Златната гривна

Глава XVIIВЪВ ФОРТА

Мисис Сейнт Ор седеше в едно от креслата в работния кабинет на мъжа си и мълчаливо плетеше вълнени чорапи, предназначени за бедните индианци, които бяха дошли наскоро във форт Лъки. Наблизо Нети Дашууд, бледа и сякаш предала се, с паднали над слепоочията светлоруси къдрици, които сега бяха станали почти прозрачни, се беше отпуснала на дивана.

Усещаше се приближаващата есен. Дървата пращяха в голямата камина. Навън природата изглеждаше сива и меланхолична. Плацът, на който доскоро се водеха занятията на войниците, беше пуст. Тревата, винаги равно подстригвана, стърчеше на рошави кичури. Цветята бяха изсъхнали и пожълтели. Казармените помещения изглеждаха потъмнели и запуснати. Часовои имаше само при главния вход на форта и пред щаба. Всичко наоколо носете печата на печал и запуснатост.

Мис Дашууд, тъжна от въздействието на тази картина и от жалните вопли на вятъра в камината, нямате сили дори да говори. Беше станала от леглото преди два дни. Изведнъж мисис Сейнт Ор дочу силна въздишка и когато вдигна глава, видя госпожицата цяла обляна в сълзи.

Тя бързо захвърли плетивото си, изтича до болната и я прегърна, обсипвайки я с целувки.

— Недей така, миличка, това е безразсъдно. Не трябва да плачеш… сълзите няма да помогнат…

И докато казваше това, тя също заплака.

— Ах — простена болната, — колко е ужасно това безкрайно очакване!… Отникъде няма известие… Не мога да се примиря с мисълта, че той е умрял… не мога…

Мисис Сейнт Ор триеше сълзите си и се опитваше, доколкото можеше, да успокои бедната девойка.

— Скоро ще получим вести. И войската очаквам да се завърне, защото няма да може да остане през зимата на открито в прерията.

— А мислиш ли, че е възможно той да се завърне с тях?

— Разбира се, толкова повече, че за смъртта му не се получиха сигурни потвърждения. Разбрахме само, че е тръгнал по опасен път… Мъжът ми много пъти през живота си е постъпвал така и както виждаш, е здрав и невредим.

— Каква егоистка съм! — извика девойката. — Колко лошо е от моя страна да ви дотягам със своята мъка, когато си имате достатъчно и своя, скъпа мисис Сейнт Ор! Простете ми. Ще се постарая да бъда благоразумна… Господи! Колко грижи ви създавам!…

— Никакви грижи не ми създаваш, дете мое, напротив. Ще ти кажа откровено, че ако не беше тук, щях да се чувствам съвсем изоставена. Нети, ти не можеш да разбереш какво е да бъдеш жена на войник, да прекарваш седмици и месеци с мисълта, че го заплашва опасност, да чакаш вести и същевременно да се боиш от тях, да чакаш идването на куриера, а да се страхуваш да разпечаташ плика с новините.

— Скъпа мисис Сейнт Ор — Нети поднесе ръката й до своите устни, — простете ми детинската постъпка. Сигурно това е, защото съм още твърде слаба след болестта и трудно сдържам сълзите си, но вие ми простете.

— Сега пък измисли друго! Хайде да не говорим повече за това. — Мисис Сейнт Ор стана и се опита да изглежда весела. — И двете сме неразумни и се тревожим без причина.

При тези думи тя се приближи до прозореца и се загледа разсеяно към плаца.

— Виж! Погледни натам, това е мисис Пейтън. Така бързо тича насам без шапка и с развети коси… Нещо важно се е случило.

Тя бързо отиде да я посрещне на вратата. По стълбището вече кънтеше гласът й:

— Елси, миличка, нашите си идват!… Вече са съвсем наблизо!

И младата жена връхлетя запъхтяна в стаята.

— Погледнете сами — каза тя, като приближи до прозореца и посочи нещо в прерията.

Мисис Сейнт Ор дълго се взира надалече и най-сетне успя да различи две мънички фигурки, които бързо се приближаваха. Тя веднага позна двете хрътки на своя мъж, които той и този път бе взел със себе си. Радостен вик се изтръгна от гърдите й.

— Имаме известия, известия! — не се сдържаше тя, като обви с ръце шията на Нети.

— Известия? Откъде?… — без да може да разбере каквото и да е, попита бледата девойка.

— Истина е, мила моя, нашите хрътки си идват. Мъжът ми винаги ги изпраща с писмо до мен, когато е решил да се завърне във форта.

