Заложница на съдбата

Глава 31

След един час бяха готови за тръгване. Джослин за последен път огледа стаята. Макар че бе прекарала тук само кратко време, мисълта, че повече никога няма да се завърне, я изпълваше с горест. Мари прекъсна мрачните й мисли.

— Милейди, какво ще стане с Хю Морган?

Джослин се извърна и видя разтревоженото лице на камериерката си.

— Какво да става с него?

— Хю за вас ли работи или за лорд Престън?

— О, не бях помислила за това. — Намръщи се. Макар че тя плащаше заплатата на младия мъж, той бе личен прислужник на Дейвид. — Кажи му да дойде при мен.

— Морган, тъй като ти си камериер на лорд Престън, струва ми се, че е по-добре да продължиш да работиш за него — каза Джослин, когато Мари се върна, придружена от възлюбения си. — Той, изглежда, е доволен от работата ти и предполагам, че ще пожелае да те задържи при себе си.

Притисна пръсти към слепоочията си, опитвайки се да си представи как ще реагира Дейвид на заминаването й.

— Ако лорд Престън реши да те освободи заради предишната ти работа при мен, можеш да се върнеш в „Кромарти Хаус“. Същото важи и за брат ти Рийс, ако той предпочита да работи за мен, а не тук, в „Уестхолм“.

Хю заби изцъклени очи в Джослин. Откритото му лице бе сгърчено от страдание.

— Лейди Джослин, да не би негово благородие да ви е наранил по някакъв начин? Ако той…

Младият слуга изглеждаше толкова решен на всичко да я защитава, че преди да отговори, Джослин с мъка преглътна огромната буца, надигнала се в гърлото й:

— Тъкмо обратното. Аз съм тази, която може би го е наранила.

Джослин излезе от стаята с решителна крачка, оставяйки Мари и Хю да гледат слисано след нея.

— Какво се е случило, мила? — попита накрая уелсецът. — Нейно благородие изглежда така, сякаш самият дявол се е разходил по гроба й.

— Не знам — нещастно промълви Мари. — Едва вчера двамата с негово благородие си гукаха като влюбени гургулици, а тази сутрин тя плака така горко, че да ти скъса сърцето. И ето че сега заминаваме.

Хю я привлече в прегръдките си.

— Довиждане, любима. Доколкото познавам лорд Престън, много скоро ще ви последва в Лондон.

— Не искам да те напускам! — извика Мари и в очите й заблестяха сълзи. — По-добре да остана или ти да дойдеш с нас в Лондон. Там отново можеш да станеш лакей на милейди.

— Не, момичето ми, ти я видя как изглежда. В момента милейди се нуждае от теб, а аз мисля, че и милорд ще има не по-малка нужда от мен. — Целуна я страстно и почувства, че тя му липсва. — Кълна ти се, много скоро ще бъдем заедно!

Мари му изпрати един последен агонизиращ поглед през рамо, взе ковчежето със скъпоценностите на господарката си и напусна стаята. Хю отиде до прозореца, откъдето можеше да наблюдава двете жени, които се качиха в очакващата ги карета, съпроводени от нещастния иконом.

В следващия миг вече ги нямаше.

Следобедът преваляше, когато Дейвид се върна у дома. Бутна нетърпеливо входната врата, без да дочака слугата да му отвори. Когато влезе в коридора, към него приближи Стретън с мрачна физиономия. Дейвид свали шапката си и я подхвърли към иконома.

— Къде е лейди Престън? Пак ли е на тавана?

— Нейно благородие тази сутрин замина за Лондон, милорд — отвърна Стретън с лице, по което се четеше, че предпочита да бъде навсякъде другаде, но не и тук.

— Замина? — неразбиращо повтори Дейвид.

— Да, милорд.

Сигурно е получила спешно съобщение от някой роднина. Може би ставаше въпрос за живот или смърт. Въпреки това предчувствието за надвиснала беда вече свиваше стомаха му, когато попита:

— Предполагам, че е оставила писмо за мен?

— Да, милорд. — Икономът му подаде запечатаната бележка.

Дейвид я отвори и прочете:

Думите го пронизаха като куршуми. Прочете бележката два пъти, опитвайки се да си обясни тази загадка, но от нея не можеше да научи повече.

Мина покрай иконома, качи се в спалнята й и видя, че нямаше дори следа от досегашната й обитателка. Всички шишенца с парфюми и сребърни четки бяха изчезнали от тоалетната масичка и само лекият дъх на жасмин във въздуха напомняше за Джослин.

Все още отказващ да повярва, младият мъж докосна празното легло, сякаш очакваше, че още бе запазило топлината от предишната нощ, но нищо не напомняше за радостта, която двамата бяха изпитали. За радостта, която той смяташе, че са споделили.

Огледа стаята. Единственият белег, че някой е бил тук, беше сгънатата топка хартия, захвърлена в студената камина. Той я взе, надявайки се, че това може би е черновата на по-дълга прощална бележка, в която тя казваше повече, отколкото в онази, която бе дала на Стретън.

