би трябвало да могат да се справят с един старец!

Втурнах се през градината, изух бързешком сандалите си и взех стълбите на два скока. Господарят Шигеру седеше в стаята на горния етаж вперил поглед навън, някъде отвъд градината.

— Такео — рече, — мислех си, че една чайна точно над градината би била великолепна.

— Господарю — започнах, но после се вцепених от съзнанието за неясно присъствие в градината под нас. Първо помислих, че е чаплата — силуетът бе тъй неподвижен и сив, но после видях, че е мъжът, когото бях оставил при портата.

— Какво? — попита владетелят Шигеру, съзрял изражението ми.

Бях скован от ужас, че опитът за убийство ще се повтори.

— В градината има непознат — извиках. — Внимавайте! — следващият ми страх бе за пазачите. Втурнах се надолу по стълбите и вън от къщата. Сърцето ми блъскаше в гърдите, когато стигнах до портата. Кучетата бяха добре. Размърдаха се, щом ме чуха, и размахаха опашки. Извиках и пазачите излязоха от стражницата недоумяващи.

— Какво има, Такео?

— Пуснали сте го вътре! — възкликнах гневно. — Старецът, той е там, в градината!

— Не, ето го отвън на улицата, където го остави.

Проследих с поглед жеста на пазача и за момент също се заблудих. Наистина го видях да си седи в сянката на керемидения покрив смирен, търпелив, безобиден. После зрението ми се проясни. Улицата бе празна.

— Глупаци! — избухнах. — Не ви ли казах, че е опасен? Не ви ли предупредих на никаква цена да не го пускате вътре? Какви безполезни идиоти сте, а се наричате стражи на клана Отори? Отивайте си обратно на село да си вардите кокошките и дано лисиците ви ги изядат до една! — те ме зяпнаха сащисани. Мисля, че никой в къщата не ме беше чувал да изричам толкова думи наведнъж. Гневът ми се разпали още повече, защото се чувствах отговорен за тях. Но те бяха длъжни да ми се подчиняват. Можех да ги закрилям само ако изпълняваха заповедите ми. — Имате късмет, че сте живи! — рекох, извадих меча от ножницата, която висеше на пояса ми, и се втурнах обратно да открия натрапника.

В градината от него нямаше и следа и точно почвах да се чудя дали не бях видял поредния мираж, когато долових гласове в стаята на горния етаж. Владетелят Шигеру ме извика по име. Изобщо не ми прозвуча застрашен — даже се смееше. Когато влязох в помещението и се поклоних, непознатият седеше до него, все едно бяха стари приятели, и двамата се подсмихваха за нещо. Странникът вече не изглеждаше толкова стар. Видях, че е само няколко години по-възрастен от господаря Шигеру, и сега лицето му бе открито и благо.

— Значи не искаше да мине от същата страна на улицата, така ли? — попита господарят.

— Точно така и ме накара да остана отвън и да чакам — двамата се разсмяха гръмогласно, тупайки с длани по рогозката. — Между другото, Шигеру, трябва да си обучиш стражите по-добре. Такео беше прав да им се ядоса.

— Досега винаги е бил прав — заяви господарят Шигеру с нотка на гордост в гласа.

— Момчето е едно на хиляда — такива се раждат, не се създават. Сигурно е от Племето. Седни Такео, нека те погледна.

Вдигнах глава от пода и се отпуснах на пети. Лицето ми пламтеше. Усетих, че в края на краищата мъжът ме е изиграл. Той не каза нищо, само ме изучаваше безмълвно.

Владетелят Шигеру заговори пръв:

— Това е Муто Кенджи, мой стар приятел.

— Господарю Муто — рекох учтиво, но хладно, твърдо решен да не давам израз на чувствата си.

— Не е нужно да ме наричаш „господарю“ — каза Кенджи. — Аз не съм владетел, макар че сред приятелите ми има няколко — той се наклони към мен. — Покажи ми ръцете си — хвана ръцете ми една след друга и внимателно ги огледа — първо опакото и след това дланите.

— Според нас той много прилича на Такеши — каза господарят Шигеру.

