Златната гривна

Глава IXЛОВ НА БИЗОНИ

Във форт Лъки този ден цареше истинско оживление. Чуваха се весели гласове, носеше се музика, която оркестърът на Дванайсети кавалерийски полк щедро пръскаше из пустата околност. Пред вратите на форта вече нетърпеливо чакаха коли, а по плаца се събираха конници. Между тях повечето бяха офицери, но имаше и цивилни, възседнали индиански понита, въоръжени от главата до петите с пушки и пистолети. И съдията Брентън беше тук, облечен в сив ловен костюм.

Комендантът, полковник Сейнт Ор, беше сменил униформата си с кожени дрехи и даваше последните си указания на участниците в лова.

— Господин Брентън, запазил съм ви място до жена ми и до госпожа Пейтън. Моля ви да го заемете, време е за тръгване. Предстои ни да изминем около петнайсет километра, за да стигнем до бизоните. Не виждам господин Дейвид, къде е той?

Дейвид се приближи на кон. Бегае блед и с превързана ръка. Нападателят му Татука не беше открит, макар да претърсиха цялата околност.

— Господин Дейвид, поверявам ви обоза с провизиите ни. Ако не се пазите, ще огорчите много доктор Слоукъм. Ще се движите бавно, това е заповедта ми. А сега, на конете и — марш!

Всички напуснаха форта. След половин час дружината достигна границата на зелените поля, които започваха на два-три километра от форта и се простираха чак до голата прерия.

Въздухът беше чист и толкова прозрачен, че всичко в равнината изглеждаше много по-близо, отколкото беше в действителност. Средата на октомври по тези места предлагаше влажен, но приятен климат. Три седмици от излизането на разузнавателния отряд под командването на лейтенант Ван Дайк на сто километра около форта никой не беше забелязал нито следа от индианци. А всеки ден се правеха допълнителни огледи. Ето защо комендантът реши, че условията са подходящи за един вълнуващ лов на бизони.

Съседите, които узнаха за пълното отсъствие на индианци в околността, се надпреварваха в старанието си да получат покана за този вълнуващ лов. Всички жени и почти всички офицери се включиха в него. Временен комендант на форта стана капитан Щрикер и с него останаха толкова офицери, колкото бяха необходими за занятията на войниците.

Малцина бяха предпочели колите. Повечето яздеха.

Джулиет Брентън, единствена наследница на богатия си баща, препускаше върху великолепен кон, доставен с голям труд от Омаха само заради този ден. Нети Дашууд се беше задоволила само с едно седло върху обикновен кавалерийски кон, но в последния момент се беше намесил капитан Джим.

— Мила госпожице — каза й любезно той, — имам едно прекрасно бързоного пони. Предоставям го на ваше разположение. Яхнете го и ви обещавам да не изоставате от останалите ловци.

Нети Дашууд бързо изостави идеята си да язди високия войнишки кон и прие предложението на капитана с благодарност. Когато се намести върху темпераментното бяло пони, наистина оцени жеста на Джим.

За себе си капитан Джим беше избрал хубав вран кон, купен в Южна Каролина от един фалирал фермер. Полковникът яздеше както винаги великолепния си жребец, лейтенант Пейтън изглеждаше добре на своя черен кон. Изобщо всичко беше организирано прилично и не липсваха ловци с прекрасни коне и впечатляващи костюми.

Цялата компания весело се движеше по зелените поля. Някои препускаха наоколо, а в ариергарда величествено пъплеха колите с багажа и провизиите. Петнайсетте километра бяха изминати почти неусетно и сигналът за почивка завари компанията в красива местност, потънала в зеленина, с няколко водоема, все още пълни след последните дъждове.

Всичко наоколо напълно покриваше представата на европееца за американската прерия. До хоризонта се ширеше океан от зелена и гъста трева, която преливаше в различни цветове от вълните на лекия вятър.

— Ето това е истинската прерия! — възкликна Нети Дашууд.

— Тук ли се каним да спрем? — попита нейната братовчедка Джулиет.

— Да, госпожице — отговори адютантът Пейтън, — заповедта е да се установим край това езерце и да се подкрепим. До големия път на бизоните има не повече от километър.

— О, как ми се иска по-бързо да ги видя! — каза Нети. — Не можем ли да отидем дотам, докато приготвят закуската?