През това време хрътките вече прескачаха фортовия ров. Те сякаш летяха по земята, когато минаваха през плаца. След миг бяха пред къщата. Мисис Сейнт Ор отвори прозореца.

— Ситън, Браун, тук! — извика тя.

Благородните животни изскимтяха от радост, с един скок се метнаха по стъпалата и връхлетяха в стаята. Те се движеха толкова бързо, желанието им да близнат ръката на мисис Сейнт Ор беше така голямо, че тя не успяваше да вземе хартията, завързана за нашийника на Ситън.

Най-сетне се добра до писмото и го прочете високо.

— Нети, пиленце, какво ти става? Да не би да ти е лошо? — попита мисис Пейтън, като хвана болната за ръката, защото тя извика и в миг изгуби и последния цвят на лицето си.

— Не… нищо… четете… от радост е — отговори тя, като молеше с жест мисис Сейнт Ор да продължи писмото.

— На осемнайсети, а сега сме петнайсети. Това означава след три дни? — радостно извика мисис Пейтън.

— Той е ранен — прошепна с разтреперан глас Нети Дашууд — и може би…

— Нищо опасно не може да бъде, нали чухте, че е в ръката?

Изведнъж мисис Пейтън извика:

— Вижте, на нашийника на Браун има друго писмо!… Елате да го вземем. Елси!

И наистина едно пакетче се подаваше изпод този нашийник и едва се забелязваше. Бързо го взеха и прочетоха написаното върху плика:

— Моля ви, прочетете ми го. Сега не мога да различа и една буква.

Писъмцето беше едва от десетина реда:

Жените веднага се заеха да коментират получените вести, да препрочитат писмото на коменданта и се отдадоха изцяло на радостта си, че мъжете им са живи и здрави и скоро ще се завърнат. Те не забелязаха бързата промяна, която ставате с Нети Дашууд.

Малката болна се изправи, по лицето й заигра руменина, очите й заблестяха някак особено.

Щом мисис Пейтън си отиде, Нети се приближи до мисис Сейнт Ор, прегърна я и каза:

— След като размислих добре, смятам, че мой дълг е да напусна веднага форта.

Жената вдигна недоумяващи очи.

— Да напуснеш форта? С толкова крехко здраве? Но защо, кажи ми, за Бога!

— Така трябва. Не мога да бъда тук, когато те се завърнат — каза тя, като криеше пламналото си лице в прегръдката на мисис Сейнт Ор.

— Това е лудост!… Не трябва дори да споменаваш за напускане на форта, Нети!

— Необходимо е — каза решително тя. — Ако ме обичате, трябва да ми помогнете, за да не се забавя излишно. От една страна, не искам да будя у никого състрадание, а от друга — след като не мога нищо да направя сама, няма да допусна други да сторят нещо, от което Джулиет би могла да е недоволна.

— Джулиет! — извика мисис Сейнт Ор. — Да разбирам ли, че искаш да се принесеш в жертва за братовчедка си? Ах, дете, дете! Колко много се лъжеш, ако допускаш, че Джулиет мисли сериозно за лейтенант Армстронг!

— Дори тя да не мисли… той мисли сериозно за нея.

Мисис Сейнт Ор укорявате дълбоко в себе си Джим, че не беше открил истината пред Франк. Но в същото време съзнаваше, че е излишно да спира девойката.

— Мислех си, че ще мога да те задържа до Коледа и после да те изпратя до Ню Йорк. Още ли искаш да си заминеш сама?

Нети кимна утвърдително.

— Кога?

— Утре, дори днес, ако е възможно.

— Трябва да ти откажа, скъпо дете, но мисля, че нямам право. Най-добрият начин да докажем на приятелите си своята любов е да постъпваме според техните желания… Не без съжаление ще отида да се разпоредя да се подготви всичко за заминаването ти. Утре ще дойдем с мисис Пейтън да те изпратим до гарата. Сега вече е късно. Знаеш, че влакът е в седем… Но трябва да се погрижа и за това, временният комендант на форта да ни осигури охрана…

Нети горещо прегърна мисис Сейнт Ор.

Когато след три дни Дванайсети кавалерийски полк, покрит с прах и кал, придружен от обоза си и от пленени индианци, с изморени коне влезе във форта, Нети Дашууд вече беше на стотина километра далеч с тихоокеанския влак. С удовлетворена гордост, но и с голяма тъга Нети гледаше през прозореца на влака как чезнат тъмните гори на просторната прерия.