Заложница на съдбата

Глава 1

Лондон, юли 1815 година

В съня си майор Дейвид Ланкастър галопираше сред испанските хълмове, възседнал коня си Акуило. Жребецът препускаше с грациозността на своя съименник — орела. Усещаше под бедрата си силните мускули на коня, които откликваха и на най-слабия натиск. Смехът на Дейвид кънтеше във въздуха, а косата му се развяваше от вятъра. Ездач и кон сякаш се бяха слели в едно, унесени във вечен бяг, във вихъра на младостта и силата.

Събуди го далечен вик на агония. Годините, прекарани във война, го бяха научили да скача на крака и да грабва пушката си, докато се промъква пълзешком от палатката, за да отблъсне вражеската атака. Но вместо движение, той почувства пронизваща болка, когато наполовина мъртвото му тяло не се подчини на инстинкта. От кръста надолу бе напълно неподвижен, а безжизнените му нозе го приковаваха завинаги към постелята.

Майорът отвори очи и се сблъска с грозната реалност на болницата „Йоркският херцог“. Акуило бе умрял при Ватерло, също като Дейвид, макар че тялото му упорито се бе вкопчило в последните искрици живот. Войнишкият късмет, който го бе съпътствал през годините на войната, без да получи нито едно сериозно нараняване, накрая му бе изневерил. Пряко артилерийско попадение щеше да бъде по-бързо и милостиво избавление, отколкото тази тягостна агония.

Но вече не му оставаше много. Той стисна челюсти, когато пристъпите на болката достигнаха крайния си предел.

Болничната стая бе мрачна и неприветлива, но офицерският му чин поне му осигуряваше привилегията да страда в уединение.

Разпозна тихото монотонно потракване на куките и извърна глава върху възглавницата. Чезнещата светлина открояваше дребния силует на сестра му, седнала край единствения прозорец. В гърдите му се надигна вълна от нежност. Откакто той се завърна в Лондон, Сали идваше всеки ден. Сестра му бе успяла да подреди ежедневните си задължения така, че да прекарва по-дълго време с умиращия си брат. Това положение бе много по-тежко за нея, отколкото за него. Майор Ланкастър не изпитваше страх, а само стоическо примирение. Най-после щеше да намери покой. За Сали смъртта му обаче щеше да означава самота и несигурно съществувание на една гувернантка без семейство, което да я подкрепя.

Откликваща и на най-малкото му движение, тя вдигна глава и видя, че брат й е буден. Остави настрани плетката, прекоси стаята и приближи до леглото му.

— Гладен ли си, Дейвид? Донесох от семейство Лонстън много вкусен телешки бульон.

Знаеше, че трябва да се опита да хапне заради Сали, но от самата мисъл за храна му се повдигаше. Стомахът му бе една от многото части на тялото му, които бяха загубили интерес към живота.

— Не, благодаря ти, може би по-късно. — Погледна към прозореца. — Време е да си тръгваш, преди да се е стъмнило.

Сали повдигна рамене. Облечена в семпла сива рокля, тя бе истинско олицетворение на скромна гувернантка. Сърцето му се сви при мисълта, че когато си отиде, никой няма да си спомня онази малка немирница, която го преследваше с понито си, тичаше боса през ливадите, а смехът й огласяше околността. Тогава бяха щастливи сред зелените поля на Херефорд. Сякаш беше преди цяла вечност.

— Трябва да си вървиш, Сали — строго рече Дейвид. — Не искам да се прибираш по тъмно.

Младата жена се усмихна. Познаваше брат си достатъчно добре, за да се плаши от строгия му тон на офицер.

— Ще те приспя и ще тръгвам. — Взе шишенцето с лаудан от масичката до леглото, внимателно отмери една лъжица и я поднесе към устните на Дейвид. Той преглътна бързо, едва усещайки вкуса на виното и подправките, притъпяващи горчивия вкус на опиума, който щеше да облекчи болката му.