— Ъ-хъм. Във външността му има нещо от клана Отори — Кенджи се върна на мястото си и се взря навън. Погледът му се плъзна над градината. И последните цветове в нея вече бяха угаснали. Единствено кленовете все още червенееха. — Вестта за загубата ти ме изпълни със скръб — каза той.

— Мислех, че не искам да живея повече — отвърна владетелят Шигеру. — Но седмиците се търкалят и установявам, че не е така. Явно не съм създаден за отчаяние.

— Така е — съгласи се Кенджи с обич. Двамата отново се взряха навън през отворените прозорци. Въздухът бе изпълнен с есенен хлад. Внезапен порив на вятъра разклати кленовете и върху потока се посипаха листа, които във водата станаха тъмночервени, преди да бъдат отнесени в реката.

Помислих си с копнеж за топлата вана и потръпнах.

Кенджи наруши мълчанието.

— Защо този момък, който прилича на Такеши, но очевидно е от Племето, живее в къщата ти, Шигеру?

— А ти защо си изминал целия този път, за да ме попиташ? — отвърна Шигеру с лека усмивка.

— Нямам нищо против да ти кажа. Вятърът довея вестта, че някой чул как в къщата ти се покатерил натрапник. В резултат на което един от най-опасните наемни убийци в Трите провинции е мъртъв.

— Опитахме се да го запазим в тайна — каза владетелят Шигеру.

— А нашата работа е да разкриваме подобни тайни. Какво е дирил Шинтаро в дома ти?

— Предполагам, че е искал да ме убие — отвърна господарят Шигеру. — Значи е бил Шинтаро. Имах подозрения, но не разполагахме с никакви доказателства — млъкна за момент и после добави: — Някой трябва сериозно да желае смъртта ми. Кой го е наел? Ийда ли?

— Наистина Шинтаро известно време е работил за клана Тохан. Според мен обаче Ийда не би поръчал да те убият тайно. Без съмнение по-скоро би искал да види този акт със собствените си очи. Кой друг желае смъртта ти?

— Мога да се сетя за още един-двама — отвърна господарят.

— Направо не беше за вярване, че Шинтаро се е провалил — продължи Кенджи. — Трябваше да установим кое е момчето. Къде го намери?

— А на теб какво ти е довеял вятърът? — отвърна на въпроса му с въпрос Шигеру, все така с усмивка.

— Официалната версия, разбира се — че е твой далечен роднина по майчина линия; от суеверните — че ти си загубил разсъдъка си и вярваш, че брат ти се е върнал при теб чрез него; от скептичните — че е твой син от някоя селянка от Източната провинция.

Владетелят Шигеру се разсмя.

— Не съм и два пъти по-голям от него. Излиза, че съм го създал, когато съм бил дванайсетгодишен. Не, не е мой син.

— Очевидно не и въпреки външността му не вярвам, че ти е роднина или въплъщение на брат ти. Най-вероятно да е от Племето. Къде го намери?

Харука, една от прислужниците, влезе и запали лампите. Тутакси в стаята влетя огромна синьо-зелена нощна пеперуда и закръжи около пламъка. Аз станах, улових я в ръка, почувствах как покритите с нежен прашец крилца пърхат в дланта ми, и я пуснах навън в нощта, затваряйки преградата, преди да се върна на мястото си.

Владетелят Шигеру не отговори на Кенджи; Харука се върна с поднос с чай. Кенджи нямаше вид на ядосан или разочарован. Взря се с възхищение в купичките — типична местна изработка с розов оттенък — и отпи, без да проговори повече, но и без да отмества поглед от мен. Накрая ме попита направо:

— Кажи ми, Такео, когато си бил дете, смъквал ли си черупките на живи охлюви, късал ли си щипките на раци?

Аз не разбрах въпроса.

— Може би — отвърнах, преструвайки се, че отпивам, макар че купичката ми бе празна.

— Правил ли си го?

— Не.

— Защо?

— Мама ми казваше, че е жестоко.

— Така си и мислех — гласът му бе добил скръбна нотка, сякаш изпитваше съжаление към мен. — Нищо чудно, че се опитваш да ме заблудиш, Шигеру. Почувствах някаква мекота в момчето, отвращение към жестокостта. Бил е отгледан сред Скритите.

