Златните паяци

5

Преди дванайсет на другия ден, събота, разполагах с много материал за евентуалната ни клиентка. Като начало, през петте минути, прекарани в документацията на „Газет“ с любезното съдействие на моя приятел Лон Коен, установих, че тя наистина е мисис Деймън Фром. Оценката на състоянието й варираше между пет и двайсет милиона и тъй като беше слабо вероятно, че ще й представим сметка за повече от един-два, не навлязох в подробности. Съпругът й бил два пъти по-стар от нея и умрял преди две години от сърдечен удар, като й оставил всичко. Нямаше деца. Казваше се Лора Едертън по баща, произхождаше от добро семейство от Филаделфия и се беше омъжила за Фром седем години преди смъртта му.

Фром наследил малка купчинка пари и я превърнал в планина, главно чрез химическата промишленост. Даренията му за различни организации бяха станали причина най-различни президенти, президентки и изпълнителни секретари при новината за неговата смърт да изпитат силен и добронамерен интерес към условията на завещанието му, но с изключение на някои скромни суми, всичко беше получила вдовицата. Тя обаче беше продължила благотворителната дейност без да жали време и енергия, отделяйки особено внимание на АСАДИП, което е телеграфният код на Асоциацията за подпомагане на бежанци и е начинът, по който обикновено го произнасят хора, които си скъпят дъха. Ако оставям впечатление, че съм прекарал дълги часове за подробно разследване, трябва да го разсея. За четвърт час с Лон Коен, след като поразгледах документацията на „Газет“, получих всички горепосочени сведения, с изключение на една подробност, която открих в нашата банка. Нямаше опасност Лон да разтръби, че Ниро Улф се интересува от мисис Деймън Фром, тъй като ние сме му дали поне толкова сензационни материали, колкото вестникарски клюки сме получили от него. В дванайсет без четвърт в събота сутринта Улф беше на бюрото си, а аз стоях до него и заедно проверявахме разходите по поръчката на Корлис (това не е истинското му име) — производителя на метални изделия (това не е истинският му бизнес). Улф смяташе, че е намерил разлика от двайсет долара, а аз трябваше да докажа, че се лъже. Излезе, че и двамата сме прави. Двайсетте долара, записани на Ори Кедър, трябваше да бъдат отнесени по сметката на Сол Панцър — грешката беше моя, но не се отразяваше на крайната сума, така че бяхме квит. Събрах документите, тръгнах към картотеката и погледнах часовника си. Беше дванайсет без една минута.

— Вече минаха двайсет и девет минути от единайсет и половина — отбелязах аз. — Да й позвъня ли?

— Не — измърмори той.

Извадих чековата книжка от сейфа, за да оправя някои домакински сметки, а Улф включи радиото на бюрото си да чуе новините в дванайсет. Попълвах чекове и слушах разсеяно:

Улф не спря радиото. Доколкото можех да съдя по изражението му, той наистина слушаше. Но към края на петминутния бюлетин, се понамръщи, а след като щракна копчето, мръщенето стана неудържимо.

— Така — казах аз.

Бих могъл да направя десетки забележки, но от никоя нямаше никаква полза. Не беше нужно да напомням на Улф, че я беше предупредил да не действа безразсъдно или дори неблагоразумно. Намръщеното му изражение не предразполагаше към коментари. След малко той постави ръце на облегалките на стола си и започна да ги търка напред-назад по грапавата повърхност, при което се разнасяше неприятен звук. Това продължи известно време, после скръсти ръце и се поизпъчи.

— Арчи!

— Да, сър.

— За колко време ще напечаташ текста на разговора ни с мисис Фром? Не дословно. При твоята превъзходна памет, би могъл почти да постигнеш това, но не е нужно. Само съществената част, по подходящ начин, както би докладвал на мен.

— Може да ми диктувате.

— Не съм в настроение за диктовки.

— Да пропусна ли нещо?

— Включи само най-важното, без да споменаваш как й казвам, че Питър Дросос и Матю Бърч са убити с една и съща кола, тъй като във вестниците не пише нищо за това.

