Златната гривна

Глава XIXСРЕЩУ КОЛЕДА

Настъпи Бъдни вечер. Бяха изминали вече два месеца, откакто Корнелиус ван Дайк беше принуден да си подаде оставката, осъден от всички офицери. За да се поутеши, той се отдаде на всякакви развлечения, като използваше всички възможности, които можеше да даде Ню Йорк на човек без работа и с много пари.

Една вечер той беше в Италианската опера и тъкмо се настаняваше на обичайното си място в партера, когато забеляза полковник Сейнт Ор със съпругата му, пристигнали за малко в Ню Йорк. Бившият лейтенант се уплаши не на шега и побърза да се скрие. Навсякъде го преследваше късият енергичен надпис на полковника, надраскан върху молбата му за напускане на полка: „Мнението ми, господин министър, е, че армията ще спечели много от незабавното уволнение на този офицер. Сейнт Ор.“ Щом видя полковника, тези думи му се сториха като отпечатани върху завесата на театъра.

Докато излизаше бързо навън, той си каза:

— Ще трябва да се отбия в най-близкото кафене, за да изиграя един билярд.

Но докато си търсеше партньор, слухът му беше поразен от познат глас:

— Драги Мегер, трябва да знаете, че ние във форт Лъки нямаме билярдна маса, за да тренираме. Ще трябва да ми отстъпите двайсет и пет карамбола аванс.

Дебелият човек, който произнесе това, не беше друг, а капитан Щрикер. И той знаеше историята на Корнелиус. Значи и оттук трябваше да се бяга. Отгоре на всичко специалният кореспондент го гледаше право в очите, и то не особено любезно. Корнелиус познаваше Марк Мегер, беше чел и знаменития му репортаж, отпечатан на три колони във вестника под примамливото заглавие „Изправената мечка“ — военен съвет в лагера на сиуксите. — Подробен репортаж на специалния кореспондент на „Хералд“. Беше прочел, разбира се, и за подвизите на Армстронг, и двусмислените подмятания за Ван Дайк, нещо, за което той нямаше ни най-малко желание да си припомня.

Вече се бе приготвил да избяга още веднъж, когато внезапно почувства една ръка върху рамото си и чу тежък глас:

— Най-сетне ви срещнах, господин Ван Дайк…

Бившият лейтенант се обърна бързо и се озова срещу висок млад човек, когото той, както му се стори, беше виждал някъде, но не можете веднага да разпознае притежателя на тези черни очи, бледо лице и иронична усмивка върху тънките устни.

Непознатият беше облечен модерно, без онази пъстрота, по която веднага можеше да се познае човекът със смесена кръв, какъвто беше той без съмнение. Нито тежката верижка на жилетката му, нито едрият брилянт на вратовръзката му, нито пръстенът му, нито прекрасно ушитият му костюм, нито безукорните му ръкавици — нищо не даваше ни най-малка възможност на Корнелиус да го разпознае.

Но в лицето на непознатия имаше нещо такова, което не се хареса на Ван Дайк и прогонваше желанието му да разговаря с него. Той реши да прибегне към онова средство, което му помагаше много пъти.

— Нямам честта да ви познавам, уважаеми господине — каза рязко той и се обърна, за да излезе.

Но в същия миг почувства, че не са го пуснали.

— Наистина много къса памет имате, господин Ван Дайк — каза Макдиармид.

Той беше! Най-сетне бе срещнал оня, когото търсеше цели три години.

— Повтарям, че не ви познавам! — повтори натъртено Ван Дайк.

— Но затова пък аз ви познавам — отвърна Макдиармид, като подчерта личното местоимение „аз“.

Говореше хладнокръвно, но усмивката не изчезваше от устните му. Все пак бившият лейтенант предусещаше приближаващата се буря.

Ако трябва да сме напълно откровени, бихме прибавили, че в случая Ван Дайк беше съвсем искрен. Той се беше срещал с Макдиармид само два пъти: първия път в Уест Пойнт, когато го бе видял като възпитаник на военната академия със забранената цигара в уста, и втори път — в облеклото на индиански вожд, подгонил панически побягналия лейтенант, който поради това не можа да го разгледа внимателно.