— Толкова ли е очевидно? — попита владетелят Шигеру.

— Само за мен — Кенджи седеше с кръстосани крака и присвити очи, отпуснал ръка върху коляното си. — Мисля, че знам кой е той.

Владетелят Шигеру въздъхна; лицето му застина в мрачна предпазливост.

— Тогава по-добре ни кажи.

— Притежава всички характерни белези на фамилията Кикута — дългите пръсти, правата линия, пресичаща дланта, острия слух. Появява се внезапно, някъде около половата зрелост, понякога съпроводен със загуба на говор, обикновено временна, понякога окончателна…

— Измисляте си всичко това! — възкликнах, неспособен повече да мълча. Всъщност усещах, че върху мен плъзват пипалата на неизпитван досега ужас. Не знаех нищо за Племето, освен че убиецът бе един от тях, но се чувствах така, сякаш Муто Кенджи отваряше пред мен тъмна врата, през която се ужасявах да мина.

Владетелят Шигеру поклати глава.

— Остави го да говори. Това е от изключителна важност.

Кенджи се надвеси напред, втренчи се в мен и заяви:

— Ще ти кажа за баща ти.

Господарят Шигеру отбеляза сухо:

— По-добре започни с Племето. Такео не знае какво имаш предвид, когато казваш, че очевидно е един от тях.

— Така ли? — Кенджи вдигна вежди. — Е, предполагам, че ако е отгледан и възпитан сред Скритите, не бих се изненадал. Ще започна от самото начало. Петте фамилии от Племето са съществували винаги, още преди владетелите и клановете, във времето, когато магията е превъзхождала по мощ оръжията, а божествата още са ходели по земята. Когато са се появили клановете и людете са изградили съюзи, основани на силата, Племето не се е присъединило към нито един от тях. За да съхранят дарбите си, те са поели по пътищата и са станали скитници, актьори и акробати, търговци и вълшебници.

— Може и да е било така в началото — намеси се владетелят Шигеру. — Само че мнозина от тях са станали търговци, натрупвайки значително богатство и влияние. — Той се обърна към мен: — Самият Кенджи развива много успешен бизнес със соеви продукти и парични заеми.

— Времената станаха безчестни — заяви Кенджи. — Както ни казват свещениците, свидетели сме на последните дни на законността. Аз говорех за една по-ранна епоха. В днешно време, да, истина е, занимаваме се с търговия. От време на време служим на някой и друг клан и носим герба му или работим за тези, които са ни станали приятели, като владетеля Отори Шигеру. Но каквито и промени да са настъпили с нас, ние сме съхранили някогашните си дарби, които в миналото са били достояние на всички, но вече са забравени.

— Озовали сте се едновременно на две места — заявих аз. — Стражите са ви видели отвън на улицата, а в същото време аз ви зърнах в градината.

Кенджи ми се поклони иронично:

— Ние можем да се раздвояваме и да оставяме второто си аз, където пожелаем. Можем да ставаме невидими и да се движим с неуловима за окото бързина. Остротата на зрението и на слуха е друга характерна черта. Племето е запазило тези способности посредством самоотверженост и усилено обучение. А това са умения, които останалите в тази воюваща страна намират за полезни и за които плащат скъпо и прескъпо. Повечето членове на Племето на някакъв етап от живота си стават шпиони или наемни убийци.

Съсредоточих волята си в усилието да не треперя. Кръвта ми сякаш бе изтекла от тялото ми. Спомних си как ми се стори, че съм се раздвоил под меча на Ийда. А всички звуци в къщата, в градината и града отвъд отекваха в ушите ми с все по-голяма сила.

