Златната гривна

Глава IVФОРТ ЛЪКИ

— Уверявам те, приятелю, че военният дух изчезва. Няма да изминат повече от десет години и ние няма да имаме боеспособна армия.

Това песимистично мнение изказа с меланхоличен глас един възрастен дебел офицер със зачервено лице и сиви четинести мустаци.

Целият вид на капитан Адолф Щрикер красноречиво говореше, че той има зад гърба си толкова бойни походи, колкото са и годините на военната му служба. Всичко у него — начинът, по който държеше главата си, пронизващият поглед на малките му сиви очи, скрити под гъстите вежди, лицето му, дори дебелият му къс нос — показваше опитен и патил човек.

Беше облечен в мундир… В Далечния изток офицерите се обличаха немарливо, но и там беше трудно да се види такъв мундир — дотолкова овехтял и протъркан, че беше трудно да се определи от пръв поглед първоначалният му цвят. Вълнена риза без вратовръзка, войнишки панталон, натъпкан в грамадни ботуши, и бяла шапка — това беше цялата униформа на този обикновен капитан.

Той и още неколцина офицери от Лъки бяха образували общество на заклетите ергени и гледаха доста недоброжелателно на чистичките си женени колеги. Ергените предпочитаха да попийват уиски и да димят с късите си лули.

През този ден в компанията на Щрикер бяха доктор Слоукъм, старши хирург на форта, капитан Бурке и още двама-три-ма лейтенанти.

— Имате право, капитане — отвърна докторът. Той беше известен сред войниците с прозвището Татарина, поради недоверието, с което се отнасяше към техните оплаквания. — Армията вече далеч не е онази, която се би през Мексиканската война.

— Все пак — забеляза един от лейтенантите — в какво отношение се е променила армията? Да не би сега да изпълнява по-зле задълженията си? Да не би войниците да са се отучили да се бият?

— Виж какво, драги. Като изкараш трийсет години служба и вземеш участие в петнайсет похода, тогава ще запееш друга песен.

Тези думи произнесе капитанът, като гледаше към доктора, който издаде одобрителен звук.

— Тези млади хора в нищо не се съмняват — прибави капитанът между две подръпвания от лулата си.

Разговорът се прехвърли върху достойнствата на офицерите, произведени от редовете на армията. И понеже тази тема беше неизчерпаема, сигурно препирнята щеше да продължи до обед, ако не я беше прекратил един млад човек в бяла риза и ботуши до коленете, който се втурна във форта като вихрушка, размахвайки над главата си пакет писма и вестници.

— Имам честта да ви приветствам, господа — извика той, — идвам от Сан Антонио с Чарли Колорадо и пощенската чанта… Лейтенант, ето телеграми за командира… Има писмо за тебе, Щрикер. Майоре, връзка вестници… Колет!… Кипсли… и за теб. А сега, господа, какви новини има?

— Преди всичко, скъпи Мегер — отговори докторът, — ще ти призная, че ти се радваме толкова, колкото и на розите през май.

И наистина за една минута видът на салона се промени. Недоволните и раздразнени допреди малко хора, готови да говорят глупости, да се карат с първия, който им се изпречи, станаха неузнаваеми.

Далече от градовете, събрани често против волята си, офицерите от пограничните гарнизони далече на изток съвсем естествено гледаха на света с недоверие и враждебност. От скука те обикновено се събираха в дежурната стая, където срещаха все едни и същи физиономии и започваха нескончаемите препирни и скандали. При подобна ситуация омразите и дуелите не бяха рядкост. Като се прибавеше към всичко това прекалената отдалеченост на Лъки от железопътната линия и съвсем рядката поща, враждебните околности, пълни с индианци и всякакви разбойници, можеше лесно да се разбере приятното оживление, което донесе със себе си кореспондентът с вестниците и писмата.

Но чудно нещо — никой от офицерите не полюбопитства за премеждията на новодошлия по пътя. А Мегер не бързаше да разказва. Той стоеше спокойно и си вееше с широкополата шапка, за да се освежи, усмихваше се и явно се радваше на веселата суетня, която беше създал сред тези хора.

Нищо войнишко нямаше в цялата му фигура, макар на жълтия му кожен колан да висяха чифт пистолети. Лицето му изразяваше смес от независимост, свобода и хладно безстрашие. С един поглед можеше да се разбере, че този човек никога и при никакви обстоятелства не беше се молил за нещо.

Като прочете писмата си, капитан Щрикер се приближи до него.

— Все пак трябва да ни разкажете, Марк, за премеждията си дотук. Как се промъкнахте покрай тези проклети индианци?

— Това не е толкова трудно. Не случайно вече три години съм специален кореспондент, нали? Когато с Чарли решим, че е по-удобно да пътуваме денем, тръгваме през нощта. Това е всичко! Току-що имахме едно малко сблъскване почти пред форта с неколцина червенокожи, но като разбраха с кого си имат работа, избягаха.

