Златната гривна

Глава XVIIIСРАЖЕНИЕТО КРАЙ БРЕГОВЕТЕ НА МАЛКАТА РЕКА

Войските от форта и две хиляди индианци, предвождани от Златната гривна, се срещнаха сред откритата прерия край бреговете на Малката река. Сражението беше разгорещено, жестоко и кръвопролитно.

Щом черната редица на индианците се показа край левия бряг на реката, полковник Сейнт Ор заповяда да оседлаят конете. Отрядът се придвижи напред и зае позиция по хълмовете, като остави равнината под себе си. По този начин беше спечелено значително предимство.

От своя страна червенокожите забелязаха това придвижване на противника, възседнаха конете си и с диви викове се хвърлиха напред.

Както беше предвидил Армстронг, Макдиармид бе приел своя нравствен дълг да поеме командването на индианците в едно безумие, което той съзнаваше най-добре от всички. Известен от разузнавачите си за придвижването на войската само седмица след бягството на Армстронг и Мегер, той едва успя да изпрати жените и децата на безопасно място в Канада.

За него нямаше съмнение относно изхода на битката. Не му оставиха време нито да я избегне, нито да се подготви за нея. Но жребият беше хвърлен, а Макдиармид не беше от онези, които отстъпват в минути на опасност. Индианците нямаха оръдия, пушките им бяха недостатъчно, а муниции почти им липсваха… Все пак непоколебимостта им беше явна и в целия лагер на Изправената мечка не се намери нито един, който да призове към отстъпление. Само Макдиармид, удивен от бързото придвижване на двете страни, разбираше опасните последствия, които заплашваха индианците при несполука. Съюзът на племената, за който той мечтаеше, изискваше поне няколко седмици, за да се осъществи, а Макдиармид не разполагаше дори и с няколко часа, за да организира боя. И все пак, като чувстваше отговорността си за пропадането на всичко, той не помисляше нито за миг за измъкване.

Поддържаха го всички. Безусловната преданост на индианците към него, смелостта на всеки един от тях и слабата надежда, че някоя непредвидена случайност може ако не да спаси, то поне да отслаби удара, готов да се стовари върху смелата му, но неподготвена за такова сражение войска, го крепеше.

Той побърза да изпрати куриери до съседните племена, като ги призоваваше на помощ, а сам застана начело на сиуксите.

Яхнал чудесен чистокръвен сив кон, доведен от Канада, в бойните си дрехи, с украсено според индианския обичай лице в жълто и зелено, Макдиармид усещаше своята безгранична власт над тези сляпо предани му храбреци и в сърцето му все пак блещукаше слабото пламъче на надеждата.

Той възнамеряваше да започне сражението в отбрана, като се възползва от прикритието на местността, осеяна с храсти и могили. Трябваше да дочака неприятеля съвсем близо и да приеме боя гърди в гърди — в това виждаше той своя шанс. Но подобен маниер противоречеше на индианските представи за храброст. Те не можеха да го разберат и предпочитаха да се хвърлят смело и безумно напред.

Само след десетина минути разстоянието между двете войски не надвишаваше три-четири километра.

Върху откритото поле всичко се виждаше като на длан.

Тогава полковник Сейнт Ор заповяда на двете оръдия, останали зад конницата, да дадат по един изстрел срещу неприятеля.

Въздействието от тези изстрели беше убийствено. Щом видяха падналите сред тях снаряди, дошли от толкова далече, индианците в миг разбраха, че техните стрели и копия не могат да достигнат неприятеля от такова разстояние. Те видяха хората, убити за миг от двата снаряда, и спряха, готови да се хвърлят в бягство.

Но в този миг правителствените войски видяха как сред уплашените индианци се появи един великолепен конник, наметнат с блестяща мантия от злато и скъпоценни камъни, който вдъхна, смелост на разколебаните си воини и успя да събере разпокъсаните им редици, да върне побегналите и да ги поведе в настъпление.

Изминаха няколко минути, докато отново напълнят оръдията. Противниците бяха вече само на километър. Последваха нови гърмежи и ново смущение в редиците на индианците.

Този нов изстрел беше предвиден от вожда им. В мига, когато съзря пушека пред дулата на оръдията, но още не се беше чул техният гръм, той се надигна върху седлото и с могъщ вик издаде заповедта си за атака. После пришпори коня си, като увлече всички след себе си.

Стана очевидно, че индианците привикват с оръдейните изстрели и дори петте, които последваха, макар и да взеха стотици жертви, вече не можеха да спрат устрема им.

