Заговорът

Осма глава

На връщане към града се движехме бавно, следвайки жените, и щом те се отправиха към квартирата си, ние поехме към нашата. Някъде по пътя пазачите на Тохан ни настигнаха и ни съпроводиха до самата врата на странноприемницата. Там останаха отвън, а един от нашите хора застана на пост при закрития коридор.

— Утре ще яздим до Тераяма — каза Шигеру, докато се приготвяхме за лягане. — Трябва да посетя гроба на Такеши и да засвидетелствам уважение на игумена, стар приятел на баща ми. Нося дарове за него… Дарове от Хаги.

Бяхме взели със себе си много подаръци. Товарните коне бяха отрупани с тях наред с нашия багаж, дрехите за сватбата и храната за из път. Не бях разсъждавал повече за дървените кутии, които щяхме да отнесем в Тераяма, нито за тяхното съдържание. Други копнежи, други тревоги не ми даваха мира.

Както се опасявах, вътре в помещението беше твърде задушно. Не можех да заспя. Чух храмовите камбани да бият полунощ, после заради полицейския час всички звуци стихнаха освен жалните стенания на умиращите откъм крепостната стена.

Накрая станах. Нямах никакъв план в главата си. Просто бях подтикнат към действие от безсънието. Кенджи и Шигеру спяха, а както долових, пазачът отвън дремеше. Взех непромокаемата кутия, в която Кенджи държеше капсули с отрова, и я завързах под долната си роба. Облякох се в тъмни дрехи за път, взех късия меч, тънки гароти, чифт куки и въже от скришното отделение в един от дървените сандъци. Това ми отне доста време, тъй като трябваше да върша всичко съвсем тихо, но времето за членовете на Племето е различно, забавя се или забързва според волята ни. Не бързах и бях сигурен, че двамата мъже в стаята няма да се събудят.

Докато се прокрадвах покрай пазача, той се размърда. Отидох до тоалетната да се облекча и изпратих второто си аз обратно покрай него в стаята. Изчаках в сенките да задреме отново, после станах невидим, изкатерих се на покрива от вътрешния двор и скочих на улицата от другата страна.

Чувах стражите на Тохан при входа на странноприемницата и знаех, че на улицата ще има патрули. С една част от ума си осъзнавах, че онова, което правя, е опасно до степен на лудост, но не можех да се възпра. Отчасти ми се щеше да изпробвам уменията, на които ме бе обучил Кенджи, преди да стигнем в Инуяма, но най-вече исках стенанията откъм крепостната стена да престанат, за да мога да заспя.

Промъквах се предпазливо по тесните, виещи се към крепостта улички. Няколко къщи все още светеха зад капаците, но повечето вече тънеха в мрак. Докато минавах, долавях откъслечни разговори — мъж, който успокояваше плачеща жена, бълнуващо като в треска дете, приспивна песен, пиянска свада. Излязох на главния път, който водеше направо към рова и моста. Успоредно с него течеше канал, зарибен с шарани срещу евентуална обсада. Сега спяха, а люспите им блестяха на лунната светлина. От време на време някой се събуждаше с внезапен плясък. Питах се дали сънуват.

Придвижвах се от врата на врата, наострил слух за нечии стъпки или звън на стомана. Не се тревожех особено за патрулите — знаех, че ще ги чуя много преди те да ме чуят, а освен това притежавах умението да ставам невидим и да използвам свой фалшив образ. Когато стигнах края на улицата и видях водите на рова под лунната светлина, вече бях престанал да мисля и дълбоко в себе си изпитвах единствено удовлетворението, че съм Кикута и правя онова, за което съм роден. Само членовете на Племето познават това чувство.

До рова откъм страната на града имаше група върби, чиято гъста лятна зеленина стигаше досами водата. С оглед на сигурността би трябвало да са отсечени — нищо чудно някой обитател на замъка — майката или съпругата на владетеля — да са били запленени от красотата им. На лунната светлина клоните им изглеждаха като заскрежени. Вятърът бе спрял напълно. Промъкнах се между тях, клекнах и дълго време наблюдавах замъка.

Беше по-голям от замъците в Цувано или Хаги, но конструкцията му беше подобна. Виждах неясните очертания на кошовете на фона на белите стени на кулата зад втората южна порта. Трябваше да преплувам рова, да се изкатеря по каменния зид, да прехвърля първата порта, да прекося южния двор, да прехвърля втората порта и кулата и да се спусна към кошовете.

Чух стъпки, свих се и се притиснах към земята. Към моста приближаваше отряд стражи. Друг патрул идваше откъм замъка и двете групи си размениха няколко думи.

— Някакви проблеми?

— Обичайните нарушители на полицейския час.

— Отвратителна воня!

— Утре ще е още по-зле. Още по-горещо.

Едната група се отправи към града; другата пое по моста и нагоре по стъпалата към портата. Чух как някой им извика да ги провери и как те му отвърнаха. Портата изскърца и се отвори. Чух я да се затръшва отново и стъпките зад нея постепенно заглъхнаха.

От мястото, където се намирах под върбите, усещах тежката миризма на застоялите води на рова, а под нея друго зловоние — на човешко разложение, на бавно гниеща жива плът.

При самия ръб на водата бе избуяла трева, а сред нея бяха цъфнали няколко закъснели перуники. Квакаха жаби, цвърчаха цикади. Топлият въздух на нощта галеше лицето ми. По лунната пътека се плъзнаха два лебеда, невероятно бели.

Напълних дробовете си с въздух и се потопих във водата, плувах близо до дъното и се насочих леко надолу по течението, за да изплувам под сянката на моста. Огромните камъни на рова предоставяха естествена опора за краката при катерене. Най-голямата ми грижа тук бе да не ме забележат на фона на светлия камък. Не можех да ставам невидим за повече от няколко минути на опит. Времето, което доскоро се точеше бавно, сега се ускори. Движех се бързо, пълзейки нагоре по стената като маймуна. При първата порта чух гласове — стражите се връщаха от поредния си обход. Притиснах се до стената при една водосточна тръба, станах невидим и се възползвах от стъпките им, за да замаскирам шума от куката, която прехвърлих над издадената масивна част в горния край на зида.

