Златната гривна

Глава XIIIВ ЛАГЕРА НА СИУКСИТЕ

Колкото повече се приближаваха Макдиармид и Евън Рой до десния бряг на реката, толкова по-ясно до тях долиташе някакъв глух шум, който нарастваше в общ ропот от възбудени гласове, от възклицания и викове. Селището, тихо и спокойно допреди минути, изведнъж беше заприличало на разбунен кошер. Стотици хора излизаха бързо от вигвамите си и като виждаха в реката приближаващата се лодка, хукваха към брега, за да посрещнат вожда си.

Тези индианци имаха съвсем ново излъчване. Те по нищо не напомняха парцаливите нещастници край форт Лъки. Жените носеха облекла от кожа на дива коза, лъскавите им коси висяха украсени с мъниста от двете страни на лицето. Мъжете бяха с кожени ловни панталони, в косите им бяха втъкнати пера и разноцветни лентички, бяха обути в мокасини, богато украсени с ресни. Макдиармид стъпи на брега и с величествена осанка се отправи към средата на лагера. Евън Рой, който го следваше отблизо, можа да види с какво почитание го гледаха всички, които срещаха по пътя си.

В средата на лагера се извисяваше един доста по-различен от останалите вигвам. По големината си той приличаше донякъде на онези шатри, които опъват по площадите пътуващите циркове. Разликата се състоеше в това, че беше обшит с бизон-ски кожи, с гладката страна отгоре, и целият боядисан в бяло и украсен с всякакви рисунки.

Този вигвам, нареден съвсем скромно отвътре, беше свещено място за племето дакота. Тук се провеждаха всички церемонии, както и най-важните съвети на вождовете.

Макдиармид искаше да пропусне неизменните за такива случаи религиозни ритуали и нарочно се беше забавил точно толкова, колкото беше необходимо, за да привършат те в минутите, преди да се открие съветът.

На празното място пред вигвама гореше голям огън и около него вече се бяха събрали пратениците на съседните племена, пристигнали да изслушат важното предложение, което щеше да им бъде отправено. Насядали около огъня, те мълчаливо димяха с лулите си и имаха типичния за подобни случаи съсредоточен и независим вид.

Наоколо се тълпяха стотици индианци, които тихо обсъждаха помежду си предстоящото събитие. Щом научи за пристигането на Макдиармид, от кръга на седящите стана белокос старец, наметнат с бял плащ, и бавно тръгна към него.

Това беше Голямата змия, почитаният вожд, на едно от най-многобройните племена.

— Поздравявам те, вожде, дошъл от земите на Голямата майка — каза той и постави дясната си ръка на рамото му. — Добре дошъл сред нас! Радваме се на твоето пристигане и те посрещаме като твои братя!

След тези думи той го въведе в кръга и заговори с висок глас, за да бъде чут от всички:

— Златната гривна ни донесе думите на сиуксите от Бялото море. Нека всички, които сега сме тук, да ги чуем.

Шепот на одобрение се понесе над тълпата.

Като децата, и индианците много обичаха блясъка и потайностите. Преминал през английските владения, Макдиармид се беше появил при тях с много подаръци за вождовете и първенците — най-вече оръжия и бойни принадлежности, от което те бяха неимоверно щастливи. Изведнъж той стана известен и уважаван в цялата околност.

А пищния си костюм не носеше никак самоцелно. Той го изтъкваше над другите вождове и увеличаваше въздействието му над индианското население. Дори краткото време, през което беше тук, му даваше основателни надежди, че ще съумее да обедини всички сиукси с остатъците от племето на чернокраките.