— Кикута Исаму, който според мен е твоят баща, не правеше изключение. Родителите му бяха мои братовчеди, а той самият бе съчетание на най-мощните дарби на фамилията Кикута. На трийсетгодишна възраст вече бе безупречен наемен убиец. Никой не знае броя на жертвите му; в повечето случаи причинената смърт изглеждаше естествена и не му е били приписвана. Дори и по изискванията на фамилията Кикута той бе потаен. Нямаше равен в подготвянето на отровни извлеци, особено от някои планински растения, които са смъртоносни, при това без да оставят и най-малка следа. Замина в планините на изток — знаеш провинцията, за която говоря, — за да дири нови растения. Хората в селото, в което отседнал, били от Скритите. Изглежда, са му разказали за тайното божество, за заповедта да не се убива, за неизбежния съд, който те очаква в отвъдното… Знаеш всичко това, излишно е да го повтарям. В онези затънтени планини далеч от враждите на клановете Исаму преосмислил живота си. Вероятно е бил обзет от угризения. Може мъртвите да са го призовали. Както и да е, той отказа да живее повече с Племето и стана един от Скритите.

— И е бил екзекутиран? — обади се владетелят Шигеру от мрака.

— Той наруши основните правила на Племето. Ние не допускаме да ни отхвърлят по такъв начин, особено човек с подобни дарби. В наши дни хора с неговите умения са голяма рядкост. Но да ви кажа честно, не знам какво точно се е случило с него. Изобщо нямах представа, че е имал дете. Такео, или там както му е истинското име, вероятно е бил роден след смъртта на баща му.

— Кой го е убил? — попитах с пресъхнали уста.

— Кой знае? Мнозина бяха желаещите да го сторят и един от тях явно е успял. Разбира се, никой не би могъл дори да го приближи, ако не бе дал клетва повече да не отнема живот.

Настъпи продължително мълчание. Освен малкото светло петно, което хвърляше мъждукащата лампа, в стаята вече бе почти тъмно. Аз не виждах лицата им, макар че без съмнение Кенджи виждаше моето.

— Майка ти никога ли не ти е разказвала за това? — попита той накрая.

Аз поклатих глава. Има толкова неща, за които Скритите никога не говорят, толкова тайни, които пазят дори един от друг. Каквото не се знае, не може да бъде изтръгнато с изтезания. Ако не знаеш тайните на брат си, не можеш да го предадеш.

Кенджи се засмя.

— Признай, Шигеру, изобщо не си подозирал кого си довел в къщата си. Дори Племето не знаеше за съществуването му — момче с все още неизявения талант на Кикута! — владетелят Шигеру не отвърна, но когато се приведе напред към светлината на лампата, видях, че се усмихва радостно и сърдечно. Помислих си за контраста между двамата мъже — господарят бе тъй открит и искрен, а Кенджи — тъй хитър и подмолен. — Искам да знам как се е случило. Не си говоря празни приказки с теб, Шигеру. Трябва да знам.

Чух Чийо припряно да се качва по стълбите. Господарят каза:

— Трябва да си вземем вана и да похапнем. След вечеря ще говорим отново.

„Той вече няма да ме иска в къщата си, след като знае, че съм син на наемен убиец.“ Това бе първата мисъл, която ме връхлетя, докато седях в горещата вода, след като по-възрастните мъже вече се бяха изкъпали. Чувах гласовете им от стаята на горния етаж. Те пиеха вино, отдадени на приятни спомени от миналото. После се замислих за баща си, когото изобщо не познавах, и изпитах дълбока тъга, че не бе успял да избегне участта, предопределена от произхода му. Бе пожелал завинаги да се откаже от убиването, но то не бе пожелало да се откаже от него. Бе протегнало дългите си ръце и го бе открило чак в Мино точно както години по-късно Ийда бе намерил там Скритите. Вперих поглед в собствените си дълги пръсти. За това ли бяха предназначени? Да убиват?

Каквото и да бях наследил от него, аз бях дете и на майка си. В същността ми се преплитаха две нишки, които едва ли можеха да си приличат по-малко, и двете ме призоваваха чрез собствената ми кръв и плът. Спомних си и гнева, който бях изпитал към пазачите. Знаех, че в този момент се бях държал като техен господар. Щеше ли това да бъде третата нишка в моя живот, или щях да бъда отпратен, след като владетелят Шигеру вече знаеше кой съм?

Мислите станаха твърде мъчителни, твърде трудни за разплитане, а и бездруго Чийо ме викаше да отида да вечерям. Най-накрая горещата вода ме бе стоплила и вече изпитвах глад.

