Заложница на съдбата

Глава 26

След преживените мигове на страст, Джослин спа лошо. Тя се въртя в леглото, преследвана от възбуждащия спомен за случилото се с Дейвид в избата на имението. Кореше се, че е лекомислена развратница, и се срамуваше, задето се бе наслаждавала на целувките и милувките на майора. Винаги се бе смятала за жена, която контролира чувствата си и не се поддава на емоциите. Беше прекарала години в търсенето на мъж, който би бил подходящ съпруг. И когато го бе открила, бе позволила на друг да нахлуе в живота й, обърквайки чувствата и желанията й.

Разбира се, Дейвид бе идеален представител на мъжкия пол — мил, забавен, отличен компаньон и много привлекателен. Но не бе редно да се отдава на ласките на друг, когато мислите й вече са заети.

Парадоксално, когато стана от леглото, младата жена осъзна, че Дейвид беше прав, заявявайки, че трябва да научи повече за страстта, въпреки че аргументите му бяха безсрамно егоистични. Ако искаше да контролира тялото си, първо трябваше да го разбере.

Нещо повече — сега, след като бе изпила първата глътка от чашата на страстта, можеше да прецени, че липсващият й опит в любовната игра едва ли щеше да очарова херцог Кандоувър. Единствено статутът й на омъжена жена я правеше привлекателна в очите му, така че по-добре да се научи как да се целува.

Макар че се засрами от дръзките си мисли, Джослин трябваше да си признае, че любовните уроци с Дейвид щяха дай доставят огромно удоволствие.

Мари влезе в спалнята с поднос чай в ръце. Джослин мислено си каза да поръча шоколад, тъй като това бе предпочитаното й питие за закуска.

— Как се чувстваш в стаята си на тавана? — попита тя, докато си наливаше мляко в чашата.

Не биваше да пита. Мари въздъхна и лицето й придоби страдалческо изражение.

— Не е като в „Кромарти Хаус“.

— Предполагам, че не е. — Джослин отпи от чая. — Хайде, не бъди мрачна. Само след седмица любимият ти уелсец ще бъде тук, за да сподели изгнанието ти от цивилизацията.

— Ха! И къде беше той, когато най-много се нуждаех от него? Когато бях нападната от онези жестоки бандити? — възмутено вирна брадичка камериерката.

— Но нали лорд Престън ни защити — изтъкна господарката й.

Мари презрително изсумтя.

— Щеше да бъде много по-романтично, ако бях спасена от моя любим, а не от вашия.

Джослин се задави с чая.

— Майор Ланкастър не е мой любим.

— Той е ваш съпруг, нали? И ако го оставите да си отиде, ще бъде несравнима глупост. — Кафявите очи на Мари огледаха укорително господарката й като строга бавачка.

— Струва ми се, че се самозабравихте, мадмоазел! — Джослин остави рязко чашата си върху чинийката. Гласът й бе студен като лед. Понякога си мислеше, че не е зле слугите й да се боят от нея и това бе един от тези случаи.

— Каква рокля ще облечете тази сутрин, милейди — попита Мари, без ни най-малко да се стресне.

— Тъмносиния муселин. — Джослин предположи, че може да й се наложи да посети някои не особено чисти помещения, затова по-добре да облече нещо тъмно. Освен това въпросната рокля беше с високо деколте и доста строга, което напълно отговаряше на настроението й.

След като се облече, тя слезе долу. Вътрешно трепереше, защото не бе сигурна как ще се изправи пред Дейвид след интимностите от предишната вечер.

— — Лорд Престън стана ли вече? — попита тя Стретън.

— Негово благородие излезе рано, милейди. Ще желаете ли да закусите?

Джослин въздъхна облекчено и си поръча рохко яйце и препечена филийка, после се настани в трапезарията и започна да прави списъка с въпросите си към Стретън. Икономът можеше да бъде отличен помощник, но се нуждаеше от напътствия относно това, което ще е нужно на господаря му, поне в началните етапи от възстановяване на домакинството в имението.

Приключи със закуската и тъкмо излизаше от трапезарията, когато Дейвид влезе в къщата. С ботушите си за езда и кожените бричове, подходящи за провинцията, той бе много приятна гледка за окото на всяка жена — освен ако въпросната жена не се чувстваше засрамена и виновна.

Преди Джослин да се овладее, той повдигна брадичката й и я целуна. Устните му бяха топли и твърди. За миг тя замръзна от изненада. Но това не бе целувка, предназначена да съблазнява, нито изразяваше някакво господство или притежание. По-скоро бе приятелски израз на привързаност и я накара да се почувства превъзходно.

Когато той се отдръпна, неудобството и притеснението от предишната вечер бяха напълно изчезнали.

— Добро утро — рече малко задъхано младата жена. — Сигурно си станал много рано.

— Отидох да се видя с управителя на имението, за да обсъдим с него какво трябва да бъде направено. Ще трябва да си избера кон, за да мога да обиколя земята и да видя всичко със собствените си очи. — Хвана ръката й и я поведе към вратата. — Ела с мен, да отидем заедно до конюшните. Като познавач на коне, сигурно си не по-малко любопитна от мен.

Жизнерадостното му настроение сякаш бе заразително. Когато стигнаха до конюшните, двамата вече бъбреха свободно както винаги. Но вътре те млъкнаха. Подобно на винената изба и конюшните бяха отлично поддържани и всичко бе в безупречен ред. Джослин огледа със завист гладките и лъскави ловджийски коне, двата коня за каретата и огромните мускулести товарни коне. Дори баща й щеше да бъде впечатлен.

