Заложница на съдбата

Глава 11

Два дни и половина болката, която се излъчваше от майор Ланкастър, изпълваше цялата къща. Нервите на Джослин бяха опънати до крайност от напрежение. Дейвид я бе помолил да стои далеч от него, но тя често седеше до леглото му, защото той не усещаше присъствието й. Хю Морган бе поел върху себе си по-голямата част от грижите за майора, но Джослин, Сали и Рийс се редуваха да му помагат, за да може и той да отдъхва от задълженията си в болничната стая. Джослин предложи да наеме още една болногледачка, но лакеят категорично заявява, че може да се справи с всичко.

Колко ли дълго щеше да продължи мъчението на Дейвид? Джослин попита Кинлок, но той не можа дай даде точен отговор. Всичко зависело от това доколко силно е пристрастен към наркотика. В най-лошия случай — пет или шест дни. Ако имаха късмет, щеше да се оправи и за по-малко време.

За нея щеше да бъде истинско облекчение да присъства на една вечеря в тесен кръг и Джослин обеща да отиде. („Скъпа лейди Джослин, гостите ми ще бъдат изцяло ужасните роднини на съпруга ми. Имам нужда от някого, който да внесе поне малко очарование!“). Тя се запита унило дали присъствието й наистина би внесло очарованието, за което домакинята толкова жадуваше. Шумолящата рокля от тафта на Джослин сякаш бе доста по-жива от притежателката си.

Все пак беше добре, че излезе. По време на вечерта успя поне за малко да не мисли за страдащия майор.

Минаваше един часа след полунощ, когато се озова пред дома си. Кочияшът потегли, след като се увери, че господарката му се намира в безопасност. Джослин беше наредила на слугите си да не я чакат. Както винаги трябваше да изтърпи възраженията им, защото всички те, от иконома до камериерката й, вероятно смятаха, че тя не може да превърти ключа в ключалката, нито да се съблече сама.

Явно не бе им хрумвало, че и тя понякога може да иска да остане сама.

Щом спря в началото на стълбите, празният й поглед се спря върху салона и тя си спомни за отвратителната сцена, разиграла се по-рано през деня. Това бе поредния сблъсък със зълва й. Сали бе настояла да даде лаудан на брат си, за да не полудее от стреса и болката. Освен това напомни, че сърцето му можеше да не издържи на невероятните страдания.

Джослин разбираше напълно загрижеността й и наистина я споделяше. Но Сали не бе присъствала, когато Дейвид бе строшил шишето с опиума, за да не го изкушава. Освен това не бе чула и отчаянието в гласа му.

Вместо да се опита да й обясни, Джослин студено й бе отвърнала, че Дейвид е възрастен мъж, чиито желания трябва да се уважават. Сали пак я обвини, че се надява Дейвид да умре, а думите й се забиваха в Джослин отровни като жило на стършел. Едва когато се намеси и Ричард на страната на майора, Сали се оттегли. Очите й бяха потъмнели по-скоро от страх, отколкото от гняв.

Милейди осъзна, че така здраво се бе вкопчила в страничната колона на стълбището, че пръстите й се бяха отпечатали върху орнамента от листо на акантус, издълбано в полираната повърхност. С усилие пусна колоната и се заизкачва нагоре.

Странно колко тиха бе къщата в този час. Високото три етажа преддверие се осветяваше единствено от малките лампи по стените на площадките. Не можеше да повярва, че тя живее тук, да не говорим, че споделя покрива с още десетина души. Всъщност единадесет, ако се броеше и наскоро придобитият й съпруг.

Стигна до етажа със спалните и продължи по коридора към стаята си. Почти бе до вратата, когато видя сянка на тъмна фигура, която се движеше пред нея. Младата жена замръзна на място, а сърцето й бясно заби. Запита се дали в дома й не се бе вмъкнал крадец.

Не, олюляващата се фигура, пред нея принадлежеше на мъжа, който през последните безкрайно дълги дни заемаше централно място в мислите й. Майор Ланкастър лъкатушеше на зигзаг, едната му ръка се плъзгаше по перилото покрай галерията, което предпазваше обитателите да не паднат долу в преддверието.

