Заложница на съдбата

Глава 28

„Ако целта на Дейвид беше да загубя ума си, той се справи доста добре“ — мрачно си помисли Джослин. Следващите няколко дни бяха привидно спокойни, но тя не преставаше да мисли за него и за плътските усещания, които бе събудил у нея. Страстите се оказаха източник на множество сериозни опасности, че тя едва сега проумя защо в миналото жените са забулвали лицата си.

Но тя нямаше намерение да се оттегля в манастир, защото там не бе мястото на една англичанка с модерни за времето си разбирания, която освен това жадуваше за дом, семейство и деца. Нямаше съмнение, че реакциите й спрямо ласките на Дейвид се влияеха много от това, че й липсваше опит в любовната игра. И, разбира се, тя го харесваше толкова много…

Когато мислите й отново стигнаха до вълнуващите мигове, които преживя с него, очите се замрежиха от неясни видения, в които тя неизменно се озоваваше в обятията му, след което й костваше много усилия да се върне към прозаичната реалност, заобикаляща я отвсякъде. Сепна се и си припомни, че в момента имаше неотложна задача — да помага за възстановяването на реда в къщата и за наглеждането на персонала.

За няколко дни прислужниците успяха да изхвърлят всичко ненужно, което е било трупано в къщата през последните години. Междувременно Дейвид назначи неколцина от най-добре проявилите се помощнички на постоянна работа в имението. Хю Морган пристигна два дни по-рано от очакваното. На Джослин й бе достатъчен само бегъл поглед върху разцъфналото от щастие лице на Мари, за да се досети, че камериерката й бе причината Хю да съкрати почивката си. Това обаче не спря младата господарка веднага да му намери работа.

По-овехтелите мебели, които не бяха използвани от години, бяха качени на тавана, докато по-привлекателните предмети от обзавеждането, останали още от дядото на Дейвид, бяха изпратени за почистване и ремонт. Някои от тях се налагаше да бъдат претапицирани, но в селото нямаше добри майстори. Неупотребяваните драперии от брокат бяха приспособени за дамаски за столовете и диваните.

Освен мебелите и завесите за прозорците, Джослин откри великолепни ориенталски килими, навити на руло и необяснимо защо складирани в един килер. В тях бяха поставени малки торбички с клонки от лавандула против молци, поради което бяха останали красиви и недокоснати от времето. Комбинирани с възстановените мебели и най-хубавите завеси, те щяха да направят стаите по-уютни и приятни за живеене. Цялата промяна би отнела години, но за кратко време бе свършена доста работа и тя се гордееше с постигнатото.

Единственото й развлечение беше сутрешната езда с Дейвид. Те обикаляха полетата и ливадите около „Уестхолм“. Повече нямаше пикници в ябълковата градина. Не искаше допълнително да усложнява отношенията си с т.нар. си съпруг.

Но отвръщаше на целувките му.

В началото на втората седмица от пребиваването на лейди Джослин в „Уестхолм“, Стретън прекъсна сутрешната й закуска. Икономът се изкашля многозначително — навярно искаше да повдигне различен и явно спорен въпрос.

— Да, Стретън? — попита го тя, научила вече навиците му.

— Хрумна ми, лейди Престън, тъй като сте все още младоженци, може би не знаете, че утре е рожденият ден на негово благородие.

Тя захвърли гневно молива си.

— Този негодник не ми е споменал! И като си помисля, че ми направи забележка, защото не съм му казала за моя! Значи двадесет и седми август е рожденият му ден? Срам ме е да го призная, но аз дори не зная на колко години е той. Това… никога не ми се е струвало важно. — Не и след като смяташе, че се омъжва за мъж, който нямаше шансове да доживее до следващия си рожден ден.

— Лорд Престън ще навърши тридесет и две години, милейди.

Когато го бе срещнала за първи път, тя бе помислила, че е много по-възрастен. Сега тридесет и две й се струваше напълно подходяща възраст за него.

— Ще трябва да направим нещо по-специално за вечерята утре.

Двамата заедно съставиха меню от любимите ястия на Дейвид, като щяха да използват продукти от фермата на имението. Джослин тъкмо отбелязваше шампанското да бъде поднесено на масата, за да не се налага да слизат в избата, когато Стретън отново се изкашля. Трябваше да го научи да говори без заобикалки.

— Да?

— Има още нещо, което може би ще е подходящо за утрешния ден — каза икономът. — Имате ли нещо против да слезете в слугинските помещения?

Тя беше обиколила кухнята и килерите, но не бе виждала личната стая на Стретън. Той й направи път, когато тя влезе. Погледът й тутакси попадна върху една картина, окачена на отсрещната стена. На нея бяха нарисувани висок, благороден мъж, около петдесетте, доста по-млада жена и две деца на по три и седем години.

Докато разглеждаше портрета отблизо, тя забеляза, че очите на всички, с изключение на мъжа, са искрящо зелени.

— Това е семейството на Дейвид — тихо промълви младата жена. — Как се е озовал този портрет тук?

— Портретът беше в спалнята на стария господар. Когато той почина, господин Уилфред ми нареди да сваля картината от стената и да я изгоря. Това не ми се стори правилно, милейди, затова я занесох в един от кухненските килери — младият господар не влизаше в слугинските помещения. Когато се издигнах до поста на иконом, я преместих тук.

— Добре си направил. — Джослин не можеше да откъсне поглед от портрета. Той бе рисуван от сър Джошуа Рейнълдс6, който майсторски улавяше душевността на моделите си. Бащата на Дейвид притежаваше благородната осанка на учен и преподавател, на човек, отдалечен от ежедневието. Майка му бе дребна жена, с тъмна коса, ведро лице и ясен, открит поглед, с розови страни, също като тези на госпожа Морган. Може би този сияещ външен вид бе характерен за уелсците. Сали изцяло приличаше на майка си и от нея се излъчваше упорита решителност, дори и на тригодишна възраст.