Той застана край огъня с лице към пратениците и след обичайните за такива случаи минути на мълчаливо съсредоточаване заговори с ясен и авторитетен глас:

— Братя от племето сиукси! Пред вас не стои чужденец, а брат по кръв, син на онова славно племе, което някога е притежавало цялата земя на север… Както знаете, аз съм вожд на чернокраките, а те винаги са били неприятели на белите. За да се спаси от тях, племето ми се е оттеглило към Бялото море в Канада, където живее и досега. Ето с какви думи ме изпратиха хората от това племе при вас. Воини от племето сиукси, искате ли да узнаете защо войниците на коварния вожд на белите са били винаги по-силни и са съумявали да ни побеждават? Защото ние никога досега не сме успявали да се съюзим и да застанем единни срещу тях… Защото се борим разединени, вместо да застанем насреща им всички заедно.

Първенците слушаха внимателно и при последните му думи сред тях се разнесоха тихи възгласи на одобрение.

— Не можем повече да губим. Онова, което не са успели да постигнат нашите бащи — продължавате вождът Златната гривна, — трябва да се опитаме да го направим ние. Ние сме много и сме храбри. Ако се обединим, ще станем толкова силни, че коварният вожд на белите ще бъде принуден да се съобразява с нас. Вашият брат, когото виждате пред себе си, е прекарал по-голямата част от живота си сред бледоликите и е успял да научи за тях всичко, което е необходимо. Той познава отлично техните пушки и оръдия и ще обучи на това сиуксите и чернокраките… Ако се обединим и изчакаме удобен момент, за да започнем действията си от страната на Бялата майка — Канада, ще можем да победим вожда на бледоликите и да го прогоним от онези места, които по право ни принадлежат, или поне да го накараме да ни уважава. Това предлагат воините от племето на чернокраките на братята си сиукси. Хау!

След думите на Златната гривна отново сред множеството се разнесе одобрително шушукане, но никой не се решаваше да вземе думата преди Голямата змия.

Той дълго мълча, преди да проговори.

— Вождът Златната гривна говори толкова добре, сякаш осемдесет снежни зими са прелетели над главата му. Братът на чернокраките Златната гривна е велик вожд. Съюзът на сиуксите и чернокраките е записан в книгата на мъдростта. Този съюз трябва да стане. Тогава коварният вожд на бледоликите ще разбере каква е силата на всички индианци. Хау!

Всеобщото одобрение, с което бяха посрещнати преди малко думите на Макдиармид, сега прерасна във въодушевление.

Отново настъпи мълчание, след което бавно се надигна човек с исполински ръст, чиито ръце бяха обрасли целите с гъсти като руно косми. Това беше Изправената мечка, вожд на племето дакота и фанатичен привърженик на войната.

Нямаше съмнение, че влиянието на Златната гривна будеше завист у него и сега беше решил да попречи за вземането на окончателното решение. Затова започна речта си хитро и отдалече.

— Мъдрите ни бащи казваха: „Три пъти обърни езика си, преди да заговориш!“ — каза той бавно, с глас, който напомняше ръмжене на звяр. — Чернокраките са велик народ. Съюзът ни с тях е чест за нас. Но все пак, преди да вземем решението си, предлагам според обичая на бащите ни още веднъж внимателно да претеглим всички шансове. Защото нетърпението се прощава само на децата. Нека сега се разотидем по вигвамите си, където на спокойствие да съберем мислите си, а съвета да отложим за залез слънце. Хау!

Няколко минути изминаха в пълна тишина. Никой не изказа друго мнение и предложението на Изправената мечка беше прието.

Вождовете наметнаха своите пъстри плащове и мълчаливо се разпръснаха на всички страни.

Макдиармид разбираше колко е важно да се спазват обичаите на дедите и също се отправи към вигвама си. Евън Рой се канеше да го последва, когато вниманието му беше привлечено от появилите се край лагера конници. Когато се вгледа добре, той забеляза, че те са бели.

Това не беше никак странно, защото, макар и враждебни към правителството на белите, индианците често общуваха в своите селища с търговци. Но тези бели не бяха такива. Единият от тях беше свещеник, двама изглеждаха като най-обикновени обитатели на прерията, а четвъртият — Евън Рой не вярваше на очите си — беше в мундир на кавалерийски лейтенант.