Полковник Сейнт Ор, който се намираше в ъгъла, образуван от двете крила на неговия отряд, не можеше да не се възхити на смелата решителност, която показваше неприятелят, а най-ве-че на вожда му. Това не му попречи да види, че индианците застрашаваха вече левия му фланг. Но въпреки всичко той задържаше с труд разгорещените си войници, които кипяха от желание да се втурнат напред. Той издаде заповед да останат като неподвижна стена с пушки на рамо… А човешката вълна срещу тях застрашително приближаваше.

Червенокожите бяха вече на около половин километър. Стрелите им започнаха да достигат войниците и падаха току в краката им.

В този момент полковникът вдигна сабята си.

Това беше сигналът, по който лявото крило, където беше разположена кавалерията под командването на майор Уестбрук, се хвърли с глух тропот от конски копита върху индианския фланг.

Чу се кратка и повелителна заповед от един познат на всички индианци от форта глас:

— Внимание!… Огън по редици… първа редица… огън… бий!

Разнесе се зловещ трясък. Сред устремените напред индиански колони започнаха да падат хора, ранени коне се заизправяха на задните си крака, всичко се размеси и обърка.

Но вече звучеше нова команда:

— Внимание! Втора редица… огън… бий!

Последва нов трясък и индианците, оглушени и пометени от куршумите, спряха. Те пуснаха няколко единични изстрела и облак от стрели. Няколко войници бяха ранени.

В мига, когато спряха, поражението на индианците беше сигурно. Четирите последвали залпа причиниха страшно опустошение в редовете им. Тогава дясното крило на белите с правилен маньовър се вмъкна в колоните им и хората стреляха почти с допрени до гърдите пушки. Тази минута чакаше полковник Сейнт Ор. Той се хвърли с резерва си сред индианците.

Започна страшен бой гърди в гърди. С пистолетите си кавалеристите изведнъж надделяха, защото индианците не използваха копията си поради недостатъчната дистанция. Някои от тях, като Червената луна и Американския кон, които притежаваха исполинска сила, помитаха войниците около себе си. В този бой се разиграха страшни сцени. Татука, който се озова под коня на Дейвид, хвана нещастника за единия крак, смъкна го на земята и в миг заби в гърдите му ножа си чак до дръжката. Сам той беше убит секунда по-късно от няколко изстрела, но загина, след като успя да си отмъсти.

Имаше и невероятни случки. Ван Дайк, който презглава побягна от полесражението, неочаквано видя пред себе си Златната гривна. Макдиармид позна омразния си доносник и се нахвърли със сабята си върху него, но един куршум раздроби крака на сивия му кон и той остана неподвижен. А в това време Корнелиус си плю на петите и спря едва когато се видя далеч от изстрелите.

Франк Армстронг беше измежду първите, които се озоваха между индианските колони. Изведнъж се видя срещу Изправената мечка и се спаси от страшния удар само по чудо. Той беше ранен със стрела в ръката още в началото на боя и трябваше да се сражава само с десницата си. Като пришпорваше коня си, той успя да отбие насочения срещу него удар и да изпразни в гърдите на противника пистолета си. Вождът на дакота се строполи като сноп и не помръдна повече.

Цялото внимание на Франк сега се насочи към Златната гривна, който се биеше храбро на стотина метра от него. В душата си той му желаете да умре с оръжие в ръка. Франк се боеше за съдбата на Макдиармид — да не би да попадне в плен.

Чарли Колорадо успя да срази Червената луна с карабината си. Американския кон падна под ударите на четирима кавалеристи, които го бяха обградили. И когато загина Изправената мечка, индианците бяха напълно победени. Загубили половината си воини, притиснати от две страни, те престанаха да се сражават и един след друг хвърляха оръжието си. Само неколцина успяха да се спасят с бягство.

Накрая остана само една групичка, която продължаваше отчаяно и безнадеждно да се отбранява. Посред тези индианци беше и Златната гривна. Тези хора бяха въоръжени като белите и дадоха на войниците добър урок, но колкото повече броят им намаляваше, толкова по-плътно се събираха те около своя вожд, който едва се държеше на седлото след двете получени рани и голямата загуба на кръв. Хората му съвсем осезателно отстъпиха пред численото превъзходство на войската. Кавалеристите все повече стягаха обръча си около тях и наближаваше онзи миг, когато неколцината храбреци щяха да се видят съвсем сломени и заловени в плен. Но в най-критичната минута сред сражаващите се влезе конник с дрехи на шотландски планинец, хвана изнемощелия вожд, постави го като чувал пред себе си върху седлото и изчезна като светкавица на север.

Армстронг видя тази сцена и разбра всичко: доблестният Евън Рой избави Макдиармид благодарение на отчаяната си храброст.

Това беше последният епизод на сражението. Останалите индианци се впуснаха в бяг. Всичко продължи не повече от два часа, но смъртта беше взела богата жетва. И от двете страни имаше обезобразени трупове, охкащи ранени, осакатени коне и потоци от кръв.