Колкото до Дейвид, той бе истинска прелест. Дали и неговият син ще притежава същото изражение на дяволито ангелче?

— Това ще означава много за лорд Престън — каза Джослин, напомняйки си, че подобни предположения не са нейна работа. Погледна с любопитство към Стретън. — Защо не си напуснал имението? От това, което чух, Уилфред е бил отвратителен господар.

— Такъв беше — откровено отвърна икономът. — Но това е моят дом. Поколения от рода Стретън са работили за поколения от рода Ланкастър. — В тона му прозвуча иронична нотка. — Не е задължително да ги харесваме.

— Струва ми се, че харесваш Дейвид.

— Кой не би го харесал? Той винаги е бил различен от братята си. Винаги е закрилял сестра си. В него няма и следа от снобизъм. Разбира се, това се дължи на влиянието на майка му. Тя бе истинска дама, независимо от произхода си. Какви неща мога да ви разкажа за нея… — Поклати глава, за миг потопен в спомените.

Джослин сметна, че няма да е разумно да окуражава Стретън да се впуска в семейни клюки, макар че идеята бе изкушаваща.

— Моля те, отнеси портрета на горния етаж, за да реша къде да го окача.

След дълъг размисъл лейди Джослин прецени, че портретът ще изглежда отлично над камината в гостната. Уговори се със Стретън да бъде закачен за вечерта на следващия ден. Дотогава икономът трябваше да го държи скрит. Не се съмняваше, че това щеше да бъде най-хубавият подарък за рождения ден на Дейвид.

На следващия ден с пощата пристигна писмо от леля Елвира. Джослин с досада огледа плика, сигурна бе, че вътре едва ли ще намери нещо приятно. Почти бе решила да го прочете след рождения ден на Дейвид, но любопитството й надделя и тя разчупи печата. Върху един лист бе написано:

В изблик на гняв, Джослин смачка писмото на топка и го запрати в камината. Искаше й се, макар да бе лято, в нея да гори буен огън, за да изпепели посланието на леля й Елвира. Но гневът й бързо стихна. Остана единствено болезненото пулсиране в слепоочията.

Трябваше да знае, че тази провинциална идилия няма да трае вечно. След като леля й бе решила да разследва, нямаше да бъде трудно. Достатъчно бе да се разпитат някои от другарите на Дейвид в полка, които нямаше защо да крият истината, и тогава щеше да се разбере, че Джослин не се е запознала с него в Испания. Едва ли анулирането на брака й вече е обществено достояние, но несъмнено адвокатите и чиновниците клюкарстваха помежду си. Всички го правеха.

Графинята вероятно отлично знаеше, че нямаше голям шанс да спечели делото и затова опитваше със заплахи. Елвира, с всичките си деца, чието бъдеще трябваше да обезпечи, щеше да изгуби много повече при евентуален скандал, но ако с няколко заплашителни писма успееше да измъкне част от наследството на племенницата си, нямаше да си е загубила времето напразно.

Джослин се намръщи. Инстинктите й подсказваха да заяви на Елвира да заведе дело и да върви по дяволите. Твърде вероятно бе, ако откаже да сътрудничи на леля си, чичо й Уилъби да се намеси и да забрани на съпругата си да подава иск в съда. Макар че не обичаше да влиза в конфликти с войнствената си съпруга, Уилъби се отвращаваше от публичните скандали.

Но желанието й да води битка може би не бе най-правилното решение, тъй като завинаги щеше да охлади отношенията между нея и леля й. Навярно бе по-разумно да преговаря за споразумение, отколкото да понесе болката от съдебно дело.

Потръпна, когато си припомни развода на родителите си. По-възрастните й роднини вероятно са смятали, че са я защитили от скандала, но далеч не бе така. Тя бе чула клюките, които си шепнеха слугите. Беше наблюдавала любопитните, които се тълпяха пред „Кромарти Хаус“, жадни за нови сензации.

Но най-лошото от всичко бе онзи спомен, който като червена дамга изгаряше спомените от деня, в който леля Лора я бе извела, за да я почерпи със сладолед. Двете минаха покрай една книжарница, на чиято витрина бяха изложени карикатури, посветени на последните политически и светски скандали. Мъжете стояха пред витрината, смееха се грубо и четяха надписите под карикатурите. Джослин чу името Кромарти да бъде споменавано наред с думи, чийто смисъл тя не разбираше; видя някакви отвратителни рисунки на мъже и жени, които правеха непонятни за нея неща.

Леля Лора пребледня, разстрои се и побърза да я отведе оттам. Забравили за сладоледа, двете забързаха обратно към вкъщи. Никога повече не споменаха този епизод. Само споменът за него караше стомахът й да се преобръща, дори и сега.

Колкото и да не й се искаше да го признае, лейди Кромарти бе права в едно: покойният граф никога не би одобрил действията на дъщеря си. Ако даде на Елвира двадесет процента от наследството си, пак ще разполага с предостатъчно средства до края на живота си.

Но мисълта да остави Елвира да спечели караше кръвта й да кипи. Дали да не припише парите на по-малките си братовчеди? Тя ги харесваше и щеше да им помогне да придобият независимост, а в същото време нямаше да остави леля си да тържествува.

Трябваше да го обсъди с Дейвид; неговият спокоен и логичен ум щеше дай помогне да реши коя стратегия е най-добрата. Но не и тази вечер. Днес беше рожденият му ден и не бе уместно да се говори за нещо толкова неприятно като заплахите на леля й.