Закуска в „Тифани“

Живеех в къщата от около седмица, когато забелязах, че на пощенската кутия на апартамент № 2 има картичка със странно съдържание. С красив строг шрифт беше написано: „Мис Холидей Голайтли“ и отдолу в ъгъла, „пътничка“. Това ми се лепна като напев: „Мис Холидей Голайтли, пътничка.“

Веднъж късно през нощта ме събуди гласът на господин Юниоши, който се провикваше надолу по стълбите. Тъй като той живееше нависоко, гласът му озвучаваше цялата къща, ядосан и строг:

— Госпожица Голайтли! Протестирам!

Гласът, който му отговори отдолу, беше младежки — безметежен и весел:

— О, миличък, наистина съжалявам. Загубила съм проклетия ключ.

— Не можете непрекъснато да ми звъните. Трябва, моля ви, да си извадите ключ.

— Но аз все ги губя.

— Аз работя, трябва да спя — крещеше господин Юниоши. — Та вие все ми звъните и звъните…

— О, не се ядосвайте, миличък. Това няма да се повтори. И ако обещаете да не се ядосвате — гласът й се приближаваше, тя се качваше по стълбите, — може и да ви позволя да направите снимките, за които говорихме.

Вече бях станал от леглото си и бях открехнал малко вратата. Чух мълчанието на господин Юниоши: чувах го, защото беше придружено от доловима за ухото промяна в дишането.

— Кога? — попита той.

Момичето се засмя.

— Някой ден — отвърна с леко неясен говор.

— На ваше разположение — каза той и затвори вратата си.

Излязох и се надвесих над парапета точно толкова, колкото да виждам, без да бъда видян. Тя беше все още на стълбите, но вече на площадката и подстриганата й по момчешки коса светлееше: бели, руси и рижави кичури. Беше топла нощ, почти лятна, и тя носеше черна лека рокля, черни сандалети и перлен гердан плътно по шията. Колкото и да беше изящна и тънка, тя лъхаше на здраве, излъчваше свежестта на сапун и лимон и внушаваше бодростта, която струи от лицата в рекламите за овесени ядки, а бузите й руменееха. Имаше голяма уста и вирнато носле. Тъмни очила закриваха очите й. Това лице не беше детско, но още не беше и женско. Помислих си, че може да е и на шестнадесет, и на тридесет години; както се оказа после, беше почти на деветнадесет, щеше да ги навърши след два месеца.

Девойката не беше сама. Зад нея вървеше мъж. В начина, по който възпълната му ръка се беше лепнала на бедрото й, имаше нещо неприлично — не от морална, а от естетична гледна точка. Беше нисък и дебел, със загар от кварцова лампа и напомаден, в костюм на тънки райета с подплънки на сакото, а в бутониерата му вехнеше червен карамфил. Когато стигнаха до вратата, тя взе да рови в чантата си за ключа, без да обръща никакво внимание на факта, че той лигави врата й с дебелите си устни. Но когато най-после го намери и си отключи, тя се врътна към него и каза сърдечно:

— Да сте ми жив и здрав, миличък — много мило от ваша страна, че ме изпратихте.

— Ей, бебче! — възкликна мъжът, тъй като вратата се затваряше пред носа му.

— Да, Хари?

— Хари беше другият. Аз съм Сид. Сид Арбък. Нали ме харесваш?

— Обожавам ви, господин Арбък. Обаче лека нощ, господин Арбък.

Господин Арбък се облещи невярващ в затворената врата.

— Хей, бебче, пусни ме да вляза, бебче. Нали ме харесваш, бебче. Мен всички ме харесват. Не платих ли сметката на петима души твои приятели, дето изобщо не бях ги виждал? Не заслужавам ли да ме харесваш? Нали ме харесваш, бебче.

Той почука леко, после по-силно; накрая отстъпи няколко крачки назад и се приведе, сякаш се засилваше да изкърти вратата. Но не го направи, а заслиза надолу, удряйки с юмрук в стената.

Точно когато слезе, вратата на девойката се отвори и тя си подаде главата.

— О, господин Арбък…

Той се извърна и усмивка на облекчение се размаза по лицето му: значи само се е шегувала.