Тя спря пред клетката на една красива сива кобила и каза:

— Това е почти достатъчно, за да се простят всички грехове на Уилфред. — Припомни си изражението на Дейвид в избата и додаде: — Е, поне някои от тях.

— Брат ми наистина е разбирал от коне. — Дейвид тъжно огледа дългата редица клетки. — Жалко, че не е вложил също толкова пари в отглеждането на добитъка или в купуването на по-качествени семена за посев.

Очевидно посещението му при управителя на имението е било полезно. Джослин погали кадифената муцуна на кобилата.

— Но ти ще съумееш да съчетаеш и двете, нали? Да се грижиш за фермата и да развъждаш прекрасни коне?

— Надявам се с времето и това да стане — въздъхна младият мъж, — но не и сега.

С малко късмет можеше да го направи и сега, без да се налага да продава избата и конете, помисли си Джослин, докато шепнеше гальовни думи на кобилата. Двамата можеха да бъдат партньори, но той не беше партньорът, когото тя искаше, нито пък тя бе неговият избор.

— Вие ли сте новият господар? — разнесе се учтив глас. — Аз съм Паркър, конярят.

Двамата с Дейвид се извърнаха към новодошлия. Отначало Паркър изглеждаше нервен, но постепенно се отпусна след предразполагащите въпроси на Дейвид. Джослин предположи, че покойният лорд е бил доста избухлив и слугите му се бяха научили да пристъпват на пръсти край него.

Дейвид помоли Паркър да му оседлае високия черен жребец.

— Искаш ли да пояздиш с мен? — обърна се той към Джослин, когато конярят отиде да изпълни молбата му. — Докато си облечеш костюма за езда, ще наредя да оседлаят сивата кобила.

Предложението бе доста изкушаващо и тя се поколеба, но после поклати глава.

— Може би е по-добре първо да видиш сам „Уестхолм“.

— Предполагам, че си права.

— С твое разрешение ще поговоря със Стретън, за да решим какво трябва да направи за къщата.

Той й се усмихна с онази усмивка, която винаги я стопляше.

— Ще ти бъда благодарен. Мога да командвам рота войници, но почти нищо не знам за управлението на едно имение.

— Е, аз ще тръгвам — каза Джослин, доволна, че може да му помогне.

Дейвид тръгна след нея.

— Паркър ще се нуждае от помощник в конюшнята. Ще ми позволиш ли да наема Рийс Морган, ако той пожелае?

— Добра идея. Той е много полезен. Тук едва ли ще има кой знае колко много работа, а в Лондон имам двама коняри. Предполагам, че ще е доволен да живее по-близо до семейството си.

Оседланият жребец очакваше Дейвид отвън, той го възседна и се сбогува с нея с думите, че ще се върне за вечеря. Джослин го проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Не бе изненадана, че е отличен ездач. Той правеше всичко добре, с лекота и с непретенциозен стил. Запита се как ли би се чувствал във висшето общество, където претенциозността бе начин на живот. Но дори и там характерът и истинските качества се ценяха от хората, които имаха влияние и тежест в това общество. Ако по някаква причина не се оженеше за своята Жанет, сигурно нямаше да липсват млади жени, нетърпеливи да станат лейди Престън.

С тази мисъл, която й подейства странно потискащо, тя се върна в къщата.

Дейвид отново целуна Джослин, когато се срещнаха за вечеря. Този път вместо да се стресне, младата жена отвърна топло на целувката му. Дейвид си каза, че има напредък. Усмихна се и я поведе към трапезарията.

— Успешен ли беше денят ти?

— Мебелите и ламперията в къщата отчаяно се нуждаят от излъскване с пчелен восък, а подовете — от старателно почистване, но като цяло сградата е солидна, с изключение на незначителни течове от покрива. Открих прекрасни стари мебели, така че по-голямата част от стаите могат да бъдат преобзаведени. Утре ще дойдат осем или десет жени от селото, за да помогнат. — Тя се усмихна, докато нагласяваше салфетката си. — Всички явно изгарят от любопитство да посетят голямата къща и ако имат късмет, да видят новия господар.

— Предполагам, че с голямо нетърпение искат да видят светската дама от Лондон. Какво мислиш за къщата?

Джослин се наведе напред, а очите й заблестяха:

— Къщата е много хубава. Стаите са просторни, а от големите прозорци в новите крила се откриват прекрасни гледки. Освен това са много слънчеви. Ние можем… — Гласът й заглъхна. — Ти можеш да превърнеш това място в приятен туристически обект.

— Ще бъде наистина чудесно, ако успееш да премебелираш стаите, като използваш наличните мебели — каза той, зарадван от това неволно изплъзнало се „ние“. — Боя се, че за известно време едва ли ще мога да отделя пари за подобрения в къщата.

Тя преглътна една лъжица от супата от киселец.

— А ти какво откри по време на огледа на имението?

— Роули и управителят не преувеличават за това, което трябва да бъде направено. — Дейвид се намръщи. — Макар че години наред съм яздил непрекъснато, сега, само след два месеца прекъсване, мускулите ме болят.

Тя се засмя, но се въздържа от коментар.

— Държа много на преценката ти за имението. Кога ще можеш да дойдеш с мен?

Тя се замисли.

— Утре вероятно ще трябва да остана в къщата, за да наглеждам новодошлите помощнички. Какво ще кажеш за вдругиден?

Той кимна, макар да бе малко разочарован. Очакваше с нетърпение да я разведе из „Уестхолм“. Не се съмняваше, че тя ще почувства любовта му към местността. Вече бе харесала къщата и му бе позволила да я целуне. Ако се влюби в имението, можеше да се влюби и в него.