Закуска в „Тифани“

В понеделник, когато слязох долу за сутрешната поща, текстът на визитната картичка на Холи беше променен, имаше прибавено още едно име: госпожица Голайтли и госпожица Уайлдуд вече пътуваха заедно. Това би задържало вниманието ми за по-дълго, ако не беше писмото в собствената ми кутия. Беше от малкото университетско списание, на което бях изпратил свой разказ. Харесали го; ставаше ясно, че нямат възможност да ми платят, обаче можели да го пуснат — а това означаваше да излезе черно на бяло. Да ти премалее от вълнение не е само израз. Трябваше да споделя новината — и като взимах по две стъпала, се озовах пред вратата на Холи и заблъсках.

Боях се да не ми се разтрепери гласът и щом тя се появи със залепнали от съня очи, аз мушнах писмото в ръцете й. Можеше да се прочетат шестдесет страници, докато тя се запозна с текста.

— На твое място не бих приела публикуване, ако не платят — рече с прозявка. Може би по лицето ми позна, че не ме е разбрала — че не съм дошъл за съвет, а за поздравления: от прозявка устните й се разтегнаха в усмивка. — Да, да, виждам. Чудесно. Хайде влизай — покани ме тя. — Ще направим цял чайник кафе и ще празнуваме. Не. Ще се облека и ще те заведа да обядваме.

Спалнята й беше в тон с гостната, същата лагерна атмосфера: сандъци и куфари, всичко опаковано и готово за път, като вещи на престъпник, който знае, че преследвачите са по петите му. В гостната нямаше нормални мебели, обаче в спалнята видях истинско легло, при това двойно и доста разкошно: светло дърво и бял атлаз.

Тя остави вратата на банята отворена и разговаряше оттам; от плискането на водата и шума почти не чувах думите й, но смисълът им, общо взето, беше: сигурно съм знаел, че Мег Уайлдуд се е преместила при нея, и не било ли това удобно? Защото, ако искаш да имаш съквартирантка и тя да не е лесбийка, следващият най-добър вариант е тя да е абсолютна тъпачка точно като Мег, за да й тропнеш наема и да я пращаш в пералнята.

Проблемът й с пералнята личеше веднага — навсякъде имаше разхвърляни неща за пране и стаята приличаше на съблекалня във физкултурен салон на девически пансион.

— … и знаеш ли, тя е много търсен модел — колкото и да е смайващо. Но е чудесно — продължи Холи и излезе, куцайки, от банята, като си закопчаваше жартиера. — Така по-голямата част от деня няма да ми се мотае в краката. Пък и на мъжкия фронт не би трябвало да изникнат неприятности. Сгодена е. И момчето не е лошо. Само дето са с малка разлика във височината: няма и половин метър в нейна полза. Къде по дяволите?… — беше коленичила и ровеше под леглото.

След като намери онова, което търсеше, обувки от крокодилска кожа, взе да си търси блузата, колана и изобщо не стана ясно как от цялата огромна бъркотия тя постигна крайния резултат: елегантна, спокойна и безупречна, сякаш й бяха прислужвали робините на Клеопатра.

— Виж какво — каза тя и ме хвана за брадичката, — много се радвам за разказа. Наистина.

Този понеделник, октомври 1943-та, беше прекрасен ден, безгрижен като птица. Като начало пихме коктейли „Манхатън“ в заведението на Джо Бел; а когато разбра за успеха ми, той ни почерпи с шампанско. После отидохме да погледаме парада на Пето Авеню. Плющенето на знамената, думкането на военната музика и на маршовия строй като че ли нямаха нищо общо с войната, а бяха тържество с фанфари лично в моя чест.

Обядвахме в ресторантче в парка. Сетне подминахме зоологическата градина (Холи заяви, че не може да гледа каквото и да било живо същество в клетка) и се втурнахме да тичаме, смеехме се и пяхме по пътеките към стария дървен навес за лодки, който вече не съществува. В езерото плуваха листа; на брега градинарят беше запалил шумата и димът, единствено петно в трепкащия въздух, се издигаше като индиански сигнал. Пролетта никога не е означавала нещо особено за мене; винаги съм приемал за сезон на началото есента — именно това чувствах, докато седях с Холи на перилата пред навеса. Мислех за бъдещето и говорех за миналото. Защото Холи ме разпитваше за детството ми. Тя също ми разказа за своето, но някак неясно, без имена, без места, изобщо доста смутно, макар че тя едва ли не сладострастно описваше летни дни и плуване, коледни елхи, хубави братовчедки и веселби, с една дума, разкри пълна представа за щастие, която не беше нейната и която със сигурност не се свързваше с дете, избягало от дома си.

Попитах я не е ли вярно, че живее самостоятелно от четиринадесетгодишна възраст. Тя си потърка носа.

— Това е вярно. Останалото не е. Но ти, миличък, представи собственото си детство в такава мрачна светлина, че нямаше никакъв смисъл да те конкурирам — и скочи от парапета. — Това обаче ми напомня, че трябва да изпратя на Фред фъстъчено масло.

Останалата част от следобеда прекарахме в измъкване на кутии с фъстъчено масло от продавачи тук и там, които ни го продаваха с голяма неохота, тъй като поради войната този продукт беше рядкост. Притъмня, преди да бяхме купили и половин дузина кутии, последната взехме от един магазин на Трето Авеню. Той се намираше близо до антикварния магазин, на чиято витрина бе изложен онзи кафез като дворец, поради което я заведох да й го покажа. Тя оцени красотата му, вложената в него фантазия.

— Но все пак е клетка.

Като минахме край един от магазините „Улуърт“, Холи ме хвана за ръката.

