Закуска в „Тифани“

На другия ден, в петък, когато се прибирах вкъщи, до вратата си намерих луксозна кошница от скъпарския магазин „Чарлс и Ко“ с нейната визитна картичка: „Мис Холидей Голайтли, пътничка“, а на гърба с разкривен детски почерк беше надраскано: „Бог да те благослови, миличък Фред. Прости ми, моля ти се, за снощи. Беше същински ангел. Във всяко отношение. Mille tendresses8 — Холи. P.S. Повече няма да те безпокоя.“ Аз отговорих: „Напротив, безпокой ме“ — и оставих бележката до вратата й с каквото можах да си позволя: букетче виолетки от уличен продавач. Но очевидно тя държеше на онова, което ми беше написала; нито я виждах, нито я чувах, затова реших, че дори е стигнала дотам да си извади ключ за входната врата. Както и да е, тя вече не ми звънеше. Това ми липсваше. Дните се нижеха един подир друг и аз започнах да изпитвам към нея някаква необяснима неприязън, сякаш ме бе изоставил най-близкият ми човек. Обзе ме чувство за нервна самота, която обаче не ме караше да потърся по-отдавнашните си приятели: сега те ми изглеждаха блудкави като диетични храни. Към сряда мислите за Холи, за „Синг-Синг“ и Сали Томейто, за живота, в който мъжете дават на дамите по петдесет долара за тоалетната, вече така ме преследваха, че не можех да работя. Същата вечер пуснах в пощенската й кутия бележка: „Утре е четвъртък.“ Следващата сутрин ме възнагради с второ писъмце с детския почерк: „Жив да си, че ми напомни. Можеш ли да се отбиеш довечера на чашка — към шест?“

Изчаках до шест и десет, после се позабавих още пет минути.

Някакво същество ми отвори вратата. Миришеше на пури и скъп одеколон „Knize“. Токовете на обувките му бяха възвисочки: без тези изкуствено прибавени сантиметри направо си беше гном. А и плешивата му луничава глава беше голяма като на джудже, на нея стърчаха заострени уши — също като на горски дух. Имаше очи на пекинез, безмилостни и леко изпъкнали. Снопчета косми се подаваха от ушите и носа му; бузите му сивееха — явно се бръснеше само сутрин, — а ръката му при здрависване беше почти козинява.

— Малката е под душа — каза той и посочи с пурата си посока, от която се чуваше съскащ шум на вода.

Стаята, в която се намирахме (стояхме прави, защото нямаше къде да седнем), имаше такъв вид, сякаш обитателят й току-що се е нанесъл; просто очакваш да ти замирише на прясно боядисано. Куфари и празни сандъци бяха единствената мебелировка. Сандъците служеха за маси. На един беше наредено всичко необходимо за мартини; на друг видях лампа, грамофон, рижавия котарак на Холи и ваза с рози. Имаше цяла стена с библиотечни рафтове и по тях не повече от петнадесетина книги. Стаята веднага ми допадна — много ми хареса атмосферата й на нещо временно и непостоянно. Мъжът се покашля:

— Поканен ли сте?

Кимването ми той не прие като достоверен отговор. Студените му очи сякаш ме оперираха, правеха ми бързи сръчни разрези.

— Какви ли не се мъкнат тук, без никой да ги е канил. Отдавна ли познавате малката?

— Не много отдавна.

— Значи, не я познавате отдавна.

— Аз живея горе.

Изглежда, този отговорът му обясни достатъчно, за да го успокои.

— Вашият апартамент същият ли е?

— Много по-малък.

Той тръсна пепелта от пурата си на пода.

— Това е като някакъв хан. Звучи невероятно, но малката не знае да живее дори когато има пари — гласът му беше с накъсан метален звук на телеграфен апарат. — И така — рече той — вие как мислите: такава ли е, или не е?

— Каква?

— Смахната.

— Не бих казал.