— Следващия път, когато някое момиче ви поиска дребни за таксата в тоалетната — хич не се пошегува тя, — съветвам ви, миличък, да не давате двадесет и пет цента!

Тя изпълни даденото на господин Юниоши обещание; тоест предполагам, че престана да му звъни, защото оттогава започна да ми звъни на мен — понякога в два часа след полунощ, понякога в три или четири: никак не се притесняваше по кое време ме вдига от леглото, за да натисна копчето на домофона и да й отворя външната врата. Тъй като имах малко приятели, а и никой от тях не би дошъл толкова късно, винаги знаех, че е тя. Но първите един-два пъти, когато чувах звънеца, излизах на вратата със страха, че може да е лоша вест, телеграма; а госпожица Голайтли се провикваше:

— Съжалявам, миличък, забравила съм си ключа.

Разбира се, не се запознахме. На стълбите или навън често се срещахме; тя като че ли не ме забелязваше. Винаги носеше тъмните си очила, винаги беше елегантно и семпло облечена, което подсказваше изискан вкус. Пастелните сини и сиви цветове, липсата на всякакви лъскави украшения подчертаваха собствения й блясък. Приличаше на фотографски модел или млада актриса, но според часовете, в които се прибираше, нямаше как да й остава време нито за едното, нито за другото.

Понякога я виждах и извън нашия квартал. Веднъж мой роднина, дошъл на гости в Ню Йорк, ме заведе в „21“ и там на една от най-хубавите маси, заобиколена от четирима мъже, нито един от които не беше господин Арбък, но всеки изглеждаше като него, седеше госпожица Голайтли и лениво си решеше косата насред ресторанта, а изразът й, нещо като едва сподавяна прозявка, уталожи вълнението ми от факта, че съм на вечеря в такова изискано заведение. Една друга вечер в разгара на лятото горещината на стаята ме прогони навън. Тръгнах по Трето Авеню към улица Петдесет и първа, където имаше антикварен магазин, на витрината му бе изложено нещо, на което безкрайно се възхищавах: кафез за птици, същински дворец, във вид на джамия с минарета и бамбукови стаички, готови да приютят обитателите си — бъбриви папагали. Но цената му беше триста и петдесет долара. На връщане забелязах тълпа таксиметрови шофьори, струпани пред кръчмата на П. Д. Кларк, очевидно привлечени от група развеселени австралийски офицери с блеснали от изпитото уиски очи, които пееха с продрани гласове „Танцуващата Матилда“4. И пеейки, те се редуваха да танцуват валс с една девойка по разбития паваж под железопътния надлез, а девойката — госпожица Голайтли, естествено — се носеше в прегръдките им, лека като воал.

Но докато госпожица Голайтли нямаше представа за моето съществуване освен като дежурен по отварянето на вратата, аз през онова лято проучих отвсякъде нейното. Кошчето за боклук пред вратата й ме осведоми, че обичайното й четиво се състои от булевардни вестници, пътнически диплянки и хороскопи; че пуши цигари „Пикаюн“; че хапва най-вече сирене и филийки препечен хляб; че отсенките на косата й са до известна степен домашна направа. От същия първоизточник си изясних, че получава купища писма военна поща. Те неизменно биваха накъсвани на ивици като разделителчета за книги. Понякога на минаване си издърпвах по едно разделителче. „Спомняй си“ и „липсваш ми“, и „дъжд“, и „пиши ми“, и „проклет“, и „дявол да го вземе“ се повтаряха най-често, а също „самотен“ и „любов“.

Освен това тя имаше котарак и свиреше на китара. Когато беше слънчево, Холи излизаше с измита глава на противопожарната стълба, сядаше там с рижавия си котарак на тигрови ивици и свиреше на китара, докато косата й съхнеше. Щом чуех музиката, безшумно се приближавах до моя прозорец. Тя свиреше много добре, а понякога и пееше. Пееше с хрипкавия глас на възмъжаващо момче. Знаеше всички хитове на Коул Портър и Курт Вайл5, особено й харесваха мелодиите от мюзикъла „Оклахома“, излезли на мода това лято. Понякога обаче свиреше такива песни, че се чудех откъде ги е научила, откъде е изобщо тя самата. Грубовато нежни, протяжни, песни за борови гори или прерии. В едната се пееше: „Не искам да спя, не искам да умра, искам само да скитам из небесните пасбища.“ Тази песен, изглежда, й се нравеше най-много, тъй като често продължаваше да я пее доста след като косата й изсъхнеше, слънцето залезеше и в мрачината светнеха прозорците.