— За двайсет минути.

— Оформи текста като декларация, която ще подпишем двамата. В три екземпляра. Сложи днешна дата, дванайсет часа. Ще занесеш оригинала на мистър Креймър незабавно.

— Тогава половин час. Щом като ще е писмена декларация, искам да я направя по-внимателно.

— Много добре.

Надвиших предвижданото време с не повече от пет минути. Събра се на три страници, като Улф изчиташе всяка страница, щом я свършех. Не направи поправки, нямаше дори забележки, което беше още по-силно доказателство за душевното му състояние, отколкото отказът му да диктува. Двамата се подписахме и сложих декларацията в плик.

— Креймър няма да е там — казах аз. — Нито Стъбинс. Сега имат много работа.

Улф отвърна, че е все едно на кого ще я дам.

В Десето полицейско управление на Западна двайсета улица, където е и Отдел „Убийства“ — Западен Манхатън, не съм съвсем неизвестен, но този ден стигнах до втория етаж без да срещна никакви познати. Насочих се към един полицай, с когото бяхме в относително добри отношения. Излязох прав — Креймър и Стъбинс ги нямаше. Лейтенант Роуклиф беше поел командването и полицаят му позвъни, че съм дошъл да се видя с него.

Ако двайсет души, сред които и Роуклиф, умираме от глад на пустинен остров и се наложи да изберем кого да заколим и изпечем, няма да гласувам за Роуклиф, защото знам, че не бих могъл да го преглътна — при това моето мнение за него е добро в сравнение с неговото за мен. Така че не се изненадах, когато вместо да ме приеме, той излезе, приближи се бързо към мен и грубо изкрещя:

— Какво искаш? Извадих плика от джоба си.

— Това не е молбата ми за постъпване на работа в полицията, само и само да мога да служа под твое командване.

— Де да беше! — каза Роуклиф — типично в негов стил.

— Нито е призовка…

Той дръпна плика от ръката ми, извади съдържанието му, погледна заглавието и обърна на трета страница да види подписите.

— Декларация от вас двамата с Улф. Не се и съмнявам, че е шедьовър. Искаш ли разписка?

— Не непременно. Ако желаеш, ще ти я прочета.

— Желая единствено да ти видя гърба.

Той обаче не изчака да се сбъдне желанието му, обърна се и се прибра. Преди да си тръгна, казах на дежурния полицай:

— Много те моля отбележи, че предадох плика на този дивак в един часа и шест минути.

Вкъщи Улф тъкмо беше седнал да обядва и аз се присъединих към операцията по унищожаването на омлета с аншоа. Той не позволява да се говори за работа на масата и прекъсванията са изключени, така че това, което се случи след малко, беше още едно доказателство за душевното му състояние. Телефонът звънна, докато се занимаваше с тортата със смокини и череши. Отидох до офиса, върнах се и съобщих:

— Обажда се лице на име Денис Хорън. Сигурно си спомняте…

— Да, какво иска?

— Да говори с вас.

— Ще му позвъним след десет минути.

— Щял да бъде в движение и няма да го открием. Улф дори не каза обичайното си „по дяволите“.

Не се затича, но все пак отиде. Последвах го и вдигнах телефона на бюрото си, преди той да стигне до неговия. Седна и взе слушалката.

— Ниро Улф е на телефона.

— Казвам се Денис Хорън, мистър Улф. Адвокат съм. Случи се ужасна трагедия. Мисис Денис Фром е мъртва. Прегазена от кола.

— Така ли? Кога?

— Намерили са тялото в пет часа сутринта. — Гласът му беше тънък тенор, в който се промъкваше писклива нотка, но може би това се дължеше на шока от трагедията. — Аз й бях приятел и уреждах някои нейни работи. Обаждам се във връзка с чека за десет хиляди долара, който ви е дала вчера. Внесохте ли го?

— Не.

— Това е добре. Тъй като тя е мъртва, в банката, разбира се, няма да го приемат. На домашния й адрес ли желаете да го изпратите или бихте предпочели на мен?