— Грешите. Смахната е. Но, от друга страна, сте прав. Не е смахната в нормалния смисъл, ами е истински смахната. Действително вярва във всички тия свои дивотии. Човек не може да я разубеди. Правил съм опити, та чак сълзи са ми избивали. Бени Полан, уважавана личност, Бени Полан и той се опита. Искаше да се ожени за нея, но тя — не. Бени попиля хиляди да я праща при разни психоаналитици. Даже при оня прочутия, дето знае само немски. Но капитулира! Не можеш и не можеш да й избиеш от главата тези… — той сви юмрук, сякаш да смачка невидим неприятел — тези идеи. Опитайте някой път. Накарайте я да ви каже някои от фантасмагориите си. Но да не мислите — малката ми е много симпатична. На всички е симпатична, но на мнозина не е. Аз обаче я харесвам. Искрено. Чувствителен човек съм, затова. Човек трябва да е чувствителен, за да я оцени: да има поетичен усет. Но ще ви кажа честно. Може да се разпънеш на кръст за нея, а тя да ти изиграе най-мръсен номер. Днес я гледаш здрава и права, а утре ти се нагълтва с цяла опаковка луминал. Да не ви казвам колко подобни случаи съм виждал — а онези девойки дори не бяха смахнати. Докато тази е.

— Но пък е млада. И още дълго време ще се запази млада.

Ако имате предвид бъдещето й, пак грешите. Преди около две години в Холивуд имаше един период, когато нещата можеше коренно да се променят. Излезе й късметът и тя ги заинтригува, та би могла да гребе парите с шепи. Но откажеш ли се от подобно нещо, втори път не става. Питайте Луиза Райнер9. А Райнер беше истинска звезда. Е, разбира се, Холи никога не е била звезда, стигна до кастингите. Но това беше преди филма „Историята на доктор Уасъл“. А тогава тя наистина можеше да се уреди. Знам го много добре, защото именно аз я уреждах там — и той посочи с пурата към себе си: — О Джей Бърман.

Очакваше да кажа, че съм чувал за него, и аз нямах нищо против да го зарадвам, защо пък не, само че името О Джей Бърман не ми говореше нищо. Оказа се, че бил някакъв холивудски импресарио.

— Аз пръв я открих. На хиподрума Санта Анита. Тя висеше там непрекъснато. Проявих интерес — от професионална гледна точка. Разбрах, че ходи с един от жокеите. Казах му да се омете, ако не иска да си има работа с полицията, че покварява малолетни — малката беше само петнадесетгодишна. Но шик девойка, бива си я, прави впечатление. Нищо че носи очила с ей толкова дебели стъкла; нищо че като ти заговори, не си наясно откъде е — от диви чукари, от Оклахома или кой знае откъде. И все още не знам — бас държа, че никой никога няма да разбере къде е родена. Може би и тя вече не знае. Но ни трябваше цяла година, за да оправим този неин говор. И знаете ли как успяхме? Уредихме да взима уроци по френски — щом се научи да имитира, че говори френски, бързо-бързо взе да имитира, че знае и английски. Искахме да е от типа на Маргарет Съливан10, но тя разви и някакви свои заложби. Взе да буди интерес, и то сред едрите риби, и като връх на всичко Бени Полан, уважавана личност, се увърта около нея и я иска за съпруга. Какво повече би могъл да желае един импресарио? И тогава, бух! „Историята на доктор Уасъл“. Знаете ли за този филм? На Сесил де Мил, в главната мъжка роля Гари Купър. Божичко! Скъсвам се от тичане, всичко е готово, ще й правят пробни снимки като милосърдната сестра на доктор Уасъл. Впрочем една от сестрите. И тогава, бух! Телефонът иззвънява — той вдигна въображаема телефонна слушалка и я лепна на ухото си. — Тук е Холи, казва тя. Миличка, гласът ти звучи от много далеч, викам аз, а пък тя: аз съм в Ню Йорк. И аз: какво, по дяволите, правиш в Ню Йорк, като днес е неделя, а утре си на пробни снимки? А тя: в Ню Йорк съм, защото никога по-рано не съм била тук. И аз тогава: качвай си дирника на първия самолет и се връщай. А тя: не искам. Аз: какво си намислила, кукло? Тя: за да те бива за тази работа, трябва да имаш желание, а аз нямам. Аз: добре де, за какво по дяволите, имаш желание? Тя: щом разбера, ти пръв ще научиш… Та ясно ли ви е какво имам предвид, като казвам, че тази малката може да ти изиграе най-мръсен номер?

Рижият котарак скочи от сандъка и взе да се отърква в краката му. Той го вдигна с върха на обувката и го подритна. Това беше отвратително от негова страна, но той очевидно не осъзнаваше какво прави, занимаваше го само собственият му яд.