Тя се втренчи в него, смаяна, че е стигнал сам до тук. Вероятно изтощеният от умора Хю Морган бе заспал и майорът се бе измъкнал от стаята, без да го събуди. По дяволите, лакеят трябваше да извика някого да го смени. Всеотдайността към работата бе хубаво качество, но човешката издръжливост си имаше граници.

Стъпките й се заглушаваха от дебелия килим, докато приближаваше към него.

— Майор Ланкастър, трябва да се върнете в леглото.

Щом чу името си, той се извърна. Погледът му бе празен като на човек, който ходи на сън. Джослин въздъхна. Надеждата й, че опиумът най-сетне е започнал да губи влиянието си върху него, помръкна.

— Хайде, елате — рече тя с тих, но твърд глас, както се говори на капризно дете. — Трябва да се върнете в леглото.

— Кой… е тук?

Главата му се завъртя напред-назад, сякаш се опитваше да я види със замъгления си поглед.

— Джослин.

Успокоен от гласа й, той се придвижи към нея, но политна и се удари в перилото откъм галерията. От гърдите й се изтръгна вик на ужас, когато тялото му се залюля над покрития с мраморни плочки под на партера.

Изплашена до смърт, Джослин тичешком прекоси късото разстояние, което ги делеше, обви ръце около му и го избута на безопасно място. Той простена, спъна се назад от неочаквания сблъсък и двамата политнаха към срещуположната стена. Дейвид едва не падна, но тя го хвана здраво и го подпря до стената.

Майорът бе толкова слаб, че под синия халат ребрата му се брояха. Милейди усети ударите на сърцето му и тялото му — изненадващо жилаво. И високо. Докато беше прикован към леглото, не бе осъзнала колко е висок. Вероятно бе над метър и осемдесет, с впечатляващо широки рамене.

Дъхът й секна, когато ръцете му се обвиха около нея и той промърмори с радостна изненада:

— Жанет!

— Не е Жан… — Тя вдигна глава, за да поправи грешката му, но устните му се впиха в нейните.

Джослин издаде приглушен вик на изненада. Прегръдката му бе неочаквано чувствена и завладяваща. Езиците им се докоснаха в невероятен еротичен танц, а голямата му топла длан се плъзна нежно по голата й ръка. Тя се почувства… понесена в някаква вихрушка. Нежна и омайваща.

Желана.

Коленете й омекнаха. Притисна се към него. Двамата се озоваха плътно долепени до стената. Понякога, водена от чисто женско любопитство, бе позволявала на някой от ухажорите й да си открадне целувка, но за нейно облекчение нито веднъж не бе реагирала чувствено. Да танцува валс с Кандоувър за нея бе много по-вълнуващо от целувките на всичките й кандидати. И така продължи до сегашния възбуждащ миг, когато я сгря неочаквано силно целувката на този офицер, за да изтрие с вълшебна пръчка минало и бъдеще и да остави само настоящето.

Нима така се е чувствала и майка й, когато е била поглъщана от огъня на страстта, за да се преобрази в блудница, която не се е интересувала от нищо друго на света, освен от егоистичните си инстинкти?

Тази мисъл я потресе и я накара да се отдръпне рязко от Дейвид. Опита се да го отблъсне, дори с риск да го остави да падне на пода, но успя да се сдържи и да го предупреди с най-изискания си тон:

— Майор Ланкастър, моля ви, овладейте се!

Ръцете му провиснаха безпомощно. Той се взря замаяно в нея, сякаш току-що се пробуждаше от сън.

— Мили Боже! — ахна той, когато осъзна, че се бяха притискали като гимназисти. — Аз… хм, съжалявам. Навярно съм… бил доста невъздържан.

— Точно така.

Той се засмя неловко.

— Най-много съжалявам за това, че не гледам на действията си като на непростимо престъпление.

Наистина бе надарен с най-ужасяващото чувство за хумор, но и не бе лесно на жена да упреква мъж заради недостойното му поведение, след като ръцете й бяха обвити около врата му. Затова Джослин се задоволи само с кратката забележка:

— Защо бродите извън стаята си в този късен час? Нали къщата е пълна с прислужници? Защо разиграхте тази малка драма?

Дейвид сви вежди и я попита със сериозен тон:

— Нима всички вече са си легнали? Значи е много късно.