— Нито едно от двете. Ще го внеса в банката.

— Но няма да го приемат! Неизплатени чекове, подписани от лице, което е починало, не се…

— Знам. Чекът е подпечатан. Подпечатаха го в нейната банка вчера следобед.

— О-о! — Последва доста дълга пауза. — Но тъй като тя е мъртва и не може да се възползва от услугите ви — тъй като не сте в състояние да направите нищо за нея, не разбирам как може да претендирате… искам да кажа, не смятате ли, че е коректно и етично да върнете чека?

— Вие не сте ми наставник по коректност и етика.

— Не съм споменал такова нещо. Но без всякакви лоши чувства и без да искам да ви ощетя, питам ви как може при тези обстоятелства да оправдаете задържането на парите?

— Като ги спечеля.

— Възнамерявате да ги спечелите?

— Да.

— Как?

— Това е моя работа. Ако сте упълномощен да уреждате наследството на мисис Фром, готов съм да обсъдя въпроса с вас, но не сега по телефона. Приемам в офиса си от момента до четири часа, от шест до седем и вечер от девет до полунощ.

— Не знам… Едва ли… Ще видя.

Хорън затвори. Затворихме и ние. Върнахме се в трапезарията, където Улф довърши безмълвно тортата и кафето. Почаках да отидем в офиса и да се настани в стола си, след което отбелязах:

— Спечелването на тези пари би било хубаво. Но главното е да почувствате, че сте си ги заслужили. Обаче без всякакви лоши чувства, съмнявам се дали това, че предадохте онази декларация на Роуклиф е достатъчно. Егото ми е подразнено.

— Внеси чека — измърмори той.

— Да, сър.

— Нужна ни и е информация.

— Да, сър.

— Виж се с мистър Коен и събери сведения.

— За какво?

— За всичко. Включително за Матю Бърч с уговорка да не разкрива, че знае за тази връзка, освен ако полицията не съобщи това или той не го научи от друг източник. Не му казвай нищо. Може да публикуват, че съм ангажиран по случая, но не и причината за интереса ми.

— Да му кажа ли, че Пит е идвал при вас?

— Не.

— Историята би му харесала. От нея би излязъл страшен материал на общочовешка тема. А и това би доказало, че репутацията ви…

Улф удари с юмрук по бюрото, което за него беше истинска експлозия.

— Не! — изрева той. — Репутация? Трябва ли да предизвикам приказки, че ако някой потърси помощта ми, ще бъде изправен пред смъртна опасност? Във вторник момчето, в петък жената! И двамата са мъртви. Няма да позволя офиса ми да се превърне в преддверие към моргата.

— Да, мина ми нещо подобно през ум.

— Постъпил си благоразумно, като не си ми го казал на глас. Лицето, виновно за всичко това, също би постъпило благоразумно, ако не ме беше предизвикало. Ще са ми нужни Сол, Фред и Ори, но аз ще се погрижа за това. Върви!

Тръгнах. Взех такси до редакцията на „Газет“. Секретарката на третия етаж, която не само ме беше приемала и преди, но също така от три-четири години беше в списъка на хората, които получават кутия орхидеи от оранжерията на Улф два пъти годишно, позвъни на Лон и ми махна с ръка да влизам.

Не знам каква длъжност заема Лон Коен в „Газет“, съмнявам се дали и той знае. Има вид на човек, който научава всички новини без никакво видимо усилие: от града и по телекса, в делник и празник, от чужбина и от страната. Бюрото му е единственото в стая три на четири метра и много добре, че е така, защото иначе нямаше да има къде да си слага краката, които са горе-долу със същите размери. От глезените нагоре е почти нормален. Когато влязох, при него имаше двама колеги, но разговорът им приключи и си отидоха. Ръкувахме се и той каза:

— Не сядай. Давам ти две минути.

— Глупости. Може да свършим за около час.

— Не днес. Отразяваме убийството на Фром. Пуснах те единствено, защото искам да ни разрешиш да съобщим, че Ниро Улф вчера е поискал информация за мисис Фром.

