Заложница на съдбата

Глава 5

Сали цяла нощ се мяташе неспокойно в леглото си, разгневена от спомена за хладната светска красавица, която безсърдечно бе използвала брат й, за да го изостави след това в тягостната болнична стая. Дори и докато преподаваше на децата на семейство Лонстън, младата гувернантка не преставаше да се гневи.

Щом се освободи от задълженията си и пое към болницата, тя осъзна, че се бе поддала на собствения си фатализъм. През последните две седмици сляпо се доверяваше на мрачните предсказания на лекарите за неизбежната и дори скорошна кончина на Дейвид. Сега страхът й я подтикваше да предприеме нещо, дори безразсъдно, но да не стои със скръстени ръце и да чака той да издъхне. Дейвид не бе в състояние да се бори за живота си, но сестра му можеше да стори нещо. Стига само да знаеше къде да търси лечител или лек, който да облекчи състоянието му, тя нямаше да пожали сили.

Преди да се отправи към стаята на брат си, Сали потърси доктор Рамзи — лекарят, който се грижеше за Дейвид — за да го разпита за пореден път дали все пак не можеше да се направи нещо за изцелението му. Доктор Рамзи беше едър мъж, но с постоянно уморен вид. За разлика от останалите си колеги той бе склонен да признае, че медицинските му познания не са безгранични.

Лекарят вяло примигна зад очилата си, когато Сали го завари заобиколен от пациенти. Рамзи много добре знаеше колко настойчива можеше да бъде сестрата на майор Ланкастър.

— Какво ви води при мен, госпожице? — попита той с нервен жест, който трябваше дай подскаже, че не разполага с много време за разговори.

— Доктор Рамзи, може ли да се направи още нещо, за да се помогне на брат ми? Той гасне с всеки изминал ден. Сигурна съм, че бихте могли да опитате…

Лекарят свали очилата си и започна да ги бърше с кърпата си.

— Случаят с майор Ланкастър ме озадачава. Той се е вкопчил в живота с удивително упорство, но при парализа твърде малко може да бъде направено. — Най-после успя да закрепи очилата на носа си. — Подозирам, че пациентът страда и от вътрешни наранявания, които са недостъпни за методите на лечение. Всичко, което можем да сторим за него, се свежда до облекчаване на страданията му през последните му дни.

Сали се взря в лицето му с такава яростна настойчивост, че на лекаря му се прииска да побегне.

— Не искам да критикувам вашите методи на лечение, докторе. Зная, че правите всичко, на което сте способен, и съм ви искрено благодарна. Но все пак не може ли да се намери в Лондон друг лекар, който да използва по-различен подход, дори и да е доста по-радикален? И без това няма какво повече да губим.

Доктор Рамзи леко кимна, но заговори отново след продължително мълчание:

— В болницата „Сейнт Бартоломю“ работи един „луд“ хирург. Името му е Иън Кинлок. Научих, че наскоро се е завърнал от Белгия, където няколко седмици е оперирал ранените при Ватерло2. Колегата е изключително ексцентричен, но не може да се отрече, че постига забележителни резултати.

Лекарят огледа скромните дрехи на Сали.

— Той работи и като хирург в болницата, и като интернист на свободна практика. Само че взима много високи хонорари за частни прегледи. Очевидно е решил да печели от хората с по-добри доходи, а в замяна им предлага способностите си да поправя грешките на някои по-неопитни колеги. Но във всяко друго отношение е много странен човек, дори особняк. Не вярвам, че ще успеете да го убедите да прегледа някой от пациентите в болницата „Йоркският херцог“.

— Съвсем наскоро неочаквано се сдобих с доста пари. Така че бих могла да се опитам да го придумам.

Тя се обърна и енергично тръгна по коридора. Зад гърба си дочу скептичното мърморене на доктор Рамзи:

— Бог да е на помощ на колегата Иън Кинлок.

Но не се издаде, че е дочула тази ехидна реплика — беше под достойнството й да се скара с лекаря.