Познанството ни напредна едва през септември, една вечер, когато за първи път се усети хладното дихание на есента. Бях ходил на кино, прибрах се и си легнах с чаша уиски и последния роман на Жорж Сименон. Всичко това до такава степен осъществяваше представата ми за уют, та не разбирах защо изпитвам някаква тревога, която толкова се засили, че направо чувах как ми тупти сърцето. Бях чел за такова чувство, бях писал за него, но никога не го бях изпитвал. Чувството, че те наблюдават. Че в стаята има някой. И внезапно: почукване на прозореца, нещо призрачно сиво — разлях уискито. Чак след няколко секунди се престраших да отворя прозореца и да попитам госпожица Голайтли какво има.

— Насадила съм се долу с един ужасен човек — каза тя, като прекрачи от противопожарната стълба да влезе в стаята ми. — Искам да кажа, много е миличък, когато не е пиян, но започне ли да се налива — звяр! Най мразя мъжете да хапят — тя смъкна трикотажната роба от рамото си, за да ми покаже какво става, когато мъжът вземе да хапе. Не носеше нищо под робата. — Съжалявам, ако съм ви стреснала. Но онзи звяр стана невъзможен и аз просто се измъкнах през прозореца. Сигурно мисли, че съм в банята, не че давам пет пари какво мисли, дяволите да го вземат. Ще капне и ще заспи — божичко, как няма да заспи, като преди вечеря обърна осем мартинита, а с виното, дето го изпи после, може да се измие цял слон. Вижте какво, спокойно можете да ме изхвърлите, ако искате. Не е малко нахалство да нахълташ така в чужда стая. Но навън беше адски студено. Пък и тук изглеждаше тъй уютничко. Приличате на брат ми Фред. Обикновено спяхме четиримата заедно, но само той ми позволяваше да се сгушвам до него в студените нощи. Между другото, имате ли нещо против да ви наричам Фред?

Вече беше влязла окончателно в стаята ми и ме разглеждаше с вперени в мене очи. По-рано не я бях виждал без тъмните очила и сега ми стана ясно, че те са с диоптър, защото без очилата тя присвиваше очи като бижутер оценител на скъпоценности. Големи очи, зеленикавосини, изпъстрени с кафяви точици, многоцветни като косата й — и също като косата й те излъчваха топла светлина.

— Сигурно ме мислите за много нагла. Или tres fou6.

— Ни най-малко.

Тя изглеждаше разочарована.

— Да, мислите го. Всички го мислят. Нямам нищо против. Дори е много удобно — седна на едно от паянтовите кресла с червен плюш, сви крака и огледа стаята с още по-присвити очи. — Как живеете тук? Та това е стая на ужасите.

— О, с всичко се свиква — казах аз, ядосан на самия себе си, тъй като всъщност се гордеех с обиталището си.

— Не и аз. Никога с нищо не свиквам. Който свиква с едно или друго, все едно че е вече мъртъв — Критичният й поглед отново обходи стаята. — Какво правите тук по цял ден?

Посочих масата, затрупани с листове и книги:

— Пиша.

— Винаги съм мислила, че писателите са старци. Е, Сароян, разбира се, не е стар. Видях го веднъж на едно парти, изобщо не е стар. Всъщност — умисли се тя, — ако се обръснеше… Ами Хемингуей стар ли е?

— Четиридесет и няколко, струва ми се.

— Това е добре. Не ме вълнуват мъжете под четиридесет и две години. Една идиотка все ми повтаря, че трябвало да отида на психоаналитик. Имала съм Едипов комплекс. Глупости, merde! Просто съм се научила да харесвам по-възрастни мъже и това е най-голямото ми постижение в живота. Колко годишен е Съмърсет Моъм?

— Не съм сигурен. Шестдесет и няколко.