Тя въздъхна с облекчение. Ясният разсъдък доказваше, че опиумът е престанал да действа, и че най-после е напълно здрав.

— Разумна забележка, майоре. И така, ще бъдете ли любезен да се приберете в стаята си?

Но как да стане това? Тя все пак можеше да повика някого, за да отведе майора в леглото му, но не беше сигурна колко още ще може да го крепи да не падне. За беда стаята му бе чак на другия край на коридора. Докато вратата на спалнята й бе само на три-четири крачки.

— Ако ви помогна, мислите ли, че ще успеете да се доберете до съседната врата?

Той внимателно се отблъсна от стената. Заклати се застрашително, ала успя да запази равновесие.

— Надявам се, че ще успея.

Напредваха бавно, с доста предпазливи стъпки, като лявата му ръка обвиваше раменете й. В следващия миг политнаха към вратата на спалнята на Джослин, а майорът я отвори със свободната си ръка. Меката светлина от газената лампа им помогна да се ориентират. Младата жена го обърна предпазливо с гръб към леглото и лекото отпусна. Той се стовари подобно на марионетка, чиито конци са били срязани, а краката му увиснаха през ръба.

Тя се извърна и видя, че той трепери, но устните му се извиха в усмивка.

— Струва ми се, че отново съм ви задължен.

— Не мислете за това, майоре. — Джослин повдигна краката му върху завивките и му помогна да се нагласи по-удобно. За щастие главата му лежеше върху възглавницата. — Нямате представа колко скучен и отегчителен бе животът ми, преди пътищата ни да се кръстосат.

Младата жена се изправи леко задъхана. Дори и полумъртъв от глад и изтощение този мъж не бе от най-леките.

Разтревожи се като видя, че вече е заспал, но всъщност не биваше да се изненадва особено. След три дни и нощи без почивка това бе съвсем нормално, но фактът, че се намираше в леглото й бе дяволски неприятен.

Можеше да извика лакея и да го помоли да отведе Дейвид в стаята му, но щеше да бъде жалко да го буди. Потръпна при мисълта, че ще й се наложи да се обяснява със сънения, извиняващ се и разстроен слуга, когато искаше единствено да си легне и да заспи.

Не можеше да се оттегли в стаята за гости, където да прекара нощта, защото никоя от останалите стаи не е оправена. Стаята на майора бе единствената, която бе винаги готова за гости. Погледна сърдито към спокойно отпуснатото му тяло, после въздъхна и започна да измъква фибите от косите си. И какво от това, че той беше в леглото й? В крайна сметка те бяха женени. Повече или по-малко.

Тя се съблече зад паравана, който обикновено използваше, когато си взимаше вана. Чувстваше се малко странно да бъде гола в една стая с мъж, нищо че той бе потънал в дълбок сън. След като си облече най-плътната нощница, тя извади най-пухкавия юрган от гардероба и зави грижливо госта си. После се сви в другата половина на леглото, с гръб към него, колкото може по-близо до ръба.

За щастие леглото бе огромно.

Дейвид се събуди бавно. В леглото бе топло, а той усещаше някакво странно спокойствие. За миг се почуди дали не сънува, както често му се случваше напоследък. Но не, сърцето му биеше равномерно и дишаше спокойно.

Внимателно размърда пръстите на краката си, за да се увери, че се движат. Макар че цялото тяло го болеше и се чувстваше изтощен от последните мъчителни дни, вече усещаше агонизиращите мускулни спазми. Но най-хубавото бе, че нямаше и следа от парализата. Повече нямаше да приема за даденост умението да си движи краката.

Той лежеше със затворени очи, наслаждавайки се на великолепното усещане, че всичко е наред. Уханието на чисти чаршафи и жасмин, усещането на хладната коприна на възглавницата под ръката му… възглавница, която дишаше? Отвори рязко очи и се намери лице в лице със спящата лейди Джослин, а ръката му я бе прегърнала.

Сега го сполетя друг вид парализа. Лежеше напълно неподвижно, без да смее да диша, опитвайки се да си припомни как се е озовал в тази стая, която явно бе спалнята на Джослин. Беше ранна утрин и един слънчев лъч танцуваше върху блестящата й коса, разпиляна върху възглавницата, подчертавайки червените оттенъци. В съня си тя изглеждаше млада и уязвима и изобщо не приличаше на самоуверената и решителна млада жена, която така неочаквано се бе появила в болничната стая и в живота му.