Мислите й бясно препускаха, докато бързаше към стаята на Дейвид. Да се консултира с нов хирург можеше да се сравни само с опит на удавник да се залови за някоя сламка, но след като ней оставаше друга надежда, защо да не опита? Освен това й допадаше идеята да похарчи парите на лейди Джослин, при това така, че ако може да помогне на брат си. Болницата „Сейнт Бартоломю“ беше една от най-старите и най-търсените в Лондон. Дори си припомни, че в нея се обучавали най-добрите хирурзи в цяла Англия. Намираше се недалеч от катедралата „Сейнт Пол“, което означаваше, че трябвате да наеме карета…

Унесена в грижите си, младата жена изскочи устремено от ъгъла на коридора и едва не събори един момък, макар че той беше доста як, набит и широкоплещест. След първоначалната уплаха тя го позна — та това бе лакеят, който вчера съпровождаше лейди Джослин в болницата. Името му май че беше Морган или нещо подобно.

— Дошли сте да проверите дали вече не е умрял съпругът на вашата господарка? — заядливо започна тя. Но в следващия миг се засрами от сприхавия си тон, тъй като лицето на младия мъж мигом почервеня като на рак. Очевидно той бе твърде лесна мишена за нейните укори, пък и не бе честно да го обвинява заради машинациите на господарката му.

— Дошъл съм да отведа у дома брат си, госпожице Ланкастър — сковано произнесе той. — Но лейди Джослин наистина ме помоли преди това да се осведомя за състоянието на майор Ланкастър.

— И вашият брат ли е пациент в тази болница? — попита Сали с по-сговорчив тон.

— Той е сержант от кавалерията, от Драгунския полк, госпожице. Лейди Джослин му предложи да се премести в нейната къща, защото така може би ще се възстанови по-бързо — обясни й Хю Морган. — Тя изпрати каретата си, за да облекчи пътуването на брат ми от болницата до дома й.

С думите си лакеят навярно искаше да създаде благоприятно впечатление за господарката си у сестрата на майор Ланкастър, която очевидно не зачиташе достойнствата на единствената наследница на знатния род Кендъл. Но вместо това тези думи съвсем ненадейно подсказаха на отчаяната Сали едно напълно неочаквано решение. Мисълта за тази промяна разцъфтя в душата й като пролетно цвете. Ужасната болница можеше да разболее дори и най-здравия човек, затова тя бе длъжна да измъкне Дейвид колкото се може по-скоро. Но не можеше да го заведе при работодателите си, в къщата на семейство Лонстън, а за наемане на квартира с болногледачка и прислуга не смееше да мечтае.

Сега обаче случайността й предлагаше много по-реален изход. Според законите в Англия брат й Дейвид вече бе собственик на къща на „Брук Стрийт“. Без съмнение домът на лейди Джослин бе по-луксозен от къщата на Лонстън. Онази вещица нямаше право да откаже гостоприемство на съпруга си. Сали реши да отведе брат си в дома на „Брук Стрийт“. Ако снаха й понечи да възрази, ще последва такъв скандал, че няма да остане камък върху камък.

— Много добре, че сте дошли с карета — любезно заговори тя. — Можем да преместим и майор Ланкастър в къщата на лейди Джослин.

В първия момент Хю Морган се сепна, а после заговори с тревожен глас:

— Не мога да поема такава отговорност, госпожице. Лейди Джослин ми нареди само да се осведомя за състоянието на майора, а не да го водя у дома.

Сали измери разколебания лакей с онзи смразяващ поглед, с който усмиряваше най-непослушните си възпитаници.

— Не се съмнявам, че тя се безпокои дали е подходящо да го местим. Но аз току-що говорих с лекуващия лекар на брат ми. Той също е на мнение, че няма какво да губим. — Разбира се, сега не бе моментът да обяснява надълго и нашироко точно какво й бе казал доктор Рамзи.

Морган обаче все още не изглеждаше убеден. Затова Сали прибягна към решителния си коз:

— В края на краищата нали вече са женени. Нали всичко, което е нейно, е и негово? Сигурно е, че лейди Джослин не желае съпругът й да остане в това — тя махна с ръка — нездравословно място.

