Заложница на съдбата

Глава 33

Джослин безмълвно последва леля си по стълбите нагоре до стаята, която заемаше семейство Къркпатрик, когато идваха в „Кромарти Хаус“. Освен това Лора и Андрю винаги споделяха едно легло, за разлика от повечето двойки от тяхната класа. Още едно доказателство, че съществуваха щастливи бракове.

Лейди Лора отвори сандъчето си с бижута, извади една плоска овална кутийка, дълга около десетина сантиметра, и я подаде на Джослин. Беше кутийка за снимки с изключително изящна изработка.

С треперещи пръсти Джослин намери закопчалката отстрани и я отвори. Вътре имаше миниатюра — портрет на жена със златисти коси, ослепителна красавица с лешникови очи. На срещуположната стена бе прикрепен лист, върху който с елегантен почерк бе написано: „На дъщеря ми Джослин, с цялата ми любов.“

Ръката й конвулсивно остави кутийката. Лицето на майка й отприщи поток от спомени. Как си играе в градината, а майка й сплита цветя в косите й, как препускат сред хълмовете на Чарлтън, а майка й я държи в скута си върху седлото. Как се рови в гардеробната й, пълна с коприни и дантели. Спомни си дори, че въобще не й се скара, когато неволно съсипа новото й боне.

Сълзите се стичаха безмълвно по лицето й, докато Джослин се отдаваше с радост на хубавите спомени, които бе погребала заедно с непоносимата болка. Майка й я бе обичала. Макар че си бе тръгнала, тя се бе обърнала назад, покрусена от раздялата не по-малко от Джослин.

Леля й я прегърна през рамо и я остави да си поплаче.

— Сега разбираш ли по-добре майка си? — попита я Лора, когато сълзите й най-после секнаха.

Младата жена кимна.

— Не знам дали някога белезите ще изчезнат, но сега поне знам всичко.

— Да остана ли с теб тази вечер? Мога да се откажа от вечерния прием.

— Предпочитам да бъда сама. Трябва да помисля за много неща. — Джослин въздъхна. — Може би сега ще мога да сложа в ред собствения си живот.

— Някакви неприятности с Дейвид?

— Боя се, че е така. Много сериозни неприятности.

— Той е същият като Андрю, мила моя — тихо рече Лора. — Ако бракът ви е истински, Дейвид няма да те предаде.

— Може би е твърде късно за това. — Тъй като не искаше да продължава този разговор, Джослин смени темата и посочи към роклята на леля си. — Ще трябва да се преоблечеш. Роклята ти доста пострада от сълзите ми.

— Това е прекалено ниска цена за това, че най-после нещата се изясниха — отвърна Лора и позвъни на камериерката си. — Сигурна ли си, че ще бъдеш добре?

— Напълно. — Целуна срамежливо леля си по бузата. — Винаги съм мислила за теб като за своя майка. Сега имам две.

Лора се усмихна.

— Исках да имам дъщеря, но не бих обичала своята повече, отколкото обичам теб.

Този път имаше опасност и двете да избухнат в сълзи, но камериерката на леля й влезе преди емоциите да вземат връх. Докато момичето се тюхкаше около измачканата рокля на господарката си, Джослин излезе от стаята. Сега, след като бе преоткрила миналото си, трябваше да разплете усложненията, които бе създала в настоящето.

Джослин остана будна до късно през нощта, замислена за живота си, за този на родителите си, докато Изида мъркаше щастливо в скута й. Може би трябваше да изпитва гняв към баща си, задето бе прекъснал всякакви връзки с майка й, но обясненията на лейди Лора й помогнаха да разбере причините за поведението му. Макар че тя бе мислила, че любовта му към нея не е достатъчно силна и лесно може да я загуби, той все пак й бе дал най-доброто от себе си. Това, че тя не бе вярвала в любовта му, бе по нейна вина, а не по негова.

Сега разбираше проклетото му манипулативно завещание. Въпреки че не бе споделяла с него резервите си относно брака, той явно се бе досетил, че ако остави всичко в нейни ръце, тя ще завърши дните си като стара мома. Лорд Кендъл не притежаваше особена деликатност и бе подредил живота й така, че тя да бъде принудена да се изправи срещу собствените си страхове.