Залюлях се, стигнах горе досами керемидения покрив и заобиколих тичешком, за да се озова в южния двор. Кошовете с умиращите мъже се падаха почти отвесно над главата ми. Единият викаше непрестанно за вода, другият стенеше безмълвно, а третият повтаряше името на тайното божество в трескав монотон, от който косите ми настръхнаха. Четвъртият мълчеше. Миризмата на кръв, урина и изпражнения бе непоносима. Опитах се да си запуша ноздрите за зловонието и ушите за ужасните звуци. Погледнах си ръцете на лунната светлина.

Трябваше да се прехвърля над стражницата. Чувах пазачите вътре, които си приготвяха чай и си бъбреха. Щом чайникът тракна, използвах куката да се изкатеря по кулата до парапета, на който бяха завързани кошовете.

Те висяха на въжета на около петнайсет метра над земята и всеки от тях бе голям колкото да побере човек на колене, със свита глава и завързани на гърба ръце. Въжетата изглеждаха достатъчно здрави да издържат тежестта ми, но когато изпробвах едното от тях от парапета, кошът се заклати и човекът вътре изкрещя от страх. Викът му сякаш разтърси нощта. Аз замръзнах. Той захлипа и след няколко минути прошепна отново:

— Вода! Вода!

Не последва никакъв звук в отговор, чу се само далечен лай на куче. Луната бе ниско над планината и всеки миг щеше да изчезне зад нея. Градът спеше, потънал в сън.

Щом месечината се скри, проверих захвата на куката за парапета, извадих капсулите с отрова и ги сложих в устата си. После се спуснах по стената, използвайки собственото си въже, като внимателно пробвах всяка издатина върху камъка, преди да стъпя върху нея.

При първия кош си свалих лентата за коса, все още мокра от водата, мушнах я през плетеницата от пръчки и я задържах пред лицето на мъжа. Чух го да смуче и да произнася нещо несвързано.

— Не мога да те спася — прошепнах, — но имам отрова, която ще ти донесе бърза смърт.

Той притисна лице до една дупка и отвори уста, за да я поеме.

Вторият не ме чу, но аз успях да стигна до сънната му артерия при мястото, където главата му бе притисната в стената на коша, и прекратих стенанията му, без да му причиня болка.

После се наложи да се изкача обратно до парапета, за да преместя въжето си, тъй като не можех да стигна до другия кош. Ръцете ме боляха, а плочите на двора под мен твърде силно привличаха погледа ми. Когато се добрах до третия — онзи, който се молеше, — той застана нащрек и се взря в мен с помръкнали очи. Произнесох тихо една от молитвите на Скритите и му подадох капсулата с отрова. Той прошепна:

— Забранено е!

— Ако е грях, нека да е мой — прошепнах му в отговор. — Ти си невинен. Ще бъдеш опростен.

Когато мушнах капсулата в устата му, той изписа с език върху дланта ми знака на Скритите. Чух го да изрича последна молитва и после замлъкна завинаги.

Не почувствах пулс върху гърлото на четвъртия и си помислих, че вече е мъртъв, но за да съм сигурен, използвах гаротата, пристегнах я около врата му и я задържах така, докато броях минутите, притаил дъх.

Чух първия петел. Когато се изкатерих обратно при парапета, безмълвието на нощта бе съвършено. Бях прекратил стенанията и писъците. Смятах, че непривичната тишина със сигурност ще събуди стражите. Чувах собствения си пулс да бие като барабан.

Върнах се по пътя, по който бях дошъл, без да използвам куката, просто скачах на земята от зидовете, като се движех дори по-бързо от преди. Обади се втори петел, след него — трети. Градът скоро щеше да се събуди. Бях целият в пот, а водите на рова ми се сториха ледени. Дъхът ми едва стигна, докато плувах обратно, и ми се наложи да се покажа преди върбите, стряскайки лебедите. Поех въздух и се гмурнах отново.

Излязох на брега и се отправих към дърветата с намерението да седна там за малко и да си поема дъх. Небето просветляваше. Бях изтощен. Усещах, че губя концентрация, вече нямах сили да се съсредоточа. Онова, което бях сторил току-що, ми се струваше почти нереално.

За мой ужас чух, че под клоните вече има някой. „Не е войник, просто някой от простолюдието“, помислих си, вероятно щавач, ако съдех по миризмата на работилница за щавене на кожи, която се носеше от него. Преди да успея да възстановя силите си достатъчно, за да стана невидим, той ме видя и в същия миг си дадох сметка, че човекът знае какво съм сторил.

„Сега ще трябва да убия отново“, помислих си с отвращение, осъзнавайки, че този път няма да бъде освобождение, а убийство. Собствените ми ръце бяха пропити с миризма на кръв и смърт. Реших да го пощадя, оставих второто си аз под дървото и след миг бях от другата страна на улицата.

Заслушах се за момент и чух мъжа да говори на образа ми, който още не беше изчезнал.

— Господине — рече неуверено, — от три дни слушам страданията на брат ми. Благодаря ви. Нека Просветленият бъде с вас и ви благослови.

В този миг второто ми аз се стопи и той извика стъписан и удивен.

— Ангел!

Чувах отривистото му дишане, почти хлипане, докато притичвах от врата на врата. Надявах се патрулите да не го хванат, надявах се да не се разприказва за случилото се, разчитах, че е един от Скритите, които отнасят своите тайни в гроба.

Зидът около странноприемницата бе достатъчно нисък, за да го прескоча. Отидох обратно до нужника и после до водохранилището, където изплюх останалите капсули и измих лицето и ръцете си, все едно бях станал току-що. Когато минах покрай пазача, той се бе поунесъл.

— Съмна ли вече?

— След час — отвърнах.