— И това не е зле. Никога не съм спала с писател. Не, момент; познавате ли Бени Шаклит? — и се намръщи, когато поклатих отрицателно глава. — Чудно наистина. Написал е сума неща за радиото. Ама quelle мръсник. Кажете ми, вие истински писател ли сте?

— Зависи какво разбирате под „истински“.

— Е, миличък, плаща ли ви някой това, което пишете?

— Още не.

— Аз ще ви помогна — рече тя. — Наистина мога да го направя. Помислете само колко познати имам, които пък познават други хора. Ще ви помогна, понеже приличате на брат ми Фред. Само че сте по-дребен. Не съм го виждала от четиринадесетгодишна — ами откакто изчезнах от къщи, и тогава той вече беше близо метър и деветдесет. Другите ми братя бяха горе-долу ваш ръст, завързаци. Фъстъченото масло направи Фред толкова висок. Всички го смятаха за умопобъркан, дето така се тъпчеше с фъстъчено масло. Само това го интересуваше, фъстъченото масло и конете. Но изобщо не беше побъркан, а много миличък, просто разсеян и ужасно бавен; за трети път повтаряше осми клас, когато избягах. Клетичкият Фред. Не знам дали във войската дават повечко фъстъчено масло. Което ме подсеща, че умирам от глад.

Посочих й купа с ябълки и същевременно я попитах как и защо е напуснала дома си толкова малка. Тя ме погледна безизразно и потърка носа си, сякаш я сърбеше: този жест, както разбрах от многократните си наблюдения, беше признак, че събеседникът й засяга забранена тема. Подобно на много хора, които драговолно разказват за разни свои интимни неща, тя настръхваше от всяка дума, която й звучеше като директен въпрос, като поставяне натясно. После отхапа от ябълката и рече:

— Разкажете ми нещо, което сте написали. За какво се разправя.

— Лошото е, че моите неща не са от такъв вид, че да може да се преразкажат.

— Да не би да са мръсни?

— Може някой ден да ви дам да прочетете нещо.

— Уиски и ябълки прекрасно си отиват. Налейте ми малко, миличък. После можете да ми прочетете някой ваш разказ.

Малцина са авторите, особено докато нищо не са публикували, които биха устояли на поканата да прочетат нещо свое на глас. Налях и на двама ни и като се настаних в креслото срещу нея, започнах да й чета, а гласът ми леко трепереше от сценична треска и ентусиазъм. Беше нов разказ, завършен предишния ден, поради което неизбежното чувство, че има недостатъци, още не беше ме споходило. Ставаше дума за две учителки, които живеят заедно; едната иска да се омъжи, но тогава другата започва да плете интриги и осуетява брака. Докато четях, всеки поглед, хвърлен към Холи, ми отравяше живота. Тя се въртеше в креслото, разбутваше угарките в пепелника, гледаше си унесено ноктите, сякаш трябваше да ги изпили. Нещо по-лошо, когато като че ли бях събудил интереса й, в очите й забелязах унес, сякаш се чудеше дали да си купи обувките, които е видяла на една витрина.

— Това ли е? — попита тя, пробуждайки се. Почуди се какво още да каже. — Разбира се, нямам нищо против лесбийките. И хич не ме стряскат. Обаче да слушам за тях ме отегчава до смърт. Просто не мога да се поставя на мястото им. Така де, миличък — каза тя, явно забелязала слисването ми, — ако не е за две лесбийки, за какво изобщо се отнася, дявол да го вземе?

Но аз не бях склонен към едната грешка — че й прочетох разказа — да притурям и друга, като се опитам да й го разясня. Същото самолюбие, което ме подбуди така да се злепоставя, сега ме накара да я презра като безчувствена и безмозъчна лигла.

— Между другото — попита тя, — не познавате ли случайно някоя симпатична лесбийка? Търся си съквартирантка. Хайде сега, какво се смеете. Толкова съм неорганизирана, а просто не мога да си позволя да имам прислужница; лесбийките пък са чудесни домакини, умират да вършат цялата работа, така че се освобождаваш от грижи и за почистване, и за размразяване на хладилника, и за носене на прането в пералня. В Холивуд имах съквартирантка, играеше в уестърни и я наричаха Самотния ездач. Но едно мога да кажа за нея: в къщните поправки беше по-добра от който и да било мъж. Естествено хората нямаше как да не ме мислят и мен самата малко нещо лесбийка. И сигурно съм. Всички сме леко обратни. Но какво от това? Това май не ги спира мъжете. Дори, изглежда, ги привлича. Ами че Самотния ездач беше два пъти разведена. Обикновено лесбийките се омъжват по веднъж колкото да си сменят името. Сигурно е много шик да не си госпожица Не знам коя си, а госпожа Еди-коя си. Не може да бъде! — извика тя, вперила поглед в будилника на масата. — Невъзможно е да е четири и половина!