— Наистина, милейди Джослин и майор Ланкастър изглеждат много привързани един към друг — колебливо заговори Хю Морган. — Господ ми е свидетел, че и моят брат не може да понася условията в болницата. Вие сте права, че тук никак не е здравословно. — Той смръщи вежди, както правеше всеки път, когато му се налагаше да вземе важно решение. — Първо ще заведа брат ми в каретата, а после ще потърся носилка и санитар, за да ми помогне да пренеса и майор Ланкастър. Ще му приготвите ли багажа, госпожице?

— Разбира се. — Докато го изпращаше с поглед, Сали ликуваше. Не бе и допускала, че всичко ще се уреди толкова лесно. Тя очакваше Хю Морган да се съпротивлява по-дълго заради страха му от властната му господарка.

Сега трябваше отново да потърси доктор Рамзи. Лекарят се оказа джентълмен и макар и не съвсем охотно разреши изписването на майора. Сали му припомни, че щом преместването му от Белгия до Лондон не го е убило, няма да бъде по-опасно да го пренесат от единия до другия край на Лондон. Или пък, ако предстои най-лошото…, то пътуването само ще ускори неизбежната трагична развръзка.

Сали не обърна внимание на мрачните прогнози на лекаря. Втурна се към стаята на брат си.

— Дейвид, имам добра новина за теб — задъхано заговори тя още от прага. — Лейди Джослин изпрати каретата си за теб, а аз успях да издействам позволението на доктора да те преместим в нейния дом. Сигурна съм, че там ще се чувстваш много по-удобно, отколкото в тази мрачна дупка.

— Тя е пожелала да ме настани в къщата си? — недоверчиво сви вежди брат й, но не успя да прикрие, че е приятно изненадан. — Това не бе предвидено в уговорката ни. Много любезно от нейна страна.

От мисълта, че неговата „съпруга“ бе проявила силна загриженост, на лицето му грейна щастлива усмивка, каквато Сали отдавна не бе виждала. Тя не посмя да поправи недоразумението. Закле се, че лейди Джослин ще приеме Дейвид в дома си, дори ако за това се наложи да насочи пистолет към главата й.

— Няма да ми липсва това място. — Дейвид уморено огледа сивите стени. — Само за Ричард ще ми бъде мъчно.

— Той ще те посещава често, защото е по-добре. Сигурна съм, че с радост ще идва да те види, тъй като това ще бъде повод да напуска болницата.

Тя енергично опаковаше вещите му в дървения офицерски сандък, който придружаваше майора от Белгия. След като приключи с багажа, Сали протегна ръка към шишенцето с лаудан.

— Дали да ти дам двойна доза? Пътуването може да ти причини неудобства.

— Добре. Макар че бих предпочел да не знам какво ще правите с мен.

Това бе един от признаците, по които сестра му познаваше, че болките на брат й се засилваха. Набързо отправи към небесата съкровена молитва пътуването с каретата по каменистите лондонски улици да не влоши състоянието му. Ако болките му станат прекалено силни, тя никога нямаше да си прости този грях.

Хю Морган ги придружаваше на кон, но въпреки това каретата се оказа тясна, за да побере Сали, Дейвид и Рийс Морган. Макар че Хю им бе донесъл одеяла и дъски като временна носилка, на която положиха изпадналия в безсъзнание майор, Сали потрепваше уплашено при всяко по-рязко подрусване на каретата по улиците през аристократичните квартали „Белгрейвия“ и „Мейфеър“.

Когато стигнаха до горната част на Брук Стрийт, тя извика:

— Почакайте ме тук! Трябва да съобщя на лейди Джослин, че съпругът й е пристигнал.

Затича се по мраморните стъпала на официалния вход. Заудря припряно тежкото месингово чукче с форма на делфин, прикрепено на вратата. Появи се икономът и тя задъхано заобяснява:

— Аз съм госпожица Ланкастър, зълва на лейди Джослин. Моля, отведете ме при господарката на дома, за да я попитам къде ще желае да бъде настанен съпругът й.