Сали пъхна ръка под раменете му и внимателно го повдигна, за да може брат й да изпие няколко глътки вода. После го нагласи нежно на възглавницата. Смяната на ролите отначало го притесняваше, тъй като той винаги се бе грижил за нея. Но гордостта му бързо отстъпи пред безпомощността и спокойната увереност, с която Сали бе приела мъчителната и тежка роля на медицинска сестра.

— Лека нощ, Дейвид. — Подпъхна края на одеялото под неподвижното му тяло. — Ще се видим утре следобед.

Огледа се, за да се увери, че брат й може да достигне с ръка чинията с бульона, чашата с вода и шишенцето с лаудана. Той щеше да му бъде нужен още преди разсъмване. После си тръгна с изправени рамене и овладяно лице. За щастие полумракът в стаята скри мъката и безнадеждността в очите й.

Цветовете започнаха да изпъкват, формите се размазаха и болката отстъпи пред опиума. Клепачите му се притвориха. Майорът мислено благодари на Бога за опиума.

Макар че не би имал нищо против да поживее още някое и друго десетилетие, Дейвид не се оплакваше от съдбата си. През почти тридесет и две годишния си пълноценен и интересен живот беше пътувал и беше се сражавал за родината си. Имаше прекрасни приятели, по-близки от братя. Единственото му съжаление бе за Сали. Тя бе изключително способна млада жена, но времената бяха несигурни. Само ако можеше дай остави достатъчно средства, за да подсигури бъдещето й. Само ако можеше…

Упойващата топлина на опиума притъпи болката и младият мъж най-сетне заспа.

Смръщила лице, лейди Джослин прекоси салона, а диплите на широката пола на костюма й за езда прошумоляха зад нея. Трябваше спешно да сподели тревогите си с любимата си леля, защото само тя би могла дай помогне в тази трудна ситуация.

— Лельо Лора?

Внезапно млъкна, защото леля й не беше сама в салона. За следобедния чай тя бе поканила лейди Кромарти — другата леля на Джослин, която обаче определено не бе сред любимите й лели. Твърде късно бе да се спасява с бягство, затова младата жена потисна въздишката си на огорчение, пристъпи напред и заговори с неискрения тон, на който отдавна бе привикнала:

— Здравей, лельо Елвира. Каква… приятна изненада.

Графинята й отвърна с не по-малко лицемерна усмивка, придружена обаче със заплашително оголване на едрите й зъби.

— Пристигнах в града да напазарувам, казах си, че няма да е зле да се отбия и да ви видя как сте вие двете. Но не мога да остана много дълго. До Чарлтън ме чакат два часа обратен път с каретата.

— Много добре знам колко е пътят до Чарлтън.

Джослин се настани на стола срещу двете възрастни дами.

Мразеше да й напомнят за дома, в който бе прекарала детството си. Обичаше това имение и на времето дори се бе забавлявала да си фантазира как ще се омъжи за братовчед си Уил, който един ден трябваше да наследи титлата. Също като баща й, той беше мил с нея, а тя лесно можеше да му налага волята си и така отново щеше да бъде господарка в Чарлтън. За щастие здравият разум и този път надделя. Уил не беше лош по характер, но тя категорично не го желаеше за съпруг.

Лейди Лора наля чай в още една чаша и я подаде на племенницата си.

— Радвам се, че се върна навреме, за да се присъединиш към нас.

Като офицерска съпруга тя бе станала истински експерт по успокояване на събеседниците в напрегнати ситуации — точно сега тази й способност беше особено полезна — където се появеше лейди Елвира Кромарти, надвисваха буреносни облаци.

След като пое подадената й чаша с чай, Джослин се облегна назад. Надяваше се, че когато навърши четиридесет години, ще остане също така приветлива и чаровна като леля си Лора. И двете бяха наследили характерната за рода Кендъл привлекателност — лешникови очи и кестеняви коси с червеникави отблясъци. Леля й беше благословена с ведър характер, може би заради двадесетгодишния щастлив брачен живот. Благословия, на която Джослин може би никога няма да може да се наслади.