Джослин смяташе, че прилича на лейди Лора и в действителност физическата прилика помежду им бе очевидна. Но у нея имаше много и от Клио. Това се бе проявило при нападението на разбойниците, когато Джослин стреля от упор в един от нападателите, да не говорим за упорития й характер. Джослин се бе старала да потиска тази част от нрава си, ала тя бе неделима от същността й. Щом можеше да приеме майка си, трябваше да приеме и себе си.

Така да бъде.

Все пак разбирането и приемането на миналото бе само първата стъпка. Само един дълъг и мъчителен разговор не бе достатъчен, за да я убеди, че тя е достойна за любов. Въпреки любовта на баща си и леля си тя не се бе чувствала обичана докрай. Дълбоко в нея се таеше неясен страх, че недостатъците й са значими, че не биха могли да бъдат изкупени с нищо, и всеки, който я опознае добре, ще я напуска.

При все това жадуваше за любов, а това означаваше, че трябва да повярва, че е жена, която може да бъде обичана. Но това не бе лесна задача. В представите си тя се виждаше като почтена и порядъчна. Опитвала се бе да живее в хармония с духовните ценности на тази си вяра. Щедро даряваше времето и парите си и се стремеше да бъде мила и добра. Стараеше се да оценява хората по достойнствата им, а не да презира по-нискостоящите от нея. Но щеше да й отнеме доста време, за да повярва, че заслужава да бъде обичана, ако въобще, разбира се, някога успее.

Господи, та тя дори не знаеше какво представлява любовта! Смяташе, че е влюбена в херцог Кандоувър — дори след всичко, което се бе случило с Дейвид, херцогът продължаваше да владее мислите й. Дали това бе любов или само илюзия, която си бе създала, тъй като рационалният й ум бе решил, че той е подходящият съпруг? Мъж, който никога няма да бъде обзет от онази разрушителна страст, погубила брака на родителите й.

Чувствата, които събуждаше у нея Дейвид Ланкастър, бяха по-сложни и объркани. Тя се бе омъжила за него набързо и при много странни обстоятелства. Двамата се бяха смели и разговаряли открито за много неща и тя бе започнала да мисли за него като за доверен приятел. После в изблик на неустоим копнеж го бе примамила в леглото си. Не знаеше дали това бе любов, но мисълта, че той няма да бъде част от живота й, я изпълваше с чувство на болезнена самота и загуба.

Дали той щеше да я последва в Лондон или завинаги бе унищожила онова, което съществуваше помежду им? А ако не дойде, дали тя щеше да има смелостта да се върне в „Уестхолм“? Трябва да го направи, защото досега само бе бягала от щастието си.

Когато най-после се унесе в неспокоен сън, мислите й бяха още по-объркани и оплетени отпреди.

На следващата сутрин обаче се събуди необичайно спокойна. Когато се присъедини към леля си и чичо си край масата за закуската, полковникът я огледа доста внимателно, преди да излезе, но не попита нищо за своя бивш офицер. Джослин бе благодарна; едва ли щеше да има сили да обсъжда Дейвид.

Лейди Лора покани племенницата си да я придружи до модистката, но Джослин отказа — още не бе готова да се върне към обичайните си занимания. Вместо това се оттегли в стаята си и нахвърли списък на всичко, което леля й бе разказала, и на чувствата й, породени от тези разкрития. Може би изразяването на чувствата й с думи щеше да й помогне да си изясни нещата.

Сутринта преваляше и тя преустанови писането, за да изпие чаша чай. Ако Дейвид бе решил да я последва в Лондон, щеше да пристигне рано тази вечер. Копнееше да го види, но нямаше представа какво да му каже. Може би, че го обича, но дали наистина бе така? Той заслужаваше много повече от това.

Пишеше страница след страница, докато спомени и проникновения бликаха от сърцето й. Странно, колко прояснено бе съзнанието й сега, след като леля Лора й бе дала ключа към миналото.

Тъкмо си отдъхваше и разтриваше изтръпналите си пръсти, когато Дъдли влезе със сребърен поднос с визитна картичка върху него.

