Златната гривна

Глава IIСЛЕД ДВЕ ГОДИНИ

Изпитите бяха приключили и новопроизведените офицери получиха своите назначения. Празненството в тяхна чест кипеше с пълна сила. По блестящия под на балната зала в академията танцуващите двойки се носеха във вихъра на „Дунавска девойка“. Така бе нарекъл този валс лейтенант Мерил, който току-що се беше завърнал от шестмесечен отпуск в Европа.

Офицери и кадети в парадни униформи кръжаха около прекрасните госпожици, чиито погледи красноречиво говореха за големия им интерес към еполетите и златните висулки.

До вратата на терасата се бяха струпали нещастните кадети от първи курс, на които беше забранено дори да влизат в залата. Застанали така, те приличаха на дежурни пожарникари, скрити зад кулисите на някой театър.

Сред тези кадети можеше да се види на светлината на юнската луна хубавецът Макдиармид в цивилни дрехи.

Този ден той трябваше да напусне академията, без да получи офицерски чин.

Дъвчеше бясно угасналата си цигара и изглеждаше толкова възбуден, че от него можеше да се очаква всичко.

Когато музикантите спряха за кратък отдих, всички побързаха да излязат на прохладната тераса и Макдиармид остана сред малцината, които проследяваха с поглед излизащите двойки.

Млад кавалерийски офицер премина наблизо със своята дама, като приглаждаше русите си мустачки. Учуден и разтревожен, той зърна Макдиармид, но успя да размени с него само бърз приятелски поклон.

— Колко е красив този офицер! — каза някой от множеството.

— Никой не може да отрече — потвърди Макдиармид, — Армстронг е благороден и трудолюбив. Жалко е, че това не може да се каже за всички… Особено за един… ето го и него.

Макдиармид замълча, когато видя да слизат по стълбището двама офицери и един възрастен господин в цивилни дрехи. Те се отправиха към сградата на щаба. Нямаше съмнение, че между тях той видя човека, когото търсеше, защото лицето му придоби в миг свирепо изражение, а устата му заизричаха проклятия.

Тримата вече се скриваха зад ъгъла, когато Макдиармид се хвърли след тях. Но една ръка го хвана за рамото.

— Къде си се разбързал? — чу той познат глас, преди още да се бе обърнал.

Срещу него стоеше нисък и набит мъж с грозновато лице изпод сламена шапка, с червена брада и изпъкнали скули.

— Ти ли си, Евън Рой? — каза младият мъж, като се опитваше да се освободи от ръцете му. — Пусни ме! Трябва да отмъстя за честта си! Подлецът, който направи донос срещу мен и съсипа кариерата ми, е наблизо… Пусни ме!

— Няма да те пусна… по-скоро сам ще дойда с теб!

Той така хвана Макдиармид, че на него не му оставаше друго, освен да се подчини. От малкото думи, произнесени с неподражаем акцент, можеше да се съди, че този човек беше шотландец. Като държеше под ръка Макдиармид, той продължаваше да го успокоява, подпомагайки оскъдните си и неразбрани думи с енергични жестове.

— Няма съмнение, че щом Макдиармид говори за поругана чест, всички негови близки трябва да го подкрепят. И Евън Рой ще направи това. Но все пак какво се е случило? Какво е разгневило така главата на нашата фамилия?

Докато се обясняваха, те също завиха зад ъгъла и отново можеха да виждат тримата господа, които преследваше Макдиармид.

— Знаеш ли заради каква дреболия ме изхвърлиха от академията? — попита Макдиармид своя роднина със сподавен гняв.

— Не е трудно да се отгатне! Сигурно тези изкуфели професори не са съумели да оценят характера на един истински благородник — каза Евън Рой с презрение. — А мога ли да попитам къде е била тази академия, когато нашият древен род се е заселил край бреговете на Албион? Но работата е в това, че много неща се измениха и вашата прехвалена Америка съвсем не е място за благородни хора.

Макдиармид се усмихна тъжно:

— Аз не се оплаквам от Америка, драги Евън Рой. Ти забравяш, че тя е истинската ми родина, която обичам с цялата си душа. Мразя само този човек, който върви пред нас между двамата господа, защото той е причината за рухването на всичките ми мечти и усилия, на целия ми четиригодишен труд! Ти знаеш за моите планове, в които личността ми няма особено значение. Да помогна на индианците да се освободят от униженията, които стовари върху главите им една безразсъдна политика, да стана техен защитник и посредник между тях и белите, това е моята цел. Майка ми е индианка и аз нямам друг дълг освен този. Но исках думата ми да има тежест пред белите, затова се стараех да постигна авторитета на офицерския пагон. Бях съвсем близо до целта и според преподавателите си можех с основание да се надявам на бързо назначение, но този човек — Корнелиус ван Дайк, както научих, че се казва, — който никога не ме е виждал, погуби в един миг съдбата ми. Само няколко негови думи решиха всичко. Той нямаше никакъв повод да се намесва в работите на академията, но се поблазни от мисълта да прояви усърдие и направи донос срещу мен и един мой приятел за съвсем дребно нарушение. И понеже на полуиндианец не се прощава нищо, бях изключен в мига, преди да получа офицерския си чин. Ще си отмъстя за това!…

— Трябва да проявиш малко разум! Подлецът сега не е сам, изчакай по-удобен случай.