— Изглеждате ми блед, господарю Такео. Не ви ли е добре?

— Малко ме боли корем, нищо повече.

— Тази проклета храна на Тохан — измърмори той и двамата се засмяхме. — Искате ли чай? — попита пазачът. — Ще събудя прислужниците.

— По-късно. Ще се опитам да поспя още малко.

Плъзнах вратата встрани и влязох в стаята. Мракът тъкмо отстъпваше място на дрезгавината. По дишането на Кенджи познах, че е буден.

— Къде беше? — прошепна той.

— До нужника. Призля ми.

— И си там от полунощ? — попита той, без да може да повярва.

През това време свалих мокрите дрехи и скрих оръжията под дюшека.

— Не чак толкова. Вие спяхте.

Той се пресегна и пипна долната ми роба.

— Подгизнала е! В реката ли си бил?

— Казах ви, не ми беше добре. Може да не съм успял да стигна навреме до тоалетната.

Кенджи ме хласна по рамото и чух как Шигеру се събуди.

— Какво има? — прошепна той.

— Такео беше навън цяла нощ. Притесних се за него.

— Не можах да заспя — казах. — Просто излязох за малко. И друг път съм го правил… и в Хаги, и в Цувано.

— Знам — отсече Кенджи. — Но там бе владението на Отори. Тук е много по-опасно.

— Нали съм вече тук — вмъкнах се под завивката, дръпнах я над главата си и почти веднага потънах в сън, дълбок и черен като смъртта.

Събудих се от граченето на гарваните. Бях спал само около три часа, но се чувствах отпочинал и спокоен. Не мислех за предишната нощ. И бездруго споменът за нея не беше особено ясен, все едно бях действал в транс. Беше един от онези редки дни от късното лято, когато небето е лазурно, а въздухът — мек и топъл, без лепкавата влажност. В стаята влезе една от прислужниците и донесе поднос с храна и чай. Поклони се до пода, наля ми чай и рече тихо:

— Господарят Отори ви чака в конюшните. Моли да отидете при него колкото се може по-скоро. А учителят ви иска да си вземете материали за писане.

Кимнах с пълна уста.

Тя каза:

— Аз ще ви изсуша дрехите.

— Вземи ги по-късно — отпратих я аз, защото не исках да открие оръжията, и когато си тръгна, скочих, облякох се и скрих куките и гаротата в двойното дъно на единия от пътническите сандъци, където ги бе сложил Кенджи. Взех торбичката с четките и кутията от лаково дърво с мастилницата, увих ги в парче плат и направих вързоп. Окачих меча си на пояса, настроих се, че съм Такео прилежният художник, и се отправих към конюшнята.

Докато прекосявах кухнята, чух една от прислужниците да шепне:

— Всички издъхнали през нощта. Хората говорят, че се явил ангел на смъртта…

Продължих напред, свел поглед, пригаждайки стойката си така, че да изглеждам леко непохватен. Дамите вече бяха на седлата. Шигеру разговаряше с Абе, който явно щеше да ни придружава. До тях стоеше младеж от хората на Тохан и държеше два коня. Един от конярите държеше Кю — коня на Шигеру, и моя Раку.

— Хайде, побързай! — възкликна Абе, щом ме видя. — Не можем да чакаме цял ден, докато ти се излежаваш в леглото.

— Извини се на господаря Абе — нареди ми Шигеру с въздишка.

— Много съжалявам, няма извинение за постъпката ми — избърборих с нисък поклон към Абе и дамите, като се опитвах да не поглеждам към Каеде. — Снощи учих до късно — после се обърнах към Кенджи и рекох почтително: — Донесох нещата за писане, учителю.

— Да, добре — отвърна той. — В Тераяма ще видиш впечатляващи произведения на изкуството и ако разполагаме с достатъчно време, дори можеш да прерисуваш някои.

Шигеру и Абе се метнаха на седлата, а конярят ми докара Раку. Той бе доволен да ме види; сведе муцуна до рамото ми и ме подуши. Престорих се, че губя равновесие от движението му, и залитнах леко. Минах от дясната страна на Раку и си дадох вид, че качването на седлото малко ме притеснява.

— Да се надяваме, че уменията му на художник са подобри от тези на ездач — рече насмешливо Абе.

— За съжаление не представляват нищо особено — помислих си, че раздразнението на Кенджи към мен бе искрено.

Не отговорих на никого от двамата, просто се задоволих да изследвам дебелия врат на Абе, който яздеше пред мен, като си представих какво би било да затегна гаротата около него или да забия нож в набитата му плът.

Тези черни мисли ме занимаваха, докато прекосихме моста и се озовахме извън града. После красотата на деня упражни магическото си въздействие върху мен. Земята се възстановяваше след нанесените й от бурята опустошения. Петуниите бяха разцъфнали в яркосини багри дори там, където стъблата им бяха прекършени в калта. Над реката проблясваха рибарчета, а в плитчините стояха чапли с бяло и сиво оперение. Над нас се стрелкаха поне десетина различни морски кончета, а около конете кръжаха оранжево-кафеникави и златисти пеперуди. По равнинната местност покрай реката яздехме сред зелени оризови поля, чиито стръкове бяха приведени от бурята, но вече почваха да се изправят. Навсякъде хората работеха усилено; дори те изглеждаха ведри въпреки опустошенията на бурята около тях. Напомниха ми за моите съселяни от Мино с техния непреклонен дух и в най-голямото нещастие, с непоклатимата им вяра, че каквото и да ги сполети, животът е хубав по своята същност и светът е благ. Запитах се колко ли още години управление на Тохан ще бъдат необходими, за да се сломи тази вяра в сърцата им.

Оризищата отстъпиха място на разположени терасовидно зеленчукови градини, а после, когато пътеката стана по-стръмна — на бамбукови горички, които ни обгърнаха със своята приглушена, сребристозелена светлина. На свой ред те бяха заменени от боровите и кедровите дървета, чиито плътни иглички хрущяха тихо под копитата на конете.