Ичиро се бе присъединил към владетеля Шигеру и Кенджи и пред тримата вече бяха сервирани подноси. Когато пристигнах, те обсъждаха банални неща — времето, подредбата на градината, скромните ми способности да усвоявам и като цяло незадоволителното ми поведение. Ичиро все още ми бе ядосан, задето му бях изчезнал същия следобед. Сякаш бяха минали седмици, откакто бях плувал в студената есенна река заедно с Фумио.

Храната бе даже по-вкусна от обикновено, но само Ичиро й се наслади подобаващо. Кенджи се нахрани бързо, а господарят не докосна почти нищо. Аз ту изпитвах глад, ту ми призляваше — бях обзет от ужас и в същото време от неистово желание краят на вечерята да настъпи колкото се може по-скоро. Ичиро яде толкова много и тъй бавно, че вече бях загубил надежда, че някога ще свърши. На два пъти изглеждаше, че сме приключили, когато той добавяше: „Една последна хапчица.“ Накрая се потупа по корема и се оригна леко. Явно се канеше да се впусне в поредна безкрайна дискусия относно градината, но владетелят Шигеру му направи знак. С няколко последни реплики и още една-две шеги към Кенджи по мой адрес той се оттегли. Харука и Чийо дойдоха да приберат съдовете. Щом си тръгнаха, а стъпките и гласовете им заглъхнаха към кухнята, Кенджи вдигна глава, изпъна рамене и протегна към владетеля Шигеру ръка с отворена длан.

— Е? — попита той.

Прииска ми се да можех да последвам жените. Не желаех да седя тук, докато тези мъже решаваха съдбата ми. Защото неизбежно щеше да се стигне дотам, бях сигурен. По всяка вероятност Кенджи бе дошъл, за да ме изиска по някакъв начин за Племето. А владетелят Шигеру очевидно не възнамеряваше да ме спира, даже напротив.

— Не знам защо тази информация за теб е толкова важна, Кенджи — подхвана господарят Шигеру. — Трудно ми е да повярвам, че не си знаел всичко. Да ти кажа, мисля, че повече няма да се разпространява. Дори в тази къща за нея знаят единствено Ичиро и Чийо. Прав беше, като каза, че не съм знаел кого съм довел в дома си. Стана съвсем случайно. Беше късно следобед, бях се отклонил от пътя си и се надявах да си намеря подслон за през нощта в селото, което, както разбрах по-късно, се казвало Мино. След смъртта на Такеши бях пътувал няколко седмици в пълна самота.

— Дирел си отмъщение ли? — попита тихо Кенджи.

— Знаеш как стоят нещата между мен и Ийда, какви са ни отношенията след битката при Яегахара. При все това трудно бих могъл да се надявам да го срещна в онова затънтено място. Получи се невероятно съвпадение — ние двамата, най-непримиримите врагове, да се озовем там в един и същ ден. Несъмнено, ако бях срещнал Ийда, щях да потърся начин да го убия. Но вместо него на пътеката върху мен връхлетя този момък — той разказа накратко за клането, за падането на Ийда от коня и за мъжете, които ме бяха погнали. — Случи се за част от секундата. Мъжете ме заплашиха. Бяха въоръжени. Аз се защитих.

— Те знаеха ли кой си?

— Едва ли. Бях облечен в одежди на пътник, без всякакви отличителни знаци, денят вече преваляше, а и валеше.

— Ти обаче си разбрал, че двамата са Тохан?

— Те ми казаха, че Ийда искал момчето. Това ми стигаше, за да изпитам желание да го защитя.

Привидно сменяйки темата, Кенджи отбеляза:

— Чувам, че Ийда търси официален съюз с клана Отори.

— Истина е. Чичовците ми подкрепят възможността за сключване на примирие, макар че членовете на клана не са единодушни.

— Ако Ийда научи, че момчето е при теб, съюзът няма да бъде сключен.

— Не е нужно да ми казваш неща, които вече знам — заяви владетелят и за първи път в гласа му прозвуча нотка на гняв.