— Не мисли, Евън Рой, че гневът е замъглил разума ми. Знам, че тази нощ той ще напусне Уест Пойнт, и няма да го изпускам от очи. Гледай!

Господата пред тях вече навлизаха в градината пред красива лятна къща. Там се спряха за малко, за да се полюбуват на луната.

Когато Макдиармид и Евън Рой преминаваха покрай решетките на желязната ограда, единият офицер произнесе замечтано:

— Не е ли чудесна тази нощ, господин Брентън?

— Наистина е чудесна! — отговори му сериозен глас. — Почти толкова прекрасна, колкото в Неапол, където прекарах последното лято със семейството си. Времето е много подходящо за вашия поход към границата, господин началник, и много се радвам, че и моят племенник Корнелиус ще участва в него. Ще се бавите ли там?

— Сам не зная. Ще трябва да изготвя топографски снимки, а колко може да продължи това, е трудно да се каже.

— Виждам, че предпочитате действителната служба пред задълженията си в изпитната комисия.

— Разбира се! Когато попаднете на границата, не се знае кога и как ще се върнете. Там има индианци, които могат да ви докарат много грижи, макар засега да са спокойни. Колкото до племенника ви, няма да мога дълго да се радвам на компанията му, защото той има назначение за форт Ларами, а аз съм назначен за комендант на форт Лъки.

Оттук нататък Макдиармид и Евън Рой не успяха да дочуят нищо повече.

— Казах ти, Евън Рой, че гневът не е помътил разсъдъка ми! Вече знам, че мога да определя времето си за разплата. Корнелиус ван Дайк излиза от града заедно с военна част, командвана от полковник Сейнт Ор. Той няма да може да се върне.

Шотландецът се усмихна одобрително.

— Пожелавам ти успех. Това са думи на истински мъж. Благородната ти кръв няма да те подведе. Напомняш ми за легендите от времето на първите шотландски владетели, когато един Макдиармид одирал живи враговете си и закачвал кожите им пред входа на шатрата си.

Лицето на младия човек прие свиреп израз.

— Съдбата на моя враг няма да бъде по-добра, обзалагам се.

Този път Евън Рой не отговори и те мълчаливо се отправиха към пристанището, където стоеше под пара кораб, готов за отплаване. Беше късно и те се оказаха сами на палубата.

От реката, по която се понесе параходът, се виждаха осветените от луната прозорци на военната академия. Тази гледка извади Макдиармид от мрачната му замисленост и той размаха юмрук към оградата.

— Тежко на всички ви — от първия до последния. Кълна се, че и вас ще накарам да проклинате деня, в който ме изгонихте.

Евън Рой го погледна с недоверчива усмивка.

— Дума дупка не прави — каза той презрително, — страшно е онова куче, което хапе, без да лае.

— Прав си — отговори Макдиармид, — ще видиш, че имам остри зъби.

Паркът край реката се оказа тази вечер мястото, където решиха да се поразходят гостите на военната академия. Храстите, обсипани с цвят, мраморният фонтан, гранитните пейки — всичко това на фона на реката и хълмовете на отсрещния бряг представляваше вълнуваща гледка.

Когато параходът се изравни с терасата, там между лейтенант Армстронг и госпожица Джулиет Брентън се водеше разговор, който много се различаваше от онзи между Макдиармид и Евън Рой.

— Няма ли да ви е жал за Уест Пойнт? — питаше тя.

— Не знам — отговори той замислено, — тук имах и приятни часове, но те се броят на пръсти.

— На пръсти? Учудвате ме. Чувала съм, че офицерите с удоволствие си спомнят за годините, прекарани в академията. Нали пълното равенство тук ги прави истински щастливи?

Армстронг се усмихна горчиво.

— Тук равенството е по-малко, отколкото където и да е другаде. Уест Пойнт е като гимназия, но с по-строг ред. Логично е, когато по-способните и физически развитите се ползват с повече почит, но не е логично, когато общественото положение и тук играе същата роля, каквато и навсякъде.

Госпожицата побърза да смени темата.

— Кажете ми, моля ви, кой беше онзи мрачен господин, с когото се поздравихте на излизане от бала? Никога не съм виждала по-странна фигура. Напомня ми на Байроновия Луцифер.