Съвсем друг характер имаше Елвира. Графиня Кромарти, също беше леля на Джослин, но не по кръвно родство, а защото бе съпруга на Уилъби. Въпреки че самата тя не произлизаше от висшите кръгове, бе приела издигането си като доказателство, че наистина има Бог. Дори и в момента, докато опитваше кейка, поднесен към чая, тя не преставаше да оглежда салона със собственически поглед.

Джослин не пропусна това и прехапа устни.

— Престани да пресмяташ колко струват мебелите, лельо Елвира — заяви госпожицата с най-хладния тон, на който бе способна. — Все още не си станала господарка на този дом.

Една по-чувствителна жена би се смутила от подобна прямота, но лейди Кромарти само се усмихна невъзмутимо и любезно.

— Да не би да те безпокои наближаването на рождения ти ден, след като все още не си дори сгодена?

Припомнянето на причината за нейните тревоги можеше да се сравни само с нахълтването на лисица посред нощ сред кокошките в някой курник. Твърдо решен всичко да бъде по негова воля, дори и след смъртта му, бащата на Джослин бе оставил огромното си богатство на единствената си дъщеря, но при условие, че ще се омъжи преди да навърши двадесет и пет години. В противен случай по-голямата част от внушителното наследство, включително и „Кромарти Хаус“, където сега трите дами се бяха събрали около масичката за чай, щеше да получи брат му Уилъби.

— Защо да се безпокоя? — попита на свой ред Джослин със същата невъзмутима любезност. — Не мога да отрека, че съм притеснена чие предложение да приема, но не се опасявам за бъдещето си. Все ще успея да се омъжа навреме, за да спазя последната воля на баща ми.

— Сигурна съм, че си затрупана от предложения, скъпа — заговори Елвира с тон, красноречиво подсказващ, че мисли точно обратното. — Но когато една жена наближи твоите години и все още не е сгодена, човек си задава въпроси… — Разсеяно махна с ръка. — Какво щастие е и това, че ако решиш да си останеш стара мома, ще получиш издръжка, която ще ти стигне да се установиш в някое мило местенце, като Бат1 например.

— Но тъй като ненавиждам Бат, щастието е в това, че подобен въпрос никога не стои пред мен — отвърна Джослин с най-кадифения си тон.

Любезната маска на Елвира се превърна в злобна гримаса.

— Ти не се нуждаеш от пари. А ние с чичо ти трябва да се погрижим за уреждането на нашите пет деца. Наистина беше много непочтено от страна на баща ти да остави на Уилъби средства, които едва стигат за управлението на именията.

Всъщност четвъртият граф Кромарти бе оставил на брат си достатъчно средства, за да издържа семейството си в приличен разкош, обаче графинята бе от онези натури, които никога не се насищаха. Но преди Джослин да се поддаде на изкушението да припомни това, Елвира изпищя. Едно кафяво кълбо се претърколи през облегалката на дивана, пльосна се в широкия й скут, впери златистите си очи в графинята и садистично й се ухили.

Джослин потисна усмивката си. Изида беше надарена с типичния за котките усет да се нахвърля с наострени нокти тъкмо върху онези гости, които най-малко очакваха да бъдат нападани. Мислено си напомни да поръча стриди за вечеря на котката и дръпна шнура на звънеца, преди да прекоси салона и да вземе Изида от скута на графинята.

— Съжалявам, лельо — мило рече младата жена, — очевидно Изида много те харесва. — Или по-скоро кифличката с крем в ръката ти. — Лошо момиче!

Котката примигна умилкващо се, уверена, че мъмренето е престорено. Изида бе подарък на Джослин от неин ухажор от флота, който се кълнеше, че я е донесъл от Египет. Кадифената й жълтокафява козина и фината й костна структура наистина напомняха на изображенията на котки в древните египетски храмове. Четириногото притежаваше много повече аристократизъм, отколкото графиня Кромарти.

