Закуска в „Тифани“

В петък вечерта небето пламна, загърмя и в събота, деня на тръгването, градът се удави в проливен дъжд. По-скоро акули биха се издигнали в небето, отколкото самолет.

Но Холи не обръщаше внимание на веселите ми предсказания, че полетът й няма да се състои, и продължи приготовленията си, като трябва да кажа, че основната грижа падна върху моите рамене. Защото беше решила, че няма да е благоразумно да припарва до нашата къща. И съвсем правилно: сградата беше под наблюдение, макар че не можеше да се каже дали бяха полицаи, репортери или други заинтересовани лица — просто имаше хора, които все се навъртаха пред входа. Така че от болницата тя отиде в банката и после направо в заведението на Джо Бел.

— Холи не смята, че са я проследили — каза ми Джо Бел, когато дойде да ми съобщи, че тя иска да се видим там възможно най-бързо, максимум след половин час, като й занеса: бижутата, китарата, четка за зъби и други такива. И една бутилка стогодишно бренди. — Каза, че ще го намериш най-долу в коша за пране. А, да, и котарака. Иска котарака. Но, дявол да го вземе — продължи Джо, — не знам дали изобщо е редно да й помагаме. Трябва да я браним от самата нея. Ако ме питаш, просто ми се иска да я обадя на фантетата. Може би ако й давам пиене като се върна, тя ще се напие достатъчно, за да се откаже.

Препъвах се и се катерех, хлъзгах се нагоре-надолу по противопожарната стълба между Холиния апартамент и моя, шибан от вятъра, задъхан и мокър до кости (също така издран до кости, тъй като котаракът не гледаше с добро око на евакуацията, особено в такова лошо време), но най-после успях да изпълня бързо и ефективно възложената ми задача и да събера багажа й за път. Дори намерих медальона със свети Христофор. Струпах всичко на пода в моята стая, трогателен куп от сутиени, вечерни обувки и луксозни аксесоари, които наредих в единствения й куфар. Останаха маса неща, събрах ги в книжни кесии. Не можех да измисля как да нося котарака; сетне ми хрумна да го сложа в калъф от възглавница.

Няма да обяснявам защо, обаче веднъж извървях пътя от Ню Орлиънс до Нанси Лендинг, Мисисипи, почти петстотин мили. То беше лека разходка в сравнение с пътешествието до заведението на Джо Бел. Китарата се напълни с вода, дъждът намокри книжните кесии, те се скъсаха, по паважа се разля парфюм, перли полетяха към уличните шахти, вятърът щеше да ме отнесе, а котаракът дращеше и мяучеше. Но най-лошото беше, че самият аз се чувствах уплашен, страхливец като Хосе; сякаш от дъждовните пресечки дебнеха невидими съгледвачи, за да ме заловят и да ме тикнат в затвора, задето помагам на беглец от закона.

Беглецът заяви:

— Закъсняваш. Донесе ли брендито?

Котаракът, освободен, скочи и се озова на рамото й, размахал опашка, сякаш дирижираше бодър марш. Холи също изглеждаше запленена от музика, бурна мелодия за bon voyage23. Като отпуши брендито, тя каза:

— Това беше предназначено за раклата с чеиза ми. Бяхме решили за всяка годишнина да пием по една глътка. Благодаря на бога, че не купих ракла. Господин Бел, сър, три чаши.

— Ще ви стигнат и две — каза й той. — Няма да пия в чест на твоята глупост.

Колкото повече го увещаваше тя (о, господин Бел, всеки ден не отлитат дами — няма ли да вдигнете наздравица?), толкова по-упорит ставаше той.

— Няма да участвам. Ако си тръгнала за ада, върви самичка. Без моя помощ.

Невярно твърдение, защото само секунда след като той го изрече, пред вратата спря лимузина с шофьор и Холи, която първа я забеляза, остави брендито си и сви вежди, вероятно очакваше от лимузината да слезе лично прокурорът. Аз очаквах същото. И като видях как се изчерви Джо Бел, си помислих: „Божичко, наистина е викнал полицията.“ А той с пламнали уши оповести:

— Нищо, нищо. Просто кадилак. Наех го да те откара до летището. — След което ни обърна гръб и взе да се занимава с вазата си.