И затова произнесе неуверено:

— Възможно е да съм ви забравил… с кого имам честта?…

— Уважаеми господине — отвърна другият, без да обърне внимание на думите му, — веднъж бях сред млади хора, току-що завършили военната академия в Уест Пойнт, и те ми разказаха за един от своите приятели, който бил изключен и не получил офицерско звание само заради доноса на един, забележете това, офицер, проявил се като пълен негодник, който не служел в академията, дори нямал нищо общо с това, но се проявил като доносник само от любов към тази дейност…

Ван Дайк беше започнал постепенно да си припомня, но предпочете да се направи, че не разбира за какво става дума.

— Защо мислите, че този разказ има нещо общо с мен?

— Ето защо — отвърна непознатият, — аз се казвам Макдиармид. Разбрахте ли? А подлият негодник и шпионин, който е проявил доста старание, за да лиши Макдиармид от офицерското звание, подлецът, който по-късно измени и на служебните си задължения, се нарича Корнелиус ван Дайк.

Още при първите думи Ван Дайк бръкна в джоба си, където би трябвало да бъде пистолетът му.

А Макдиармид говореше, без да повишава глас, като натъртваше думите си и се пляскаше в техния ритъм по ботушите с камшик. Макар този разговор да се водеше тихо, без да излиза от рамките на нормалното общуване, все пак в изражението на лицата им, в стойката им имаше нещо особено и жадните за зрелища хора ги заобиколиха.

Щом Макдиармид произнесе заедно с името на събеседника си думата „подлец“, Ван Дайк измъкна бързо ръката си от джоба. В нея имаше пистолет. Той го вдигна и стреля почти от упор в противника си.

Но преди изстрела се чу изплющяване на камшик. Макдиармид удари по ръката Ван Дайк и пистолетът му изхвръкна. После той го шибна два пъти по лицето и остави на двете му бузи по една тънка синкава ивица.

Всичко това стана мигновено. Някои от хората наоколо се хвърлиха върху Ван Дайк и го отстраниха. Но никой не докосна Макдиармид.

Корнелиус се възползва от дистанцията и започна да обсипва неприятеля си с оскърбителни думи. Макдиармид стоеше безмълвно и гледаше кьм него с очевидно презрение.

Тогава от тълпата излезе широкоплещест господин, вдигна пистолета от земята и извади патроните.

Ван Дайк беше успял да се освободи от хората, които го държаха, и гледаше като безумен пред себе си. Стори му се, че целият форт Лъки се беше изтърсил в Ню Йорк, за да гледа срама му. Пред очите му се привиждаха капитан Сейнт Ор, капитан Щрикер, капитан Бурке, лейтенант Армстронг — всички те удивени от смелостта на Макдиармид — и най-накрая Марк Мегер.

Макдиармид продължаваше да се усмихва.

А в същото време Евън Рой свърши работата си с пистолета, приближи към злополучния Ван Дайк, подаде му го и каза високо и преднамерено вежливо:

— Ето играчката ви, господине. Махнах патроните, за да не би случайно да се нараните. Пък, току-виж, станала и някаква беля.

Присъстващите се разсмяха и понеже зрелището явно свършваше, мнозина си тръгнаха. Тогава Корнелиус, побеснял от подигравките, извика:

— Лесно е да ми се присмивате, когато сте седем срещу един!… Но ако тук се намира поне един честен човек, нека бъде мой секундант…

Той гледаше към бившите си приятели по оръжие. Капитан Бурке, който и във форта беше измежду неговите приятели, не можа да остане равнодушен.

— Готов съм да ви услужа, драги Ван Дайк — каза той, като излезе пред тълпата. — Какво е станало все пак?

Нещастникът се улови за въпроса като удавник за сламка.

— Гледайте, моля ви се! Този човек, когото не познавам, ме оскърбява. Моля ви, драги капитане, изяснете тази работа. Ще ме намерите на Пето авеню…

— Добре, заемам се с това.