— Според мен… — Спрях, за да взема един стол и да седна. — Не, по-добре да не ти разрешавам. Но може да пишеш, че работим по убийството.

— Наистина ли?

— Да.

— Кой го е наел? Поклатих глава.

— Поръчката пристигна с пощенски гълъб, който отказа да ми каже.

— Събуй си обувките и чорапите, докато си запаля цигара. Няколко опарвания по нежната ти кожа ще ти развържат устата. Искам името на клиента.

— Джей Едгар Хувър.

Той издаде неприличен звук.

— Хайде, подшушни ми, само на мен.

— Не.

— Но може да пишем, че Улф работи по убийството на Фром?

— Да, но нищо друго.

— А момчето — Питър Дросос? А Матю Бърч? И по тях ли работи?

Изгледах го.

— Откъде накъде?

— О, моля ти се! Видях обявата на Улф в „Таймс“, че иска да се срещне с жената с обици във форма на паяци, която помолила едно момче на Девето авеню и Трийсет и пета улица да повика полиция. Мисис Фром е носила такива обици, а вчера ти дойде тук да разпитваш за нея. Колкото за Бърч — моделът е същият. Намерен е на безлюдно място, прегазен от кола, също като мисис Фром. Повтарям въпроса.

— Отговарям ти. Ниро Улф разследва убийството на мисис Фром с обичайната си енергичност, умение и мързел. Няма да се успокои, докато не залови негодника или не стане време да си ляга, в зависимост от това кое ще настъпи първо. Останалите убийства трябва да отидат на друга страница. Да не се намеква за връзка между тях. Нито от него, нито от мен. Ако те помолих за информация по случая Бърч, то е защото ти самият го спомена.

— Добре, стой тук. Искам да хвана сутрешния брой. Той излезе от стаята. Седях и се мъчех да убедя Улф да даде на Лон сочния материал за парчето от джоба на Матю Бърч, намерено на колата, с която е убит Пит, но тъй като Улф не присъстваше, не стигнах доникъде. Лон се върна след малко, отиде на бюрото си, изчаках го да пъхне големите си крака отдолу и казах:

— Все пак ще ми трябва един час.

— Ще видим. Няма много хляб в трохите, които ми подхвърли.

Не ни отне цял час, но не беше и много по-малко. Каза ми почти всичко, за което го питах, без да чете отникъде и само с две обаждания на свои съратници. Мисис Фром обядвала в петък в „Чърчил“ с мис Анджела Райт, изпълнителен секретар на АСАДИП — Асоциацията за подпомагане на бежанци. Вероятно е отишла в „Чърчил“, след като излезе от офиса на Улф, но не разисквах това с Лон. След обяд, към два и трийсет, двете се върнали заедно в АСАДИП, където мисис Фром подписала няколко документа и провела няколко телефонни разговора. „Газет“ беше изпуснал следите й от 3:15 до към пет, когато се прибрала в къщата си на Шейсет и осма улица и прекарала около час в работа с личната си секретарка, мис Джийн Ести. Според Лон, Анджела Райт правела чест на женския пол, защото била готова да разговаря с журналисти, а Джийн Ести не му правела чест, защото отказвала.

Малко преди седем часа мисис Фром излязла от къщи сама, за да отиде на вечеря с една от колите си — открит кадилак. Вечерята била в апартамента на мистър и мисис Денис Хорън в Грамърси Парк. Не е известно къде е паркирала колата, но в този район вечер винаги се намира място. На вечерята присъствали шест души:

Денис Хорън, домакин

Клеър Хорън, негова съпруга

Лора Фром

Анджела Райт

Пол Кафнър, специалист по връзки с обществеността

Винсънт Липскъм, издател на списание.

Вечерята свършила малко след единайсет и гостите се разотишли поотделно. Мисис Фром си тръгнала последна. В „Газет“ имаше непотвърдена информация, че Хорън я изпратил до колата й, но полицията мълчеше по този въпрос и не можеше да се провери. Това се знаеше за Лора Фром до пет часа сутринта в неделя, когато един човек на път за работа на рибния пазар, пресякъл под магистралата и намерил тялото й между стълбовете.