Индианците, които се тълпяха около новодошлите, изразяваха подчертано недружелюбие. Видът на офицера от бялата армия ги караше да негодуват. Привършилият преди малко съвет им беше припомнил всички обиди, нанесени им от белите, и това усилваше войнствените им настроения.

Свещеникът се зарадва, когато видя Евън Рой, който бързо се приближавате.

— Уважаеми господине — извика с облекчение мисионерът, — желая ви здраве! Аз съм смиреният Смитфилд от Шекъм… Уверяваха ме, че и най-дивите племена ще ме приемат благосклонно. А вече стигнах посред лагера и от никого не съм чул добра дума.

— Преди всичко трябваше да предупредите за пристигането си — отвърна студено Евън Рой. — Не знаехте ли, че на всеки бял в прерията гледат като на неприятел?… А кои са господата, които ви придружават?

— Както виждате, един офицер, който има желание да говори с вожда на племето дакота. Останалите двама са нашите водачи… Ще ви бъдем благодарни, ако ни предложите закрилата си.

— Носите ли подаръци за вождовете и първенците на племето? — попита Евън, без да се издаде.

— Носим, разбира се. Даровете ни са натоварени на това муле.

— Знаете ли езика на племето?

— Само отделни думи, но ще можем да разчитаме на господин Фардо, единия от водачите ни.

Евън Рой изгледа подозрително Красавеца. Ако трябва да сме откровени, външността на Бил не говореше в негова полза. И индианците вече бяха започнали да му се присмиват, като отправяха хапливи забележки.

Евън Рой едва разбираше една от десет думи на индиански, а беше явно, че толкова разбираха и двамата водачи. Колкото до свещеника, той се вглеждаше в заобиколилите го лица и усещаше как с всяка минута опасността се увеличава.

— Уважаеми господине — обърна се той отново към Евън Рой, — ще бъдете ли добър да ни осведомите какви думи отправят тези хора към нас?

— Засега само ви се смеят, но няма да се изненадам, ако след малко започнат да ви замерят с камъни. Казват, че сте дошли от неприятелска страна, а това, предупреждавам ви, е лош знак.

В този миг двамата водачи, които през цялото време стояха неподвижно, пъргаво скочиха на конете си.

— Тези негодници ей сега ще ни нападнат, господин Мигюр! — извика Чарли Колорадо. — Трябва да се скрием в техния свещен вигвам, иначе сме загинали. Да не губим време! Диваците ще ни разкъсат…

И наистина от всички страни продължаваха да се събират жени, които издаваха заплашителни възгласи. Мегер и спътниците му пришпориха конете и препуснаха към свещения вигвам, а Франк Армстронг се приближи бавно към белия и каза:

— Аз ви познах, Евън Рой. Макдиармид сигурно е наблизо, заведете ме при него. Той е най-добрият ми приятел.

Рой чак се зачерви от изненада. Не искаше да отрича и като хвана коня му за юздата, го поведе след себе си.

— За мен е все едно кой сте — каза той, — достатъчно ми е да зная, че сте приятел на Макдиармид, и ще ви преведа и през ада, щом трябва да се срещнете с него.

Тълпата се отдръпна, когато видя, че двамата се отправиха към вигвама на Златната гривна. Само един индианец, когото наричаха Посечения заради голямата рана на лицето му, им препречи пътя.

— Кой си ти — попита той Евън Рой — и кой ти е дал правото да закриляш един чужденец в нашия лагер? Той принадлежи на жените ни и те имат правото да го пребият с камъни…

— Отдръпни се, Посечения — спокойно го прекъсна Евън Рой, — този човек е приятел на вожда Златната гривна.

— Златната гривна не е от племето на сиуксите. Дай ни този бледолик!

Този път Евън не отговори. Той хвана индианеца за ръката, подложи му крак и го отхвърли далеч в прахта. Докато той се валяше там зашеметен, двамата стигнаха пред вигвама.