— Ето какво иска тя — каза той и разпери ръце. — Неканени натрапници незнайно откъде. Живот от подаяния. Шляене с нехранимайковци. Може би и да се омъжи за Ръсти Тролър? Трябва да й окачим медал за това, така ли? — и гневно зачака отговора ми.

— Съжалявам, не го познавам.

— Ако не познавате Ръсти Тролър, то едва ли знаете много нещо за малката — каза той и цъкна с език. — Надявах се, че може би имате някакво влияние. Че ще успеете да я вразумите, преди да е станало късно.

— Но според вас вече е късно.

Събеседникът ми издуха клъбце дим, изчака го да се разнесе и тогава на устните му се появи усмивка; тя промени лицето му, придаде му добродушен израз.

— Мога да задвижа нещата. Както вече ви казах — додаде и сега прозвуча съвсем искрено, — аз наистина имам слабост към това същество.

— Какви клюки нищиш, О Джей? — извика Холи, като влезе и зашляпа боса в гостната, оставяйки мокри следи по пода.

— Обичайните. Че си побъркана.

— Фред вече знае.

— Но ти не знаеш.

— Запали ми цигара, миличък — каза тя и дръпна от главата си банската шапчица. — Не ти, О Джей. Ти си с две леви ръце. Каквото хванеш, го изпускаш.

Тя грабна котарака и го метна на рамото си. Животното се закрепи там като птица, кацнала на клонче, и зарови лапи в косата й, сякаш в кълбо прежда; обаче въпреки гальовните движения беше мрачен котак с муцуна на пират бандит; едното му око липсваше, в другото святкаха зли помисли.

— О Джей е с две леви ръце — каза ми тя, като взе цигарата, която бях запалил. — Но знае безброй телефонни номера. Кой е номерът на Дейвид Селзник, О Джей?

— Я стига.

— Не се шегувам, миличък. Искам да му се обадиш и да му обясниш какъв гений е Фред. Написал е куп най-прекрасни разкази. Стига, Фред, няма защо да се изчервяваш: ти не си казал, че си гений. Аз го казах. Е, хайде, О Джей, какво ще направиш, та Фред да забогатее?

— Не е зле да ме оставиш да уредя това със самия него.

— Не забравяй — рече тя, като ни остави сами, — че аз съм неговият агент. И като викна, ела да ми вдигнеш ципа. Ако някой почука, отвори му.

Почукаха мнозина. В следващия четвърт час апартаментът се напълни с мъже, имаше и неколцина военни. Видях двама морски офицери и един полковник от въздушните сили; обаче количествено ги превъзхождаха прошарени индивиди, надхвърлили възрастта за военна служба. Като се изключи това, че не бяха млади, гостите нямаха нищо общо помежду си и никой никого не познаваше. Нещо повече, при влизането си всеки новопристигнал явно оставаше неприятно изненадан, щом видеше останалите. Сякаш домакинята бе канила всеки случайно срещнат в някой бар; и нищо чудно случаят да беше точно такъв. Обаче след първоначалното намръщване те успяваха да се включат в общия разговор, без да недоволстват, особено увлечен в общуването беше О Джей Бърман, който по този начин се измъкна незабавно от обсъждането на холивудското ми бъдеще. Останах сам при библиотечните рафтове; от намиращите се там книги повече от половината бяха за коне, останалите за бейзбол. Престорих се на увлечен в монографията „Породи коне и техните особености“ и си осигурих възможност да разглеждам необезпокояван от никого приятелите на Холи.

Вниманието ми привлече един от тях. Той беше бебе на средна възраст, запазило типичната детска закръгленост, и макар че някакъв сръчен шивач беше успял да поприкрие издутия му задник, човек просто изпитваше желание да го шляпне. Тялото му сякаш нямаше кости, а лицето му представляваше нула с драснати дребни черти и създаваше впечатление за нещо девствено и неупотребявано. Сякаш след раждането си е бил напомпан, кожата му е останала съвсем гладка като надут балон, а устата му, нацупена за бебешки плач и хленч, е придобила израз на сладко глезене. Но не външният му вид го отличаваше от останалите — хората с бебешки физиономии не са чак такава рядкост, — а по-скоро поведението; защото се държеше като домакин и като неуморен октопод забъркваше коктейли, запознаваше гостите помежду им, пускаше плочите. Впрочем повечето му начинания се ръководеха от самата стопанка: „Ръсти, нали нямаш нищо против…“, „Ръсти, моля те, ако обичаш…“ Ако беше влюбен в нея, очевидно успяваше да овладее ревността си. Ревнив мъж не би могъл да запази самоконтрол, като я наблюдава как се носи из стаята, помъкнала котарака в едната ръка, докато с другата ту оправи нечия вратовръзка, ту махне прашинка от някой ревер, а на полковника от въздушните сили направо лъсна медала до блясък.