Нищо чудно, че се чувстваше толкова добре. Нямаше нищо по-хубаво от това да се събудиш до красива жена, въпреки че не можеше да си спомни как се е озовал в леглото й.

С нежелание отдръпна ръката си. Движението я събуди и тя отвори очи. Изменчивият им лешников цвят бе изпъстрен със златни точици, а прекрасната й кожа бе свежа и кадифена като листенцата на английска роза. Допирът до нея бе равносилен на експлозия на снаряд.

Сърцето му заби ускорено, докато двамата се взираха един в друг. Тя приличаше на уплашена птичка, която при едно негово погрешно движение щеше да отлети. В погледай обаче нямаше изненада, че го вижда. Какво, по дяволите, се бе случило през нощта?

— Май се завърнахте от бездната, майоре? — Гласът й бе леко дрезгав.

Бездна. Точно определение.

— Да. И с Божията воля никога вече няма да попадна там. — Махна с ръка към стаята. — Може ли да се осмеля да попитам как съм се озовал в това достойно за завиждане положение?

Присвитите й очи развеселено блеснаха.

— Според мен, вие се осмелявате за много неща, майоре.

Той се усмихна.

— Много добре. Какво се случи?

— Не е кой знае какво. Спомняте ли си, че вървяхте по коридора?

Думите й извикаха мъглявата картина как се движи, залитайки, облегнал ръка на перилото, после дочу чист женски глас, обърна се и…

Стомахът му се сви.

— По дяволите, спомням си, че се бях надвесил над перилото и си мислех колко далеч е подът. Но мислите ми бяха тъй объркани, че всъщност изобщо не ме бе грижа. — Споменът бе много по-разстройваш, отколкото действителното преживяване. Да падне от балкона от височината на три етажа щеше да бъде непростимо глупав начин да намери смъртта си след всичко, което бе преживял. — Вие сте ме измъкнали на безопасно място, нали?

Тя кимна, а прекрасната й кожа на лицето леко порозовя. Той внезапно си спомни защо. Беше я целунал и за няколко невероятни мига тя му бе отвърнала с цялата си страст. После разумът бе надделял и Джослин бе прекъснала прегръдката.

Дейвид реши, че тя ще предпочете да се престори, че подобна целувка никога не е имало, затова каза с тактичността на истински джентълмен:

— Предполагам, че сте ме довели дотук и аз начаса съм заспал.

— Точно така. — По лицето й се изписа облекчение. — Спалнята ми бе най-близката стая и единствената, която бе оправена. Нямах желание да напусна собственото си легло, особено след като то е достатъчно широко и за двама ни.

Ето защо те сега лежаха заедно в смущаваща близост. Ръката му се плъзна по кестенявата й коса, а един копринен кичур се уви около пръстите му.

— Миналата нощ сте спасили живота ми. Едно „благодаря“ едва ли ще бъде достатъчно, за да изрази признателността ми.

Тя се отдръпна леко, сякаш уплашена от топлината в гласа му.

— Ако бяхте паднали, щяхте да изцапате прекрасния мрамор в преддверието.

— А това би било много невъзпитано, особено като се има предвид колко любезна домакиня бяхте.

Осъзнавайки, че така учтиво го бе поставила на мястото му, той отдръпна ръката си. Лейди Джослин може и да бе негова съпруга по закон, но двамата бяха напълно непознати, а той нямаше основания да смята, че я привлича, както тя — него. А той наистина бе привлечен от нея, по силен, но някак си странно платоничен начин, още повече, че все още не се бе възстановил напълно. Мъжкото му желание бе приспано, но го завладяваше силен копнеж за по-голяма близост да опознае живота й, мислите й.

Ако изпитваше такова силно привличане само няколко дни след като бе изтръгнат от лапите на смъртта, как ли щеше да се чувства, когато отново стане мъж в пълния смисъл на думата?

— Миналата нощ изглеждахте много решителен — гласът й прекъсна мислите му. — Накъде се бяхте запътили?

