Закуска в „Тифани“

Разбира се, бях сигурен, че е по вина на мадам Спанела: тя няколко пъти се бе оплаквала в полицията от Холи. И през ум не ми мина, че цялата история може да добие такива ужасни мащаби, докато същата вечер Джо Бел не дойде при мене, размахал вестниците. Той беше твърде разтревожен, за да се изразява членоразделно; крачеше из стаята, удряйки юмруците си един в друг, докато аз четях.

Сетне попита:

— Мислиш ли, че е така? Че е замесена в тази гадост?

— Ами да.

Той втъкна в устата си хапче против киселини и като ме гледаше гневно, го задъвка така настървено, сякаш трошеше със зъби костите ми.

— Каква подлост. А се пишеш, че си й приятел. Копеле!

— Чакай малко. Не казах да е знаела, че е замесена. Не е знаела. Но го е правила. Предавала е съобщения и какво ли не…

— Абе много си спокоен, а? — рече той. — Божичко, сега може да й лепнат десет години. И повече. — Той издърпа вестниците от ръцете ми. — Ти познаваш приятелите й. Онези там богаташи. Ела в бара да телефонираме. Нашето момиче ще има нужда от по-изкусни адвокати хитреци, отколкото мога да си позволя.

Тялото ми така трепереше и болеше, че не можех да се облека. Наложи се Джо Бел да ми помогне. Когато отидохме в заведението му, той ми връчи в телефонната кабина тройно мартини и чаша, пълна с дребни монети. Но просто не ми идваше на ум на кого да се обадя. Хосе беше във Вашингтон и аз нямах представа къде да го потърся там. Ръсти Тролър? Не и това копеле! А кои други нейни приятели познавах? Може би беше права, когато каза, че няма приятели, истински приятели.

Поръчах разговор с Крествю 5–6958 в Бевърли Хилс, Лос Анджелис, Калифорния, номера, който ми дадоха от междуградската централа на името на О Джей Бърман. Лицето, което се обади, заяви, че сега правят масаж на господин Бърман и не може да бъде обезпокояван: „Съжалявам, обадете се по-късно.“ Джо Бел се разяри — трябвало да кажа, че е въпрос на живот и смърт; настоя да се опитам да се свържа с Ръсти. Най-напред разговарях с лакея на господин Тролър — господин и госпожа Тролър, оповести той, вечеряли, та затова какво да им предадял от мое име? Джо Бел изкрещя в слушалката:

— Това е спешно, господине. На живот и смърт.

Резултатът беше, че се наложи да говоря, по-скоро да изслушам бившата Мег Уайлдуд.

— Да не сте полудели бе? — запита тя. — Съпругът ми и аз ще дадем под съд всеки, който се опита да свърже имената ни с оная отототвратителна дедедегенератка. Винаги съм знаела, че тя е наркоманка и моралът й е колкото на разгонена кучка. Мястото й е тъкмо в затвора. И съпругът ми го поддържа хиляда процента. Бездруго ще дадем под съд всеки, който…

Като затворих слушалката, се сетих за стария Док в Тюлип, Тексас; но не, Холи не би искала да се обадя на него, напротив, би ме убила.

Отново позвъних в Калифорния; линията беше заета, дълго време беше заето и когато О Джей Бърман най-после се обади, аз бях изпил толкова мартини, че се наложи той да ми каже защо му се обаждам.

— За малката ли? Вече знам. Разговарях с Иги Финкелщайн. Иги е най-добрият адвокат в Ню Йорк. Рекох му: Иги, поеми случая и ми прати сметката, само не намесвай моето име. Все пак съм длъжен да го направя заради малката. Всъщност, искрено казано, абсолютно нищо не съм й длъжен. Тя е луда. Смахната. Но истински смахната, разбираш ли? Както и да е, ще я пуснат срещу гаранция десет хиляди. Не се тревожете, Иги ще я измъкне тази вечер — нищо чудно вече да си е вкъщи.

Обаче Холи не си беше вкъщи; не се беше върнала и на следващата сутрин, когато отидох да нахраня котката й. Тъй като нямах ключ от апартамента, се качих по противопожарната стълба и влязох през прозореца. Котката беше в спалнята и не беше сама: видях един мъж, наведен над куфар. Двамата си разменихме гузни погледи, докато влизах през прозореца — всеки помисли другия за обирджия. Той имаше симпатично лице, косата му беше като лакирана, приличаше на Хосе, освен това куфарът, който подреждаше, съдържаше дрехите на Хосе, намиращи се в апартамента на Холи, обувките и костюмите, за които тя се грижеше, които непрекъснато носеше на химическо и за поправки. И аз го попитах, сигурен в отговора:

— Господин Ибара-Йегар ли ви изпрати?

— Аз съм братовчед — отвърна той с плаха усмивка и с произношение, което едва можах да разбера.

— Къде е Хосе?

Той повтори въпроса, сякаш го превеждаше на чужд език.

— А, къде той? Той чака — поясни братовчедът и без да ми обръща повече внимание, продължи лакейската си работа.

Значи така: дипломатът възнамеряваше да офейка. Е, това не ме изненада; нито пък ме натъжи, ни най-малко. Но все пак каква подлост.

— Той заслужава бой с камшик.

Братовчедът се изкиска. Сигурен съм, че ме разбра. После затвори куфара и извади едно писмо.

— Братовчед ми, той мене помоли предам това на негова приятелка. Ще услужвате ли?

На плика беше написано: „За госпожица Х. Голайтли — моля да се предаде лично.“

Седнах на леглото на Холи и притиснах котарака й до себе си. Изпитах такава болка заради Холи, каквато би изпитала тя самата.

— Да, ще услужа.