Златната гривна

Глава XIVДОКЪДЕ МОЖЕ ДА СТИГНЕ СТРАСТТА КЪМ СЕНЗАЦИОННИ НОВИНИ

Лагерът на дакота беше изпаднал в необикновена възбуда. Едни тичаха от вигвам към вигвам и разнасяха новината за пристигането на чужденците, като представяха това посещение за кървава обида и разпалваха омраза, други се присъединяваха към жените, които бяха наобиколили вигвама на Макдиармид и с крясъци настояваха да им бъде предаден бледоликият офицер. Навсякъде се виждаха групи от разгневени индианци.

Все пак авторитетът на Златната гривна беше толкова голям, че никой не смееше да вдигне ръка на човек, който беше под закрилата му. Самият вожд беше хванал белия офицер за рамото и спокойно го отвеждаше към свещения вигвам. Тълпата се отдръпна и ги проследи с любопитство. Виковете утихнаха.

Макдиармид се учуди много, когато видя още трима бели във вигвама. Армстронг ги представи, като нарече Мегер с истинското му име. Тогава Златната гривна им даде да разберат, че са твърде много, за да успее да ги спаси.

— Ще се опитам да направя невъзможното, но няма да скрия от вас, че надеждата ми за успех е малка…

Четиримата бели можеха да се почувстват временно в безопасност под закрилата на свещения вигвам. Нито един индианец нямаше да посмее да наруши свещения закон и да вдигне ръка срещу тях. Но отвън вече стояха бдителни пазачи, които нямаше да им позволят да излязат. Индианците бяха решили да ги изтощят от глад и така да ги принудят да се предадат.

Търсещият приключения предприемчив кореспондент на вестник „Хералд“, дори и без да разбира думичка от езика на индианците, беше схванал намеренията им. Той крачеше напред-назад и измисляше какви ли не начини за спасение.

Чарли и Красавеца Бил бяха седнали невъзмутимо на земята с вечните си лули в уста. Армстронг, застанал до полуоткрития вход, проследи с поглед Макдиармид, който се отправи към един по-особен от другите вигвам, вероятно на някой от най-авторитетните вождове.

Измина цял час в мъчително очакване. Дойде нощта. Пленниците видяха как индианците се събират около огъня посред лагера и образуват около него своя кръг. След това започнаха да пристигат вождовете, окичени с пера, наметнати с пищните си наметала.

— Началото на съвета им! — извика Мегер, който се приближи до изхода, повикан от Армстронг. — Ех, колко добре щеше да стане, ако имах възможност да опиша всичко това и да го изпратя до редакцията!

— Да напишете нещо, все ще може, но не е възможно да го изпратите в редакцията — каза Чарли Колорадо, като извади за малко лулата си от устата, — виждам, че те нямат намерение да ни пуснат.

— Ами! — каза безгрижно кореспондентът. — Щастливата звезда на „Хералд“ ни доведе дотук, тя и ще ни изведе. Най-добре ще бъде сега да послушаш какво говорят там и да ми го превеждаш, за да си го запиша.

— Щом искате от мен това, господин Мигюр — добре! — решително отвърна Чарли. — Каквото и да се случи, хартията няма да се затрие и могат да я намерят, но ние тогава ще липсваме на света.

— Тъкмо това е най-важното в случая, приятелю. Ти говориш много умно, остава да поизучиш правописа и от теб ще излезе отличен журналист.

— Да не ми се разсърдите, но предпочитам да си живея както досега. Вашият занаят нещо не ми допада.

Марк Мегер не отговори. Неговото внимание, както и това на Армстронг, беше изцяло погълнато от необичайното зрелище, което се разкриваше пред очите им. Дори и сигурната смърт, която ги заплашваше, не можеше да ги отклони от удивлението, което предизвикваше у тях тази картина.

Посред тъмната нощ около запаления огън бяха насядали индианците със запалени лули. Пламъкът осветяваше полуголите им тела. Зад този полукръг се изправяше плътна маса от притихнали от любопитство индианци. Още по-назад като привидения се виждаха вигвамите. Нощната тишина се нарушаваше ту от кратко изпращяване на дървата в огъня, ту от далечни гръмотевици. Кореспондентът попиваше с нямо възхищение всичко това.

Огънят напичаше все по-силно. Един след друг вождовете отмятаха от себе си наметалата и оставаха полуголи.

Лек шум се разнесе изведнъж от всички страни. Златната гривна влезе в кръга, съпровождан от стария вожд. Изглежда, ненапразно той се беше постарал да създаде необходимото впечатление чрез дрехите си и цялата си фигура.