— Казват, че кореспондентите са като котките и винаги падат на краката си — обади се и докторът, който явно искаше да се покаже любезен. — Случвало ми се е да препарирам котки, но въпреки приказките, че трудно умирали, те все пак бързо издъхваха под ножа ми… Опасявам се, драги Мегер, че ако ви хванат и ви скалпират, нито аз, нито друг хирург ще успее да ви върне косата.

— Ами! — отвърна с пренебрежение Мегер, като си играеше с камшик.

С големия си нос, с късата си, почти остригана до голо коса, с вечно подвижните си сини очи и лукавата си усмивка той винаги изгледаше така, сякаш се присмивате на някого или на нещо.

— Досега червенокожите не са стигали до косите ми, пък и ще им бъде трудно да ги снемат — преди да тръгна от Сан Антонио, се остригах като пудел.

— Не се радвай много — отрезви го капитан Бурке. — Разказваха ми, че веднъж, когато индианците хванали пленник с гола глава, започнали да го заливат с вряща вода по корема, за да порасне по-бързо косата му.

Марк Мегер се заля от смях.

— Отлично — каза той, — но такива неща едва ли се случват с истинските кореспонденти. Ние умеем да се справяме с бедите. Що се отнася до мене, готов съм да вляза в лагера на индианците, все едно денем или нощем, и да си отида оттам невредим. Това ми се удаде веднъж и възнамерявам да го повторя.

— Няма ли да пийнете нещо с нас, Марк? Какво ще обичате?

— Не, благодаря. Не пия нищо освен съвсем малко вино в чашата с вода, и то когато обядвам.

— Хайде де, не се занасяй.

В салона влезе лейтенант Пейтън и се обърна към новодошлия:

— Комендантът желае да поговори с вас, господине. Марк Мегер стана и излезе след офицера.

— Сигурно се е случило нещо ново — каза младият офицер, докато вървяха към жилището на коменданта.

— Да — отговори кореспондентът, — моят вестник понаду-ши нещичко и ме изпрати да разузная на самото място. Правителството възнамерява да превземе Червения рог и през тази седмица Дванайсети полк ще бъде изпратен в Дакота.

— Искате ли цигара?

— Не, благодаря, не пуша. От тютюна отслабват очите и се изхабява нервната система, а тази нощ трябва да бъда бодър.

— Нима смятате още тази нощ да напуснете форта въпреки раздвижването на червенокожите?

— Боже мой, но нали затова съм дошъл! Сведенията ми подсказват, че индианците са се разбунтували сериозно. Те масово напускат обиталищата си и отиват на север уж на лов. Както ми се струва, за сборен пункт са си избрали Жълтите скали. Говори се и за един бял, който ги бунтувал. Доколкото подочух, ще имат наскоро голям съвет тук наблизо и смятам да присъствам на него.

Лейтенантът спря от изненада и се вторачи в кореспондента.

— Сериозно ли говорите? В цялата ни армия едва ли има офицер, който да се реши на такова нещо. Самият дявол ли се е вселил в специалните кореспонденти?

— Не, разбира се… — спокойно отговори Мегер. — Работата е в това, че искам първи да се докопам до тази новина. Ако успея да предам на вестника си подробностите от този индиански съвет, той ще увеличи тиража си с няколко хиляди екземпляра, защото другите вестници няма да имат кореспонденти там.

— Това е така наистина — съгласи се капитанът, като същевременно се питаше дали си няма работа с луд човек.

Жилището на коменданта Сейнт Ор беше поотдалечено от другите сгради и представляваше доста кокетна къща. С големия си швейцарски покрив и широкия си балкон тя имаше претенции за оригинална архитектура и значително се отличаваше от постройките на казармите, приземните бараки, павилионите, дори и от офицерските къщички. Тези постройки бяха направени от борови греди. Всичко наоколо блестеше под лъчите на яркото слънце. На върха на високия пилон, забит по средата на широкия плац, се полюшваше леко националният флаг. Това пространство беше оградено от земен вал, по който се разхождаха часовоите, а по-нататък се ширеше безкрайната прерия. Така изглеждаше форт Лъки.

По времето, когато Мегер влезе в укреплението, на първия етаж на къщата с балкона един все още млад човек с решително и енергично лице седеше пред работната си маса. Знаците върху офицерския му мундир издаваха неговото старшинство — това беше самият комендант.

През широкия прозорец срещу масата си той виждаше като на длан целия форт. Стените на стаята бяха окичени с ловни трофеи — глави на бизони и антилопи, рога от скален овен, различни оръжия и портрети. Ако се прибавеше и това, че подът и дори стените бяха покрити с кожи, лесно можеше да се предположи, че домакинът на това жилище, полковник Сейнт Ор, комендантът на форта, беше страстен ловец.