Около нас се простираше непроходима гора. От време на време подминавахме поклонници, отправили се на трудно пътешествие към свещената планина. Яздехме един зад друг, тъй че не бе удобно да разговаряме. Знаех, че Кенджи изгаря от желание да ме разпита за предишната нощ, но аз не исках да говоря, нито дори да мисля за преживяното.

След близо три часа стигнахме до малка група постройки около външната порта на храма. Вътре имаше помещения за подслон на посетители. Конете бяха отведени, за да ги нахранят и напоят, а ние обядвахме обикновени зеленчукови гозби, приготвени от монасите.

— Малко съм уморена — каза владетелката Маруяма, когато приключихме с храната. — Владетелю Абе, бихте ли останали тук с госпожица Ширакава и мен, докато си отдъхнем малко?

Той не можеше да откаже, макар че явно не му се щеше да изпуска Шигеру от очи.

Шигеру ми даде дървената кутия и ме помоли да я отнеса горе на хълма. Взех със себе си и четките и мастилото. Младежът от хората на Тохан тръгна с нас леко навъсен, все едно виждаше нещо съмнително в цялата тази екскурзия, но явно бе решил, че е достатъчно безобидна дори и за придирчивите. Шигеру не можеше да мине тъй близо до Тераяма и да не посети гроба на брат си, особено година след смъртта му и точно по време на празника на мъртвите.

Поехме нагоре по стръмните каменни стъпала. Храмът бе построен в страничната част на планината до едно древно светилище. Дърветата в свещената гора сигурно бяха на по четири-петстотин години, огромните им стволове се извисяваха в небето, изкривените им коренища се бяха вкопчили в покритата с мъх земя подобно на горски духове. В далечината долавях припяването на монасите и екота на гонгове и камбани, а отвъд тези звуци — гласа на гората, плисъка на водопади, вятъра в клоните на кедрите, призивния зов на птиците. Въодушевлението от красотата на деня отстъпи място на друго, по-дълбоко чувство, някакво благоговение и очакване, сякаш предстоеше да ми се разкрие велико и прекрасно тайнство.

Накрая стигнахме до втората порта, която водеше до нова група постройки, където отсядаха поклонници и други посетители. Тук ни помолиха да изчакаме и ни поднесоха чай. След минути към нас се приближиха двама свещеници. Единият беше възрастен, доста нисък и сякаш изсушен от преклонната си възраст, но с искрящи очи и изражение на благост и покой. Другият беше много по-млад, със строго лице и силно телосложение.

— Драго ни е да ви посрещнем тук, владетелю Отори — рече старецът, в резултат на което човекът на Тохан се навъси още повече. — Погребахме владетеля Такеши с голяма скръб. Дошли сте, разбира се, да посетите гроба.

— Остани тук с Муто Кенджи — нареди Шигеру на войника, след което двамата последвахме възрастния свещеник до гробището, където надгробните камъни стояха в редици под огромните дървета. Някой гореше дърва и димът се носеше около стволовете, превръщайки слънчевата светлина в синкаво сияние.

Тримата коленичихме в мълчание. След малко младият свещеник пристигна със свещи и тамян и ги подаде на Шигеру, който ги постави пред камъка. Пространството около нас се изпълни със сладникав аромат. Свещите горяха, без да трепкат, тъй като нямаше вятър, но пламъчетата им почти не се виждаха на яркото слънце. Шигеру извади два предмета от ръкава си — черен камък като онези от брега край Хаги и един подобен на детска играчка сламен кон — и ги постави на гроба.

Спомних си сълзите му през първата нощ, когато се запознах с него. Вече разбирах мъката му, но този път никой от нас не плака.

След известно време свещеникът се изправи и докосна Шигеру по рамото. Ние двамата също станахме и го последвахме в главната постройка на храма. Беше от кипарисово и кедрово дърво, което от времето бе избледняло до сребристосиво. Не изглеждаше голям, но главната зала бе със съвършени пропорции и създаваше чувство за пространство и покой, отвеждайки погледа навътре до мястото, където златистата статуя на Просветления сякаш се носеше сред пламъчетата на свещите като в рая.

Изухме сандалите си и влязохме в залата. Младият свещеник донесе още тамян и ние го поставихме в златистите нозе на статуята. Свещеникът коленичи отстрани и взе да припява една от сутрите за мъртвите. Вътре беше сумрак и пламъчетата на свещите ме заслепяваха, но чувах ясно дишането на останалите в храма. Щом зрението ми се приспособи към тъмнината, различих силуетите на монасите, които седяха безмълвни, потънали в медитация. Дадох си сметка, че залата е значително по-голяма, отколкото бях предположил първоначално, и че монасите вътре са много, може би стотици.

Макар че бях отгледан сред Скритите, мама ме водеше в светилищата и храмовете в нашата област и аз знаех малко от учението на Просветления. Помислих си за пореден път, че когато се молят, хората изглеждат и звучат по един и същ начин. Покоят на това място прониза душата ми. Какво правех тук аз, убиецът, с жадуващо отмъщение сърце?

Когато церемонията приключи, се върнахме при Кенджи, който, изглежда, се бе отдал на задълбочена едностранчива дискусия с човека на Тохан по въпросите на изкуството и религията.

— Имаме дар за негово преосвещенство игумена — каза Шигеру и взе кутията, която бях оставил на Кенджи.

В очите на свещеника за миг проблесна искрица.

— Ще ви отведа при него.

— А младежът би искал да види картините — добави Кенджи.

— Макото ще му ги покаже. Моля, последвайте ме, владетелю Отори.

Човекът на Тохан изглеждаше слисан, когато Шигеру изчезна зад олтара, съпровождан от свещеника. За момент понечи да ги последва, но Макото сякаш му препречи пътя, без нито за миг да го докосва или да излъчва заплаха.

— Оттук, млади човече! — с решителна походка той някак подкара трима ни навън от храма и от там — по тясна дъсчена пътека към една по-малка зала.

