Златната гривна

Глава VIIПО СЛЕДИТЕ

Под командата на Корнелиус ван Дайк конниците се придвижваха на североизток в образцов ред и прекосяваха безкрайната прерия, изпъстрена тук-таме с островчета от изгорена трева.

Видимо изтощени, конете вървяха с наведени глави. Мундирите на всички бяха покрити с плътен слой прах. Уморени и свъсени, хората се вглеждаха унило в несвършващата равнина.

Додето поглед стигаше, не можеше да се види следа нито от селище, нито от живо същество. Навсякъде само прегоряла от слънцето трева, небесна синева и никаква зеленина. Не се мяркаше никъде дори един хълм. Само ниски като къртичини могили разнообразяваха скучната гледка. Малко пред отряда лениво се поклащаха върху конете си трима от водачите индианци. Те следваха дирята от мачтата на вигвам, която ясно се виждаше върху песъчливата почва. Такива следи можеха да се видят само при придвижването на индианските селища, когато цялото имущество се привързваше върху средната мачта на вигвама и единият й край се влачеше след коня.

След пет-шест часа път отрядът навлезе в дълбока долина, скътана между отвесни скали. Цветът пред очите на войниците си оставаше жълто-червен, дори и скалите имаха червеникав оттенък.

— Човек може да си помисли, че това са залежи от някаква руда — каза Армстронг, който яздеше пред колоната до лейтенант Ван Дайк.

— Защо не — отвърна той намръщено, — сега приближаваме Двугърбата планина, както се изрази Червената стрела. Дявол та взел тези гърбове! Как ми се иска да сме във форта. Боя се, че доста рисковано тръгнахме по тези следи и ще има да се разкайваме за това.

— Ами! — весело отвърна Армстронг. — Преувеличаващ. Поне е приятно да се придвижваш по места, където не е стъпвал преди теб кракът на друг бял човек и можеш да се надяваш само на себе си при среща с тези ужасни сиукси. Уверявам те, драги Ван Дайк, че това ми харесва повече от бездействието във форта. Помисли си само колко е вълнуващо, че можем да разберем накъде водят тези следи.

— Да, но като се озовахме в теснината, ние се отклонихме от инструкциите и се страхувам, че ще се наложи да изслушам строго мъмрене от началството. Защо ли те послушах?

— Добре, няма да настоявам за нито крачка повече в тази посока, ако до вечерта не открием нищо — каза сериозно Армстронг. — Кажи ми все пак какво лошо може да се случи, ако продължим да следваме дирята от индианския вигвам. Чакай, може би има нещо ново?

Армстронг сочеше към единия от водачите, който, наведен до земята, съсредоточено разглеждате нещо.

Почти в същия миг водачът препусна обратно към офицерите, като размахваше наметката си.

Това изведнъж промени настроението в отряда. Войниците, които дремеха по седлата, изненадано се изправиха и с любопитство зачакаха приближаването на индианеца.

Този водач беше строен и тялото му излъчваше сила под разнообразните дрехи, с които се беше облякъл. На главата си беше нахлупил островърха шапка, накичена с три пера, по челото му висяха медни украшения. Беше гол до кръста, със сини войнишки панталони, а на краката си носеше индиански мокасини. Върху седлото му беше преметната шарена завивка.

В ръката си държеше пушка, а по себе си беше увесил цял арсенал от ръждясали пистолети.

— Какво има, Червена стрела? — попита Ван Дайк, като излезе малко напред. — Откри ли нещо ново?

— Нови следи. Американски кон, мулета, бели хора! — извика с гърлест глас индианецът, като допълваше бедния си запас от английски думи с жестове и мимики.

— Бели хора тук? — учудено извика лейтенантът. — Как разбра това?

Бронзовото лице пред него за миг изрази нещо средно между превъзходство и снизходително презрение и водачът отвърна кратко:

— Следи… подкован кон…

Ван Дайк беше потресен. Като се обърна към приятеля си и му предаде новината, попита:

— Какво да правим сега? Дали да вървим по следата, или да се върнем, за да избегнем срещата?

Франк Армстронг едва сдържаше усмивката си. Ван Дайк беше негов началник, имаше тригодишен опит в прерията, но при най-малката трудност проявяваше по нещо непривлекателно от характера си. Той явно имаше склонността да се оставя на течението на събитията и беше необходимо съвсем малко твърдост, за да го накара човек да отстъпи от мнението си.

— Много ясно е според мен, че трябва да проследим тези конници — отвърна след кратко мълчание Армстронг, — възможно е да се окажат най-обикновени търговци, но ако не са… — Той сниши глас и последните думи каза само на себе си: — Само ако…

Вместо да се успокои от думите му, Ван Дайк съвсем се разстрои.

