Златните паяци

15

— Никога не бях виждал толкова високопоставени лица за един ден, колкото през следващите осем часа — от девет сутринта до пет следобед във вторник — точно седмица, откакто Пит Дросос дойде да се консултира с Улф по неговия случай. В Десето управление се срещнах със заместник-полицейския комисар Ниъри. На Сентър Стрийт 240 — със самия комисар Скинър. На Ленърд Стрийт 155 ме прие лично прокурорът Бауън, придружен от трима помощници, включително Манделбаум.

Не се възгордях, защото знаех, че всичко това не се дължи само на обаятелния ми характер. На първо място, въпреки че бяха минали четири дни, по убийството на мисис Деймън Фром и връзката му с другите две убийства, можеше да се изписват по хиляда варела мастило на ден, да не говорим за ефира. На второ място, започваше предварителното боричкане в местните избори и Бауън, Скинър и Ниъри използваха случая да си оплетат кошниците. Едно наистина първокласно убийство предлага някои прекрасни възможности за човек, който служи толкова всеотдайно на обществото, че е готов да поеме допълнително бреме и да разшири своето поле на действие. В Отдел „Убийства“ — Западен Манхатън в Десето управление ни разделиха, но в това нямаше нищо лошо. Единствените неща, които пазехме за себе си, бяха научният метод, приложен върху Игън, и бележникът му, а Сол и Фред знаеха всичко по този въпрос. Прекарах един час при стенографа, напечатаха показанията ми, прочетох ги и ги подписах, а после ме отведоха в кабинета на Креймър да се срещна със заместник-комисаря Ниъри. Креймър и Стъбинс не бяха там. Ниъри беше изнервен, но дружелюбен. Държанието му намекваше, че ако само ни оставят на спокойствие за четирийсет минути, двамата ще изясним напълно случая, но лошото беше, че преди да мине и половината от това време, някой му позвъни и се наложи да ме пусне. Като тръгнах с придружаващите ме лица по коридора, по стълбите и към чакащата кола, всички служители на реда — тези, които познавах бегло по физиономия, както и други, които изобщо не бях виждал — се надпреварваха да ме поздравяват. Очевидно бяха с впечатлението, че снимката ми ще излезе във вестниците и кой знае, може би щяха да ми предложат да се кандидатирам за кмет на Ню Йорк. Отвръщах на поздравите с вид на човек, който цени такава добронамереност, но е страшно зает. На Ленърд Стрийт самият прокурор Бауън държеше пред себе си копие от показанията ми и по време на разговора ни постоянно ме прекъсваше, поглеждаше в показанията, намираше съответното място и първо се мръщеше, а после кимаше, сякаш искаше да каже: „Да, може би в края на краищата, не лъжеш“. Той не ме поздрави за залавянето на Ървин Игън, нито за това, че съм изиграл Хорън. Напротив, намекна, че като съм ги отвел в дома на Улф, вместо да повикам ченгетата в гаража, сигурно заслужавам пет години в кафеза, стига да има време да се порови в закона. Тъй като го познавах добре, не му обръщах внимание и се мъчех да не го разстройвам. Горкият човек и без мен си имаше достатъчно грижи в този ден. Уикендът му със сигурност беше съсипан, очите му бяха зачервени от безсъние, телефонът непрекъснато звънеше, помощниците му влизаха и излизаха, а един сутрешен вестник го беше поставил на четвърто място в списъка на предпочитаните кандидати за кмет. В допълнение към всичко това, ФБР сега щеше да се намеси в случая Фром — Бърч — Дросос поради рекета, разкрит от Сол, Фред и мен, като съществуваше неприятната възможност да разкрие и убийствата. Нищо чудно, че прокурорът не ме покани на обяд. Всъщност никой не ме покани. На никого не му хрумна, че и аз от време на време ям. Бях закусил рано. Срещата в кабинета на Бауън свърши малко след дванайсет и вече си мислех за едно ресторантче на ъгъла, чийто специалитет е свински крачета с кисело зеле, но Манделбаум каза, че иска да ме пита нещо и ме отведе по коридора в неговата стая. Намести се на бюрото си, покани ме да седна и започна:

— Относно предложението, което вчера сте направили на мис Ести.

— Боже мой, пак ли?

— Сега нещата изглеждат другояче. Колегата ми Рой Бонино в момента е при Улф и го разпитва за това. Нека прекратим комедията и да изходим от позицията, че Улф ви е изпратил с такова предложение. Сам казахте, че в това няма нищо нередно, така че защо не?