Ван Дайк побърза да излезе и да потъне в нощната тъма.

Капитан Бурке, който като повечето офицери в армията беше ирландец, претендираше, че знае всички тънкости около уреждането на така наречените „въпроси на честта“. Той се приближи до Макдиармид и Евън Рой, поклони се вежливо и каза:

— Господа, нямам честта да ви познавам, но предполагам, че ритуалът по запознанството ще отпадне, щом ви кажа, че се обръщам към вас от името на моя приятел Ван Дайк.

И той подаде визитната си картичка на Макдиармид.

Той я пое с леко кимване, извади портфейла си и му връчи своята.

— Много ми е приятно да се запозная с вас. Ще бъдете ли любезен да предоставите воденето на преговорите на някого от вашите приятели?

— Тук е моят роднина господин Евън Рой. С него можете да уредите всичко.

Като се поклони вежливо, той отмина. Ирландецът и планинецът останаха сами.

Евън Рой изведнъж почувства нужда да се издигне на висотата на новата роля и понеже тънкостите на висшата дипломация се съчетаваха в съзнанието му с бутилка хубаво вино, той започна изискано:

— Не намирате ли, капитане, че разговорите ни по този деликатен въпрос могат да започнат в някое тихо сепаре на чаша хубаво вино?

— Чудесна идея! — извика офицерът. — На ваше разположение съм.

Двамата секунданти тръгнаха, без да се бавят, по стълбите към втория етаж на кафенето.

Отнякъде изведнъж се появи лейтенант Армстронг и се приближи до Макдиармид.

— Ти си полудял — каза му той тихо, като същевременно стискаше горещо ръката му, — как е възможно да се появиш в Ню Йорк, а и да започнеш цялата тази история, и то тъкмо след… Разбираш ли за какво те подсещам?… Нима искаш да се погубиш?

— Скъпи Франк, смелостта ми е възнаградена, щом ми се удаде да те видя. Нека това да е компенсацията за неприятните последствия от появяването ми тук. Но аз имам сметки, с които трябва веднъж завинаги да свърша. Трябваше да осигуря майка си и сестра си и най-накрая да накажа този безочлив човек…

— Че какво можеш да имаш с Ван Дайк? Не знаех, че се познават с него.

— Питаш ме какво имам против него? — попита с глух глас Макдиармид. — Тогава трябва да знаеш, че той разби моята кариера и погуби живота ми, той ме превърна в бунтовник и ме тласна към един път, от който няма измъкване, а единствено смърт или изгнание от родината. И всичко заради някакво мнимо нарушение, което тогава съвсем не го интересуваше. Ти помниш ли лошата характеристика, която ми лепнаха, и ме изключиха от Уест Пойнт. Много време ми отне, за да разбера със сигурност, че всичкото това зло дължа на Ван Дайк. Тогава той просто минавал по коридора, за да посети по работа генерала, погледнал през ключалката и ни видял с цигари в уста. Побързал да разтръби за това толкова високо, че комисията не могла да не му обърне внимание и да не провери, така че ни завари на местопрестъплението. Узнах това от един офицер, очевидец на този епизод. Учудваш ли се, че досега не съм ти казал и дума за това? Направих го, защото исках сам да накажа подлеца. Нали разбираш сега защо се появих тук? На бойното поле не ми се удаде да го накажа, защото той побягна.

— Разбирам всичко — каза Армстронг, — но това едва ли е оправдание за безумната ти постъпка. В тази минута трябваше да бъдеш в Канада, в Европа — навсякъде, но не и тук.

— Защо да се притеснявам за това, което може да ми се случи? Аз предреших съдбата си. Останало ми е само да забия куршум в главата на този подлец, а после да става каквото ще. Животът ми е свършен! Аз изгубих онова, което му даваше смисъл и цел. Исках да постигна сносно съществувание за индианците. А за останалото се интересувам толкова, колкото за ланския сняг. Но да оставим тази тема. Тя е лично моя… Как заздравява раната ти, мили приятелю? Научих, че си бил ранен със стрела в ръката. Ти и досега носиш превръзка.