— Търговци ли?… Това не е за предпочитане. Тези, които търгуват с индианците, не обичат, когато някой им се бърка, и са готови на всичко, за да не бъдат разкрити машинациите им. Пък и в инструкцията, която имаме, не се казва да предприемаме опасни и безполезни преследвания. И понеже аз съм началникът тук, отхвърлям този план на действие.

Младият лейтенант не обърна особено внимание на думите му и само попита индианеца:

— Хората, които са оставили тези следи, далече ли са оттук? За колко време можем да ги настигнем, ако пришпорим конете?

Червената стрела погледна към слънцето, после към хоризонта, дълго търси думи из паметта си и накрая започна да изрича и думи, и цифри без всякаква връзка помежду им.

— Два, три, четирийсет, единайсет, високо още — помагаше си с жестове той, но усилията му оставаха безплодни.

Франк се досети, че неправилно е задал въпроса си.

— Можем ли да ги стигнем до залез-слънце? — бавно и отчетливо произнесе той.

Лицето на водача се проясни.

— Да, слънце ще бъде още високо… — заобяснява той, като показваше към небето онази височина, на която щеше да е слънцето след три-четири часа.

— Господин лейтенант — заговори с най-официален тон Франк Армстронг, — ще ми разрешите ли да тръгна само с водача по тази следа, ако не искате отрядът да продължи напред? С помощта на Червената стрела лесно ще разгадая тази гатанка и ще ви намеря отново.

Ван Дайк въздъхна с облекчение.

— Това предложение ви прави чест, лейтенант, разрешавам ви да проучите следата. Колкото до отряда, преценявам, че вече доста сме се отдалечили от набелязания маршрут, затова ще се върнем край реката и ще дадем възможност на конете да си отдъхнат.

Франк беше обзет от въодушевление пред възможността да действа известно време сам, защото Корнелиус постоянно го ограничаваше.

— Това е чудесно! — извика той. — Ще тръгна с Червената стрела по новата следа и след не повече от три дена ще ви настигна при устието на рекичката Бомини.

— Прекрасно — отвърна Ван Дайк, — ще те очаквам там, драги. — Той отново заговори фамилиарно с подчинения си. — Предупреждавам те все пак, че след изтичането на този срок няма да можеш да разчиташ на мен, защото ще върна отряда във форта. Не мога да излагам всички заради фантазиите ти.

Лейтенантът изгледа Ван Дайк с твърд поглед и каза сухо:

— Не знам какво съдържание влагате, уважаеми господине, в думата фантазия, но, струва ми се, тук става дума за изпълнение на дълга, а не за фантазия. Ако не ме чакате на уговореното място, ще се върна във форта сам. Но нито това обстоятелство, нито скритата ви заплаха ще ме спрат да се добера до някое важно сведение.

Ван Дайк не издържа студения поглед на своя подчинен и се обърна.

— Решено е, скъпи Франк — отвърна той, — не мога да те задържам, но пак повтарям, че няма да чакам повече от три дни на уговореното място и на четвъртия ще съм вече във форта. Ще бъда доволен, ако върна отряда невредим след тази глупава разходка.

— Не виждам нищо глупаво в неприятелската следа — отговори презрително Армстронг, — но все едно, постъпете както сте решили, Ван Дайк. Бих могъл да очаквам и повече съдействие от приятел и офицер, който служи с мен в един полк…

— Можеш да прибавиш: от глупак и така нататък — прекъсна го с насмешка Корнелиус, — но не съм толкова ограничен, колкото искаш да ме изкараш. Запомни това добре. Омръзнало ми е други да вадят кестените от огъня с моите ръце. Тръгвай и бъди уверен, че няма да си троша главата, за да пазя скалпа ти, щом сам искаш да влезеш в капана.

Сред прерията, далеч от светския живот, грубите натури бързо сваляха маската на приличието и се изявяваха с истинската си природа. Подмятането за съперничество от страна на Ван Дайк беше нещо, което и двамата съзнаваха. Това сериозно засегна Армстронг.

— Ето какво било! — произнесе той с презрение. — Много добре! Аз имам само една цел — да си изгубя главата пред перспективата да се направя, че не виждам опасната възможност да изпълня задачата си. Надявам се, че това ще бъде споменато в заповедта пред полка.

— Пожелавам ти тази чест — отзова се иронично Ван Дайк.

Така се разделиха. Ван Дайк се върна при отряда, а Франк се приготви да продължи напред с тримата индианци.