— Дъдли, леля ми си тръгва — обърна се Джослин към иконома, появил се в отговор на позвъняването й. — Моля те, поръчай да приготвят каретата й.

Дори Елвира можеше да разбере ясния намек, но се изправи самодоволно. Графинята не се съмняваше, че Джослин е закъсняла с търсенето на съпруг.

— Приятен ден, Лора. Ще се радвам да ни поканиш на сватбата си, Джослин. Ако въобще има такава.

Отгатнала изражението на племенницата си, Лора побърза да придружи графинята до каретата й. На границата на едно от редките си, но силни избухвания, Джослин скочи, прекоси салона и се втренчи през прозореца към улицата, опитвайки се да се овладее. Елвира винаги я вбесяваше, но щеше да сгреши, ако й достави удоволствието да загуби самообладание пред нея.

Няколко минути по-късно тя чу тихите стъпки на лейди Лора, която влезе в салона..

— По-скоро ще се омъжа за някой просяк, отколкото да позволя парите и имотите ми да попаднат в ръцете на Уилъби и на тази… негова злобна и самодоволна съпруга — изрече Джослин, извръщайки се от прозореца.

— Жалко, че Уилъби не си избра по-изискана жена — призна Лора, докато отново се настаняваше на дивана. — Но, знаеш ли, Елвира е права. Времето не работи в твоя полза. Досега не съм настоявала да си намериш съпруг, защото вече не си неопитно младо момиче и много добре осъзнаваш положението си. По-добре да се откажеш от наследството си, отколкото да сключиш нещастен брак, още повече, че си добре осигурена.

— Нямам намерение да се отказвам от богатството, което ми се полага — остро възрази Джослин. — А още по-малко в полза на Елвира.

— Ти имаше повече от три години да си намериш съпруг по свой вкус. Оставащите няколко седмици не са никак много.

Джослин си припомни това, което искаше да обсъди с леля си, въздъхна и пак седна на стола си.

— О, много добре знам за кого искам да се омъжа. За нещастие досега не съм успяла да привлека вниманието му. Поне не дотолкова, че да ми направи предложение.

— Колко… интересно. Не знаех, че харесваш някого. Кой е този глупак, който не е осъзнал големия си късмет?

Джослин се протегна към кошничката си за бродерия и извади гергефа.

— Херцогът на Кандоувър.

— Кандоувър! Мили Боже, Джослин, та този мъж е заклет ерген! — възкликна леля й. — Той никога няма да се задоми.

— Това, че досега не се е женил, не означава, че няма да го направи. — Джослин вдяна дълъг светлосин конец в ухото на иглата и направи старателен бод. — Двамата много си подхождаме, а през последните няколко месеца той показва подчертано внимание към мен.

— Той се наслаждава на компанията ти. Преди малко яздихте заедно, нали? Но херцогът винаги се е ограничавал в рамките на благоприличието. Сутрешни визити, запазени танци на баловете и от време на време езда, освен ако има нещо повече, за което не знам? — Гласът й се повиши и думите й прозвучаха като тревожен въпрос.

— Винаги се е държал като истински джентълмен — с нотка на съжаление в гласа отвърна Джослин. Жалко, че херцогът не бе прекрачил границите на благоприличието, но той бе от мъжете, които биха го направили, само ако имат сериозни намерения. — Но пък прекарва с мен много повече време, отколкото с всяка друга неомъжена жена от обществото. Той е около тридесет и пет годишен и му е време да има наследници.

Лейди Лора се намръщи.

— Поставила си си невъзможна цел, скъпа моя. Кандоувър има много братовчеди, така че няма нужда да се жени, за да има наследник. Посещава всички светски събития, но нито веднъж не е правил предложение за женитба. Разбира се, имал е много любовници — винаги вдовици или чужди съпруги, — но никога неомъжени. — Устните й се извиха в кисела усмивка. — Ако го искаш за любовник, омъжи се за някой друг и той вероятно ще откликне на желанието ти, поне за известно време. Но няма да ти стане съпруг.