Този мъж се казваше Ръдърфорд (Ръсти) Тролър. През 1908 г. изгубил и двамата си родители — баща му станал жертва на някакъв анархист, майка му пък поради това получила удар — и двойното нещастие направило Ръсти сирак, милионер и знаменитост още на петгодишна възраст. Оттогава нататък той става вечният герой на неделните притурки, особено когато още в училищните си години успява да издейства арест за своя кръстник и настойник по обвинение в содомия. По-късно с женитби и разводи пълни страниците на булевардната преса. Първата му жена, след като го осъжда за издръжка, заживява с някакъв основател на секта от рода на отец Дивайн11. За втората съпруга няма данни, обаче третата го съди за право да наследи имотите му, представяйки цяла папка интересни материали. А с последната госпожа Тролър той самият пожелава развод и основното му обвинение е, че тя подтикнала към бунт моряците от собствената му яхта, в резултат на което той бил изоставен на един от островите Драй Тортугас. Оттогава насам не се е женил, но може би преди войната е направил предложение на видната английска аристократична нацистка Юнити Митфорд — поне се носели слухове, че телеграфически й бил поискал ръката, ако не й я поиска Хитлер. Поради тази причина Уинчъл неизменно го наричаше „нациста“; а също и заради факта, че участва в сборища в Йорквил, където живеят много немци.

Тези неща не ми ги разказа никой. Прочетох ги в „Наръчник по бейзбол“, друго произведение в библиотеката на Холи, което очевидно използваше и за албум. Между страниците му бяха запазени светски новини от неделните издания, както и изрезки от клюкарските рубрики на вестниците. Видях и снимки, под една пишеше: „Ръсти Тролър и Холи Голайтли — сами всред множеството. На премиерата на «Докосване на Венера»12“. Холи ме издебна в гръб и ме хвана, когато четях: „Мис Холидей Голайтли от бостънската фамилия Голайтли прекарва всеки Божи ден в компанията на 24-каратовия Ръсти Тролър.“

— Възхищаваш се на популярността ми или си просто любител на бейзбола? — попита ме тя, нагласи на фокус тъмните си очила и хвърли поглед иззад рамото ми.

— Какви бяха метеорологичните сведения днес?

Тя ми намигна, но без хумор: това беше предупредително намигване.

Умирам си за коне, но мразя бейзбол — заяви тя и подтекстът в тона й гласеше, че трябва да забравя всичко, което ми е разказала за Сали Томейто. — Омразно ми е още щом чуя думата „бейзбол“ по радиото, но трябва да слушам — за обща култура. Мъжете могат да говорят за толкова малко неща. Ако мъжът няма слабост към бейзбола, положително се увлича по конете, а не го ли интересува нито едното, нито другото, свършено е с мен — такъв мъж не се интересува и от момичета. Какво се разбрахте с О Джей?

— Разделихме се по взаимно съгласие.

— Той е добра възможност, повярвай ми.

— Вярвам ти. Но каква възможност съм аз за него?

Тя настоя:

— Върви при него и го накарай да повярва, че външно не е никак смешен. Той наистина може да ти помогне, Фред.

— Както разбирам, самата ти не си оценила неговите възможности. — Думите ми я озадачиха и затова поясних: — „Историята на доктор Уасъл“.