— Великият художник Сешу е живял в този храм в продължение на десет години — каза ни той. — Негов е замисълът за вида на градините, рисувал е пейзажи, животни и птици. Тези дървени прегради са негово дело.

— Ето какво означава да си художник — заяви Кенджи с укорителния глас на недоволен педагог.

— Да, учителю — отвърнах. Нямаше защо да се преструвам на смирен — произведенията пред очите ми ме изпълваха с искрено благоговение. Черният кон и белите жерави изглеждаха така, сякаш художникът със своето изключително майсторство бе уловил и запечатал един-единствен миг от тяхното движение. Имаш чувството, че магията ще свърши и тогава конят ще изтропа с копита и ще се вдигне на задните си крака, че жеравите ще ни съзрат и ще се устремят към небето. Сешу бе постигнал онова, което всеки от нас би искал да стори — да плени времето и да го принуди да спре.

Преградата, която беше най-близо до мен, изглеждаше гола. Взрях се по-внимателно с мисълта, че най-вероятно цветовете са избледнели. Макото каза:

— Върху нея са били изрисувани птици, но според легендата били съвсем като живи и в един миг отлетели.

— Виждаш ли колко има да учиш — заяви ми Кенджи. Помислих си, че преиграва, но човекът на Тохан ме изгледа презрително и след един бегъл поглед към рисунките излезе навън и седна под едно дърво.

Аз извадих мастилницата и Макото ми донесе малко вода. Приготвих туша и разгънах един свитък хартия. Исках да проследя ръката на майстора и да видя дали мога да прехвърля през пропастта на годините видяното от него върху моята четка.

Отвън следобедният зной се засили, трептящ и наситен с жуженето на цикадите. Дърветата хвърляха дебели тъмни сенки. Вътре в залата бе по-хладно и сумрачно. Времето забави своя ход. Чух равното дишане на пратеника на Тохан, който явно беше заспал.

— Градините също са дело на Сешу — каза Макото и двамата с Кенджи се настаниха върху рогозките с гръб към рисунките и мен, вперили погледи в скалите и дърветата. В далечината ромолеше водопад, разнесе се тихо гукане на два горски гълъба. От време на време Кенджи правеше някакъв коментар или задаваше въпрос за градината и Макото отговаряше. Разговорът им все повече замираше, докато накрая и те май задрямаха.

Оставен насаме с четката, хартията и превъзходните рисунки, почувствах как ме изпълват същата съсредоточеност и вглъбеност от предишната нощ и как ме въвеждат в същото подобно на транс състояние. Изпитах лека тъга, че уменията на Племето са тъй сходни с уменията, раждащи изкуство. Обзе ме неистово желание да остана на това място десет години също като великия Сешу, да скицирам и да рисувам всеки ден, докато картините ми оживеят и отлетят.

Първо прерисувах конете и жеравите, чиито копия изобщо не ме удовлетвориха, а после изобразих птичката от моята планина, както я бях видял да отлита, щом я доближих, с мяркащи се отблясъци от бяло по крилата.

Бях погълнат от работата. Някъде от много далеч до мен достигаше гласът на Шигеру, който разговаряше със стария свещеник. Не се вслушах — предположих, че въпросът е личен, че търси някакъв духовен съвет от стареца. Но думите проникнаха в слуха ми и аз бавно проумях, че разговорът им е за нещо съвсем различно — за тежките нови данъци и ограничаването на свободата, за намерението на Ийда да разруши храмовете, за няколкото хиляди монаси в отдалечени манастири, до един обучени като воини и жадуващи да отхвърлят тиранията на Тохан и да върнат земите на клана Отори.

Усмихнах се печално на себе си. Схващането ми за храма като място на покой, убежище от войната бе твърде далеч от истината. Свещениците и монасите бяха не по-малко войнствени от нас и също тъй петимни за отмъщение.

Прерисувах коня още веднъж и този път бях по-доволен. Бях уловил нещо от пламенната му мощ. Почувствах, че духът на Сешу наистина ме бе докоснал и може би ми бе напомнил, че когато илюзиите са смазани от истината, талантът добива свободата си.

После чух друг далечен звук, от който сърцето ми заблъска в гърдите — гласа на Каеде. Жените и Абе изкачваха стъпалата към втората порта.

Подвикнах тихо към Кенджи:

— Другите идват.

Макото стана тутакси и се отдалечи безмълвно. След малко възрастният свещеник и владетелят Шигеру влязоха в залата, където аз нанасях последните щрихи върху своята рисунка на коня.

— А-а, Сешу ти е говорил! — каза старият свещеник с усмивка.

Подадох рисунката на Шигеру. Той седеше и я гледаше, когато дамите и Абе се присъединиха към нас. Човекът на Тохан се събуди и се помъчи да се престори, че изобщо не е заспивал. Разговорът изцяло бе за картини и градини. Владетелката Маруяма продължи да обръща специално внимание на Абе, питаше го за мнението му и го ласкаеше, докато накрая дори той прояви интерес към темата.

Каеде погледна скицата на птичката.

— Може ли да я взема? — попита тя.

— Ако ви харесва, госпожице Ширакава — отвърнах. — Опасявам се, че е твърде посредствена.

— Много ми харесва — каза тя с приглушен глас. — Кара ме да си мисля за свободата.

От горещината тушът бе изсъхнал бързо. Навих рисунката на руло и й я подадох. За миг пръстите ми докоснаха нейните. Случваше се за първи път. Никой от нас не каза нищо повече. Жегата сякаш бе станала още по-силна, а цвърченето на цикадите — по-настоятелно. Заля ме вълна на умора. Чувствах се замаян от липсата на сън и изчерпан от преживяното. Пръстите ми загубиха увереността си и затрепериха, докато прибирах пособията за рисуване.

— Да се разходим в градината — предложи Шигеру и изведе дамите навън. Почувствах върху себе си погледа на възрастния свещеник.

— Върни се при нас — рече той, — когато всичко това свърши. За теб винаги ще има място тук.