Прозорецът синееше. Ранният бриз преди изгрев-слънце поклащаше завесите.

— Какво сме днес?

— Четвъртък.

— Четвъртък? — тя стана от креслото. — Боже мой! — възкликна и отново седна със стон. — Пълен ужас.

Бях твърде уморен, за да разпитвам. Легнах на кревата и затворих очи. Но все пак любопитството ми надделя:

— Какво му е ужасното на четвъртъка?

— Нищо. Просто никога не го знам кога идва. Защото всеки четвъртък трябва да взимам влака в осем и четиридесет и пет. Много са взискателни за свижданията: ако отидеш към десет, имаш един час до времето, когато ги водят да обядват горките. Помислете си, обед в единадесет. Бих могла да ходя в два и даже предпочитам, но той много държи да съм там сутринта, казва, че това го зареждало с добро настроение за целия ден. Трябва да остана будна — рече тя и взе да щипе бузите си, докато отново не поруменяха, — няма време за спане, а ще изглеждам като туберкулозна, като дрипа, но не е честно — как може момиче да се появи в „Синг-Синг“ с позеленяло лице.

— Така е. — Гневът, който бях изпитал във връзка с разказа ми, се стопи — пак я зяпнах с интерес.

— Всички посетители наистина полагат усилия да изглеждат възможно най-добре и колко е мило, колко е трогателно да видиш жените облекли най-хубавите си дрехи. Искам да кажа, и възрастните, и съвсем бедните — и те правят каквото могат, за да имат красив вид и да ухаят приятно. Толкова са ми сладки. Милички са и дечицата, особено негърчетата. Искам да кажа, децата, дето идват с жените. Ще речеш, че е тъжно да гледаш тези дечица, но не е — с панделки в косите, с лъснати обувки, сякаш ги водят на сладолед; и понякога залата за посетители точно заприличва на домашно увеселение. Съвсем не е, както го представят във филмите: да си шепнат мрачно през решетките. Изобщо няма решетки, само нещо като плот по средата, така че вдигат там децата, за да могат да ги прегърнат; ако искате да се целунете, само се навеждате през плота. Най-много ми харесва това, че всички са тъй щастливи да се видят, имат толкова много да си кажат. За скука не може и дума да става, хората се смеят и си държат ръцете. После е съвсем различно, естествено. Виждам ги във влака. Седят съвсем притихнали и гледат как тече реката. — Тя захапа кичурче коса и го загриза замислено. — Преча ви да спите. Хайде, спете.

— Не, интересно ми е.

— Знам и затова искам да заспите. Защото, ако продължа, ще ви разкажа за Сали. Пък не съм сигурна дали ще е съвсем редно — тя подъвка мълчаливо косата си. — Не че са ми забранявали да разказвам. Искам да кажа, че не са ми забранявали изрично. А си е наистина интересна история. Можете да я използвате и да напишете разказ, като промените имената и всичко. Вижте какво, Фред — рече тя, като се пресегна за още една ябълка. — Ако се закълнете в Господ и си целунете лакътя…

Само акробат би могъл да си целуне лакътя, не и аз, така че тя трябваше да се задоволи с приблизително наподобяване на този номер.