— Тръгвай след офицера си — каза Ван Дайк на ординареца на Армстронг — и вземи товарния кон.

Простичкият ирландец се учуди на тази заповед, но без възражение последва своя лейтенант.

Когато го видя да се приближава, Армстронг се опита да го върне.

— Патрик, можеш да не идваш, няма да ми трябваш.

— Как така? Кой ще ви приготвя обяд и вечеря? Кой ще ви оседлава коня?

— Сам ще се справям, драги Патрик. Ако пък не мога да си приготвя сам храната, ще остана без нея.

Патрик не настоя повече. Той отдаде чест, обърна конете и тръгна назад към отряда. Армстронг въздъхна след отдалечаващия се ординарец, но се овладя и се обърна към водача.

— Води ме, Червена стрела. Полковник Сейнт Ор ми каза, че мога напълно да ти се доверя.

Индианецът се надигна поласкан от седлото и заговори с гордост:

— Полковник… комендант е велик вожд, много велик… и винаги взема със себе си Червената стрела. Червената стрела също велик вожд… много велик…

Франк Армстронг вече беше придобил известни навици при общуването с индианците.

— Комендантът казваше, че никога не е срещал по-добър водач от Червената стрела. Още при първата ни среща комендантът ми каза, че Червената стрела е способен без страх да се хвърли срещу сто хиляди сиукси.

Бронзовото лице светеше от удоволствие, когато слушаше всичко това. Той нададе тържествуващ вик и произнесе величествено:

— Хау! Хау! Стиснете ръка… лейтенант… стиснете ръка.

Младият офицер сърдечно стисна протегнатата тъмна лапа, доволен, че е успял да докосне чувствителната струна в душата на индианеца и да спечели приятелството му.

— Не се съмнявам, че ще ме върнеш здрав във форта. Предполагам, че на връщане няма да намерим Ван Дайк на уговореното място. Но кажи ми откровено, ще се вмъкнеш ли с мен в лагера на сиуксите, ако се наложи?

Водачът се засмя гърлено.

— Сиукси глупави. Червена стрела… отива… средата на свещения вигвам… ако лейтенант заповяда.

Отрядът вече се беше скрил от погледа им. Пред тях теренът се снишаваше, а следата ставаше по-ясна върху рохкавата почва. Ясно се виждаше, че оттук са преминали няколко индиански племена с пялото си имущество. Дори и неопитен, Армстронг забеляза многото бразди от натоварените пилони, които червенокожите завързваха в единия край за товарните си коне.

— Нали тези следи не са като онази, за която съобщи преди малко? — попита Армстронг.

— Не… онази следа напред. По нея върви мой приятел…

Скоро лейтенантът настигна този приятел — водача, който забеляза следата от два наскоро подковани коня, а заедно с тях и стъпките от две дребни товарни животни.

— Кой ли е оставил тази следа?

— Не знам — отговори другият индианец, като се опитваше да произнася испански думи.

— Какво мисли Червената стрела?

— Може скоро… научи — отвърна замислено индианецът.

Без да си кажат дума повече, конниците тръгнаха бързо по пресните следи.

Местността постепенно се променяше. На хоризонта се показа синкавият гребен на верига от високи хълмове, която се сливаше в далечината с надигащата се прерия. Върху песъчливата повърхност тук-там се виждаха кактуси. Надалече, едва забележима между две тъмни линии, се стелеше лека мъгла. Навярно там имаше река.

Конниците побързаха да настигнат третия водач, който се беше спрял да ги изчака. Между него и Червената стрела се завърза оживен диалог на индиански.

Докато възбудено си изясняваха нещо, те непрекъснато сочеха към мъглата пред тях.

Най-сетне Червената стрела се обърна към Армстронг:

— Бели… там лагер на бели, вода… дърва, огън. Всичко, всичко! — И като сочеше с ръка, повтаряше: — Дим, хора!

Колкото и да се взираше през далекогледа си, Армстронг не успяваше да забележи дим. Опитното око на Червената стрела безпогрешно беше определило белия оттенък на хоризонта. И само след много внимателно и продължително взиране лейтенантът забеляза тъничката белезникава струя, която се издигаше над върховете на дърветата и се стопяваше във висините.

— Мислиш, че това е огън, накладен от бели?

Индианецът отвърна с жест, че не се съмнява в това.

— Тогава ще отидем при тези бели хора — решително каза Армстронг. — Ако са добри, няма нужда да се страхуваме от тях, ако пък не са, по следата знаем, че са колкото нас на брой, и тогава ще се види кой е по-смел. Напред!

Той пришпори коня си и препусна, следван от тримата индианци.