Бях гладен.

— Добре, да изходим от тази позиция. И какво от това?

— Следователно може да приемем, че Улф е знаел за рекета още преди да ви изпрати с такова предложение. Допускал е, че мис Ести ще бъде жизнено заинтересована да научи дали мисис Фром е съобщила на Улф за рекета. Не очаквам от вас да признаете — нека видим какво ще каже Улф на Бонино. Искам обаче да знам каква беше реакцията на мис Ести — какво точно ви каза?

Поклатих глава.

— Ще си създадете погрешно впечатление, ако разискваме въпроса от тази позиция. Нека аз да предложа позиция.

— Предложете.

— Да речем, че мистър Улф не знае нищо за никакъв рекет, а само иска да предизвика раздвижване. Да речем, че не си избира мис Ести — тя просто е първа в списъка. Пак да речем, че правя това предложение не само на нея, но и на мисис Хорън, Анджела Райт и Винсънт Липскъм — бих опитал и с други, но мистър Улф ме спира, защото Пол Кафнър се явява в офиса с обвинението, че изнудвам мис Райт. Това няма ли да е по-интересна позиция?

— Без съмнение. Аха! Разбирам. В такъв случай искам да знам какво е казал всеки от тях. Започнете с мис Ести.

— Ще трябва да си измислям.

— Да, бива ви за това. Говорете.

Така мина още почти час. Когато свърших с измислиците и отговорих на голям брой интелигентни въпроси, Манделбаум стана, като ми нареди да чакам. Казах му, че ще отида да хапна нещо, но той не се съгласи, защото искал да съм му под ръка. Приех да почакам и така минаха още двайсет минути. Най-после се върна и съобщи, че Бауън пак иска да ме види и ще бъда ли така любезен да отида в стаята му. Той, Манделбаум, имал някаква друга работа.

Влязох в стаята на Бауън и не заварих никого. Пак трябваше да чакам. Прекарах известно време, отдаден на мислите си за свински крачета, когато вратата се отвори и влезе млад човек с поднос. Казах си ура, все пак някой на това място не е напълно лишен от хуманност, но без дори да ме погледне, той отиде до бюрото на Бауън, сложи подноса върху попивателната и излезе. Когато вратата се затвори зад него, отидох на пръсти до бюрото и повдигнах салфетката — видях и подуших апетитен горещ сандвич с телешко филе и парче черешов пай. Имаше също половинлитрова бутилка мляко. Ситуацията изискваше самообладание, а аз притежавам такова. Трябваха ми може би осемнайсет секунди да се върна на стола си, да поставя подноса на колене и да отхапя солидна част от сандвича. Преди да успея да преглътна, вратата се отвори и влезе прокурорът.

За да му спестя неудобство, веднага казах:

— Страшно любезно от ваша страна да ми поръчате закуска, мистър Бауън. Не че бях гладен, но знаете старата поговорка: младият организъм има нужда от силна храна. Гласувайте за Бауън!

Той демонстрира сила на характера. Някой по-посредствен човек щеше или да изтръгне подноса от мен, или да вдигне телефона, да съобщи, че един негодник му е откраднал обеда и да поиска да му донесат друг, но той само ме изгледа мръсно, обърна се и излезе. След три минути се върна с друг поднос и го занесе на бюрото си. Не знам от кого го беше конфискувал.

Онова, което искаше, беше да изясним не повече от осемдесет и пет — деветдесет точки по доклада, който Манделбаум току-що му беше връчил.

Така че стана почти три часът, когато пристигнах с ескорт на Сентър Стрийт 240, а докато ме въведат в частния кабинет на полицейския комисар Скинър, вече наближаваше четири. Следващият час беше малко накъсан. Сигурно си мислите, че когато трябва да разговаря с толкова важна личност като мен, Скинър би наредил да го безпокоят единствено в случай на гражданска война, но уви! Между прекъсванията успя да ми зададе няколко съществени въпроса, например дали когато съм отишъл в гаража е валяло и дали от погледите, разменени между Хорън и Игън, е проличало, че се познават отпреди, но ако не отговаряше на някой от четирите телефона на бюрото си, не се обаждаше той самият, не се занимаваше с досадници и не преглеждаше току-що донесените му документи, той предимно се разхождаше напред-назад из стаята, която беше просторна, с висок таван и красива мебелировка.