Това още ли го гложди? — каза тя и хвърли мил поглед през стаята към Бърман. — Прав си е човекът. Аз наистина трябва да се чувствам виновна. Не че щяха да ми дадат ролята или че щях да се проявя на висота: нито щяха да ми я дадат, нито пък аз бих я изиграла свястно. Ако се чувствам виновна, то е защото го оставих да си мечтае за разни неща, докато аз ни най-малко не мечтаех за тях. Чисто и просто исках да печеля време, за да се поусъвършенствам: беше ми съвсем ясно, че никога няма да стана кинозвезда. То е твърде трудно; пък ако си интелигентен, цялата работа е и много притеснителна. Нямам достатъчно подчертан комплекс за малоценност: смята се, че ако си кинозвезда, трябва да си напомпан като автомобилна гума с чувство за собствената си значимост, а всъщност звездата не бива да има никакво свое „аз“. Не искам да кажа, че бих била против да съм богата и прочута. Това си е включено в програмата ми и някой ден ще се опитам да го осъществя; но ако успея, ще искам да не съм загубила индивидуалността си. Искам да съм си пак аз, когато някоя прекрасна сутрин се събудя и отида да закусвам в „Тифани“. Нямаш чаша — заяви тя, като забеляза празните ми ръце. — Ръсти! Донеси, моля те, нещо за пиене на приятеля ми. — Тя продължаваше да прегръща котарака. — Горкичкият — възкликна и го почеса зад ухото, — горкичкият си няма име. Малко е неудобно да е без име. Но аз нямам никакво право да го кръщавам: той ще трябва да почака, докато си намери истински стопанин. Двамата с него се срещнахме случайно при реката един ден, но не сме си никакви, той си е той, аз съм си аз. Не искам да имам нищо мое собствено, докато не съм сигурна, че съм си намерила мястото. Още дори не знам къде е. Но знам как изглежда — Холи се усмихна и пусна котарака да скочи на пода. — Прилича на „Тифани“ — продължи тя. — Не че давам пет пари за скъпоценности. Брилянти — да. Обаче е липса на вкус да носиш брилянти, ако нямаш четиридесет; а дори и тогава е рисковано. Те стоят добре само на много стари дами. Като Мария Успенска13. Бръчки и кости, бяла коса и брилянти — нямам време да чакам. Но не затова все си мисля за „Тифани“. Слушай. Нали ти са познати дните, когато те хващат лошите чернилки?

— Когато ти е тъпо?

— Не — заговори бавно тя. — Тъпо ти е, когато се виждаш напълняла или може би когато е валяло прекалено дълго. Тогава си кисел, и толкова. Но лошите чернилки са наистина ужасни. Боиш се и се потиш, ставаш вир-вода, а не знаеш от какво се боиш. Усещаш, че ще ти се случи нещо лошо, но не знаеш какво. Изпитвал ли си такова чувство?

— Доста често. Просто страх.

— Добре. Страх. Но как го преодоляваш?

— Напивам се. Помага.

— Опитвала съм. Опитвала съм и с аспирин. Ръсти смята, че трябва да пуша марихуана, и известно време пуших, но от нея само се кикотя. Открих, че е най-добре да взема такси и да отида в „Тифани“. Тишината и достолепието там веднага ме успокояват; нищо ужасно лошо не може да ти се случи там, разбира се, че не може — там има толкова любезни хора с техните елегантни костюми и с онзи прекрасен мирис на сребро и на портфейли от алигаторска кожа. Ако можех да си намеря място за живеене, което да ме кара да се чувствам като в „Тифани“, веднага бих си купила мебели и щях да кръстя с някакво име котарака. Мислила съм си, че може би след войната двамата с Фред… — тя вдигна нагоре тъмните си очила и очите й с тези техни различни цветове, сиви със синкави и зелени петънца, се присвиха, сякаш тя се вгледа в далечината. — Веднъж бях в Мексико. Чудесна страна за отглеждане на коне. Видях едно място близо до морето. Фред много разбира от коне.

Ръсти Тролър дойде с чаша мартини; подаде я, без да ме погледне.

— Гладен съм — оповести той и гласът му, изостанал в развитието си като всичко друго у него, се изви в нервиращо детско циврене като упрек към Холи. — Вече е седем и половина и аз съм гладен. Знаеш какво каза докторът.

— Да, Ръсти. Знам какво е казал докторът.

— Хубаво, тогава ги разкарай и да тръгваме.

— Дръж се прилично, Ръсти — каза тя меко, но с леко заплашителния тон на възпитателка, предупреждаваща за наказание, при който по лицето му изби странна розовина от удоволствие и благодарност.

— Ти не ме обичаш — оплака се той, като че ли бяха съвсем сами.