— Владетелю Отори — заяви Кенджи по своя ироничен начин и се поклони. Следващите няколко минути никой не каза нито дума. После Кенджи въздъхна: — Е, животът ни е в ръцете на съдбата независимо от нашите мисли и намерения. Който и да е изпратил Шинтаро срещу теб, резултатът е един и същ. Само седмица по-късно Племето вече знаеше за съществуването на Такео. Трябва да ти кажа, че ние проявяваме интерес към това момче и няма да се откажем от него.

С глас, който дори в собствените ми уши прозвуча изтънял, аз заявих:

— Господарят Отори спаси живота ми и аз няма да го изоставя.

Той протегна ръка и ме потупа бащински по рамото.

— Няма да се откажа от него — заяви той на Кенджи.

— Нашето желание е преди всичко да го опазим жив — отвърна Кенджи. — Докато е в безопасност, може да остане тук. Но има и друго. Онези Тохан, които си срещнал в планината… вероятно си ги убил?

— Поне единия — отвърна господарят Отори, — а може би и двамата.

— Единия — уточни Кенджи.

Владетелят Шигеру повдигна вежди.

— Ти вече знаеш всички отговори. Защо си правиш труда да питаш?

— Трябва да попълня известни празноти и да разбера какво знаеш ти.

— Един или двама… какво значение има?

— Мъжът, чиято ръка си отсякъл, е оцелял. Казва се Андо и от дълго време е сред най-приближените на Ийда.

Спомних си мъжа с вълче лице, който ме бе преследвал нагоре по пътеката, и неволно потръпнах.

— Той не знаеше кой си, и все още не е научил къде е Такео. Но издирва и двама ви. С позволението на Ийда се е посветил на диренето с цел отмъщение.

— Очаквам с нетърпение следващата ни среща — отвърна владетелят Шигеру.

Кенджи стана и закрачи из стаята. Когато седна отново, лицето му бе открито и засмяно, все едно цяла вечер си бяхме разказвали забавни истории и си бяхме говорили за градини.

— Добре — каза той. — Сега, след като знам в каква опасност се намира Такео, мога да се заема със закрилата му и да го обуча как да се защитава — после стори нещо, което ме учуди — поклони се до пода пред мен и заяви: — Докато съм жив, ти ще бъдеш в безопасност. Кълна ти се — помислих си, че го казва с ирония, но сякаш някаква маска бе паднала от лицето му и за миг под нея зърнах истинския човек. Все едно бях видял Джато оживял. После маската се върна на мястото си и Кенджи отново се пошегува: — Но ще трябва да изпълняваш точно каквото ти казвам! — и ми се усмихна. — Доколкото разбирам, на Ичиро му идваш твърде много. На неговата възраст вече не бива да се мори с палета като теб. Аз ще поема образованието ти. Ще бъда твоят учител — той придирчиво загърна робата си и сви устни, превръщайки се на момента в благия старец, когото бях оставил пред портата. — Стига владетелят Отори да даде любезното си съгласие.

— Май нямам друг избор — отбеляза господарят Отори и наля още вино, като се усмихваше добродушно. За пореден път бях поразен от контраста помежду им. Стори ми се, че в очите на Кенджи долових поглед, който не изразяваше точно презрение, но нещо сходно. Сега, когато вече познавам достатъчно задълбочено нравите на Племето, си давам ясна сметка, че тяхната слабост е високомерието. Те са очаровани от собствените си удивителни умения и подценяват уменията на своите противници. Но в онзи момент погледът на Кенджи просто ме изпълни с гняв.