— Доста откровен разговор, наистина. — Раздразнена от прямата преценка на леля си, Джослин се замисли за последните няколко, продължавайки да бродира, дали си бе въобразила, че херцогът се интересува от нея? Не, той я намираше за привлекателна; вече имаше достатъчно опит с мъжете, за да разпознае искреното възхищение. А привличането бе нещо повече от физическо усещане на противоположния пол. — Има някаква… особена връзка между нас, лельо, може би защото и двамата от години ни преследват търсачи на богатства. Но не е само това. Убедена съм, че има нещо много повече.

— Възможно е — нежно се съгласи леля й. — Но ти наистина не разполагаш с време, скъпа моя. Щом не ти е предложил досега, съмнявам се, че ще го накараш да го направи през оставащите четири седмици. Ако си решила да се омъжиш точно за него, а не за друг, по-добре е да започнеш да опаковаш багажа си. Елвира ще иска да се нанесе тук веднага след твоя рожден ден. Разбира се, няма да посмее да те изгони, но предполагам, че нямаш желание да останеш в нейната компания.

— Няма да й доставя удоволствието да получи онова, което е мое. — Джослин забоде иглата с ненужна сила. Не беше глупачка — осъзнаваше, че за оставащите няколко седмици е малко вероятно да накара херцог Кандоувър да прекрачи границата от възхищение към предложение за женитба. — Имам… резервен план.

— Имаш предвид някой от другите си ухажори? Лорд Макензи е готов веднага да се ожени за теб и мисля, че от него ще излезе чудесен съпруг — усмихна се лейди Лора. — Разбира се, че съм пристрастна, тъй като много ми прилича на Андрю.

Джослин поклати глава. Макензи беше приятен и с хубава външност, но не бе мъж за нея.

— Мисля да приема предложението на сър Харолд Уинтърсън. Между нас има нещо като игра. Той редовно ми предлага да се омъжа за него и ще бъде възхитен, ако приема. Наближава седемдесетте и е твърде стар, за да се възползва от съпружеските си права. Ако стана негова съпруга, ще изпълня условието в завещанието на татко и не след дълго отново ще бъда свободна. Ако съм вдовица, Кандоувър ще ме види в различна светлина.

Лейди Лора едва не изтърва чашата си с чая.

— Що за ужасна мисъл! Да се омъжваш за някого и в същото време да се надяваш да умре е отвратително. А освен това и глупаво! Познавах едно момиче, което се омъжи за човек на възрастта на сър Харолд, надявайки се скоро да стане богата вдовица. Това беше преди двадесет години, съпругът й все още е жив, а тя пропиля младостта си.

Джослин пребледня, а Лора додаде:

— Освен това няма възраст, за която със сигурност да се твърди, че мъжът не се интересува от съпружеските си права.

При тази мисъл племенницата й потрепери.

— Убеди ме. Сър Харолд е мил джентълмен, но не желая да му стана съпруга. — Прехапа долната си устна. — Идеята да се омъжа за някого, който скоро ще се пресели в по-добрия свят, не е лоша, но сър Харолд е доста жизнен за годините си. Трябва да бъда сигурна, че този, който ще ми стане мъж, много скоро ще умре.

— Ще ми се да вярвам, че съм те разубедила поради морални съображения, но имам мрачното предчувствие, че по-скоро се дължи на практични проблеми. Ако си замислила нещо още по-скандално, по-добре не ми го казвай. — Лора тъжно изгледа племенницата си. — Браковете по сметка може и да не са рядкост в нашия свят, но се надявах, че ще имаш нещо по-добро. Истинска хармония на душата и разума, както е при мен и Андрю.

— Малко хора имат това щастие — отвърна Джослин, като потисна надигналата се в гърдите й завист.

Леля й не можеше да обори подобно твърдение.

— Трябва ли наистина да бъде Кандоувър? Ако не искаш да се омъжиш за Макензи, може би ще спреш избора си на лорд Кеърн. Сигурна съм, че той ще бъде внимателен и любящ съпруг.