— Никой не обича непослушанието.

Очевидно тя бе казала тъкмо онова, което той искаше да чуе; думите й едновременно го възбудиха и успокоиха. Но той продължи като в някакъв ритуал:

— Обичаш ли ме?

Тя го потупа по рамото.

— Изпълнявай задълженията си, Ръсти. И когато съм готова, ще отидем да вечеряме където искаш.

— В китайския квартал?

— Но това не означава, че ще ти позволя да си поръчаш свински ребра с кисело-сладък сос. Знаеш какво каза докторът.

Когато той се върна при гостите с доволна полюшваща се походка и отново се зае с домакинските си задължения, нямаше как да пропусна да й напомня, че не бе отговорила на въпроса му.

— Наистина, обичаш ли го?

— Казах ти: можеш да се настроиш да обичаш когото поискаш. Освен това детството му е било ужасно.

— Щом е било толкова ужасно, защо не се отърси вече от него?

— Размърдай си мозъка. Не виждаш ли, че Ръсти се чувства по-добре в пелени, отколкото в рокля? А друг избор няма, но е много чувствителен на тази тема. Веднъж се опита да ме заколи с кухненски нож, защото му казах да порасне и да реши проблема си, да си седне на задника и да си играе на семейство с някой симпатичен, бащински грижовен шофьор на камион. Но междувременно съм го взела под мое покровителство, в което няма нищо лошо, той е безопасен и смята момичетата за кукли — в буквалния смисъл.

— Слава богу.

— Да, но добре че всички мъже не са като него.

— Исках да кажа, слава богу, че не си тръгнала да се омъжваш за господин Тролър.

Тя вдигна едната си вежда:

— Между другото, не се преструвам, че не знам колко е богат. Дори в Мексико земята се купува с пари. А сега — побутна ме напред — да отидем да спипаме О Джей.

Аз се поспрях, докато измисля как да отложа акцията. Тогава се сетих:

— Защо „пътничка“?

— На визитната ми картичка? — учуди се тя. — Защо, странно ли ти звучи?

— Не е странно. Просто ми е интересно.

Тя сви рамене.

— В края на краищата как да знам къде ще живея утре? Затова им казах да пишат „пътничка“. Както и да е, тези визитни картички са пари на вятъра. Но просто се чувствах задължена да купя поне нещичко оттам. Те са от „Тифани“ — тя се пресегна и взе чашата ми с мартини, което дори не бях опитал, и я пресуши на две глътки, след което ме хвана под ръка. — Стига си се дърпал. Непременно трябва да се сприятелиш с О Джей.

Попречи ни събитие на вратата. Там изникна млада жена, която се втурна в стаята като хала, като вихрушка от дълги ефирни шалове и звънтящи златни украшения.

— Хххоли — извика тя и размаха укорително пръст, — ужасна ссскъперница такава. Да криеш всички тези бббезценни приятели само за себе си!

Тя беше над метър и осемдесет, по-висока от повечето присъстващи мъже. Те заизтягаха гръбнаци, загълтаха кореми, изобщо всички взеха да се състезават да приравнят ръста си към нейния.

Холи попита:

— Какво правиш тук? — и устните й се опънаха като струни.

— Ами нннищо, сладичка. Бях горе, работехме с Юниоши. Коледни колекции за списание. Но ти ми изглеждаш ядосана, сладичка? — и тя взе да пръска усмивки наляво и надясно. — Е, мммомчета, не ми се сърдите, че нахълтах при вас, нали?

Ръсти Тролър се закиска. Той стисна ръката й над лакътя, сякаш се възхищаваше от мускулите й, и я попита иска ли нещо за пиене.

— Разбира се — отвърна тя. — Налей ми бърбън.

Холи й каза:

— Свършил е — при което полковникът от въздушните сили предложи да изтича и да купи една бутилка.

— О, защо да усложняваме нннещата. И амоняк върши работа. Холи, миличка — рече тя и побутна леко домакинята, — не си прави труда. Мога и сама да се представя на гостите. — Тя се наведе към О Джей Бърман, който подобно на мнозина мъже в присъствието на високи жени загледа със замъглени влажни очи. — Аз съм Мммег Уайлдуд, от Уайлдуд, Арканзас. Хълмиста местност.