— Може — съгласи се Джим, — това няма да ни отнеме повече от половин час. Мис Джулиет, Пейтън, няма ли да дойдете с нас?

Четиримата веднага се отправиха към хълмовете, които ограждаха равнината на север. Бързо изгубиха групата от очите си.

— Ако сега ви изоставя, ще можете ли да се върнете? — обърна се Джим към Нети Дагаууд.

Тя се огледа на всички страни. Зелената равнина беше навсякъде една и съща и нищо отличително не правеше впечатление.

— Ще се опитам все пак — каза тя уверено.

— Каква, посока ще изберете?

— На запад, разбира се, защото, след като напуснахме форта, ние се движехме на изток, ако не съм се излъгала.

— А как ще определите накъде е изток?

— По слънцето.

— Ако е скрито зад облаци?

— Тогава ще прибягна до помощта на компаса си.

— Нима имате компас?

— Не го ли виждате, закачен е за синджирчето на часовника ми? — Тя му показа миниатюрен като петаче компас.

— Да си кажа право, вие сте едно от чудесата на нашето време. Такава предвидливост не бих могъл да очаквам от братовчедка ви например.

Джулиет Брентън и Пейтън бяха изостанали малко по-на-зад — ето защо Джим си беше позволил толкова безцеремонна забележка.

— Лъжете се по отношение на моята братовчедка. Тя съвсем не е лекомислена. Знаете ли, че владее три езика?

— Не бих се усъмнил нито за миг дори, че владее три езика, че изпълнява безпогрешно сонатите на Бетховен, че пее модни романси и че може да нарисува роза на ветрилото си. Съмнявам се само в едно, а то е, че би могла да намери обратния път, ако се изгуби.

— Но за това няма защо да се безпокоим. Предполагам, че няма опасност да се изгубим тук.

Конете бяха започнали да изкачват една стръмнина и капитанът спря ненадейно.

— От височината пред нас може би ще видим бизони, но нека първо се изкача аз. Поемете за малко юздите на коня ми, дете.

Капитан Джим Сейнт Ор скочи пъргаво от седлото и с далекоглед в ръце се заизкачва към билото. Оттам той започна да разглежда околността, като залегна предпазливо в тревата. Изведнъж бързо свали далекогледа, обърна се и заслиза надолу.

— Колкото е възможно по-бързо трябва да се върнем в лагера — каза той на спътниците си, — там има индианци.

Джулиет Брентън пребледня от това известие, и то така, че всеки миг можеше да припадне. Очите на Нети светнаха от радост и тя извика:

— Колко съм щастлива! Досега не съм имала възможност да видя истински диваци.

Двамата офицери се спогледаха учудено от изненадващата решителност на слабичката наглед госпожица.

— Успокойте се, мило дете — обърна се бащински Джим към мис Джулиет, — засега няма никаква опасност. Индианците са далеч оттук, на повече от пет километра, и при това те не подозират за присъствието ни.

— Все едно, аз се страхувам! — извика Джулиет с ужас. — Да се махаме по-бързо оттук! Господин Пейтън, за Бога, заведете ни обратно в лагера.

— Наистина, хайде по-бързо назад, а аз ще остана още малко, за да проследя пътя на тези разбойници — каза капитан Джим.

— Нека остана с вас, капитане — помоли мис Нети Дашууд, — за мен ще бъде много интересно.

— С удоволствие ви разрешавам, мило дете, особено когато съм уверен, че не ни заплашва опасност.

Без да се успокои ни най-малко от това уверение, Джулиет Брентън вече галопираше към лагера, съпровождана от Пейтън. Двамата бързо се скриха от погледите им.

— Мис Нети, вие сте едно храбро войниче — каза капитанът, щом останаха насаме, — но все пак ще се излъжете, ако подозирате у индианците рицарски обноски и снизхождение към жените. Като дявола са, не различават нито пол, нито възраст и ако трябва да съм откровен, бих предпочел — при опасност да ни пленят — първо да разстрелям вас, а после и себе си. Сега държите ли още да се изкачите на хълма и да ги видите?

Нети потръпна леко и ръката й, която държеше юздата, трепна, но тя бързо се овладя.

— Да, капитане, ще дойда с вас! Освен това съм въоръжена. — И тя извади мъничък пистолет, украсен със слонова кост, и го показа на Джим.