Помислих си за всички вълнения и промени, на които е бил свидетел храмът, за бушувалите наоколо битки. Изглеждаше обгърнат от такъв покой — дърветата стояха така, както са стояли стотици години, Просветленият се извисяваше сред свещите с неизменната си ведра усмивка. И все пак дори на това място на мир и покой хората планираха война. Никога нямаше да мога да се посветя на рисуването и на проектирането на градини, докато Ийда не намереше смъртта си.

— А ще свърши ли някога? — попитах в отговор.

— Всичко, което има начало, има и край — отвърна той.

Аз му се поклоних доземи и той събра длани в благословия.

Макото ме придружи навън в градината. Гледаше ме въпросително и леко насмешливо.

— Доколко ви е остър слухът? — попита той тихо.

Аз се огледах. Хората на Тохан бяха с Шигеру на горния край на стъпалата. Попитах го:

— Чувате ли какво си говорят?

Той измери разстоянието на око.

— Бих ги чул, ако се разкрещят.

— А аз чувам всяка дума. Чувам хората и в магерницата долу. Мога да ти кажа колко са — изведнъж се сепнах, защото звучаха като цяла тълпа.

Макото се засмя със смесица от удивление и възхищение.

— Като куче?

— Да, като куче — отвърнах.

— Много полезно за господарите ви.

Думите му отекнаха в съзнанието ми. Аз наистина бях полезен за своите господари — за владетеля Шигеру, за Кенджи, за Племето. Бях роден с мрачни дарби, които не бях пожелавал, и все пак не можех да устоя на изкушението да ги развивам и изпробвам и те ме бяха довели до мястото, където се намирах в момента. Без тях със сигурност вече щях да съм мъртъв. А притежавайки ги, с всеки изминал ден потъвах все по-дълбоко в този свят на лъжи, тайни кроежи и жажда за мъст. Запитах се доколко ли би могъл да ме разбере Макото, и ми се прииска да можех да споделя с него мислите си. Усетих, че го харесвам… даже нещо повече — имах чувството, че мога да му се доверя. Но сенките се удължаваха, наближаваше часът на петела7. Трябваше да тръгваме, за да се върнем в Ямагата, преди да падне нощта. Нямаше време за разговори.

Когато слязохме по стъпалата, пред постройката за посетители наистина се беше събрала голяма тълпа.

— За празника ли са дошли? — попитах Макото.

— Отчасти — каза той, след което се извърна настрани, така че да не го чуе никой друг: — Но главно защото са научили, че владетелят Отори е тук. Те не са забравили какъв е бил животът им преди Яегахара. Ние тук също. Довиждане — рече, когато възседнах Раку. — И до нови срещи.

На планинската пътека и на пътя беше същото — тълпи от хора, наизлезли да видят със собствените си очи владетеля Шигеру. Имаше нещо тайнствено в това, как безмълвно коленичеха на земята, докато минавахме, а после се изправяха и гледаха след нас с мрачни лица и пламтящи очи.

Хората на Тохан бяха бесни, но нямаше какво да сторят. Яздеха на известно разстояние пред мен, но аз чувах така ясно думите, които си разменяха шепнешком, все едно ми говореха в ухото.

— Какво прави Шигеру в храма? — попита Абе.

— Моли се, говори със свещеника. Показаха ни картини на Сешу, момчето порисува.

— Не ме е грижа какво е правило момчето! Шигеру остана ли насаме със свещеника?

— Само за няколко минути — излъга по-младият. Конят на Абе се втурна напред. Най-вероятно вбесен, Абе беше дръпнал юздите. — Не замисля нищо — добави лекомислено младият. — Всичко си е такова, каквото изглежда. Той е на път да се ожени. Не виждам защо се тревожите толкова. Тримата са безобидни. Глупаци… даже страхливци… но безобидни.

— Глупакът си ти, ако мислиш така — изръмжа Абе. — Шигеру е много по-опасен, отколкото изглежда. И изобщо не е страхливец. Притежава търпение. Никой друг в Трите провинции няма такова въздействие върху хората… — известно време продължиха да яздят в мълчание, а после Абе измърмори: — Само един знак за предателство — и сме го пипнали!

Думите долетяха обратно до мен през съвършената лятна привечер. Докато стигнем реката, се смрачи, падна синкав здрач, а между тръстиките проблясваха светулки. На брега откритите огньове вече пламтяха, запалени за втората нощ на празника. Предишната бе тиха и наситена със скръб. Тази вечер атмосферата бе по-буйна, изпълнена с подмолен кипеж и насилие. Улиците гъмжаха от хора, но най-голямата тълпа се бе струпала около ръба на рова. Хората стояха, вперили погледи в първата порта на замъка.

Както яздехме покрай множеството, изведнъж видяхме четирите глави, изложени над портата. Кошовете вече бяха свалени от стената.

— Умрели са бързо — обърна се към мен Шигеру. — Имали са късмет.

Не отговорих. Наблюдавах владетелката Маруяма. Тя погледна бързо главите и се извърна. Лицето й бе бледо, но спокойно. Запитах се какво ли си мисли, дали се моли.

Тълпата ревеше и се мяташе като отчаяно животно в кланица, ужасено от зловонието на кръв и смърт.

— Не изоставай — нареди ми Кенджи. — Ще чуя някоя и друга клюка наоколо и ще се видим в странноприемницата. Стой вътре — той викна един от конярите, смъкна се от седлото, подаде му юздите и изчезна в тълпата.

Когато завихме в правата улица, по която бях тичал предишната нощ, се озовахме срещу отряд от хора на Тохан, които яздеха към нас с извадени мечове.

— Владетелю Абе! — извика един от тях. — Трябва да опразним улиците. В града цари смут. Въведете гостите си в странноприемницата и сложете пазачи на портите.

— Каква е причината? — попита Абе.

— Всички престъпници са издъхнали през нощта. Някакъв мъж твърди, че слязъл ангел и ги освободил!