За малко да захвърли писмото, когато видя, че това не е нейният почерк, но зърна подписа на лейди Кромарти и я прочете. Проклятие! Как така графинята си позволяваше да заплашва Джослин?

Ледените тръпки в стомаха му се разпростряха из цялото му тяло, когато в ума му се заизреждаха различни варианти. Дали Джослин бе решила да се откаже от анулирането на брака, след като това би я направило уязвима за домогванията на леля й? Освобождавайки се от девствеността си тя автоматично слагаше край на надеждите на лейди Кромарти да спечели делото за наследството.

Или — Господ да му е на помощ — тя може би е решила, че вече е готова да отиде при своя херцог, а не е искала да се хвърли в обятията му като неопитна девственица. Кой бе по-подходящ да я освободи от нежеланото девичество, отколкото един страстен и временен съпруг? Той й бе съдействал с готовност. А тя беше усърдна ученичка, която сега можеше да се предложи на любовника си като опитна и обиграна.

При все това му бе трудно да съчетае подобна хладнокръвна пресметливост с образа на Джослин, с нейната топлота и честност. Нима тя смяташе, че е готов да сподели леглото с нея само заради мимолетно удоволствие, без никакви чувства, а след това да се е уплашила от любовното му признание?

Може би бе грешал, мислейки, че под изисканата и самоуверената й светска фасада се крият искреност и уязвимост? Тя бе отрасла в свят, различен от неговия, където дамите и господата се държат непонятно за обикновените хора.

Смачка писмото в ръката си. Традиционно обвиняваха мъжете, задето използваха и захвърляха жените, но в случая по-скоро беше обратното. Това бе горчива ирония, която не разбираше.

Вихрушката от мисли внезапно стихна, когато осъзна, че не е сигурен дали правилно е отгатнал всичко. Единствените неоспорими факти бяха бележката, според която тя не искаше да го вижда никога вече, и писмото на леля й, които бяха превърнали един акт на любов в купчина пепел.

Дейвид се взираше невиждащо през прозореца, когото Морган влезе в стаята.

— Милорд, искам да говоря с вас за лейди Джослин.

— Няма много за говорене — преглътна с усилие Дейвид, опитвайки се да придаде спокойно изражение на лицето си, сякаш нищо особено не се бе случило. — Беше… много любезно от нейна страна да дойде тук с мен и да ми помогне да организирам домакинството си.

Но Морган не се предаваше лесно.

— Мари ми каза, че тази сутрин нейно благородие тъй дълго е плакала, че сърцето й щяло да се скъса от жал за господарката й. Когато попитах милейди дали не сте я наранили с нещо, тя ми отвърна, че е тъкмо обратното — тя ви е наранила.

Видял изражението на господаря си, Хю се изчерви.

— Не бих искал да бъда нелоялен към вас, милорд, но първо на нея дължа лоялност за всичко онова, което тя направи за брат ми.

Дейвид си спомни за Рийс и се запита дали жена, която бе спасила един отчаян и сакат войник единствено поради доброто си и състрадателно сърце, може да бъде и хладнокръвна съблазнителка. Намръщи се, докато се опитваше да осмисли това и да го свърже с останалите факти около заминаването на Джослин. През изминалата нощ тя не бе смутена, нито нерешителна. Беше готов да се закълне в това. Освен ако не го бе лъгала с думите си и тялото си, тя бе дошла при него единствено от желанието си и бе изпитала огромна наслада в прегръдките му.

Дали не му бе сърдита затуй, че консумираха брака си? Няколкото чаши шампанско може би бяха замъглили разума й, а сега тя го обвиняваше за случилото се? А това би било дяволски нечестно, че той няколко пъти я попита дали е сигурна, а откакто я познаваше, съпругата му никога досега не го бе лъгала.

Нямаше смисъл да си блъска главата; малко вероятно бе поведението на Джослин да се дължеше на нещо толкова очевидно. Въпреки спокойното й и външно самоуверено държание, той знаеше, че тя се бои от мисълта за любов. Дълбоко в душата си носеше белези от стари рани, съживени от уязвимостта на страстта и признанието му в любов.

Решителният глас на Хю прекъсна обърканите му мисли.

— Мари каза, че лейди Джослин е влюбена във вас. Всички в къщата го виждаме с очите си.

Джослин е влюбена в него? Вцепенението мигом го напусна. Трябва да е полудял, за да си помисли дори и за миг да се подчини на кратката, лишена от смисъл бележка на Джослин. Единственият начин да го накара да си тръгне е тя да се изправи пред него, да го погледне в очите и да се закълне, че не го иска.

Запъти се към вратата.

— Хвърли някои от нещата ми в една чанта — нареди на Морган. — Тръгвам незабавно за Лондон.

— Идвам с вас, милорд — решително заяви камериерът. — Обещах на Мари, че ще отида при нея, колкото е възможно по-скоро.

Дейвид изпита мимолетна завист към връзката между камериера му и французойката, много по-ясна и открита, отколкото неговият пропаднал брак.

— В такъв случай ще трябва да доведем и двете у дома! — отсече лорд Престън.