Съпруг? Икономът изцъкли очи. Сали не подозираше, че от прислугата единствено Хю Морган бе удостоен с честта да знае за сватбата в болницата „Йоркският херцог“. Икономът смутено се отдръпна и тихо промълви:

— Мисля, че в момента лейди Джослин е в утринната гостна. Ако ме последвате…

Къщата беше прекалено луксозна, точно както Сали бе очаквала. Обзаведена бе с безупречен вкус, подходяща бе за безукорна светска дама от най-висшите кръгове.

Сали нямаше да позволи да я смути внушителното преддверие, извисяващо се на три етажа. Вирна брадичка предизвикателно, когато икономът я въведе в просторния салон. Лейди Джослин седеше пред масата за писане. Жълтата й предиобедна роба великолепно хармонираше със светло кестенявите й коси и лешникови очи. Върху бюрото имаше само ваза с цветя и една светлокафява котка. Отдалече си личеше, че беше породиста, с фини кости и аристократичен произход. Според предубедената Сали котката напълно подхождаше на домакинята, като нея натруфена и студена.

— Лейди Джослин — заговори икономът, — вашата „зълва“ желае да разговаря с вас.

Тонът му подсказваше, че преценява новодошлата като измамница и че ако наистина се окаже такава, лейди Джослин ще има пълното основание да поиска обяснение от натрапницата.

Изненаданата Джослин бързо вдигна глава. За нея бе истински шок да види разгневената млада жена, която бе нахлула в салона й, още повече, че това й напомни за досадното им вчерашно спречкване.

— Благодаря ти, Дъдли. Засега това е всичко.

Тонът на Джослин подсказа на иконома, че трябва да се подчини на заповедта, и той побърза да напусне стаята.

— Госпожице Ланкастър, какво неочаквано удоволствие — хладно започна тя. Помисли си нещо ужасно и силен спазъм стегна гърдите й. Нима Сали бе пристигнала, за да й съобщи, че брат й е починал? Не, такава скръбна вест сестрата на Дейвид нямаше дай съобщи лично. Или иска отново да се сдърпа с нежеланата си снаха? — И така, какво ви води днес насам?

Навъсеното създание още повече се начумери.

— Доведох Дейвид във вашата къща.

— Какво говорите, по дяволите! — извика изумената Джослин.

Ако госпожица Ланкастър се бе опитала да стисне челюстите си още по-силно, те щяха да се изместят.

— Нали собствеността на всяка жена след сватбата се дели със съпруга й? Ако не оставите Дейвид тук… ще го убедя да прехвърли собствеността ви на Фонда за подпомагане на вдовиците и сираците на загиналите през войната. Той ще го направи, ако аз поискам това.

Вбесена Джослин стисна пръсти така силно, че ноктите й се отпечатаха върху дланите й. Много отдавна, още от детските си години не бе изпитвала подобно желание да напердаши някого.

— Трогателен пример за сестринска привързаност. Има обаче важна подробност, включена в документите към нашия брачен договор, за която явно не сте осведомена. Брат ви сам се отказа от всякакви претенции спрямо моите имоти.

— Отказал се е от имуществените си права като ваш съпруг?

— Точно така. Очевидно брат ви е наследил чувството за семейна чест, характерна за фамилията Ланкастър, и като че ли не е оставил за останалите си близки. — Джослин протегна ръка към копринения шнур на звънеца. — Ако не напуснете къщата в следващите тридесет секунди, ще наредя да ви изхвърлят.

Лицето на Сали се сгърчи от обида.

— Лейди Джослин, зная, че не ме харесвате, както и аз вас. Но вие не сте ли се влюбвали?

Джослин я изгледа недоумяващо.

— Какво целите с този въпрос?

— Ако имахте избор, щяхте ли да оставите някого, когото обичате, да умре в онова гадно място?

Сали се окопити, щом домакинята се позамисли, преди да отговори:

— Не искате ли Дейвид да се чувства по-добре? Та на него тук ще му е по-удобно. Разполагате с предостатъчно място, със слуги, пари и познанства, с влияние и въобще с всичко, от което може да се нуждае един болен човек. Ако не желаете да го посещавам, така да бъде. — Гласът й потрепери. — Но моля ви, лейди Джослин, от цялата си душа и сърце: не връщайте Дейвид в болницата! Дори и да няма имуществено право над имотите ви, вие сте морално задължена към съпруга си.