— Но аз харесвам Кандоувър, лельо Лора. Мъжете не са чифт ръкавици, които можеш да сменяш. За седемте години след представянето ми в обществото не съм срещнала някого, с изключение на Кандоувър, за когото да поискам да се задомя. На младини и ти си имала мнозина ухажори. Искала ли си да се омъжиш за друг, освен за чичо Андрю?

— Не и след като срещнах Дрю. — Лейди Лора стисна ръце, сякаш се питаше дали да продължи. — Скъпа, понякога се питам дали нежеланието ти да се омъжиш има нещо общо с майка ти?

— Няма да обсъждаме майка ми — отвърна Джослин с тон, който можеше да среже леден блок. В следващия миг осъзна колко грубо прозвучаха думите й и добави по-спокойно: — Аз почти не си спомням тази жена. Защо тя трябва да влияе при избора ми на съпруг?

Леля й се намръщи, но бе достатъчно благоразумна, за да продължи. Смени темата, като взе писмо от масичката до дивана.

— Току що получих това писмо от Андрю. Полкът му сега е в безопасност, в Париж. Предполагам, че съюзниците ще окупират града за известно време, докато се възстанови френското правителство.

— Споменава ли за офицерите, с които се запознах в Испания? — загрижено попита Джослин. Двете с леля й внимателно бяха проверили списъците на ранените и убитите при Ватерло. Седмици след битката някои от ранените бяха починали.

Лора набързо прегледа писмото, за да провери дали пише за някои от офицерите, които Джослин познаваше.

— Ето, има и добри вести. Капитан Далтон е бил изпратен в болницата „Йоркският херцог“ тук, в Лондон. Ранен е тежко в крака, но животът му е вън от опасност.

— Добри новини, наистина — усмихна се Джослин, зареяна в спомените. — Спомняш ли си как Ричард ме спаси, когато се загубих, опитвайки се да открия зимната квартира на чичо Андрю?

— Дали си спомням! — Лора завъртя очи в престорен ужас. — Мога да ти покажа белите коси, с които се сдобих след като ти препусна с коня си към Фуенте Гуиналдо с всичките онези войници, съпровождана само от една камериерка.

— Тогавашната ми прислужница беше ужасна страхливка — опита се да се защити Джослин. — Как да знам, че тя категорично ще откаже да напусне Лисабон?

— Момичето е имало много повече здрав разум от теб — сухо отвърна леля й. — Истинско чудо е, че не сте били ограбени и убити от френските войници, от местните бандити, от испанските партизани или Бог знае от кой още. Трябва да си била луда, за да се озовеш в зоната на сраженията.

Дълбоко в себе си Джослин бе съгласна. Това бе един от случаите, когато твърдоглавието й бе взело връх въпреки усилието й да го обуздае.

— Направих проучвания и пътуването не изглеждаше опасно. Признавам, че бях малко разтревожена, когато водачът ми избяга. Нямах представа как да стигна до полка на чичо Андрю, но бях добре въоръжена, а ти знаеш, че съм отличен стрелец. След като капитан Далтон и неговият патрул ме откриха, вече бях в безопасност.

— Мога само да добавя, че наистина си имала силен ангел-пазител. — Леля Лора отново погледна писмото. — Майор Ланкастър също е настанен в болницата „Йоркският херцог“, но май не си се срещала с него. През зимата, която ти прекара с нас, той бе изпратен на специална мисия с испанската армия. — Очите й се натъжиха. — Боя се, че той умира.

Джослин се наведе и отпусна ръка върху рамото на леля си. Четенето на списъците с жертвите от Ватерло бе много болезнено за нея, но още по-мъчително бе за леля й, която бе прекарала целия си живот като офицерска съпруга, а сега повечето от приятелите й бяха убити.