Комендантът Сейнт Ор не позволи на войниците си да преследват побягналите. Той знаеше, че главната цел на битката е постигната и съюзът на индианските племена нямаше в скоро време да се поднови. Затова, щом видя, че бойното поле е изцяло под негов контрол, полковникът заповяда да се прекрати стрелбата и да се свири отбой.

Когато войниците се строиха, направиха проверка и известиха имената на онези, които липсваха. Бяха шейсет — двайсет и двама ранени и трийсет и осем убити. Отначало помислиха, че Ван Дайк е в числото на убитите, защото през последния час никой не го беше виждал. Вече решиха да впишат името му в списъка на загиналите, когато той се появи иззад прикритието блед и посрамен.

Успя да съобщи, че конят му бил убит под него и едва успял да се спаси от скалпиране.

За негова беда тази версия беше силно разклатена, защото конят му наистина беше намерен убит, но на петстотин метра от мястото на сражението. А изстрелът, който го беше убил, явно бе даден зад главата му, откъм ухото.

Тази история напълно погуби Ван Дайк в очите на полка. И без това вече много офицери страняха от него заради случая с Армстронг. Сега само двама-трима се решиха да отидат при него, и то за да му предложат да си подаде оставката.

— Знаеш ли какво, драги — каза му още същата вечер капитан Грюнт, когато се бяха събрали да пият пунш, — ще ти бъде невъзможно да останеш в полка. Може и да не си виновен, но обстоятелствата се обърнаха срещу теб и всички взеха страната на онзи малък интригант Армстронг. Трудно се рита срещу ръжен, по-добре е веднага да отстъпиш.

След този разговор Корнелиус се промъкваше към палатката си, но когато минаваше покрай тази на Армстронг, дочу своето име и верен на нрава си, спря да послуша.

Марк Мегер беседваше с ранения лейтенант. Той цял ден бе стърчал до полковника и бележникът му бе пълен с впечатления и бележки. Щом привърши сражението, още на самото място той написа чудесен репортаж за станалото, като го придружи със скици и рисунки. В следващите минути Чарли Колорадо вече препускаше към най-близката железопътна гара, прикътал драгоценната кореспонденция за „Хералд“.

Щом изпълни задължението си, Мегер побърза да навести своя приятел.

— Ами — казваше Армстронг в минутата, когато Ван Дайк спря край палатката му, за да подслушва, — да оставим този разговор. Какво е направил или какво не е направил Ван Дайк, това не ни интересува.

— А видя ли този дявол Макдиармид как се биеше?

— Като лъв. По едно време си помислих, че ще го хванат в плен.

— О, за това не биваше да се страхуваме. По-скоро щеше да се остави да го насекат на парчета, отколкото да бъде пленен. Той добре знае какво го очаква.

— Много се радвам, че не е заловен. Но е възможно Евън Рой да е отнесъл само трупа му със себе си. От това се страхувам. Но смъртта на бойното поле е най-голямата награда за войника. Той не можеше да линее между сиуксите, нито да се върне между нас… Колко жалко, че този смел младеж — толкова смел и способен — е тръгнал по грешен път…

— Малко офицери като него са необходими и нашата армия би станала най-добрата в целия свят. Как мислиш, дали някой не го е познал?

— Никой, сигурен съм в това. Първо, изрисуваното му лице, второ, нали само ние двамата го познаваме. Кой би могъл да си помисли, че индианският вожд Златната гривна е бивш възпитаник от Уест Пойнт?

— Това е много пикантно. Ще ми разрешиш да разкажа тази история в „Хералд“.

— Не, драги Мегер, умолявам те, недей, дори не споменавай за това. Че на кого другиго освен на него и на Червената стрела дължим живота си? Без неговата намеса щяха да се разправят с нас много преди да връхлети ураганът, който ни помогна. Ако разберем, че е умрял, тогава може, но засега нищо не е сигурно. Евън Рой би направил всичко, за да го спаси. Трябва да пазим тайната му. За нас това е въпрос на чест.

— Съгласен съм с теб, но ми признай, че по-голяма услуга на вас двамата с Макдиармид не може да ви направи никой освен един заклет вестникар. Засега само ще съхранявам тази любопитна история.

— Оценявам по достойнство всяка твоя жертва, бъди уверен в това — каза Армстронг усмихнат.

— Сега се погрижи добре за почивката си през тази нощ — каза Мегер, като ставаше, — докторът каза, че раната ти не е опасна, а полковникът е приготвил чудотворен мехлем — заповед за теб в полка.

Корнелиус побърза да отмине, за да не го забележат.

— Гледай ти! Ех, че новина! — шепнеше си той на път за палатката си. — Армстронг и Мегер познават Златната гривна. Трябва тази работа да се продаде както подобава и добре да се поразпита за този Макдиармид.