— Предполагам, че съм искал да замина за Херефорд — отвърна той, доволен, че разговорът се насочва към безопасни води.

— Защо точно Херефорд?

— А защо не? Това е много хубаво графство. Почти колкото вас — додаде той, преди да успее да се спре.

Тя седна в леглото, опитвайки се да си придаде строго изражение.

— Започвам да си мисля, че сте опитен флиртаджия.

— Ни най-малко! — Дейвид плъзна поглед по извивките на тялото й, едва загатнати под широката нощница. — Казах истината. Сигурно знаете, че сте красива.

Лейди Джослин сведе поглед, явно почувствала се неудобно. Той се почуди защо. От опит знаеше, че повечето жени обичат да им се възхищават. Може би Джослин приемаше думите ми като намеци към съпруга, която няма желание да изпълнява задълженията си.

Тази отрезвяваща мисъл бе прекъсната от Мари, камериерката на Джослин, която се втурна в стаята.

— Милейди, майорът го няма… — Очите й се разшириха от разкрилата се гледка пред нея. — Господи!

— Както виждаш, майорът е тук — каза Джослин със спокоен глас, сякаш приемаше гости в салона си, а не се намираше неглиже облечена в леглото си. — Миналата нощ се разхождаше в коридора и беше много по-лесно да го доведа тук, отколкото да разбуждам цялата къща. Ако поспаливият ти любим се е събудил, информирай го, че не е зле да помогне на майор Ланкастър да се върне в стаята си.

Мари сведе глава и се измъкна заднешком от спалнята, но устните й се извиха в дяволита усмивка.

Дейвид потисна недоволната въздишка от завръщането в действителността и предпазливо спусна крака от края на леглото. Изправи се, опрял ръка на едната табла.

— Мисля, че мога да се прибера в стаята си и без чужда помощ.

Джослин също стана от леглото.

— По-добре изчакайте Морган, майор Ланкастър. Бяхте много болен и едва ли се чувствате устойчиво на краката си.

— Смятах, че съм ви убедил да ме наричате Дейвид.

Тя пристегна пеньоара си — несъзнателен акт, с който искаше да се прикрие, макар че всъщност тънката материя очерта още по-ясно формите на тялото й.

— По-лесно ще спазваме определена дистанция помежду ни, ако ви наричам „майор“.

Хванал се здраво за таблата, той се извърна с лице към нея.

— Няма да направя нищо, което не искате.

— Аз… всъщност не смятам, че ще направите — въздъхна младата жена. — Но ние и без това сме обвързани и се намираме в доста неприлично положение.

Когато този въпрос бе повдигнат за пръв път, той бе избегнал отговора, тъй като искаше първо да се пребори със зависимостта от наркотика. Този път обаче положението трябваше да се обсъди.

— Вярвам, че има начин да се излезе от този нежелан брак. И то така, че да запазите наследството си и всеки от нас да поеме по житейския си път.

Тя го изгледа с благодарност. Очите й бяха изпълнени с надежда.

— Наистина ли мислите, че е възможно?

— Трябва да погледна завещанието. Имате ли копие в къщата?

— Мисля, че да.

Дейвид потри брадичката си и усети наболите косми. Господи, сигурно изглеждаше ужасно — небръснат, неумит, с явни следи от преживените мъки от делириума през последните дни.

— След като се изкъпя, избръсна и закуся, ще погледна завещанието. Не бива да се четат официални документи на празен стомах.

Джослин кисело се усмихна.

— Само като си помисля за постъпката на баща ми, получавам стомашно разстройство.

Хю Морган нахлу в спалнята. По лицето му още личаха следите от страха, който бе изпитал, когато се бе събудил и открил, че пациентът му е изчезнал. Заливайки Дейвид и лейди Джослин с извинения и обяснения, той улови майора под ръка и го поведе към стаята му.

След като вратата се затвори зад двамата мъже, Джослин се озърна, за да потърси Изида. Котката се бе разположила върху перваза на прозореца, където бе прекарала нощта, след като мястото в леглото й бе заето.

— Е, писанке, изглежда нашият майор наистина се възстановява много бързо. Но какво ще правим сега с него?

Изида презрително се прозина. Котките умееха много по-добре да уреждат любовните си връзки, отколкото разглезените благородни дами.