Чрез лейди Лора, Джослин се бе запознала с много офицери и искрено й съчувстваше, тъй като бе харесвала мнозина от тях. Те наистина притежаваха качества, заслужаващи уважение, за разлика от парфюмираните лондонски контета. Може би тъкмо това я бе привлякло у херцог Кандоувър, чието изискано облекло не можеше да прикрие интелигентността и целенасочеността му. Той се смяташе за пример на образцов едър земевладелец, което говореше доста за характера му. Освен това активно участваше при изработването на важни закони в Камарата на лордовете. Политическите им възгледи също ги сближаваха.

Да, Кандоувър беше мъжът за нея. Тя го харесваше много…, но не прекалено.

Само ако имаше още време, за да задълбочи връзката им. Джослин бе сигурна, че херцогът ще се ожени, ако срещне подходящата жена. Жена от неговия кръг, със сходен темперамент и характер.

Но времето изтичаше и ако продължаваше да изчаква, за да привлече още по-силно вниманието му, щеше да загуби наследството си. Всъщност, ако остане само със скромна издръжка, щеше да изгуби и възможността да се среща с Кандоувър в обществото. Тя нямаше да бъде богата и очарователна наследница, желана от мнозина, а дама със скромно състояние, преминала разцвета на младостта си. Това я ужаси. Бе напълно неприемливо. Свикнала бе с положението си в обществото и го смяташе за сигурно.

Проклет да е баща й! Двамата бяха толкова близки, а накрая я бе предал…, също както някога бе предал и майка й…

Бързо пропъди тази мисъл, с което отдавна бе привикнала. По-добре да се съсредоточи върху онова, което трябва да направи, за да не изгуби и наследството, и съпруга, когото желаеше. Все още оставаше един месец, а Кендъл от Чарлтън никога не се предаваха, въпреки че тя вече не беше от там.

— Мисля, че сутринта ще посетя капитан Далтон в болницата — рече Джослин, завръщайки се към по-земни грижи. — Ще дойдеш ли с мен?

— Утре не мога, нито вдругиден, но му кажи, че по-вдругиден обезателно ще го навестя. — Лейди Лора се изправи и извини, че трябва да отговори на писмото на съпруга си.

Когато остана сама в салона, мислите на Джослин отново се насочиха към нейния проблем. Очевидното решение бе да се омъжи за някого от ухажорите си и да има модерен брак, в който всеки от партньорите живее собствен живот, след като се родят един или двама наследници. Но тази идея я отвращаваше. Не искаше да бъде кобила за разплод на някого, когото едва познаваше, нито пък да стане една от многобройните мимолетни любовници на херцог Кандоувър. Джослин искаше да бъде негова съпруга. Тя се бе примирила с факта, че верните съпрузи, ако въобще имаше такива, са малко, но вярваше, че Кандоувър ще й изневерява дискретно. А ако имаше късмет, той може би щеше да осъзнае, че съпругата му е единствената жена, от която се нуждае.

Въпреки отвращението на леля й от идеята за бързото вдовство, то би било за предпочитане пред брака по сметка, тъй като щеше дай даде свобода и време, за да спечели сърцето на Кандоувър. Но сър Харолд Уинтърсън не беше подходящият кандидат-жених. Лейди Лора бе права за едно — не си струваше да се омъжи за възрастен джентълмен и да се озове в неприятното положение да очаква с нетърпение смъртта му, за да получи свободата си.

Джослин вдигна глава и се втренчи във великолепно изрисувания позлатен таван на салона. Като дете често лягаше на пода и си фантазираше какви ли не истории за изкусните картини. Обичаше тази къща почти колкото и „Чарлтън Аби“.

Непокорната половина от характера й отново взе връх и тя изруга с ярост, която би спечелила възхищението на някой от войнствените й предци. Може би нямаше да спечели любовта на херцога и Чарлтън да бе завинаги загубен за нея, но „Кромарти Хаус“ все още й принадлежеше. Без значение какво ще й струва, щеше да открие начин да запази дома си и да го спаси от алчните ръце на Елвира.