— Какво е това? — попита той и се вторачи в него, както се разглежда нещо съвсем миниатюрно.

— Това е отличен пистолет, уверявам ви — засегна се Нети, — с него от двадесет крачки уцелвам шапка седем пъти от десет изстрела.

— Мис Нети, припомняте ми какво бе изрекъл един скитник на име Чарли Колорадо, когато противникът бе насочил към него подобно оръжие…

— Чарли Колорадо? Коя е тази личност?

— Жител е на прерията и е наш приятел. Но слушайте все пак. „Приятелю, казал Чарли, ако чуя и най-малък шум от тази играчка, ще те накарам да я глътнеш като хапче.“

Нети се засмя, но капитанът вече яздеше към билото и тя бързо го последва.

Наистина в далечината се виждаха хора, които се движеха към тях.

— Защо мислите, че са индианци? — попита госпожицата.

— Погледнете през далекогледа, детето ми.

Тя се взира известно време с внимание и извика:

— Не са индианци, капитане! Нима индианците носят шапки?

— Нека да погледна още веднъж… Разбира се, бих могъл да се излъжа. Все пак ми се струва, че…

Този път той се съсредоточи напълно и след минута прихна:

— Имате право, драга госпожице. Как можах да взема белите за червенокожи. И то кои бели? Това са кавалеристите на Ван Дайк.

Госпожицата отначало пребледня, после пламна цяла, но не каза нищо.

— Успокойте се, не се вълнувайте — с покровителствен тон произнесе капитанът, — няма да имате възможност да разпечатате писмото, но аз се радвам на това. Приятелят ви без съмнение е здрав и невредим, както ви предрекох.

— Нима вече го виждате? — не се сдържа тя.

— Не го виждам все още, а и как мога оттук да разгледам всички лица? Трябва много внимателно да се настрои далекогледът…

— Моля ви, направете го — каза Нети, — сама няма да се справя с него. Опитайте, скъпи капитане. Вие ще можете…

Той насочи далекогледа към бързо приближаващия се отряд. Не беше трудно да различи полюшкващия се върху седлото си Ван Дайк… уморени и измършавели коне, покрити с прах хора, индианските водачи на Червената стрела… но къде ли бе самият той? Капитанът не успяваше да види Червената стрела, губеше се от погледа му и Армстронг.

Тежко предчувствие обзе капитана, той продължаваше да се взира с всички сили и вече се питаше какво и как ще каже на девойката, ако предчувствието му се окаже вярно.

Най-сетне се реши и отлепи око от далекогледа, но преди да каже каквото и да е, госпожицата като че ли се досети за неприятната вест.

— Знаех си! — извика тя. — Уверена бях, че Корнелиус ще го предаде… подлец… О, капитан Сейнт Ор! Какъв негодник е този Корнелиус!… Той е невредим, не се е изложил на никаква опасност. Мразя го! Бих го убила на драго сърце със собствените си ръце, нищо че ми е братовчед…

Тя се давеше в ридания, а негодуванието й нямаше граници.

— Престанете, дете — започна бащински капитанът, но после тонът му рязко се смени, — сама не знаете какво говорите! Трябва да се съобразяваме с фактите, не с предположенията… Очевидно е, че Армстронг не е в отряда, но аз не виждам и Червената стрела, най-опитния от всички следотърсачи в тази прерия. Защо да не предположим, че са изостанали малко от отряда? По-добре ще направим, ако посрещнем Ван Дайк и научим от устата му новините.

— Да посрещна това чудовище?… Никога! Моля ви, капитане, нека се върнем в лагера. Никой няма да посмее да ми каже, че аз, най-добрата приятелка на Армстронг, съм посрещнала онзи, който го е предал и изоставил. Уверена съм в това… Когато намразя някого, то е от цялото ми сърце и завинаги.

— Виждам това — отговори Сейнт Ор, — да се върнем тогава в лагера, иначе ще ни заварят тук.

Без нито дума повече Нети обърна коня си и препусна назад. Капитан Сейнт Ор не успяваше да я догони.

Новата вест на капитана сложи край на тревогата в лагера. Комендантът замина напред, за да посрещне отряда, а Нети се скри в палатката на мисис Сейнт Ор и заплака на гърдите на Джулиет, като изказваше опасенията си, без да се прикрива.