Заговори:

— Братя сиукси, в сърцата ни, както и в устата ни, няма измама. Аз съм живял сред белите и познавам много добре тяхната мъдрост, както и тяхното безчестие. Точно затова искам да ви говоря за хората, които се намират в нашия свещен вигвам. Един от тях е мой приятел и аз зная, че в устата му никога няма измама. Днес той пристигна тук, за да се види с мен и ми съобщи, че носи думи за мир от Великия бял вожд. Искате ли да го чуете?…

Настана мълчание. Неподвижни и безмълвни, индианците показваха със свирепи погледи отвращението, което изпитваха към бледоликите.

Като видя, че старият вожд не му оказва обещаната преди малко подкрепа, Златната гривна продължи:

— Младият бял войник е дошъл при дакота като пратеник. Това е свещена мисия. Той не се скри под дрехите на търговец. Той не хитрува, не казва, че е дошъл от Канада. Той дойде като истински воин с вдигната глава и протегната към нас ръка. Той е гост на дакота. Дакота трябва да го изслуша…

Отново настъпи мълчание. Голямата змия отново не наруши тишината, макар всички да очакваха мнението му.

Тогава стана Изправената мечка.

— Вождът Златната гривна е наш приятел — каза той, — кръв на червенокожи тече в жилите му. Но всички бели, които идват от изток, са измамници. Този, който заявява, че е изпратен при нас от вожда на белите, е наш враг и трябва да умре.

Изправената мечка явно изрече онова, което всички вече бяха решили.

Надигна се от мястото си и един сиукс.

— Погледнете ме — започна той, — аз съм Татука. Бях приятел на бледоликите. Живеех с децата си на определената ни земя. Белите казваха, че ние ще бъдем щастливи, спокойни и богати. Дадоха ни брашно, кафе, захар и коне срещу нашата земя. Мнозина от нас не се съгласиха на тази замяна. „Ще ни излъжат както винаги — казваха те, — да не си даваме земята.“ Но белите продължаваха да настояват. „Елате утре при нас — отвърнаха — и ще видите, че говорим истината.“ На другия ден отидохме при тях и веднага ни обградиха войници. Разбрахме, че сме попаднали в капан, и се съгласихме да вдигнем лагера си и да отидем още по-надалече. Срещу нашата земя те ни даваха в продължение на месец-два по нещичко. После свърши брашното, но вождът на белите ни каза: „Чакайте!“ И ние чакахме. Започнах да ловувам отново, за да не умрем от глад. Заселих се край форта и войниците понякога ни подхвърляха по нещо като на кучета, а сърцето ми се изпълваше с унижение и срам. Но стоях там, защото белите ми даваха огнена вода срещу кожите, които им продавах. Докато един ден бял офицер ме удари по лицето и ме би жестоко, защото не позволих на коня му да ме прегази. Тогава гневът в сърцето ми преля. Реших да се върна при племето си. Вече зная: ако някой бял реши да те прегърне, то е само за да те задуши в тази прегръдка. С тях трябва само да се воюва. Преди да напусна форта, аз поразих с лъка си бледоликия си враг. Така трябва да се постъпва с тях. Трябва да ги убиваме като вълци. Хау!

Дългото слово на Татука, произнесено с глух и едва сдържан глас, направи на мнозинството дълбоко впечатление.

— Смърт, смърт за тях! — понесе се над тълпата. Макдиармид реши да опита отново.

— Първенците на племето сиукси казват, че всички бели са измамници, но означава ли това, че те са забравили за белия, който е наш стар приятел? — И той посочи към Евън Рой, който приближаваше.

Ала Изправената мечка се надигна отново.

— Няма нужда да говорим повече за това — извика той, — не ни трябват думите, които ни носи воинът с бяло лице. Той без съмнение е храбър. Страхливец едва ли би се решил да постъпи като него, но и той не може да ни донесе друго освен измама. Белия вожд също е велик воин, но и той е измамник. Не искаме да слушаме това, което ни предлага. Ако неговият пратеник наистина е смел, нека се приготви да умре върху кладата като истински воин, който презира неприятеля си. Иначе ще бъде убит като вълк в капан под големия вигвам, който ще рухне върху него.

Тези думи предизвикаха такова буйно одобрение, че Макдиармид осъзна безполезността на по-нататъшните си опити.

Той се запъти към свещения вигвам и застанал на входа, стисна силно ръката на Армстронг.

— Какво искат те най-сетне? — попита младият човек.

— Оставиха ти само една възможност — да решиш как да умреш. Или под рухналия вигвам, или като воин на кладата.

През това време сред първенците стана нов оратор. Бронзовото му лице и перата върху главата му бяха толкова силно осветени от огъня, че Франк Армстронг го видя като сред бял ден.

— Червената стрела — промълви той безкрайно удивен.

Това наистина беше старият водач, облечен в дрехите на сиукс и седнал между останалите пратеници.