— Казва се Макдиармид — отговори Армстронг, — много честен и много способен човек. Беше най-добрият ми приятел в академията. Нещастието му много ме огорчи. Но неговата история едва ли ще ви интересува.

— Напротив, интересува ме. Необикновеното му лице носи печата на някакъв див гений.

— Твърде точна оценка. Но за човек, който е прекарал с Макдиармид четири години в академията…

— Защо не беше в мундир?

— Защото го изключиха точно преди изпитите заради един подъл донос. За беда доносникът още не е разкрит… Но прекалено строгото наказание възмути всичките му приятели. Той беше един от най-забележителните възпитаници на академията.

— За какво го изключиха?

— Поведението му не беше от най-примерните. Дисциплината постоянно му създаваше грижи и все попадаше в някакви леки нарушения, които доста му се насъбраха. Вечерта, когато пристигна изпитната комисия, той дойде в стаята ми и ние разговаряхме и пушихме. Това стана след загасването на осветлението. Беше против порядките, но офицерите обикновено гледаха на това през пръсти и то се беше превърнало в нещо нормално. Някой подлец ни беше издал на комисията, която се готвела да извърши проверка. Сигурно е бил човек извън академията, защото измежду кадетите не би се намерил човек, способен на подобна мерзост. Вратата се отвори неочаквано и ни завариха, че пушим. И двамата получихме строго мъмрене. На мен това не можеше да ми се отрази, защото похвалите ми бяха много повече от забележките, но за Макдиармид се оказа фатално. Особено когато се разгорещи и наговори на комисията куп остри неща, като намекна и за доносничество. Съветът на началниците го изключи в същия миг. Цялата академия беше потресена от това решение, защото независимо от своята нервност Макдиармид беше любимец на всички. Беше истински рицар, смел до безумие, а за мен изключването му се превърна в голяма скръб. Не само съм се учудвал на способностите му, но от него съм се учил на истински труд. Дължа му това, което съм и което мога да стана. Дължа му живота си, защото той ме спаси, като рискува своя.

— Наистина ли? — изненада се Джулиет.

— Това стана миналата зима на реката. Пързаляхме се с кънки, когато ледът изведнъж се строши и аз попаднах под водата, като се ударих в острия му ръб и припаднах. Разказаха ми после как Макдиармид се хвърлил под леда, намерил ме и ме измъкнал за косите. Сам се вкочанил, но останалите ни помогнали да се изкачим на леда. Прекарахме после с него цял месец в болницата! Можете да разберете сега моята привързаност към него. Но най-много се безпокоя за бъдещето му. Пропадането на такъв човек не е само загуба за държавата, то може да се окаже опасно за нея.

— Беден ли е?

— Напротив! Баща му е бил много богат търговец на кожи и знам, че му е оставил солидно наследство. Но това не е толкова съществено за него. Той имаше специални причини да чака с нетърпение завършването на академията и получаването на чин.

— Горкият младеж! Съжалявам го от сърце! — въздъхна мис Брентън. — Но вие пък, господин Армстронг, излязохте щастливец и завършихте с почести…

Девойката се побоя да не покаже прекалено пристрастие и замълча.

— Стана ми студено — каза тя, потръпвайки. — Да се върнем ли в залата? Страх ме е да не притесня баща си, като се бавя толкова дълго…

— На вашите услуги — поклони се галантно младежът.

И добави, докато вървяха към залата:

— Всичко вече свърши… и хубавите мигове. Утре заминавам на изток.

— Зная, че след завършването на академията всички получават отпуск — отбеляза мис Джулиет Брентън.

— Така е. Трябва да прекарам този отпуск сред домашните си.

Мис Брентън се почувства леко засегната.

— Ако не се лъжа, имахте уговорка с братовчед ми Корнелиус да прекарате заедно няколко дни в Биш?

Франк Армстронг се поколеба, преди да отговори.

— Не смея да отида там — промълви най-сетне. — Това е много опасно за мен, а войникът не трябва да търси опасностите без причина.

— Опасност? — извика девойката. — Каква опасност, кажете ми.

— Опасност да подхранвам мечти, които за един беден лейтенант като мен са неосъществими…

Той замълча и рязко каза:

— Знаете, че не обичам Корнелиус и за нас е по-добре да избягваме подобни срещи.

Помежду им легна тягостно мълчание и кой знае как би се прекъснало то, ако една нова двойка не се беше появила неочаквано.

— Тук са, Корнелиус! — извика Нети Дашууд. — Джулиет, чичо ни търси навсякъде… Господин Армстронг, братовчед ми е получил нареждане да ви отведе утре в Биш. Всичко е решено и чичо няма да приеме никакъв отказ.

— Все пак ще се наложи да му се извиня — каза с официален тон Армстронг, — утре на всяка цена трябва да замина за Илинойс.