— Армстронг! — извика от удивление Макдиармид. — Как попадна тук?

— Идвам при теб, Макдиармид! Искам да спася теб и твоите приятели от гибелта, към която вървите със затворени очи. Нещо ми подсказваше, че ще те намеря сред сиуксите, че белият вожд, за когото говори цялата прерия, си ти. Искаше ми се да се уверя в това и да предотвратя, ако е възможно, ужасната война.

Макдиармид не преставаше да стиска ръката на приятеля си, трогнат от срещата им.

— Страх ме е, скъпи Франк, че си рискувал без всякаква полза — каза той. — Няма да крия от теб, нещата тук сега са такива, че животът ти е застрашен. Нищо няма да може да спре сиуксите, щом решат, че твоето нахлуване в лагера им е оскърбително за тях. А що се отнася до войната, тук никой не мисли за подобно нещо. Аз съм тук, за да дам някои съвети на моите събратя.

— Приятелю — прекъсна го Франк Армстронг, — не искам да зная вашите тайни. Но позволи ми да кажа, че каквито и да са намеренията ви, правителството ще ги сметне за враждебни. То няма да остане равнодушно след получените сведения за оформящия се съюз между северните индиански племена. Няма да ви оставят време да образувате този съюз. А щом армията се прегрупира до месец или по-вероятно до две седмици, войната ще избухне. Затова исках да те видя и да поговоря с индианските вождове.

Макдиармид се усмихна иронично.

— Децата на прерията много пъти са били лъгани и са слушали хиляди лъжливи обещания — каза той. — Какво ще спечелят от твоите думи?

— Как какво? Преди всичко мира и благата на цивилизацията. Макдиармид, приятелю мой! Аз познавам твоите теории, но нали ако дакота вместо чергарския живот, който водят, поискат земя, достатъчна, за да се заселят на нея, и получат съгласието на цивилизованите си съседи, ще бъдат хиляди пъти по-щастливи, отколкото тук, където са принудени да скитат с всички печални последствия от такъв живот.

— За какво си дошъл все пак? Имаш ли пълномощията на правителството, за да водиш преговори? Без това думите ти нямат никаква цена.

— Нямам пълномощия. Говоря само от свое име. Дойдох тук заради нашето приятелство и с надеждата, че ще мога да спра безумието, което започва. Искаше ми се да те видя преди войната, която ще погуби цялото племе.

— Засега никой не знае как ще завърши всичко това. Пък и с какво можеш да ми помогнеш?

— Много е просто. Нека двама или трима от вождовете дойдат с мен при полковник Сейнт Ор. Сигурен съм, че ще могат да сключат изгодно за двете страни примирие. Колкото за безопасността им, аз ще я гарантирам. Наистина не съм командир на отряда, който ме чака край рекичката Бомини, но все пак мога… да кажа на Ван Дайк…

Армстронг беше оглушен от яростния вик, който се изтръгна от гърдите на Макдиармид.

— Ван Дайк!… Корнелиус ван Дайк е наблизо? — крещеше той извън себе си.

Франк Армстронг не осъзна веднага краха на своята мисия, когато спомена, без да иска, името на Ван Дайк. Той се удиви от промяната, която настъпи у Макдиармид. Студеното и малко присмехулно внимание, с което слушаше думите му, така рязко се смени с неудържима ярост, че той само успя да ахне от изненада.

Но нямаше време за обяснения. Силни крясъци се разнасяха край вигвама.

— Чуваш ли? Те вече искат жертвата си — произнесе все още неуспокоен Макдиармид, — можеш да видиш колко са склонни да те изслушат. Засега трябва да те скрия в свещения вигвам. Там е единственото по-сигурно място. Ела с мен, Франк, с мен няма от какво да се страхуват, поне така си мисля. Във всеки случай ще е по-добре да се покажем пред тези кресльовци, отколкото да си помислят, че кроим нещо тайно от тях.

Армстронг не се поколеба нито за миг и последва приятеля си към свещения вигвам.