Скоро след това прислужниците дойдоха да опънат постелите и да угасят лампите. Дълго време лежах буден, заслушан в звуците на нощта. Прозренията от вечерта преминаваха бавно през съзнанието ми, разпръсваха се и после отново се подреждаха в стройни редици. Собственият ми живот вече не ми принадлежеше. Ако не беше владетелят Шигеру, досега щях да съм мъртъв. Както той самият отбеляза, ако там, на планинската пътека, не се бе натъкнал на мен по случайност…

А дали всъщност бе случайност? Всички, дори Кенджи, бяха приели версията му — случилото се бе под въздействието на мига — бягащото момче, зловещите преследвачи, битката…

Успях да възстановя събитията в съзнанието си. Припомних си един момент, когато пътеката пред мен все още бе чиста. Там имаше огромно дърво, един клонест кедър. Някой пристъпи иззад ствола му и ме сграбчи — неслучайно, а съвсем нарочно. Замислих се за владетеля Шигеру и за това, колко малко знаех за него. Всички го възприемаха по онова, което си личеше на повърхността — той бе импулсивен, добросърдечен, щедър. Аз вярвах, че притежава всички тези качества, но не можех да не се запитам какво се криеше под тях. „Няма да го предам“, бе казал той. Само че защо му е да осиновява някого от Племето, при това син на наемен убиец? Помислих си за чаплата и за това, колко търпеливо изчакваше, преди да нанесе решителния си удар.

Когато потънах в сън, навън небето просветляваше и вече пееха първи петли.

Пазачите доста се забавляваха за моя сметка, когато Муто Кенджи бе назначен за мой учител.

— Пази се от онзи старец, Такео! Много е опасен. Може да те наръга с четката!

Тази шега така и не им омръзна. Аз обаче си наложих да си мълча. По-добре бе да ме смятат за идиот, отколкото да научат и да разнесат истината за действителната самоличност на мнимия старец. Това бе един от първите ми уроци. Колкото по-ниско стоиш в очите на хората, толкова повече биха ти казали или биха разкрили в твое присъствие. Взех да се питам колко ли от прислужниците и васалите с безизразни и глуповати лица, но иначе доверени и надеждни, всъщност са членове на Племето, които си вършат работата, плетейки своята мрежа от интриги, подмолни хитрости и внезапна смърт.

Кенджи ме въвеждаше в изкуствата на Племето, но аз продължавах да вземам уроци и при Ичиро, който ме обучаваше в нравите на клановете. Класата на воините бе пълна противоположност на Племето. Те държаха много на възхищението и уважението на света, както и на собствената си репутация и положение в него. Трябваше да науча тяхната история и етикет, обноски и език. Изучих архивите на Отори, връщайки се векове назад, чак до полумитичния им произход в семейството на императора, докато накрая главата ми вече се маеше от имена и родословия.

Дните ставаха все по-къси, а нощите — по-мразовити. В градината паднаха първите слани. Скоро снегът щеше да затрупа планинските проходи, зимните бури щяха да затворят пристанището и Хаги щеше да бъде изолиран до настъпването на пролетта. Сега къщата припяваше различна песен — приглушена, мека и приспивна.

Нещо бе отключило в мен неутолим апетит за знания. Кенджи ми обясни, че това било типична черта на Племето, която се проявявала в мен едва сега, след години на занемареност. Тази ненаситна потребност поглъщаше всичко — от най-трудните за писане йероглифи до сложните изпълнения при боравенето с меч. Изучавах всичко това с охота, но към уроците на Кенджи имах противоречиво отношение. Не ги намирах за трудни — възприемах ги с лекота, — но в тях имаше нещо, което ме отвращаваше, изпитвах някаква вътрешна съпротива към онова, което искаше да направи от мен.

— Това е игра — казваше ми той за кой ли път. — Подхождай като към игра — само че краят на тази игра бе смъртта. Кенджи бе разтълкувал характера ми много правилно. Бях отгледан и възпитан в отвращение към убийството и изпитвах силна съпротива да отнемам нечий живот.

Той изучаваше тази моя страна. Тя го караше да се чувства неловко. Двамата с владетеля Шигеру често обсъждаха разни начини да ме направят по-твърд.

— Такео притежава всички таланти освен този — заяви една вечер потиснат Кенджи. — Само че, липсва ли той, останалите му дарби се превръщат в заплаха за самия него.

— Човек никога не знае — отвърна Шигеру. — Когато възникне потребност, удивително е как мечът скача в ръката, все едно има своя собствена воля.

— Ти си се родил такъв, Шигеру, и цялото ти обучение е засилило тази твоя способност. В подобен момент Такео ще изпита колебание, убеден съм.