— Хайде да откраднем нещо — рече тя и ме повлече в магазина, където изведнъж усетих, че ме наблюдават много очи, сякаш вече бяхме под подозрение. — Ела, не бъди страхливец.

Тя мярна един щанд, отрупан с мукавени тикви и карнавални маски. Продавачката беше заета с група монахини, които пробваха маски.

Холи взе една и я сложи на лицето си; избра друга и я сложи на моето; сетне ме улови за ръката и си тръгнахме. Съвсем просто и лесно. Навън тичахме известно време, вероятно за по-драматично, но и защото, както открих, успешната кражба въодушевява. Попитах я дали често краде.

— По-рано — да — рече Холи, — искам да кажа, налагаше ми се. Когато ми трябваше нещо. Но от време на време и сега — просто колкото да съм във форма.

Не свалихме маските чак до вкъщи.

В паметта ми има много дни, в които с Холи сме скитали тук и там; и е вярно, че от време на време прекарвахме по много време заедно; но общо взето, спомените лъжат. Защото към края на месеца си намерих работа, има ли нужда от повече обяснения? Колкото по-малко, толкова по-добре. Мога само да кажа, че работата ми трябваше и че работният ден ми беше от девет до пет. Поради което разписанията ни с Холи никак не съвпадаха.

С изключение на четвъртък, деня на посещенията й в „Синг-Синг“, или когато отиваше да язди в парка, което й се случваше от време на време, когато се прибирах, тя още не беше станала. Понякога се отбивах при нея и заедно изпивахме кафето й за събуждане, докато тя се обличаше за вечерта. Непрекъснато излизаше някъде, невинаги с Ръсти Тролър, но най-често с него и най-често в компанията на Мег Уайлдуд и красивия бразилец, който се казваше Хосе Ибара-Йегар — майка му беше германка. Като квартет не бяха хармонични, и то по вина на Ибара-Йегар, който изглеждаше неуместен в тяхната компания като цигулка в джаз формация. Беше интелигентен, представителен, очевидно отдаден сериозно на работата си, нещо свързано с политиката и властта, тайнствено и важно, заради което прекарваше във Вашингтон по няколко дни седмично. Как тогава можеше да издържа нощ подир нощ в елитните барове „Ла Рю“ и „Ел Мароко“, да слуша бббъбренето на Мег и да гледа Ръсти с лице като червено бебешко дупе?

Може би подобно на повечето от нас, когато сме в чужда страна, той не беше в състояние да прецени точно хората и да ги класифицира, както би го направил всред съотечественици вероятно всички американци са му се виждали приблизително еднакви и така погледнато, е намирал приятелите си за приемливи образци на местен колорит и национален характер. Това може да обясни много неща; решителният нрав на Холи обяснява останалото.

В един късен следобед, докато чаках автобус на Пето Авеню, забелязах едно такси да спира отсреща и от него да слиза девойка, която изтича нагоре по стълбите на Публичната библиотека на Четиридесет и втора улица. Познах я чак на вратата, което бе напълно извинимо, тъй като човек мъчно можеше да свърже Холи с библиотеката. Оставих се на любопитството да ме насочи към двата каменни лъва пред входа, като по пътя се двоумях дали да призная, че съм я проследил, или да се престоря, че случайно се срещаме. Накрая не направих нито едното, нито другото, а просто се скрих през няколко маси от нея в общата читалня, където тя седеше с тъмните си очила пред цяла стена от книги на масата. Прелистваше бързо томовете един подир друг, от време на време се спираше по-дълго на някоя страница, непрекъснато сбърчила чело, сякаш текстът бе напечатан наопаки. Моливът й беше насочен над лист хартия, готов за писане, но като че ли нищо не привличаше достатъчно вниманието й, обаче тя сякаш от инат все пак старателно записваше нещо от време на време. Като я наблюдавах, си спомних за една зубрачка в училище, Милдред Кросман. Милдред с мазната коса и лекьосаните очила, с изцапаните пръсти, които режеха жаби и подаваха кафе на патрулите, с безжизнените очи, които се вдигаха към звездите само за да преценят химическия им състав. Земята и въздухът не са по-противоположни от Милдред и Холи и все пак в съзнанието си ги виждах като сиамски близначки и мисловната нишка, която ги свързваше, представляваше нещо такова: обикновеният простосмъртен често се променя, на всеки няколко години дори телата ни се преобразяват независимо дали това ни харесва, или не — такива са законите на природата. А ето два индивида, които никога няма да се променят. Това е общото между Милдред и Холи. Те никога няма да се променят, защото характерът им се е развил прекалено рано; това, подобно на внезапно придобито богатство, подтиква към крайности: едната бе станала прекален прагматик, другата неуравновесен романтик. Представих си ги в някакъв ресторант, където Милдред неспирно проучва менюто, за да прецени хранителната стойност на ястията, а Холи неспирно пробва от всичко, което й се предлага. Няма да се промени нито едната, нито другата. Те ще изминат пътя на живота и ще го напуснат с все същата решителна стъпка, без да се оглеждат надясно и наляво. Унесен в тези дълбоки размишления, забравих къде се намирам; изведнъж се сепнах и дойдох на себе си — видях се в смрачената читалня, отново изненадан да зърна там Холи. Беше седем и нещо, тя се разкрасяваше, начерви си устните, метна дълъг шал, сложи си обици и от облика, който според нея беше подобаващ за библиотека, придоби вида, подходящ за ресторант „Ко̀лони“. Когато излезе, отидох да видя книгите й — точно това бях чакал. „Южна земя“, „Бразилски пътища“, „Политическата мисъл в Латинска Америка“. И така нататък.