— Добре — продължи тя с пълна уста, — може да сте чели за него във вестниците. Името му е Сали Томейто и мога да ви уверя, че аз говоря иврит по-добре, отколкото той английски, но е такъв мил старец, страшно набожен. Същински монах, ви казвам, ако не бяха златните му зъби. Кълне ми се, че всяка вечер се моли за мене. Разбира се, не ми е бил любовник — колкото до това, запознах се с него, когато той беше вече в затвора. Но сега, след като седем месеца ходя да го навестявам всеки четвъртък, просто го обожавам. И мисля, че бих ходила дори и да не ми плащаше. Тази е гнила — рече тя и хвърли огризката през прозореца. — Впрочем познавах го външно. Той идваше в бара на Джо Бел ей там зад ъгъла. Не разговаряше с никого, просто си седеше, като да не беше местен. Но интересно, сега си мисля, че сигурно доста ме е наблюдавал, защото веднага след като го окошариха (Джо Бел ми показа снимката му във вестника. „Черната ръка“. Мафията. Всякакви такива и какво ли не — обаче му лепнаха пет години), пристигна телеграма от един адвокат. Тя гласеше, че трябва веднага да го потърся във връзка с нещо, което било в мой интерес.

— И си помислихте, че някой ви е завещал един милион?

— Ни най-малко. Рекох си, че Бергдорф се опитва да си прибере паричките, но рискувах и отидох при тоя адвокат (ако изобщо е адвокат, в което се съмнявам, тъй като май няма кантора, само е абонат на оператор за телефонни съобщения и винаги си прави срещите в „Раят на хамбургерите“, тоя дебелак изяжда като нищо десет кюфтета с поне два вида сос и цял лимонов пай). Попита ме дали бих желала да зарадвам старините на един самотен човек и покрай това да изкарвам по една стотачка седмично. Рекох му, не сте познали, драги, аз не съм от онези медицински сестрички, дето припечелват по такъв начин. А и възнаграждението не е главозамайващо, такива суми си докарвам и само с ходене до дамската тоалетна: всеки джентълмен, ако е поне малко шик, ще ти даде петдесет, като кажеш, че са ти нужни за онова място, а освен това винаги си поисквам и за такси, което означава още петдесет. Но тогава той ми каза, че неговият клиент е Сали Томейто. Обясни ми, че милият стар Сали отдавна ми се възхищавал à la distance7, така че би било много благосклонно от моя страна, ако го посещавам веднъж седмично. Е, в такъв случай не можех да откажа: твърде романтично ми се стори.

— Не знам. Нещо е съмнителна тази работа.

Тя се усмихна.

— Смятате, че лъжа?

— Преди всичко, не позволяват просто така всеки да посещава затворник.

— О, не позволяват, разбира се. Даже е много строго. Но аз се водя негова племенница.

— И само толкова? За едночасов разговор той ви дава сто долара?

— Не ми ги дава той, дава ми ги адвокатът. Господин О’Шонеси ми ги изпраща с пощенски запис веднага щом си дам метеорологичната информация.

— Според мен можете да си имате големи неприятности — отбелязах аз и изгасих лампата; вече нямаше нужда от нея, беше съмнало, а на противопожарната стълба гукаха гълъби.

— Защо? — попита сериозно тя.

— Не може да няма закон срещу фалшифициране на самоличността. Все пак не сте му племенница. И каква е тази метеорологична информация?

Тя сподави прозявка с ръка на устата.

— О, нищо. Просто сведения, които му предавам с телефонни съобщения, така че господин О’Шонеси да се убеди, че съм била там. Сали ми казва какво да предам — неща като например „Ураган в Куба“ или „В Палермо вали сняг“. Не се тревожете, миличък — продължи тя и пристъпи към леглото. — Аз отдавна се грижа сама за себе си.

Блясъкът на утрото сякаш се пречупваше през нея: докато ме завиваше чак до брадичката, тя искреше като някакво прозрачно дете, сетне се изтегна до мене.

— Нали нямате нищо против? Само за минутка да полегна. А сега да помълчим. Хайде, спете.

Дадох си вид, че спя, взех да дишам дълбоко и ритмично. Часовникът на съседната черква би на половината час, после на кръглия час. Беше шест, когато тя сложи длан върху ръката ми, леко докосване, за да не ме събуди.

— Клетичкият Фред — пошепна сякаш на мен, но не говореше с мен. — Къде си сега, Фред? Студено е. Вятърът носи сняг. — Бузата й докосна рамото ми, топло и влажно докосване.

— Защо плачете?

Тя се отдръпна бързо и седна.

— О, не за бога — и се запъти към противопожарната стълба. — Мразя хора, които си навират носа в чужди работи.