Като в някакъв танц Бърман правеше сложни движения с крака, за да попречи на съперниците си да го избутат от мястото му. Но му я отне танцова четворка гости, които гълтаха пелтешките й шеги, както гълъби гълтат подхвърлени им пуканки. Успехът й беше съвсем разбираем. Тя представляваше победа над грозотата, често по-привлекателна от истинската красота, защото, ако не друго, поне е изненадваща. В нейния случай, вместо да прояви вкус и да прикрива недостатъците си, номерът й беше да преувеличи дефектите; тя смело ги демонстрираше и им беше придала разкрасителна функция. Токове, които подчертаваха ръста й, толкова високи, че глезените й се огъваха; плосък, стегнат корсаж, който показваше, че тя може спокойно да ходи на плажа само по бански гащета; силно опъната назад права коса, която разкриваше мършаво и изпосталяло лице на модел. Дори заекването, което си беше истинско, но все пак малко подсилено, бе превърнато в преимущество. Изключително хрумване беше това заекване, то придаваше оригинално звучене на баналностите й и освен това въпреки височината й и самоувереното й държане пораждаше у мъжете покровителствено чувство. Например Бърман щеше да се задуши от смях, когато тя попита:

— Кой ще ми каже кккъде е кенефът?

Но после й предложи ръката си, за да я изпроводи лично дотам.

— Това не е необходимо — заяви Холи. — Мег е била там и друг път. Много добре знае къде е. — Тя тъкмо изпразваше пепелниците и след излизането на Мег Уайлдуд почисти поредния, подир което каза или по-скоро въздъхна: — Много тъжно наистина. — Помълча точно колкото да провери въпросителните погледи; те бяха предостатъчно. — И толкова невидимо. Мислех, че личи повече. Но бога ми, тя изобщо не изглежда болна. Това е най-чудното. По нищо не личи, нали — попита угрижено, без обаче да се обръща конкретно към някого, — че е хванала такова нещо?

Някой се разкашля, друг се задави. Морският офицер, който държеше чашата на Мег Уайлдуд, я остави по-надалече.

— Но пък чувам — продължи Холи, — че много от южнячките имат същото заболяване. — Тактично сви рамене и отиде в кухнята за още лед.

Мег Уайлдуд не можа да разбере защо при завръщането й топлото отношение беше се изпарило; разговорите, които подхващаше, димяха като влажни дърва и не се разгаряха. Обаче още по-непростимо беше, че гостите си отиваха, без да поискат телефонния й номер. Полковникът от въздушните сили се измъкна зад гърба й и това вече преля чашата: беше я поканил на вечеря. Изведнъж тя ослепя от ярост. И тъй като джинът вреди на хитроумието, както сълзите на туша за мигли, чарът й внезапно се стопи. И тя си го изкара на всички. Нарече домакинята холивудска дегенератка. Прикани един улегнал човек над петдесетте да се бият. Заяви на Бърман, че Хитлер е прав за евреите. Екзалтира Ръсти Тролър, като го притисна в един ъгъл.

— Знаеш ли какво ще те направя? — попита го без никакво заекване. — Ще те закарам в зоологическата градина и ще те дам на яка да те изяде.

Той изглеждаше напълно съгласен, но тя го разочарова, като се стовари на пода, остана да седи там и си затананика.

— Голяма си досадница. Ставай оттам — рече Холи и си сложи ръкавиците. Последните отиващи си гости чакаха на вратата и когато досадницата не се помръдна, Холи ми хвърли умолителен поглед. — Хайде, Фред, ангелчето ми, качи я в едно такси. Живее в хотел „Уинслоу“.

— Не. В „Барбизон“. „Риджънт“ 4–5700. Търсете Мег Уайлдуд.

— Фред, ти наистина си ангелче.

И си отидоха. Перспективата да набутвам такава амазонка в такси потуши обзелото ме за миг негодувание. Но тя разреши проблема самичка. Надигна се със собствени усилия и олюлявайки се, ме загледа изотгоре. После каза:

— Да идем в клуб „Сторк“. Уловим балонче с късметче — и се срути като отсечен дъб.

Първата ми мисъл беше да тичам за лекар. Но се оказа, че пулсът й е съвсем нормален и дишането равномерно. Чисто и просто беше заспала. Намерих й възглавница и я оставих да си спи спокойно.