— Отлично! Надявам се, че няма да вземете да ме убеждавате в невъзможността да отложите това пътуване с една седмица — каза девойката, без да обръща внимание на доводите му.

Със своите въздушни светлоруси къдрици, с големите си тъмносини очи, с нежния тен на лицето си Нети изглеждаше толкова сияеща, колкото братовчедка й Джулиет беше величествена под короната черни коси.

— Наистина, господин Армстронг, не бъдете толкова жесток. Помислете си само: ако ни откажете, ще ни липсва един кавалер и няма да можем да си направим дори домашен кадрил, а аз съм се заклела да танцувам всяка вечер.

— Подобна програма, то се знае, е голямо изкушение за мен — отговори той с малко изкуствена усмивка, — но отново трябва да ви уверя, мис, че ми е невъзможно да приема поканата, която така любезно ми отправяте.

Нети го погледна с дълбоко недоверие.

— Но какво най-сетне означава всичко това? — извика тя. — Вие доскоро се възхищавахте от този план… Корнелиус — добави тя строго, — подайте ръка на мис Джулиет, а аз ще си поговоря с господин Армстронг.

И преди Франк да се опомни, той се намери под ръка с Нети Дашууд.

— На какво се дължат това своенравие и тези преструвки? — попита веднага тя с тон, с който обикновено майките мъмрят децата си. — Цели два часа се старая по всякакъв начин да уговоря чичо да ви покани, защото разбрах със сигурност, че искате това, а когато вече всичко е постигнато, вие отказвате да приемете резултата на моите усилия. Така ли ми се отблагодарявате, че направих всичко, за да бъдете близо до Джулиет?

— Сега си давам сметка колко глупаво ще ви се стори моето поведение — каза младежът. — Няма да мога да изразя голямата си благодарност за всичко, което направихте за мен. Но всичко това още повече ме кара да се подчиня на решението си и да почувствам собственото си положение… Наистина не трябва да идвам в Биш… За нищо на света не бива да допускам това да продължава…

Нети Дашууд капризно тръсна къдриците си.

— Да си призная, никак не очаквах това от вас. Да отстъпите пред някаква опасност! Ами това е недостойно за окичения с лаври възпитаник на Уест Пойнт.

— Не е от страх, повярвайте ми — отговори Франк силно из-червен, — но трябва да ви призная, че всичко това много ме потиска. И ако трябва да бъда докрай откровен, ще ви кажа, че не желая да се окажа жертва на нечий заговор… Не, не се сърдете, моля ви, не отдръпвайте ръката си от моята. Знам, чувствам, че мога да разчитам на вашето приятелство, и го деня високо, повярвайте ми, мис Нети! Но помислете само за минута върху това. Възможно ли е съдията Брентън да ме приеме от сърце като свой зет? Не е възможно, нали? Кажете ми тогава, честно ли ще бъде от моя страна да се възползвам от неговото гостоприемство, за да окажа така или иначе влияние върху решението му? Знам, че ако за малко поне се замислите, ще се съгласите с мен…

— За това трябваше да мислите по-рано, господине — засмя се Нети. — Нима искате да оставите Джулиет на този мухльо Корнелиус?

— Сигурен съм, че мис Джулиет ще направи избор, който ще е достоен за нея — сериозно каза Армстронг. — Живота си бих дал, за да бъда онзи, върху когото ще падне изборът й, но съгласете се, че без самоунижение сега не бих могъл да се наредя между кандидатите за ръката й. Тя е богата и хубава, единствена дъщеря… а цялото мое състояние е тази сабя, която придобих едва вчера. Оставете ме, мис Нети, в ръцете на моята съдба. Ако трудът и жаждата за слава означават нещо по пътя, който съм си избрал, кълна ви се, ще съумея да постигна нещо, което да поставя вместо зестра в краката на тази, която ще прояви великодушието да ме нарече свой съпруг.

Вече приближаваха входната врата на академията. Нети мълчеше и изглеждаше убедена от думите на своя кавалер.

— Вие сте добър човек, а това е достатъчно, за да се издигнете в очите на жените — произнесе тя с такава сериозност, която не можеше да не трогне Армстронг.

Джулиет, която вървеше пред тях, се обърна към Франк със закачлива усмивка:

— Е, какво? Убеди ли ви Нети? Ще бъдете ли наш гост?

— Наистина не мога — с явно усилие произнесе той. — Благоволете, мис Брентън, да предадете на баща си моята благодарност и искрените ми съжаления.

— Прощавайте тогава — каза Джулиет.

Тя беше недоволна, но все пак му протегна ръка.

— Довиждане, господин Армстронг — отзова се и Нети, — помнете, че в Биш имате верен приятел.

Докато се отдалечаваше, Армстронг усещаше как сърцето му се свива и отмалява под бляскавия мундир.