Няколко минути преди да пристигна в редакцията на „Газет“, прокурорът съобщил, че мисис Фром е прегазена от собствената си кола. Кадилакът бил намерен паркиран на Шестнайсета улица между Шесто и Седмо авеню, само на пет минути пеш от Десето полицейско управление. В колата открили не само доказателства за този факт, но и голям гаечен ключ, с който мисис Фром била ударена по главата. Независимо дали убиецът я е причакал скрит зад седалките на колата, или тя го е поканила да се качи вътре при потеглянето си или по-късно, съвсем сигурно беше, че той е издебнал момента, ударил я е по главата с ключа, седнал зад волана, откарал колата на подходящо безлюдно място, където в този час никой няма да го види, изхвърлил я навън и я прегазил с колата. Би било интересно и поучително да отида до Сентър Стрийт, за да видя как специалистите от полицейската лаборатория изследват колата, но те едва ли биха ми позволили да се приближа на по-малко от километър, а и все едно, бях зает с Лон.

Доколкото се знаеше в „Газет“, от този момент нататък се разкриваха широки възможности и както полицията, така и талантливи странични наблюдатели, не отдаваха предпочитания на никой кандидат. Разбира се, присъствалите на вечерята бяха в центъра на вниманието, но би могъл да бъде всеки, който е знаел къде ще се намира мисис Фром и дори евентуално някой, който не е знаел. Лон нямаше предположения, но подхвърли, че една журналистка от „Газет“ се чудела какво е отношението на мисис Хорън към задълбочаващото се приятелство между съпруга й и мисис Фром.

— Но ако искаш да включиш Пит Дросос и Матю Бърч, това отпада — възразих аз, — освен ако не го докажеш. Кой е Матю Бърч?

Лон изсумтя.

— На излизане си купи „Газет“ от сряда.

— Имам го вкъщи и съм го чел, но минаха три дни.

— Бърч не се е променил оттогава. Бил е специален агент на Службата за емиграция и натурализация, работил е там двайсет години, има жена и три деца. Притежавал е само двайсет и един зъба, приличал е на съсипан от грижи политик, обличал се е по-елегантно, отколкото подобава на общественото му положение, не се е радвал на популярност в своята среда и е залагал на конни състезания при Дани Пинкас.

— Спомена, че включваш Бърч в картината поради модела. Няма ли някакви друга причина?

— Не.

— Кажи само на твоя стар и верен приятел Гудуин. Никаква причина?

— Не.

— В такъв случай, ще ти направя услуга, като очаквам да ми я върнеш с лихвите при първа възможност. Това е строго, строго, строго секретно! Полицията е установила, че колата, убила Пит Дросос, е същата, с която е убит Бърч.

Той отвори широко очи.

— Не може да бъде!

— Да.

— Как са установили?

— Извинявай, забравих. Но е абсолютно сигурно.

— Направо ме шашна! — Лон потърка ръце. — Това е сладко, Арчи! Това е много сладко! Пит и мисис Фром — обиците. Пит и Бърч — колата. Ето връзката между Бърч и мисис Фром. Нали разбираш — сега „Газет“ ще изкаже силно предчувствие, че трите убийства са свързани и ще продължим в тази насока.

— Стига да е само предчувствие, добре.

— Така. Относно самата кола, както знаеш, номерата са фалшиви — колата е открадната в Балтимор преди четири месеца. Два пъти е пребоядисвана.

— Това не е публикувано във вестниците.

— Съобщиха го на обяд. — Лон се наведе към мен. — Слушай, имам една идея. Как ще си абсолютно сигурен, че може да ми се довериш, без да си ме изпитал? Ето ти възможност — кажи ми откъде знаят, че Бърч и момчето са убити е една и съща кола? Веднага ще забравя.

— Забравих го преди теб. — Станах и оправих ръбовете на панталона си. — Боже мой, ти си ненаситен! Кучетата трябва да бъдат хранени веднъж дневно и ти вече получи своето!