— Ръката ми почти напълно е оздравяла, благодаря. Но ти сам, както видях, беше в далеч по-лошо положение, когато те отнесе Евън Рой.

— Видя ли това? — попита Макдиармид с добрата си усмивка, която Франк помнеше от академията. — Добре ме натупаха. Но индианците се оправят след такива рани по-бързо от всеки друг на света. Само за шест седмици старейшините ме изправиха на крака.

— По-тихо, за Бога! — каза Армстронг. — Могат да те чуят.

— Ами! Кой може да ме познае? Онези господа там приятели ли са ти?

— Да, това са офицери от моя полк, а с тях е един човек, когото познаваш поне малко — Марк Мегер, кореспондентът на „Хералд“.

— Така ли? — погледна с интерес той към посоченото място, където Мегер изцяло беше погълнат от играта си с капитан Щрикер. — Моля те, Армстронг, запознай ме с него. Интересува ме много дали той ще ме познае.

Франк отиде до билярдната маса, за да изпълни тази молба, и там се завърза оживен разговор между двамата, които преди три месеца отчаяно се бореха за живота си край бреговете на Малък Мисури.

Макдиармид продължаваше да се забавлява с тайното си присъствие тук.

— Прочетох с голям интерес репортажа ви за посещението, което сте направили в лагера на Изправената мечка — каза той на Марк Мегер. — Предполагам, че сте имали там много силни преживявания и размислите ви за свещения вигвам не са били от най-веселите.

Кореспондентът, облегнат на билярдната маса, пресмяташе някакъв много сложен удар, но се изправи и се загледа внимателно в новия си събеседник.

— Питате ме — отговори той — какви са били размислите ми? Ето какви: до днес си мислех, че няма по-голям смелчага от мен. Но в този миг трябва да призная, че срещнах човек, който ме превъзхожда.

После се обърна към билярда и един след друг направи цели пет карамбола.

Когато дойде редът на Щрикер, Мегер отново се обърна към Макдиармид.

— Нали разбирате, аз пръв трябва да узная за дуела ви с Ван Дайк. Смятам да го опиша в „Хералд“.

Макдиармид беше готов да се разсърди, но вместо това се засмя весело и каза:

— Ох, тези вестникари! Никога не можеш ги разбра дали говорят сериозно, или се шегуват.

Но вниманието му веднага беше привлечено от съдията Брентън, който, след като побъбри със старите си приятели от форт Лъки, радостно поздрави Макдиармид. Разбира се, той още не беше разбрал за сблъсъка между него и племенника си.

Изглежда, работите на почитаемия търговец и съдия не бяха в блестящо състояние независимо от неуморното му старание да преследва печалбите.

Дори и сега, когато срещна богатия Макдиармид, първата му мисъл беше дали няма да може да му пробута някоя и друга акция, която и бездруго щеше да пропадне на борсата. Макдиармид не се съмняваше в лошата сделка, която му предложи съдията, но за него беше ценно влиянието на Брентън в обществото, към което той като полуиндианец винаги се стремеше. Затова, без веднага да се съгласи или откаже, обеща да помисли. Съдията се трогна.

— Няма ли да ни посетите през коледните празници? Та ние сме почти съседи. Вашата къща е на не повече от двайсет мили от моята. Утре очаквам полковник Сейнт Ор със съпругата му и още няколко приятели, с които ще ми бъде приятно да ви запозная.

Макдиармид не се решаваше да даде съгласието си веднага, защото не знаеше как ще завършат преговорите между Евън Рой и капитана. Но тъкмо в това време Евън Рой слизаше по стълбите.

— Какво? — попита младият човек, като го дръпна настрана.

— Още нищо не е решено. Капитанът иска време, за да поговори с приятеля си.

— Както се вижда, това няма да стане утре! Щастлив съм да ви кажа, че имам възможност да приема любезната ви покана — обърна се Макдиармид към съдията.