— Присъствието на владетеля Отори не облекчава положението — отбеляза язвително Абе, докато ни подканваше да се отправим към странноприемницата. — Утре продължаваме нататък.

— Празникът още не е свършил — отбеляза Шигеру. — Ако тръгнем на третия ден, това носи нещастие.

— Няма как! Иначе може да стане още по-зле — Абе беше извадил меча си и сега го размаха срещу тълпата. Острието разсече въздуха със свистене. — Слизайте долу! — изкрещя той.

Уплашен от шума, Раку се втурна напред и опитвайки се да го обуздая, се озовах коляно до коляно с Каеде. Конете обърнаха глави един към друг, черпейки смелост от взаимното си присъствие, и тръгнаха по улицата в безупречен тръс.

С вперен право напред поглед и глас, тъй тих, че никой освен мен да не я чуе в царящата наоколо напрегната глъчка, тя каза:

— Ще ми се да можехме да останем насаме само двамата. Има толкова неща, които искам да науча за теб. Дори не знам кой си в действителност. И защо се преструваш на посредствен? Защо криеш своята ловкост?

На драго сърце бих яздил с нея така до края на света, но улицата бе твърде къса, а и се боях да й отговоря. Пришпорих коня си, все едно безразличен към нея, но от думите й сърцето ми заби до пръсване. Това бе всичко, което желаех — да бъда насаме с нея, да й разкрия невидимата си същност, да й разкажа за всички тайни и измами, да лежа до нея, да чувствам допира на кожата й до своята. Щеше ли някога да стане възможно? Само ако Ийда намереше смъртта си.

Когато пристигнахме в странноприемницата, отидох в конюшните, за да надзиравам грижата за конете. Хората на Отори, които бяха останали там, ме поздравиха с облекчение. Бяха се притеснили за нашата безопасност.

— Градът е като настръхнал — обади се един от тях. — Един грешен ход — и по улиците ще пламнат битки.

— Какво сте чули? — попитах.

— Онези Скритите, дето гадовете ги изтезаваха. Някой се е добрал до тях и ги е убил. Невероятно! А един човек твърдял, че бил видял ангел!

— Хората знаят, че владетелят Отори е тук — добави друг. — Те все още се смятат за Отори. Според мен им е дошло до гуша от Тохан.

— Можехме да превземем този град, ако разполагахме със стотина души — измърмори първият.

— Не казвайте това дори и на себе си, не го споменавайте и пред мен — предупредих ги аз. — Нямаме на разположение сто души. Зависим изцяло от благоволението на Тохан. От нас се очаква да спомогнем за постигането на важен съюз — трябва да ни възприемат по този начин. От това зависи животът на владетеля Шигеру.

Те продължиха да недоволстват, докато разседлаваха конете и ги хранеха. Усещах как в тях пламват огънят, желанието да отмъстят за нанесените оскърбления и да уредят стари сметки.

— Ако някой от вас извади меч срещу човек на Тохан, да се прости с живота си! — възкликнах гневно.

Те не бяха особено впечатлени. Може би ме познаваха по-добре от Абе и хората му, но въпреки това за тях аз бях просто младият Такео, усърден, увлечен по рисуването, с прилични умения в боя с дървен меч, но винаги твърде благ, твърде мек. Идеята наистина да убия някого от тях предизвика усмивките им.

Страхувах се от безразсъдството им. Станеха ли причина за въоръжен сблъсък, нямах никакво съмнение, че Тохан щяха да се възползват от възможността да обвинят Шигеру в измяна. В този момент не биваше да се случва нищо, което да ни попречи да пристигнем в Инуяма, без да събудим нечие подозрение.

Когато напуснах конюшните, ме мъчеше жестоко главоболие. Имах чувството, че не съм спал от седмици. Отидох в банята. Момичето, което ми бе донесло чай сутринта и бе обещало да изсуши дрехите ми, беше там. Изтърка гърба ми, масажира слепоочията ми и сигурно щеше да направи и повече за мен, ако не бях тъй изморен и обсебен от мисълта за Каеде. Остави ме да се кисна в горещата вода, но преди да си тръгне, прошепна:

— Отлично свършена работа!

Аз дремех, но думите й ме изтръгнаха от сънното състояние.

— Каква работа? — попитах, но тя вече си беше отишла. Разтревожен, излязох от ваната и се прибрах в стаята. Макар й притъпена, болката все още пулсираше в челото ми.

Кенджи се беше върнал. Чух как двамата с Шигеру разговарят, снишили гласове. Когато влязох, млъкнаха. Прочетох по лицата им, че знаят.

— Как? — попита Кенджи.

Аз наострих слух. Странноприемницата беше тиха, но хората на Тохан продължаваха да стоят отвън на улицата. Прошепнах:

— Двама с отрова, един с гарота и един с голи ръце.

Той поклати глава.

— Не е за вярване. При стените на самата крепост? Сам?

Аз отвърнах:

— Почти нищо не си спомням. Смятах, че ще ми се ядосате.

— И си бил прав — отвърна той. — Не просто ядосан… бесен съм! Как можа да свършиш такава идиотщина. Тази вечер ще те погребваме, със сигурност! — аз се стегнах, готов да посрещна един от справедливите му удари. Вместо това той ме прегърна. — Май почвам да се привързвам към теб — рече. — Не искам да те загубя.

— Не бих предположил, че е възможно — каза Шигеру. Изглежда, не успя да сдържи усмивката си. — В края на краищата планът ни може и да успее!

— Хората на улицата говорят, че сигурно е Шинтаро — отбеляза Кенджи, — макар че никой не знае кой му е платил или защо.

— Шинтаро е мъртъв — рекох.

— Малцина го знаят. Както и да е, общото мнение е, че убиецът е някакъв небесен дух.

— Видя ме някакъв човек… брат на единия от мъртвите. Всъщност видя фалшивото ми аз и когато то се стопи, реши, че е зърнал ангел.

— По моя преценка той няма никаква представа, кой си. Не вярвам да те е видял добре. Наистина е помислил, че си ангел!