Докато той се занимаваше с всекидневните си записки, госпожа Сейнт Ор седеше до него мълчаливо и плетеше нещо. Беше на около двайсет и седем-двайсет и осем години, с кротко лице, оградено от тъмни коси, вдигнати по испански на висок кок и привързани отзад с черна дантела.

— Ти ми каза наскоро — продума изведнъж тя, — че през седмицата ще имаме гости, но после не спомена нито думица за това.

— Да, мила — каза полковникът, — съдията Брентън и семейството му се канеха да ни дойдат на гости. Поне ми обещаха. Помниш колко добре се отнесоха с мен, когато ме извикаха за комисията в Уест Пойнт. Тогава съвсем сериозно изразиха желание да прекарат една седмица от отпуската си при нас във форта. Мисля, че ще ти бъде приятно да се запознаеш с мис Джулиет Брентън и братовчедка й мис Нети Дашууд…

Той се наведе отново над масата, за да продължи заниманието си, когато на вратата се почука.

— Влезте — вдигна той отново глава.

Появи се капитан Пейтън, адютант на полковника.

— Телеграми, господин полковник, току-що донесени от кореспондента на вестник „Хералд“ господин Мегер.

Комендантът Сейнт Ор веднага разтвори големия плик с държавен печат, а адютантът остана в очакване на заповеди.

— Ще бъда щастлив, ако видя Марк Мегер — каза полковникът, като прочете телеграмата, — защо не си направиш труд, Пейтън, да го доведеш?

Офицерът козирува уставно.

— Една минутка — бързо го спря полковникът, — тази сутрин ми докладва, че дежурният офицер не е присъствал при почистването на конюшните, нали?

— Да, господин полковник.

— Кой е този офицер?

— Капитан Сейнт Ор.

— Разбра ли дали има основателна причина за това?

— Да, господин полковник, оказа се, че не е чул сигнала на тръбата.

— Добре. Предай му да отиде в ареста.

— Той вече е там, господин полковник.

— Прибавям му още осем дни… Още двама такива офицери като брат ми могат да провалят дисциплината в полка.

Капитанът се поклони. Госпожа Сейнт Ор, която следеше с внимание този разговор, се намеси:

— Нима ти още държиш в ареста горкия Джим? — каза тя с умоляващ глас.

Но без да й отговори, комендантът се обърна към адютанта си:

— Нали чу заповедта ми, капитане?

Офицерът се обърна стегнато кръгом и излезе.

Госпожа Сейнт Ор с дълбока въздишка наведе глава над плетивото си.

— Има новини за нас, мила Елси — каза внимателно полковникът, щом останаха сами. — Правителството мисли, както и аз, че индианците се канят да се разбунтуват. Съобщава се за някакъв бял, който се опитвал да ги обедини срещу нас. Скоро тук ще пристигне подкрепление. В нашия форт ще се събере цялата войска.

Госпожа Сейнт Ор не отговори нищо. Тази новина не й беше приятна. Освен това искаше да покаже на мъжа си, че му е сърдита заради брат му.

Мълчанието им се проточи няколко минути. Комендантът се заразхожда из стаята, потънал в мислите си. После се приближи до нея.

— Не ми се сърди, мила Елси. Ще доведа твоя мил Джим на вечеря.

Кроткото лице на госпожа Сейнт Ор светна:

— Зная, че ти не можеш да бъдеш толкова коравосърдечен.

— Ще изляза за малко. Ако дойде господин Мегер, помоли го да ме почака.

Като взе голямата си бяла шапка, полковникът излезе и забързано се отправи към офицерските жилища. Той се движеше стремително, подсвиркваше си малко разсеяно, но не пропускаше да отвръща на всеки срещнат подчинен, който му козируваше.

Пред вратата на една от къщите спря и попита войника, който почистваше ботуши:

— Капитан Сейнт Ор вкъщи ли е?

— Тъй вярно — отвърна стегнато войникът, като мигом остави работата си и се изпъна като струна.

— Под арест ли е?

— Тъй вярно, господин полковник.

— Как стана така, че пропусна почистването на конюшните?

— За това съм виновен аз, господин полковник — каза войникът, като премига с очи, — пропуснах да му съобщя.

— Ти не си добър войник. Ще заповядам да те изпратят на пост извън форта и тогава ще видим какво ще направят индианците със скалпа ти.

Войникът видимо се изплаши, но без да го удостои с повече внимание, полковникът прекрачи наведнъж трите стъпала и отвори вратата към скромната стаичка, където млад офицер, облечен по домашному, се бе отпуснал в ниско кресло с угрижено лице и с цигара в устата.

— Джим, драги, Елси те моли да дойдеш днес на вечеря — каза полковникът.

— Аз пък те уверявам, че още днес ще помоля да ме преместят оттук!

— Само че от това няма да излезе нищо! Тази вечер в шест! Решено, нали?

Полковникът излезе бързо.

След малко капитан Пейтън въведе Марк Мегер в къщата му и ги остави насаме.