— Хм — изсумтя владетелят, примъкна се по-близо до мангала и се загърна плътно във връхната си дреха.

От сутринта валеше сняг. Бе обвил с бяла пелена градината и отрупал клоните на дърветата, а всеки фенер се бе сдобил с пухкав бял калпак. Небето се бе прояснило, а заскреженият сняг искреше. Докато говорехме, дъхът ни оставаше бяла диря във въздуха.

Никой друг не беше буден освен нас тримата. Сгушени около мангала, топлехме ръце върху чаши с греяно вино. От него придобих смелост да попитам:

— Вероятно владетелят Отори е убил много хора?

— Не съм ги броил — отвърна той. — Но ако не се смята Яегахара, май не са толкова много. Никога не съм убивал невъоръжен човек, нито съм отнемал живот за удоволствие за разлика от някои морално покварени. По-добре си остани какъвто си, отколкото да стигаш дотам.

Искаше ми се да попитам: „А бихте ли използвали наемен убиец, за да постигнете отмъщение?“, но не посмях. Истина бе, че ненавиждах жестокостта и идеята да убивам ме отвращаваше. Но с всеки изминал ден научавах все повече за жаждата на Шигеру за отмъщение. Тя сякаш се предаваше и на мен, засилвайки собственото ми желание. Същата нощ плъзнах встрани преградите преди зазоряване и погледнах навън над градината. Избледняващата луна и до нея една-единствена звезда бяха увиснали в небето тъй ниско, че сякаш подслушваха заспалия град. Въздухът бе студен като стомана.

„Мога да убия“, помислих си аз. „Мога да убия Ийда.“ И после: „Ще го сторя. Ще се науча как.“

Няколко дни по-късно изненадах както Кенджи, така и себе си. Умението му да се намира на две места едновременно все още ме объркваше. Виждах как старецът в избелялата си роба седи и ме гледа, докато упражнявах разни фалшиви движения с ръка или задно претъркулване, а после изведнъж гласът му прозвучаваше някъде извън постройката. Но този път почувствах или долових дъха му, скочих към него, сграбчих го за шията и го тръшнах на земята, преди дори да си помисля: „Къде е?“ За моя изненада ръцете ми сякаш по собствена воля се устремиха към онова място върху артерията на врата, където натискът причиняваше смърт. Стиснах само за миг, после го пуснах и двамата се втренчихме един в друг.

— Е — каза той, — така по-бива!

Сведох поглед към своите дългопръсти умни ръце, сякаш принадлежаха на непознат. Те правеха и други неща, които, дори без да подозирам, умееха. Когато упражнявах писане с Ичиро, дясната ми ръка внезапно нанасяше няколко бързи щриха и върху листа се появяваше някоя от моите планински птички, готова всеки миг да отлети, или нечие лице, което не подозирах, че си спомням. Ичиро ме пляскаше по главата за тези мои изпълнения, но рисунките му харесваха и той ги показваше на владетеля Шигеру.

Господарят оставаше доволен, както и Кенджи.

— Това е черта на Кикута — хвалеше се Кенджи, тъй горд, все едно заслугата бе негова. — Много е полезна. Предоставя на Такео възможност да влезе в роля — идеалното прикритие. Той е художник — може да прави скици на всякакви места и никой няма да се запита какво чува.

Владетелят Шигеру бе не по-малко практичен.

— Нарисувай едноръкия — нареди ми той. Вълчето лице сякаш само изскочи иззад храстите. Владетелят Шигеру се втренчи в него. — Бих го познал на мига — измърмори той.

Уредиха ми учител по рисуване и през зимните месеци тази моя нова черта взе да се развива. Докато снегът се разтопи, Томасу, полудивото момче, което скиташе из планината и разпознаваше само нейните животни и растения, вече бе изчезнало завинаги. Аз бях станал Такео — тих, външно благ художник, малко вглъбен — маскировка, прикриваща ушите и очите, които не изпускаха нищо, и сърцето, овладяващо уроците на отмъщението.

Не знаех дали този Такео бе истински, или просто бе създаден, за да обслужва целите на Племето и на клана Отори.