— Но защо го стори, Такео? — попита Шигеру. — Защо пое такъв риск точно сега!

Нямах почти никакъв спомен.

— Не знам, не можех да заспя…

— Заради тази негова мекота — каза Кенджи. — Кара го да действа от състрадание дори когато убива.

— Там има едно момиче — продължих. — Тя знае нещо. Тази сутрин взе мокрите ми дрехи, а преди малко ми каза, че…

— Тя е една от нас — прекъсна ме Кенджи и щом го каза, си дадох сметка, че вече съм я разпознал като член на Племето. — Разбира се, от Племето веднага заподозряха, че това е твое дело. Те знаят как е умрял Шинтаро. Знаят, че си тук с владетеля Шигеру. Никой не може да повярва, че си го извършил, без да те открият, но пък са наясно, че друг не е способен да го стори.

— Може ли да се запази в тайна все пак? — попита Шигеру.

— Никой няма да издаде Такео на Тохан, ако това имаш предвид. А те май не подозират нищо. Уменията ти се подобряват — обърна се той към мен. — Дори аз днес повярвах, че си просто един добродушен смотаняк… — при тези думи Шигеру се усмихна отново. Кенджи продължи с необичайно небрежен глас: — Работата е, драги ми Шигеру, че знам какви са планове ти; знам, че Такео се е съгласил да ти е в услуга за осъществяването им. Но след този епизод смятам, че Племето няма да позволи на Такео да остане с теб още дълго. Сега вече със сигурност ще го изискат в най-скоро време.

— Нужна ни само от още една седмица — прошепна Шигеру.

Усетих как мракът плъзва като туш по вените ми. Вдигнах вежди и погледнах господаря право в лицето — нещо, което все още рядко си позволявах. Усмихнахме се един на друг, по-близки от всякога след тайното ни споразумение за убийство.

Отвън на моменти се разнасяха викове, крясъци, тропот на тичащи нозе и конски копита, а пращенето на огньовете се извисяваше до вой. Тохан разчистваха улиците и налагаха полицейския час. След известно време шумът стихна и тишината на лятната нощ се завърна. Луната беше изгряла и обсипваше града със сребриста светлина. Чух в двора на странноприемницата чаткане на конски копита, а после и гласа на Абе. Последва тихо чукане на вратата и прислужниците влязоха с подноси храна. Една от тях бе момичето, което бе разговаряло с мен по-рано. Тя остана да ни сервира, след като другите излязоха, и каза тихо на Кенджи:

— Владетелят Абе се върна, господарю. Тази вечер пред стаите ще има допълнително пазачи. Хората на владетеля Отори ще бъдат заменени от охрана на Тохан.

— Това няма да им хареса — обадих се аз, спомняйки си недоволството на мъжете.

— Прилича ми на провокация — рече тихо Шигеру. — Подозират ли ни в нещо?

— Владетелят Абе е ядосан и разтревожен от развихрилото се насилие в града — отвърна момичето. — Казва, че го прави, за да ви защити.

— Би ли помолила владетеля Абе да бъде така добър да ме посети?

Момичето се поклони и излезе. Ядохме предимно в мълчание. Към края на вечерята Шигеру взе да говори за Сешу и за картините му. Извади свитъка с рисунката на коня и го разгърна.

— Доста прилично — рече той. — Точно копие и все пак с нещо от теб. Би могъл да станеш добър художник…

Той не продължи, но аз си помислих същото. „В друг свят, в друг живот, в страна, която не се управлява от война.“

— Градината е много красива — отбеляза Кенджи. — Макар и малка, за мен тя е по-изящна от по-големите образци в произведенията на Сешу.

— Съгласен съм — каза Шигеру. — Разбира се, обстановката в Тераяма е неповторима.

Чух тежките стъпки на Абе да приближават. Точно когато вратата се отваряше, казвах смирено:

— Можете ли да ми обясните разположението на камъните, учителю?

— Владетелю Абе — обади се Шигеру. — Моля, заповядайте — после нареди на момичето: — Донеси пресен чай и вино.

Абе се поклони формално и се настани върху възглавниците.

— Няма да остана дълго; още не съм ял, а трябва да тръгваме на разсъмване.

— Разговаряхме за Сешу — поясни Шигеру. Донесоха виното и той наля на Абе.

— Велик художник — съгласи се Абе, отпивайки голяма глътка. — За съжаление в тези смутни времена човекът на изкуството е по-малко важен от истинския воин — той ми хвърли презрителен поглед, който ме успокои, че прикритието ми все още не е под съмнение. — Градът сега е утихнал, но положението продължава да е сериозно. Смятам, че хората ми ще ви предложат по-сигурна защита.

— Воинът наистина е неотменим — заяви Шигеру. — По тази причина предпочитам охраната на собствените си хора.

В последвалото мълчание видях ясно разликата между двамата. Абе бе провъзгласен за феодал, докато Шигеру бе потомък на древен клан. Въпреки неохотата си Абе бе принуден да отстъпи.

Той издаде напред долната си устна.

— Ако това е желанието на владетеля Отори…

— Да, определено — усмихна се леко Шигеру и наля още вино. След като Абе си тръгна, господарят рече: — Такео, бъди нащрек с пазачите ни през цялата нощ. Втълпи им, че ако допуснат някакви безредици, няма да се поколебая да ги предам на Абе за наказание. Опасявам се от преждевременен бунт. Вече сме тъй близо до целта си.

Това бе цел, към която се стремях с цялото си сърце. Не мислех вече за репликата на Кенджи, че Племето ще ме привика. Съсредоточих се единствено върху Ийда Садаму в бърлогата му в Инуяма. Щях да се добера до него през славеевия под. И да го убия. А мисълта за Каеде само засилваше решимостта ми. Не беше необходимо да съм умен като Ичиро, за да си дам сметка, че ако Ийда умре преди сватбата на любимата ми, тя ще бъде свободна да се омъжи за мен.