Холи каза:

— Добрият мил господин Бел. Погледни ме, сър.

Ала той не го направи. Измъкна цветята от вазата и ги тикна към нея, но те паднаха и се разпиляха по пода.

— Сбогом — рече той и сякаш изведнъж му се доповръща, се втурна към мъжката тоалетна.

Чухме вратата да се заключва.

Шофьорът беше особа с маниер, прие разхвърляния багаж крайно учтиво и остана с каменно лице, докато лимузината се носеше сред стихващия дъжд, а Холи си съблече дрехите за езда, които досега не бе имала възможност да смени, и се напъха в черна рокличка. Не разговаряхме: всяка дума би довела само до спор; освен това Холи бе твърде заета, за да разговаря. Тя си тананикаше, пийваше от брендито, поглеждаше през стъклото, сякаш търсеше някакъв адрес — или може би се сбогуваше с подробности от пейзажа, които искаше да запомни. Но не беше нито едното, нито другото. Защото:

— Спрете тук — заповяда тя на шофьора и колата се закова до тротоара на една улица в Испански Харлем.

Опасна, бедняшки шарена, мрачна околност; афиши с кинозвезди и богородици. Вятърът разнасяше огризки от плодове и скъсани мокри вестници, защото все още духаше силно, макар че дъждът бе стихнал и в небето просветваха сини пролуки.

Холи слезе от колата; взе и котарака. Прегърна го, почеса го зад ушите и го попита:

— Как мислиш? Това място подхожда за юнак като тебе. Кофи с боклук. Колкото щеш плъхове. Достатъчно котки, които да ухажваш. Затова беж — каза тя и го пусна на земята; а когато котакът не помръдна, само вдигна към нея грубиянската си муцуна и й отправи въпросителен поглед с жълтеникавото си пиратско око, тя тропна с крак: — Казах, дим да те няма! — Той се отърка в краката й. — Казах, марш оттук! — изкрещя тя, сетне скочи обратно в колата, тресна вратата. — Карайте — нареди на шофьора. — Карайте. Карайте.

Бях стъписан.

— Ама ти! Ти си безобразна.

Отговори ми чак на следващата пресечка:

— Казах ти. С него просто се срещнахме един ден край реката; толкова. Не сме си никакви. Никога не сме си давали обещания. Никога… — и гласът й секна, лицето й потръпна и стана бледо като на болник.

Колата бе спряла на светофар. Тя отвори вратата и хукна обратно по улицата; и аз хукнах подире й.

Но котарака го нямаше на ъгъла, където го бяхме оставили. На улицата имаше само един пиян, който пикаеше, и две негърки монахини, повели върволичка сладко пеещи деца. Други деца наизскачаха от къщите, а жени се надвесваха от прозорците, за да гледат как Холи тича нагоре-надолу по улицата, провиквайки се:

— Ей, котарак! Къде си? Тук, котарак!

Тя продължаваше да вика така, докато едно пъпчиво момче се приближи, понесло за врата проскубана котка.

— Искате ли хубаво котенце, мис? Дайте един долар.

Лимузината се върна да ни вземе. Холи ме остави да я заведа до кадилака. На вратата се поколеба; погледна покрай мене, покрай момчето, което продължаваше да й предлага котката си („Половин долар. Четвърт? Четвърт долар не е много“), разтрепери се, олюля се и се хвана за мен:

— О, божичко, божичко. Та ние наистина си принадлежахме. Той си беше мой.

Тогава й дадох обещание. Казах й, че ще се върна и ще намеря котарака.

— И ще се грижа за него. Обещавам.

Тя се усмихна — с такава една безрадостна вяла усмивка.

— Ами аз? — попита тя шепнешком и отново потрепери. — Това е страшно. Защото може да трае вечно. Да разбереш кое е твое едва когато си го изоставил. Лошите чернилки, те са нищо. Дебеланата, и тя е нищо. Ох, как ми е пресъхнала устата, да пукна, ако мога да се изплюя. — Качи се в колата, потъна в седалката. — Извинявайте — обърна се към шофьора. — Да тръгваме.