— Да го върна в болницата? Нима вече е тук? Мили Боже, да не се опитвате да го уморите преждевременно? — Джослин потръпна от ужас, като си спомни колко слаб й се бе видял при вчерашното й посещение.

— Той е във вашата карета отвън. Успя да преживее преместването. Поне засега.

Сали не отрони повече нито дума, но намекът, че пътуването може да се окаже последния гвоздей в ковчега на брат й, остана да виси като невидима заплаха във въздуха.

Джослин погледна към венчалния пръстен, който той й бе поставил на пръста. Странно, но това бижу като че ли притежаваше вълшебна сила, защото тя отказа да повярва, че Дейвид ще я напусне до броени часове. „Докато смъртта ни раздели“.

Състоянието на Дейвид и яростното нежелание на Сали да си сътрудничи с лейди Джослин правеха немислимо преместването на болния офицер в „Кромарти Хаус“. Но досадната й зълва имаше право: независимо колко рисковано и болезнено за Дейвид е било това спешно преместване, той все пак бе неин съпруг и тя бе длъжна да се погрижи за него. Дължеше му елементарно уважение и признателност. Освен това самата тя желаеше да облекчи последните му дни.

Джослин решително дръпна шнура и звънецът рязко издрънча. Дъдли се появи на прага много бързо, явно бе подслушвал.

— Съпругът ми е навън в каретата. Той е тежко болен и се налага да го внесете на ръце в къщата. Ще го настаните в синята гостна.

Икономът хукна да изпълни заповедта, а Сали развълнувано каза:

— Благодаря ви, лейди Джослин.

— Не го правя заради вас, а за негово добро. — Обърна се към бюрото, взе кожена кесия и я подхвърли към зълва си. — И без това щях да ви я изпратя днес следобед, но след като вече сте тук, мога да ви я връча лично. Това е първата четвърт от вашата рента за тази година.

Сали онемя. Не очакваше кесията да е толкова тежка. Щом надникна вътре, синята кръв на лейди Джослин отново кипна и тя сърдито скастри новата си роднина:

— Не е необходимо да проверявате съдържанието й. Всичко е точно. Сто двадесет и пет фунта стерлинги в златни монети.

Сали вирна глава.

— Не става дума за тридесет сребърника, така ли?

Джослин изрече думите съвсем бавно, но всяка от тях напомняше на късче лед:

— Не, разбира се. Среброто е за простолюдието, за амбулантните търгаши по уличните ъгли. Когато пазарувам, винаги плащам в злато.

Сали бе на прага да избухне, но Джослин въобще ней обърна внимание и продължи невъзмутимо:

— Можете да идвате и да си отивате, когато искате. До стаята, в която ще бъде настанен брат ви, има още една, по-малка. Ще бъде подредена, за да я ползвате вие, докато… пребивавате в дома ми. Брат ви ще се нуждае ли от личен камериер? — Когато Сали поклати мълком глава, лейди Джослин побърза да добави: — Ще ви изпратя някого, а също и болногледачка, ако е нужно.

Сали се завъртя на пети и тръгна към вратата, но на прага се извърна и колебливо попита през рамо:

— Има още нещо. Той остана с впечатлението, че идеята да бъде преместен тук е ваша. Ако не отречете, ще го зарадвате.

Доведената до ръба на нервна криза аристократка рязко отвърна:

— Да не си въобразявате, че ми липсва възпитание? Или че нямам елементарни маниери и ще измъчвам един умиращ? А сега бихте ли ме освободили от присъствието си?

Сали тръсна ядно глава, но побърза да излезе. Не се съмняваше, че лейди Джослин е коравосърдечна. Но поне я утешаваше мисълта, че тя ще се държи възпитано с Дейвид, който изглежда живееше с блажената илюзия, че съпругата му е добра и състрадателна жена. Много щеше да го заболи, когато разбере истинския характер на тази вещица.