— Имате посетител, милейди.

Тя взе картичката и прочете: „Херцог Кандоувър“. Тръпки пролазиха по гърба й. И така мъжът, който дълго бе обсебвал мислите й, който бе нещо като щит срещу солидната реалност в лицето на Дейвид Ланкастър, сега бе тук.

„До септември…“ Всъщност се бе върнал в Лондон няколко дни по-рано. Съвпадение или нямаше търпение да я види? Явно бе мислил за нея — доказателство бе бележникът със стиховете, който й бе изпратил.

Е, тя искаше отговори. Ето че имаше възможност да получи някои от тях.

— Ще сляза след минутка — каза лейди Джослин на иконома си.

След като Дъдли излезе, наплиска лицето си със студена вода, за да заличи следите от сълзите си. После се огледа безстрастно в огледалото. Мари бе свършила отлична работа — лейди Джослин Кендъл бе елегантна както винаги. Странно как продължаваше да мисли за себе си с това име, въпреки че по закон вече бе лейди Престън. Това бе още едно доказателство на капризния й отказ да приеме брака си.

Насили се да се усмихне. Образът в огледалото не бе много убедителен, но приемлив. Изпълнена със някакъв особен фатализъм, тя слезе по стълбите, за да поздрави госта си.

Загорял и красив както винаги, херцогът се бе облегнал небрежно на полицата на камината, но се изправи, когато тя влезе в гостната. В студените му сиви очи се четеше открито възхищение, когато Джослин приближи.

— Добро утро, Кандоувър. Какво неочаквано удоволствие.

— Извикаха ме в Лондон по работа и когато минавах покрай къщата ви, видях, че чукчето на вратата е вдигнато. Не смеех дори да се надявам, че ще ви заваря в дома ви. — Погледна я с оня поглед, както когато се видяха за последен път на бала на Паркингтън. Макар че все още не е септември, мога ли да се надявам, че вече сте готова — повдигна ръката й и продължително я целуна — за забавления?

Джослин с отчаяние осъзна, че откликва на целувката му. Надяваше се, че няма да чувства нищо, но той бе дяволски привлекателен. Нещо повече, под легендарно студеното му държание тя бе доловила, че се крие почтен мъж. Макар че обиграният херцог едва ли щеше да се зарадва, ако разбере, че тя мисли за него по този начин.

Убедена, че на всяка цена трябва да разбере какво чувства, лейди Джослин се усмихна с най-очарователната си усмивка.

— Можем да обсъдим този въпрос, ваша светлост.

— Мисля, че би трябвало да ме наричате Рафи. Предпочитам го пред Рафаел. — Устните му се извиха в многозначителна усмивка. — Да ме кръстят на един архангел не е било много подходящо, не смятате ли? — После обхвана брадичката й с длан и докосна с устни нейните.

Джослин вкуси тази целувка със странно раздвоение. Той бе истински мъж и инстинктивният й отклик бе неопровержимо доказателство, че заслужено е спечелил репутацията си на великолепен любовник. Тъкмо това мечтаеше да намери у него.

Но той не бе Дейвид. Реакцията й към херцога бе слаба и мимолетна в сравнение с любовния пожар, който Дейвид бе запалил у нея.

Но най-странното бе, че й е било нужно толкова време, за да разпознае чувството, което не можеше да се сбърка. Беше започнала да се влюбва в Дейвид още от първия миг, когато го погледна в очите в болницата. И продължаваше да се влюбва, макар че упорито отричаше чувствата си, защото мисълта да бъде влюбена я плашеше до смърт. През цялото време се бе опитвала да се убеди, че Дейвид е само добър приятел, братът, когото винаги бе искала, докато в същото време се бе закачила на въдицата, както пъстървата на кукичката на рибаря.

Дейвид със сигурност щеше да се засмее, когато му го каже, но с топлина и разбиране, а не с подигравка. Сега, след като бе осъзнала всичко, трябваше да отиде при него и да го помоли да й прости лекомисленото и безотговорно поведение.

Тъкмо се канеше да се освободи от прегръдката на херцога, вратата на гостната рязко и шумно се разтвори.