Към пет часа влезе прокурорът Бауън, придружен от двама свои подчинени с препълнени чанти. Очевидно предстоеше конференция на високо равнище. Може би щях да науча нещо полезно, ако не ме изхвърлеха, затова станах от стола си до бюрото на Скинър, като се стараех да не привличам внимание, и се преместих на по-скромно място до стената. Скинър беше прекалено зает, за да ме забележи, а другите явно помислиха, че ме е оставил за десерт. Те подредиха столовете си около голямото бюро и започнаха. Имам добра памет по рождение и през годините при Ниро Улф съм я тренирал, така че бих могъл да дам подробен и точен доклад на това, което чух през следващия половин час, но нямам такова намерение. За подобна постъпка биха ме изритали следващия път, когато се мъча да присъствам незабелязано на среща между такива големи умове, пък и кой съм аз, че да разрушавам доверието на хората към високопоставени обществени служители.

Случи се обаче нещо, което трябва да предам. Прекъснаха ги точно насред разгорещен спор какво трябва и какво не трябва да се каже на ФБР. Първо иззвъня телефонът, Скинър каза една-две думи, после се отвори вратата и влезе посетител. Беше инспектор Креймър. Той тръгна към бюрото, като ми хвърли бегъл поглед, но умът му беше зает с по-възвишени неща. Обърна се към присъстващите и каза на един дъх:

— Онзи Уитмър, дето мислеше, че може да идентифицира шофьора на колата, с която е убито момчето Дросос! Преди малко е посочил Хорън от полицейската редица. Твърди, че е готов да се закълне.

Те го изгледаха глупаво. Бауън измърмори:

— Дявол да го вземе!

— Е? — попита ядосано Скинър. Креймър се намръщи.

— Не знам. Току-що го научавам. Ако приемем това, всичко пак се обръща с главата надолу. Хорън не би могъл да бъде в колата с тази жена във вторник. Не можем да разбием алибито му за вторник с булдозер, а и все едно, допуснахме, че там е бил Бърч. Тогава защо Хорън ще убива момчето? След като вече му лепнахме рекета, може естествено да поработим и още, но ако го обвиним в убийство, никога няма да изтръгнем нищо от него. Трябва да преглътнем това и да го проучим, но работата става все по-заплетена. Казвам ви, господин комисар, трябва да се приеме закон срещу очевидци.

Скинър все още беше ядосан:

— Мисля, че малко преувеличавате, инспектор Креймър. Очевидците често са изключително полезни, Това може да се окаже шансът, на който всички се надявахме. Седнете и ще го обсъдим.

Креймър дръпна един стол и в същото време телефонът иззвъня. Скинър вдигна слушалката — беше червеният, първият отляво — размени няколко думи и погледна към Креймър.

— Търся ви Ниро Улф. Казва, че е важно.

— Ще отида в другата стая.

— Не. Говорете тук. Гласът му е доста самодоволен. Креймър заобиколи бюрото и взе слушалката.

— Улф? Креймър е на телефона. Какво искате?

След този въпрос той главно слушаше. Другите седяха и наблюдаваха лицето му. Същото правех и аз. Видях как бавно придобива тъмночервен цвят, а очите му все повече се свиват и изпитах желание да скоча от стола и да хукна право към Трийсет и пета улица, но си помислих, че е неразумно Да привличам внимание към себе си. Изчаках края на разговора. Когато най-после свърши, Креймър остана прав, със стиснати зъби и потрепващи от възмущение ноздри.

— Този тлъст негодник! — възкликна той и отстъпи назад. — Наистина има самодоволен глас. Твърди, че е готов да си изкара парите, които му е платила мисис Фром. Иска сержант Стъбинс и мен. Иска шестимата заподозрени. Иска Гудуин, Панцър и Дъркин. Иска три-четири полицайки в цивилни дрехи, на възраст между трийсет и пет и четирийсет години. Иска незабавно Гудуин. Иска Игън. Това е всичко, което иска.

Креймър изгледа присъстващите с възмущение.

— Твърди, че ще отведем убиеца с нас. Убиецът, според него.

— Той е луд — отбеляза горчиво Бауън.

— Боже мой, как е възможно? — обади се Скинър.

— Това е непоносимо — продължи Бауън. — Докарайте го тук.

— Няма да дойде.

— Доведете го насила.

— Не можем без заповед за арестуване.

— Аз ще ви дам.

— Няма да отвори уста. Ще излезе под гаранция, после ще си отиде вкъщи и ще покани когото пожелае, с изключение на нас.

Спогледаха се и всеки видя в лицата на другите това, което виждах аз. Нямаха избор.

Станах от стола си, подвикнах им жизнерадостно: „Ще се видим по-късно, господа!“ и си излязох.