Закуска в „Тифани“

— Да съм се развела с него? Разбира се, че никога не съм се развеждала. Боже мой, та тогава бях едва четиринадесетгодишна. Бракът ни изобщо не е бил законен.

— Холи почука по празната си чаша. — Още два, скъпи мой господин Бел.

Джо Бел, в чието заведение седяхме, прие с неудоволствие поръчката.

— Раничко сте започнали да се наливате — каза укорително.

Още нямаше и дванадесет според черния махагонов часовник зад бара, а той вече бе напълнил чашите ни три пъти.

— Днес е неделя, господин Бел. В неделя часовниците изостават. Освен това изобщо не съм си лягала — съобщи гласно и сподели с мен: — Да спя. — След което се изчерви и извърна виновно глава. За първи път, откакто я познавах, тя като че изпита нужда да се оправдава: — Е, нямаше как. Док наистина ме обича, знаеш ли. А и аз го обичам. На тебе може да ти се е сторил стар и сбутан. Но ти не знаеш какъв мил човек е той, как умее да вдъхне сили и на птици, и на деца, изобщо на всякакви слаби създания. Човек не може да не се чувства много задължен на онзи, който му е внушил самоувереност. Винаги съм споменавала Док в молитвите си. Моля те, престани да се подсмиваш! — заповяда ми тя, като изгаси цигарата си. — Наистина се моля.

— Не се подсмивам. Усмихвам се. Ти си удивителна личност.

— Сигурно — усмихна се тя и лицето й, бледо, някак болнаво на сутрешната светлина, се освежи; тя поприглади разрошената си коса и разноцветните й багри блеснаха като в реклама на шампоан. — Сигурно приличам на чума. Съвсем естествено. До сутринта висяхме на автобусната спирка. Чак до последната минута Док мислеше, че ще си тръгна с него. Макар и да му повтарях цяла нощ: „Но, Док, аз вече не съм четиринадесетгодишна и не съм Луламе.“ Но ужасното е (осъзнах го, докато чакахме там), че всъщност съм. И все още крада пуйчи яйца и се дера в шипкови храсти. Само че сега го наричам лоши чернилки.

Джо Бел презрително ни сервира новата поръчка коктейли.

— Никога не се влюбвайте в диво същество, господин Бел — посъветва го Холи. — Това беше грешката на Док. Той все мъкнеше вкъщи разни диви същества. Хищни птици с наранени криле. А веднъж дори голям рис със счупен крак. Но човек не бива да отдава сърцето си на диво същество; колкото повече го отдава, толкова по-силни стават тези същества. Докато станат достатъчно силни да избягат в гората. Или да отлетят на някое дърво. После на по-високо. После в небето. Такъв е краят, господин Бел. Ако си позволите да обикнете диво същество. Накрая ще останете само с поглед към небето.

— Пияна е — осведоми ме Джо Бел.

— Умерено — призна Холи. — Но Док разбра какво исках да му кажа. Обясних му го много благоразумно, това нещо той може да го разбере. Стиснахме си ръце, прегърнахме се и той ми пожела щастие. — Тя погледна часовника. — Сега трябва да е някъде към Сините планини.

— За какво говори тя? — почуди се Джо Бел.

Холи вдигна чаша.

— Да пожелаем и на Док щастие — рече тя и чукна чаша в моята. — Желая ти щастие; и вярвай ми, скъпи Док, много по-добре е да гледаш към небето, отколкото да живееш тук. Такова пусто място; толкова мрачно. Просто земя, където тътнат гръмотевици и всичко изчезва.